Историята на една любов
(в четири секунди и четири чаши вино)
I. Кариатида
Вървя бавно по Улицата на изкушенията. Усещам, че нощта съществува единствено, за да може блясъка на Улицата да контрастира на фона на мрака, погълнал света. Аз съм нощна пеперуда отказала се от избора си, пожертвала волята си в името на изкушенията. На блясъка.
Тук времето не съществува.
Това е страната на сънищата.
На вечността.
Тук съм жив. Притежавам светлината.
Съвършеният, студен кристал порозовява, оживява, докоснат от слънчевото сърце на виното.
Гледам през тези розови очила. Те обещават… Връщат цвета на избелелите устни. Карат кръвта да потече през мраморната кожа. Изящно падащата рокля се събужда от каменното си вцепенение…
Вятърът ми донесе букет рози и аз, с разтуптяно сърце й го поднесох. Тя се усмихна, вдъхвайки аромата и седна до мен…
II. Дегустация
Сомелиерът умело отвори бутилката.
Чашата, от тънък, почти невидим кристал, се оцвети в розово от първите капки вино. След секунда на дъното се образува малко езерце – червено като любовна магия. Светлината го целуна и от тази целувка се родиха фойерверки рубинени искри.
Погледа ми ги последва и спря в черните вълни на косите й. Повдигнах
чашата. Погледнах през прозрачността й как отражението ми се наслагва върху нейния образ. Двамата се сляхме в едно лице – нефокусирано, раздвоено тук-там, но с поразително съвпадащи очи. Зениците ни бяха като дупки, изрязани в стъклото, та ми се струваше, че виното ще потече от там.
Линията на профила й проряза лицето ми. Гледах я как се изправя и през отражението ми преминаваха меки извивки, а тя се раждаше от виното, подобно на някаква странна
Афродита-Вкханка.
Отразените лампи приличаха на звезди на фона на тъмночервено небе. Аромат на билки ме изпълни и освежаваща прохлада докосна устните ми.
Кимнах. Виното бе отлично.
Усетих лек полъх и едва доловим дъх на цветя.
Очите ми отново се спряха на съседната маса…
III. Светулки
Виното в чашата е тъмно като нощта. Слива се с нея в опияняващ коктейл.
Само луната разделя небето и виното, оставяйки перления отпечатък на дъха си върху чашата, правейки я видима и все пак нереална.
Отпиваме глътки прохладно небе. Сърцето ни, огромно, растящо, погълна земята и се разпръсна навсякъде.
Туптящи огнени късчета се носеха наоколо. Пулсираха в тревата и се заплитаха в косите ни.
IV. Кръстопът
Кърваво-червена, Лета, граничната река, изсмуква цвета от душите на преминаващите я.
Седя пред бутилката божествен еликсир.
Лета, искам да те изпия.
Не, не за да забравя, а за да се слея с душите на тези, които те прекосяват. Подобно на кит, отворил уста, филтриращ хиляди литри вода заради шепа планктон, аз ще те изпия,
защото ти отнесе частица от плътта ми. От мене, непрекосилия те.
Водите ти са копринени като косите й. Червеното, взе от устните й. Дори тялото ти, Лета, повтаря нейните извивки.
Пия от тебе. Ограбвам те, както ти грабиш. Търся…
Стоя край пътя в разредения градски мрак и гледам стоповете на колите, превърнали улицата в червена река.
След цяла вечност, светофарът отвори зеленото си око.
Орфей
Погледа си приковал
във светлото петно на изхода,
с душа назад към
сенките на мрака устремена,
следваше веригата от
стъпки на разкъсани надежди.
Душата си разтягаше,
превърнал я във
нишката на Ариадна.
Погледа си приковал
във светлото петно на изхода…
Очите го предадоха –
слели се със пустотата
след топяща се
прозрачно-черна сянка.
Душата му през тях избяга…
Слънцето с лъчите си го окова,
повлече го след себе си,
с душа назад към
сенките на мрака устремена…
Евридика
Забравен спомен за простор
затворен във утробата на мрака
следваше Сребърния Силует…
Животворни капки светлина
се стичаха в косите й.
Безпаметна сянка
следваше Сребърния Силует…
Нишките светлина
рисуващи невидимите форми
се отронваха от пръстите й,
и се отцеждаха в стъпките му.
Очите й пиеха жадно.
Животът попиваше в кожата й,
Мракът се оттичаше бавно.
Внезапен взрив
от светлина потече през очите й.
Изгори я.
До дъно.
Тъмнината нежно я прегърна.
Погълна я…
списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017