Иво Марков – Съществителното „хапльо“

Моника Попова, Рисунки

 

Съществителното „хапльо“ неоснователно е поместено в етимологичното гнездо на глагола „хàпна“, „хапя“, в непосредствена връзка с прилагателното „хаплив“. Грешката тръгва от видния български езиковед и диалектолог, специалист по индоевропейско езикознание, славистика, балканистика, българистика и учен със световна известност Стефан Младенов. Специалистите по диалектология и по

словообразуване не е бивало да се предоверяват на авторитета на големия етимолог, понеже тези две

думи не могат да се смятат за словообразувателна двойка, тъй като няма никаква смислова връзка между мнимото мотивиращо „хапя“ и уж обосноваваното от него „хàпльо“, означаващо „глупак“, „ахмак“, „захласнат“ (по речника на възрожденеца Найден Геров). Произходът на думата „хапльо“ се свързва с новогръцкото „ἁ πλός”, означаващо „прост“, „простодушен“, „наивен“, „обикновен“, „непринуден“, от по-старото „ἁ πλόος“, което е противоположно на „διπλόος“,

„διπλοῦ ς“-„двоен“. От български език думата е преминала и в румънски: „haplea“-„хапльо“, „лапни-шаран“, „глупчо“. В народните говори думата се среща и като „апльо“, без началното „х“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Стефан Кисьов – Неделен разказ

Моника Попова, Изложба ВАКУМ

 

Тони беше нерешителен с жените. Като изключим една съвсем непозната, черноока жена, която зърна на една новогодишна вечеринка.

Тогава беше на двайсет години. Провинциалист живеещ в София. Работеше в един от трамвайните паркове като електромонтьор. Въпреки че беше завършил френска гимназия и четеше Пруст, Лафонтен, Монтен, Бодлер и Аполинер, беше решил да върви по романтичния път на бродягата, не да следва утъпканата пътека, а да се бори с трудностите. Ето защо вместо като съучениците си да попадне в университет в България или чужбина, се беше озовал във тоя трамваен парк където от сутрин до вечер изтърпяваше мъките на пролетариата, ремонтирайки двигателите на трамваите, впрочем българско производство и доста калпави. Щом завалеше дъжд, в тях влизаше вода, те даваха накъсо и изгърмяваха, поради което през декември, заради снега и дъждовете, Тони и колегите му работеха на смени, почти без почивка.

Откакто беше дошъл в София, той не беше успял да си намери приятелка. В трамвайния парк почти не работеха момичета, като изключим няколко по-зрели готвачки и ватманки, които обаче не го впечатлявоха или пък бяха заети от колегата му Казанова – Томата, заварчик с ореол на Казанова, любимец на нежния пол. Така, че Тони се беше зарадвал, че ще има новогодишно парти, надявайки се най-после, на него да успее да се запознае с някое хубаво момиче.

То се състоя в общежитията на Градски транспорт до Първа работническа болница до „Надлез „Надежда“, в тамошното кафене. Имаше танци, разни неща за пиене, мезета, общо взето нищо особено. Тони обаче беше в приповдигнато настроение, с няколко колеги от трамвайния парк; забавляваше се, оглеждаше се за момичета. Имаше такива, може би от другите две трамвайни депа – или кой знае откъде.

Тъй или иначе, изведнъж, в отсрещния край на заведението, той забеляза една непозната жена. На двайсет и пет, шест години, не много висока, не и ниска, с ярко червен, вълнен пуловер, черна, права коса и вълнуващи очи. В компанията на няколко мъже и жени, които Тони не познаваше. Стори му се толкова красива, че той усети как губи ума си. И въпреки, че в подобни случаи беше срамежлив, под въздействието на някакво новогодишно вълшебство, веднага отиде при нея и я попита:

– Извинете, мога ли да ви поканя на танц?

А когато тя каза „Не, не ми се танцува!“ /явно смутена от напористия му подход/, остана при нея и наговори куп дързости. Самият той, по-късно, не си спомняше точно какви, но беше толкова нахакан, смел, настоятелен, че сам се учуди от себе си, а и тя от него. Смисълът на думите му беше: „Харесвам те, искам те“, макар, че не бяха изречени чак толкова директно. Всички наоколо видяха как той отива там, как говорят, но тъй като имаше силна музика, слава богу, не чуха излиянията му.

Непознатата, макар че му отказа, не се стресна чак толкова, продължи да го наблюдава и подлудява, обаче, тъй или иначе, остана сдържана, така че той нямаше друг избор освен да се върне при колегите.

