Парадоксално Ръселовата
Лента на Мьобиус
Млечния път, баница със сирене,
увита около конфликтността
на битието, плюшен уроборос,
омекотяващ живота на богаташите
от Божия град в главата на продавачката
на боза от чаршията в Стария град
на бутилката ми на Клайн,
от която и до днес не успявам
да отпия. Както аз си знам, да утоля
томителната си утопия
до пълномащабна притома.
Старият рокер
Оредялата му
дълга коса
църцори от темето
като чехловидни уши на кокершпаньол.
Гледа мило.
Някогашната му двайсетгодишна
кръвожадност е отпътувала
във вечните ловни полета
заедно с филма „Волният ездач“.
Макар резкият му фендер да е по-виртуозен,
отколкото навремето, далеч не вливат
толкова бунт в публиката
концертите му. Прилича
на Ангела Меркел,
която си прави селфи с обезоръжаващия
млад мъж от Изток Джихади Джон.
Прилича на Стария континент от есента на 2015-та
…to be continued
Поема за хотел
„Арпезос“ в Кърджали
Говоря за Тракия, за Перперек,
за може би 20-етажния хотел „Арпезос“.
Мухълът му ме върна повече от 15 години назад,
когато работех в Слънчев бряг и бях хванал нощния влак
за Велико Търново да отида при голямата ми
любов.
Сутринта се видяхме в зъболекарския кабинет на майка й
с изглед към река Янтра.
Янтра и нейните меандри
с извивки като усмивки.
После пътувах обратно за нощна смяна в морската дискотека.
Не бях спал повече от 50 часа, но някак издържах.
Бях на 22.
И сега като 39-годишен репортер от телевизионните новини
отразявах народен събор в Джебел… След всички скари и маанета
вечерта акустирахме с микробуса със сателитна чиния
в красивия град Кърджали. Та да се върна на близо 20-етажния
„Арпезос“.
Даже няма да проверявам в гугъл какво значи „Арпезос“.
Сигурно нещо помпозно. Но излинелия му интериор,
мокета, вратите като в общежитие в Студентски град,
безумната нужда от ремонт, миризмата на мухъл и страст,
страст, страст, ме върнаха повече от 15 години назад
към оная, отдавна имаща 2 деца.
Но не от мен.
Филм
Много интересно – миризмата на жега
и естествено дърво
е миризмата на старо кино.
Снобите ше кажат: осемдесетарско кино.
Правилно. Истина е.
Манагуа
Никарагуа, батерийо!
Приветствам те
като един Лотреамон.
Две от границите ти са грандиозните океани.
И ти си между тях – синьо електричество. В теб е роден
великият Рубен Дарио. Благодарение на него
потърсих в гугъл „Никарагуа“, а после и „Манагуа“.
Ето
колко
върховна е
силата на поетите!
Кога иначе щях да се заинтересувам от Никарагуа,
ако не ме беше насочил към теб енергичният ти
„Син“ син Рубен Дарио?
Вярно е, подслаждал съм живота си
с твоите жълти банани
с лепенката „Никарагуа“.
Но един търговец никога не може да отвори очите ти така,
да те накара да се влюбиш, както някой от поетите.
Огромна, огромна сила вилнее в поетите. Мощен ток.
Той ги люшка. И люшка хората около тях.
Затова и Платон ги изгони,
а високоволтовият Артюр
Рембо стана търговец
на банани (фигуративно казано).
Миризма на звезда
Прокуди ме от кичурите си,
красавице, прокуди ме.
Далече съм от звездната ти миризма,
от сладките ти нервни изблици,
размазващи
ненеобходимия ти грим,
от пиърсингите
на бесовските ти зърна.
От обицата върху фината ти геенна
[Еномовата долина] и другите
над трийсет пиърсинга;
къде ли не – пробито детство,
пробитите от вятъра найлони
в апартамента ви у „Овча купел“ 2,
наложени върху прозорците, разбити
от паветата на пощръклелите ти
ухажори, изхвърлили яда си
вместо семе в теб. А ние с теб
разтягахме синтагмата на любовта ни
по кринолина, проснат върху
кръглата ти спалня кукленска.
Снимах, няма да забравя, от горен ракурс.
Спуснатите щори бяха притъмнили ситуацията,
така че в спомените ми от ония горещини е полумрак.
После го бях гледал десетки и десетки пъти клипчето.
Бях видео дояч. Видео дояч!
Майка ти го беше видяла също,
щом разсеян веднъж й бях дал да разглежда
влюбените ни фотографии, но се направи
на ни лук яла, ни лук мирисала.
След време бяхме в Триградското ждрело.
Скарахме се. Защото първоначално
не го намерихме, бяхме объркали табелките.
Но кметът на Триград дойде…
Бяхме звъннали на телефона,
сложен на единствения билборд
в меандрите на околността: Хотел „Панорама“.
Оказа се собственост на кмета, вдигнат по европрограма.
Дойде с уазката си. Естествено и той се влюби в теб.
Щеше да ме утрепа на два пъти.
Веднъж с лоша ракия, втори път,
докато ни возеше над пропастите към връх Орлово око.
Но аз съм корав. Оцелях. Все оцелявах
покрай теб в пространството. Дори и в „Овча купел“ 2.
Но не и в колоритите на Вави-лондон. Попаднахме
там с теб с машината на времето. И ме прокуди.
Уби ме дори. Сега съм безплътен призрак.
Капитализъм, брат
Той кара такси.
Тя продава вечер в денонощния.
И се гушкат за по 15 минути.
Видях ги в един през нощта.
Той, белокос, бе яхнал
някакъв хладилник в магазина й,
тя гушнала се в него,
таксито му паркирано отпред.
И двамата в очакване на клиентела.
списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017