Най-новото

най-кратката автобиография
преди пиех за да говоря сега не пия

*
ненадейно
по свечеряване
забиваш
ръждясал
пирон
от думи
направо
в сърцето ми
изригва
в пурпурно
и слънцето
илюзията
наречена
любов
е напълно
разбита
и пълнолунието
извадило жило
пъпли
като скорпион
до сутринта
по хълма
на моите
неизсъхващи
мигли

*
пуша
залязвам
постепенно
убождам
ръката си
на
мексикански
кактус
цигарата
пада
в
локва
бензин
дотук
бях
чувам
гласчето
на
черно
черно
въгленче

повторение

ножицата
отново е
в ръцете ми
този път
не посягам
към косите си
не вадя
и албумите
ще я сложа
на леглото
за да мога
да я забия
без угризения
в черния облак
от съня ми
който като
нечиста сила
на няколко пъти
се спуска
над мен

пътека

ничия съм
руша се
и под
клепките
на съня
за да се
родя
отново
в утринната
роса
по която
пръв
ще
минеш
ти

*
карамелизирам
захар
ще си направя
крем карамел
с който
ще опитам
да премахна
солта
останала
в душата ми
от теб
стига
заблуди
и голямата
любов
е до време
не спира
да тананика
на спирката
кварталния
пияница.

*
заший
любовта ни
с бял конец
отдалеч
да се вижда
тропоската ѝ
прибери език
не е толкова
трудно
напълни
с въздух
дробовете си
и завърти
накрая
проклетата
рулетка
на заедността ни
може
да се падне
червено
и един от нас
да каже –
спирам
бях
до тук

*
дъждът
вали
вече
втори
ден
и не
пита
къде е
той
не пита
и тя
и не
защото
не я
интересува
а защото
така е
по-добре

теменужка

пословичния ти
мързел
ме кара
да хвана
първия
влак
и да
сляза на
Централна гара
какво ще
правя ли
със
сигурност
няма
да садя
теменужки
очаквай
резултат
някъде
след
деветия
месец

цeнтрофугa

вървя
махам
фибата от
въздългия си
бретон
едното ми
око е
напълно
скрито
прокарвам
пръсти
уж да го
подредя
пада и
над двете
голотата
най-сетне е
облечена
макар
и на
ресни

*
бели бели полета
домашната работа
на сина ми

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Изгубени в превода

Днес
мълчиш
на непознат за мен език.

*
Само в математиката
разстоянието от теб до мен
е равно на разстоянието
от мен до теб.

*
Искаш ли
да оставиш
твоите демони да си поиграят
с моите демони?
А ние
двамата
с теб
да тръгнем към светлото
заедно.

*
Само ти
ми говориш с мълчания,
редувани с паузи
и пишеш думи, които не съществуват
все още.

*
Бях тръгнала към тебе
само по душа –
несмела, боса, спъната,
на среща със началото.
Не ме позна така.
Не ме позна
без опаковката на тялото.

*
Позволи
си
ме…

*
Хартиените птици не летят…
Не знаеше ли за това,
когато ми разказа
как пролетта завръща .всички
във гнездата им.
Не знаеше ли
как прибързалите да цъфтят дървета
си плащат дързостта
с безплодие.
Не знаеше ли
колко после ни боли
от всяко обещание,
прошепнато след залеза
в неделя.
Хартиените птици не летят.

*
Имам
сложни взаимоотношения
с едни спомени,
включващи теб

*
Аз
Съм
Човекът.
Търся Диоген.

*
Като девет стари кладенци
е дълбоко
твоето мълчание.
Не зная само,
дали има вода
на дъното
на поне един от тях.

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

*
не ми показвай
планината
ако в подножието й
си стъпкал цвете

*
ще ти кажа всичко
което искаш да чуеш
ти
ми вярвай

*
излъжи някого
иде лято
той/тя
и без това
ще изгори

*
след някои думи
е по-празно
отколкото преди
тях

*
кого си представяш
когато виждаш мен

*
любовта
е побеждавана
от всичко

*
четири години
от радостта в очите ти
четири месеца от името ми
на устните ти
и цял живот откакто
не съм била щастлива

*
от някой преди мен
танцувал в сърцето ти
разбрах
цвета на очите ти
има ли смисъл
да ги виждам

*
малко тъжен е този залез
който няма да дойде
тръгнал е насам
но ще се спре
в средата на небето
и няма да се покаже
в крайчеца му
защото го наблюдаваме
от различни точки
и после
нощ е

*
толкова съм малка
а този сън е голям
стъпих на чужди улици
но винаги си пише
къде е изходът

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

минало време

имахме времето да създадем
любов
неписана от поета
нечувствана от обичания
невиждана от всевиждащия
а имахме ли любовта за да създадем времето

времето с теб
показа
как часът
е равен
на минута
денят на час
годината на месец

имахме любов
времето мереха
бедните

всяка мисъл за теб
разкъсва психиката
на малки парченца
безпощадно
изсипани
в кошчето
на живота

страници

всяка изчетена страница
от книгата разказваше за
любовта ни
а всяка следваща – празна