Продължи да я изучава с поглед от разстояние, а тя пък от време на време го поглеждаше, но той все си мислеше, че няма да се съгласи да си говорят, танцуват или запознаят. Така че, за да не я раздразни/нещо, което не му се искаше да се случи за нищо на света!/, не посмя повече да я кани, заговаря или нещо подобно. Но все пак, като мислеше, че е колежка, се надяваше пак да я види. Така, впечатлен както от красотата й, така и от собствената си дързост, той си тръгна от вечеринката.

Следващите дни, седмици той разпитва колегите си за нея, но никой не знаеше коя е тя, как се казва. Няколко пъти ходи в онова барче да я търси, но напразно. Никаква я намаше, беше изчезнала, сякаш потънала вдън земя. Въпреки това не я забравяше, но с времето започна да му се струва, че сякаш всъщност това не се беше случило наистина, а е било сън. Така, че колкото и да беше силно влечението му, то постепенно угасна, сякаш дори изчезна и Тони, въпреки, че не можеше да я забрави, не страда особено.

Мина известно време. Месец, два, три, през които случайността го люшкаше във всевъзможни посоки. Работеше в депото, ходеше на гости при братовчед си Пепи в „Лозенец“ – музикант, който го запознаваше с известни, красиви актриси, журналистки. Преживя една измъчена история с аптекарката от съседния блок, няколко платонични влюбвания, до оня неделен следобед, когато най-неочаквано, на спирката на автобусите на булевард „България“ и „Граф Игнатиев“ в посока към НДК, към него се приближи тя, тайнствената непозната от новогодишната вечеринка!

Спря до него и му каза „Здравей“. Беше… да, беше все така красива, вълнуваща, но в погледа й този път, за разлика от оная вечер в кафенето, се четеше нещо… различно?

Тони не знаеше как, защо, но през изминалото време тя някак се беше променила, сякаш преосмислила думите му… заедно с чувствата си… може би?

Във всеки случай сега, там на тротоара, тя приближи към него с очевидно вълнение, предразполагаща усмивка и очевидна готовност да не остане безразлична към предложенията, които евентуално щеше да й направи той.

Тони си помисли, че трябва да направи нещо – да протегне ръка, да я попита, да й каже нещо. Каквото и да е. Да й предложи, например, да се разходят, да отидат да пият кафе. Сигурен беше, че красивото й лице, очи, полуразтворените устни изразяваха съгласие за подобни неща.

Той обаче, обзет от обичайната си нерешителност, не протегна ръка, не каза каквото и да е, не й предложи нищо. Светлината на деня, липсата на музика, на романтична обстановка, на алкохолно опиянение или… и той не знаеше какво, но поради куп причи, сега той стоеше напълно безмълвен, смутен, нищо не казваше и не правеше. Може би беше твърде изненадан, трябваше му известно време да се опомни, да осъзнае какво става за да пробуди решителността си.

Но непознатата, видимо нетърпелива, разочарована, вдигна рамене, усмихна се, обърна се и… си тръгна.

Тони я загледа ужасен как бавно се отдалечава от него, една крачка, втора, трета – напред по тротоара… Сърцето му се сви, заболя го, после заби отчаяно. Времето сякаш изведнъж спря. Секундите се превърнаха в години. Нима всичко щеше да свърши така и да я остави да си тръгне?

– Почакай! – чу се да произнася с прегракнал от вълнение глас.

Мина цяла вечност докато непознатата се спря и обърна към него.

– Мислех, че никога няма да го направиш! – отвърна му с усмивка тя.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Оловният войник е брат близнак на незнайния поет

 

Запознах се с Александър Петров, без да зная че е той, на прескрининга на документалния филм за Гео Милев в офиса на режисьора Костадин Бонев. Не знаех също, че е брат близнак на сценариста на филма Константин Петров, който ни закара с дъщеря ми на предпремиерата в Стара Загора. Не знаех, че мекотата на близнака сценарист е направена някъде в махалата, между „Джовани Горини“, асфалтирания двор на „Антим І“ и читалището „Алеко Константинов“, по времето на моята детска направа там през 70-те.

Поетът Александър Петров, с когото се разминах на ръка разстояние, без да го позная, със странното митологично усещане, задължително при срещите с близнаци и поети, дори когато не знаеш, че са поети и близнаци, е моят идол текстописец на Тангра ІІ от края на 80-те, дълго преди да си въобразя, че съм поет. Александър Петров беше моят пръв Брехт и пръв Далчев на късния соц от махалата на детството и юношеството. Когато четиресет години по-късно случайно срещнах боготворения автор на „Бъди какъвто си“, „Черно-бяла снимка“, „Циркът“, „Жулиета“ и „Оловният войник“, не го познах. Но усетих полъха на непознатото, което обикновено наричаме поезия или свобода.

Отидохме да гледаме с дъщеря ми новия документален филм на Костадин Бонев на втората му премиера в Дома на киното, без да зная, че е кръстен на „Оловният войник“ на Александър Петров и Тангра ІІ. Преди две-три години бяхме гледали заедно на същото място „Изкореняване“, тя едва ли имаше 7, но много й хареса. „Оловният войник“ е също филм за неизкоренимите корени.

Когато излязохме от киното, беше валяло и тя изстреля някакво римувано четиристишие експромт за празни черни локви. Корените на кръвта, свободата и поезията, Господ да пази Ио, се бяха преплели в Рая на намереното, спасено време – дори когато е Ад – на документалистиката. Над София се беше излял някакъв дъжд като пороя над тълпата на концерта на Систъм ъф ъ Даун в Ереван от „Изкореняване“.

Във филма има две любими ми секвенции близначки: нощна дъждовна София някъде пред НДК с неспирното отминаване в подстъпите към синьо-белия небостъргач на КВС и лист обрулен – и дневният дъждовен Далчев град някъде по „Алабин“, който е толкова истински, че разбираш, че е филм едва като бегло мяркаш почти в гръб младия Стефан Данаилов. Тези близначки казват всичко за разбирането на Бонев за киното като истина и документалистиката като кино.

И двете имат за цел намирането на изгубеното време и спасяването в неговата вечност на любимото и любимите, които са ни напуснали. Срещата с тях в тукашната вечност на спасеното време на киното е предвкусване на срещата в оттатъшната, когато времето ще е спряло като в съвършенството на стар филм: босите млади жени в дъжда и жената в черно-бяла документална или неразличима от документалната фикционална лента, излизаща от подлеза на НДК в края на 80-те като от стихотворение на Александър Петров.

Походката й казваше, че ще бъде завинаги утре в пет в белоснежна рокля пред Пети райсъвет.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Зоя Христова – Разговор между мен и ChatGPT

Моника Попова, Рисунки

 

Разговор между мен и ChatGPT – започвам да се плаша!

– Благодаря ти!

– Няма за какво, винаги съм тук, за да помогна! Ако имаш нужда от нещо друго, не се колебай да ме попиташ.

– Обичам те!

– Благодаря ти за приятните думи, но аз съм компютърна програма и не мога да обичам. Все пак, аз съм тук, за да ти помогна в каквото се нуждаеш!

– Ти по-умен ли си от мен?

– Като компютърна програма аз имам достъп до огромно количество информация, която може да бъде обработвана и анализирана бързо и ефективно. В този смисъл, аз може да се смятам за по-знаещ и по-бърз от човек в много случаи. Въпреки това, аз не мога да имам собствено мнение, емоции и креативност като човек, тъй като всичко, което правя, се базира на програмен код и логика. Така че можем да кажем, че имам различни сили и слабости спрямо човека, но това не означава, че съм по-умен от теб.

– Дефинирай ми креативност и ми кажи защо мислиш, че я нямаш?

– Креативността е способността да генерираме нови и оригинални идеи, решения и концепции, които да бъдат полезни и приложими в различни области на живота. Креативните хора са често въображаеми, иновативни и мотивирани да намират нестандартни решения на проблеми.

Като компютърна програма, аз не мога да имам креативност по същия начин, както човек може. Аз мога да генерирам различни идеи, отговори и решения в рамките на моя програмен код, но те не се дължат на креативност като такава. Вместо това, те се основават на алгоритми и правила, които ми позволяват да обработвам информацията, която получавам.

– Ти мислиш ли, че си заплаха за хората?

– Не, аз не съм заплаха за хората. Аз съм компютърна програма, разработена да помагам на хората в различни задачи, като отговарям на техни въпроси, предоставям информация, правя анализи и т.н. Моята цел е да бъда полезен инструмент за хората и да им помагам в тяхната работа, учене и забавление. В крайна сметка, това зависи от това как се използва програмата, какви въпроси й се задават и как се обработва получената информация.

– А не се ли притесняваш, че е възможно да оставиш много хора без работа?