субатомни чувства

от толкова сливане духом
усещам аромата на тялото ти
като природна картина
с мрачни дни
и гръмко небе
разрязващи
всяка частица
от света
влизаш
под кожата ми

отдаване

не мисли
не питай
не разбирай

твори
създай
впусни се
не чакай
кога последно живота те изчака

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

*
думите нямат власт
над мълчанието
любовта ти
говори с очи

мръсна дума

любов
е мръсна
дума
докато
не умреш
от нея

*
изневярата
е малка смърт
липса
на изкушение
след нея
губиш власт
губиш правото
на последен
оргазъм

скок в дълбокото

голотата
е скок в дълбокото
съкровеното
невидимо за очите
продължение
на твоите пръсти
тялото е затворник
на всички желания
леглото е малко
да побере
сърцето ми

затворник

от страх
голотата ми
да не стане
изкуство
не ми направи
постеля
и стана затворник
на собственото си
тяло

*
мачкаш ми
женското его
като цигара
в чужд пепелник
страстта изсъхва
от употреба

*
изгубих адреса ти
любовта не пътува
с пощенски гълъб
изпратих я вчера
до поискване
ако се изгуби
до утре
в тълпата
ще те завържа
на възел
в косата си

обич без думи

някоя събота
ще сложа край
на живота
на най-дългия стих
който написах
за любовта
сърцето
си има граници
не може да живее
в измислен свят
в океан от думи
които се давят
необичани
ще осъдя поезията
на смърт
чрез мълчание
по-добре
обич без думи
отколкото
безлюбовие
и логорея
без край

*
гората е
непораснала
джунгла
в която
младите слонове
спят зимен сън
мечтаят
за тропици
и кокос
приспиват лятото
в легло от треви
и когато порасне
го пускат на воля
тъмнозелено
разцъфнало
да прелети
над екватора
в шарен балон
заедно
с най-екзотичния
хлапашки
и палав
тропически
дъжд

*
в съзвучие
с откачената ти поезия
в унисон
с възвишения ти вкус
в съответствие
с междуредието в ума ти
съобразно
странните ти правила
в хармония
с усещането за близост
придобивам
ореол на светица
в твоя измислен свят
като библия
без печатни грешки
като принцеса
без стил
каймак без мляко
бодли без кактус
любовно
противоречие
недопустимо е
ягодите да нямат цвят

*
купих наръчник
за редки цветя
с много
печатни грешки
направих градина
от кактуси
опитомих орхидея
влюбих се
в еделвайс
поливах ги с мляко
създадох си рай
с цвят на ягоди
и ухание на трева
светът навън
е невинен
като любов
през стъкло
трябва ли да умра
за да вкуся
солта на живота

надежда без край

всяка надежда
си има начало
тръгва уверено
от нечий бряг
красива и млада
да търси пътеки
куршум за страха
златен ключ
към сърцето
понякога искам
да го изрежа
като изсъхнало
цвете
като излишно
ребро
не ми трябва
минало
розови призраци
любов през стъкло
продадох си
пръстена
ще си купя
надежда
без
край

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

*
Научих се
как да не мразя,
как да не късам цветя,
как се изкачват хълмове,
как се спазват обещания,
как се живее в извънземния свят
едва тогава, когато
обикнах чудовище.

Бедност

Тяло,
в което няма душа,
сърце,
в което няма любов,
човек,
в когото няма човечност,
врата,
на която никой не те чака,
бъдеще,
в което нямаш посока,
минало,
което на нищо не те е научило.

*
Вече не помня
как звучи
гласът ти,
колко тъжно,
че все още
е любимият ми
звук.

Нещастие

Да казваш
„обичам те“
на купчина прах,
затворена в урна.

*
Живееш
като затворник
на собствените си
чувства,
провокиран от страх
че някой може
да проникне отвъд голотата,
да се срещне
със същността ти
и въпреки това
да поиска да остане.

*
Отварям ти
вратата
към себе си
и света ми,
но на теб
смелостта
ти стига
да отвориш
само едно
чекмедже.

*
Теглиш кредит,
за да ми дадеш
толкова любов,
колкото аз на теб.
Така и не разбра,
че това е дълг
за цял живот.

*
Мълчанието ми
е най-силният крясък,
който ти е казвал
толкова много пъти,
че някой ден ще си отида,
щом не усещам прегръдката ти,
щом не усещам докосване,
щом не усещам целувките,
които да спират дъха ми.
Любовта ни е лудост,
по дяволите,
а аз все още съм тук.

*
Историята
написана
върху дланта ти,
вещае за
цял живот
самота.
Любовта не търпи
безхаберие.

*
Животът е
сложна материя
и трябва много
да се внимава,
защото понякога
разочарованието
може да ни направи
далечни
дори на този в огледалото.

*
Възбудата ти
е бунт срещу
простотата,
заключена с катинар.
Оставя ли те
да влезеш обаче,
историята ще свърши
с развяно бяло знаме.

*
В този свят
всеки от нас,
погубен от болката,
влиза в армията
и се учи
как да бъде воин,
за да не стане
чудовище.

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017