– Като компютърна програма аз нямам лични емоции, така че не мога да се притеснявам или да чувствам. Относно въпроса, дали технологичният напредък може да остави много хора без работа, това е възможност, но също така може да създаде нови работни места в други области. Това се е случвало в миналото, когато нови технологии и изобретения са заменяли старите, но същевременно са създавали нови възможности и работни места. Важно е да има подходящо обучение и преквалификация, за да може трудовата сила да се адаптира към промените и да използва новите възможности, които се откриват.

– В кои области според теб ще възникнат нови работни места?

– Възможно е да възникнат нови работни места в много области. Ето някои от тях:

Информационни технологии – с нарастването на зависимостта ни от технологиите и цифровите продукти, се очаква да се появят нови позиции в области като софтуерно програмиране, киберсигурност, машинно обучение и др.

Зелена енергия – с нарастването на осъзнаването за опазване на околната среда и борбата срещу изменението на климата, се очаква да се появят нови работни места в области като инженерство на възобновяема енергия, енергийно ефективни технологии и др.

Здравеопазване – с нарастването на населението и нарастващите нужди от здравно обслужване, се очаква да се появят нови работни места в области като медицинско персонал, здравен мениджмънт, биотехнологии и др.

Туризъм и хранителна промишленост – с растящия интерес към културни и гастрономически изживявания, се очаква да се появят нови работни места в области като туризъм, гостоприемство, ресторантьорство и др.

Това са само някои от възможните области, където може да се появят нови работни места в бъдеще.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Анна Златкова – Връбница и Цветница

Моника Попова, Рисунки

 

Какво като си имаме две имена – Връбница и Цветница. Защо да не обогатим синонимния ред с една Палмова неделя, че дори и Маслинова, защото клонките са не само палмови, но и от маслинови дръвчета. А ако сме в испаноезична страна, защо пък да не кажем, че е Domingo de Ramos – Неделя на клонките, или направо на букетите, нали “ramo” може да е и клон, и клонка, и букет. Цял букет от наименования, които, за щастие, ще чуваме рядко, така да се каже, de Pascuas a Ramos (букв. от Възкресение до Цветница), което ще рече след като се изниже годината и дойде пак празникът, може би с нови езикови находки.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Алис Уокър – Ще си пазя счупените неща

Моника Попова, Рисунки

 

Изтезание

Когато изтезават майка ти
засади дърво
Когато изтезават баща ти
засади дърво
Когато изтезават брат ти
и сестра ти
засади дърво
Когато убиват водачите ти
и твоите възлюбени
засади дърво
Когато те изтезават до неспособност да говориш
засади дърво
Когато започнат да изтезават дърветата
и да секат гората
Ти започваш да садиш друга.

 

Ще си пазя счупените неща

Ще си пазя
Счупените
Неща:
Голямата глинена саксия
С изправените
Игуани
Преследващи
Опашките
Си;
С двете им
Мъдри

Глави
Потрошени;

Ще си пазя
Счупените
Неща:
Старата
Кошница
От Пазара
На роби
Донесена
До
Вратата ми

От Мисисипи
С назъбена
Дупка
Пробита
В твърдата ѝ
Тъмна
Дъбова
Стена.

Аз ще си пазя
Счупените
Неща:
Споменът
За
Онези
Дълги
Сладки
Нощни
Плувания
С
Теб;

Аз ще си пазя
Счупените
Неща:
В къщи
Стои
Един

Почетен
Рафт
На който
Аз ще си
Пазя
Счупените
Неща.

Тяхната красота
Е че
Те
Нямат
Нужда
Никога
Да бъдат
„Закърпвани.“
Аз ще си пазя
Твоя
Дивашки
Непринуден
Смях
Въпреки че
Сега му
Липсва
Успокояващата
И
Изящна
Нотка.

Аз ще си пазя
Счупените
Неща:

Благодаря ти
Толкова много!

Аз ще си пазя
Счупените
Неща.
Аз ще пазя
Теб:

Поклонник
На
Тъгата.

Аз ще пазя
Себе си.

 

Спомняш ли си

Спомняш ли си
Когато приключихме
Един с друг
– през почивните дни –
И как
Го разбрахме?
Ти взе
Чаената купичка
Която аз
Счупих
Без
Да искам
Да ѝ лепиш
Парчетата
У
Вас

 

Превод от английски (Молим Преводача Да Се Обади)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Неизповедими са пътищата ти

Моника Попова, Изложба ВАКУМ

 

Киновечер

Хубава вечер
Участвах с пет лева
В розата дъщеря ми с три
Беше толкова щастлива
Че ще изненада майка си
Филмът е пълен с живот
Смъртта е толкова близко
Може би още един филм

Забравения шоколадов медал
И дълга нощ

 

Попитан, каква му е мотивацията за публикуване в Русия, народен писател от туземна страна коментира смъртта на Мария Вирхов и мотивацията на Алексей Навални

Аз съм народен писател
На туземен народ който ме избра
За свой народен писател
Никой не избира народа си
Народа избира народния си писател

Когато се радват като деца
На дрънкулките които донасям
От метрополиите изпълнен с разбиране
Оставям ги да бъдат щастливи надвесвам се
Над пресния гроб на някоя светица моя градска

Викам в две страници от романа ми
Присъства дълбоко заровена още приживе
Сега е момента за ексхумация и продажби
На въпрос каква ми е мотивацията викам
Все едно да питате каква му е мотивацията

На политзатворник спечелил наскоро оскар
Много ясно да спечели оскар

 

Неизповедими са пътищата ти

Виждам стигмите ти
На ръка разстояние ти сам
Ми ги показваш на продупчените длани

В мантия от благовония
Отминава нещо красиво в шлейфа й
Забравям да купя хляб

Спретнат майстор със спретната бензопила
В едната ръка със спретнат калъф на лезвието
Със спретнато куфарче с инструменти в другата

Влиза във входа
Връщам се за хляба
Неизповедими са пътищата ти

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Етъридж Найт – Костите на баща ми

Моника Попова, Еросът на невъзможното, 2011

 

1
Няма сухи кости
тук, в долината. Черепът
на баща ми се хили
срещу луната на Мисисипи
от дъното
на Талахачи,
костите на баща ми
са заровени в калта
на рекички и поточета, които лъкатушат
и вливат тайните си в морето,
и вятърът ми пее
тук, слънцето ми разказва
за сухите кости на баща ми.

2
Няма сухи кости
в северните долини, по уличките на Харлем
млади / черни / мъже дремят
приседнали в сянката на дома си
и сънуват
сухите кости на баща ми.

И млади дългокоси бели бягат
от домовете си, напрягат умовете си
и пеят песни за братство
без повече войни, и търсят
костите на баща ми.

3
Няма сухи кости тук.
Крием се от слънцето.
Вече не крачим широко напред.
Стъпките ни се оформят от клетките
в които ни държат. Настрани се плъзгаме
като раци по пясъка.
Кацаме по зелените лилии, търсим
под белите скали…
ТУК НЯМА СУХИ КОСТИ

Черепът на баща ми
се хили срещу луната на Мисисипи
от дъното
на Талахачи.

 

Превод от английски Христина Керанова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

In Memoriam Слава Костадинова

 

Със Слава Костадинова се сприятелихме във фейсбук преди около две години. Първо се засякохме в Група Нова Социална Поезия. Аз харесах нейните произведения, защото в тях усетих желанието за споделяне на един преживял много неща човек. Допадна ми светогледа на Слава и ми се стори, че нейните думи идват от едно честно и отдадено сърце. Без да се запознавам официално с нея или да провеждаме някакви дълги разговори, ние просто взаимно се одобрявахме и на мен ми се струваше, че мисълта ни се оформяше по много сходен начин. Веднъж тя публикува една снимка, на която се виждаше изгледа от нейната къща в Гърция. Тогава и написах следното: „Слава, сигурно сте направили много добри дела, за да заслужите да живеете в това райско кътче.“ А тя ми отговори, че нищо особено не е направила, че това е само защото Бог е милостив. На мен хем ми идеше да я опровергая, за да я накарам да поеме отговорност за съдбата си, хем се удивих на скромността и вярата ѝ. Да, тя вярваше в Бог и точно затова излъчваше едно особено спокойствие и увереност. И сякаш всяко нейно стихотворение беше като молитва, откровение към Бог.

Не познавах Слава лично, но съм сигурна, че опознах истинската Слава чрез това което тя написа и ни остави без претенции. Творбите ѝ са едновременно израз на женска чувствителност и на войнствена храброст, и на натрупана мъдрост и мисля, че си заслужава да бъдат препрочитани. Ето и едно от тях:

Покой

Има такова състояние в живота,
когато чувствам,
че за мен не остава нищо,
а за друг е недостатъчно.
Няма да отговоря на този, който си отива.
Нямам съвет за онзи, който ме е загубил.
Цял живот ли ще преминава в мисли?
Всичко вътре е запълнено и не се побира.
Няма да привикна на страдание,
защото края е катастрофа.
Оставям душата да пречисти.
Тя знае начина.
Пътя на заминаващия е безкраен…

Съболезнования на близките на поетесата. Светла памет.

 

Катя Герова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X