Моника Попова, Изложба ВАКУМ
Тони беше нерешителен с жените. Като изключим една съвсем непозната, черноока жена, която зърна на една новогодишна вечеринка.
Тогава беше на двайсет години. Провинциалист живеещ в София. Работеше в един от трамвайните паркове като електромонтьор. Въпреки че беше завършил френска гимназия и четеше Пруст, Лафонтен, Монтен, Бодлер и Аполинер, беше решил да върви по романтичния път на бродягата, не да следва утъпканата пътека, а да се бори с трудностите. Ето защо вместо като съучениците си да попадне в университет в България или чужбина, се беше озовал във тоя трамваен парк където от сутрин до вечер изтърпяваше мъките на пролетариата, ремонтирайки двигателите на трамваите, впрочем българско производство и доста калпави. Щом завалеше дъжд, в тях влизаше вода, те даваха накъсо и изгърмяваха, поради което през декември, заради снега и дъждовете, Тони и колегите му работеха на смени, почти без почивка.
Откакто беше дошъл в София, той не беше успял да си намери приятелка. В трамвайния парк почти не работеха момичета, като изключим няколко по-зрели готвачки и ватманки, които обаче не го впечатлявоха или пък бяха заети от колегата му Казанова – Томата, заварчик с ореол на Казанова, любимец на нежния пол. Така, че Тони се беше зарадвал, че ще има новогодишно парти, надявайки се най-после, на него да успее да се запознае с някое хубаво момиче.
То се състоя в общежитията на Градски транспорт до Първа работническа болница до „Надлез „Надежда“, в тамошното кафене. Имаше танци, разни неща за пиене, мезета, общо взето нищо особено. Тони обаче беше в приповдигнато настроение, с няколко колеги от трамвайния парк; забавляваше се, оглеждаше се за момичета. Имаше такива, може би от другите две трамвайни депа – или кой знае откъде.
Тъй или иначе, изведнъж, в отсрещния край на заведението, той забеляза една непозната жена. На двайсет и пет, шест години, не много висока, не и ниска, с ярко червен, вълнен пуловер, черна, права коса и вълнуващи очи. В компанията на няколко мъже и жени, които Тони не познаваше. Стори му се толкова красива, че той усети как губи ума си. И въпреки, че в подобни случаи беше срамежлив, под въздействието на някакво новогодишно вълшебство, веднага отиде при нея и я попита:
– Извинете, мога ли да ви поканя на танц?
А когато тя каза „Не, не ми се танцува!“ /явно смутена от напористия му подход/, остана при нея и наговори куп дързости. Самият той, по-късно, не си спомняше точно какви, но беше толкова нахакан, смел, настоятелен, че сам се учуди от себе си, а и тя от него. Смисълът на думите му беше: „Харесвам те, искам те“, макар, че не бяха изречени чак толкова директно. Всички наоколо видяха как той отива там, как говорят, но тъй като имаше силна музика, слава богу, не чуха излиянията му.
Непознатата, макар че му отказа, не се стресна чак толкова, продължи да го наблюдава и подлудява, обаче, тъй или иначе, остана сдържана, така че той нямаше друг избор освен да се върне при колегите.
Продължи да я изучава с поглед от разстояние, а тя пък от време на време го поглеждаше, но той все си мислеше, че няма да се съгласи да си говорят, танцуват или запознаят. Така че, за да не я раздразни/нещо, което не му се искаше да се случи за нищо на света!/, не посмя повече да я кани, заговаря или нещо подобно. Но все пак, като мислеше, че е колежка, се надяваше пак да я види. Така, впечатлен както от красотата й, така и от собствената си дързост, той си тръгна от вечеринката.
Следващите дни, седмици той разпитва колегите си за нея, но никой не знаеше коя е тя, как се казва. Няколко пъти ходи в онова барче да я търси, но напразно. Никаква я намаше, беше изчезнала, сякаш потънала вдън земя. Въпреки това не я забравяше, но с времето започна да му се струва, че сякаш всъщност това не се беше случило наистина, а е било сън. Така, че колкото и да беше силно влечението му, то постепенно угасна, сякаш дори изчезна и Тони, въпреки, че не можеше да я забрави, не страда особено.
Мина известно време. Месец, два, три, през които случайността го люшкаше във всевъзможни посоки. Работеше в депото, ходеше на гости при братовчед си Пепи в „Лозенец“ – музикант, който го запознаваше с известни, красиви актриси, журналистки. Преживя една измъчена история с аптекарката от съседния блок, няколко платонични влюбвания, до оня неделен следобед, когато най-неочаквано, на спирката на автобусите на булевард „България“ и „Граф Игнатиев“ в посока към НДК, към него се приближи тя, тайнствената непозната от новогодишната вечеринка!
Спря до него и му каза „Здравей“. Беше… да, беше все така красива, вълнуваща, но в погледа й този път, за разлика от оная вечер в кафенето, се четеше нещо… различно?
Тони не знаеше как, защо, но през изминалото време тя някак се беше променила, сякаш преосмислила думите му… заедно с чувствата си… може би?
Във всеки случай сега, там на тротоара, тя приближи към него с очевидно вълнение, предразполагаща усмивка и очевидна готовност да не остане безразлична към предложенията, които евентуално щеше да й направи той.
Тони си помисли, че трябва да направи нещо – да протегне ръка, да я попита, да й каже нещо. Каквото и да е. Да й предложи, например, да се разходят, да отидат да пият кафе. Сигурен беше, че красивото й лице, очи, полуразтворените устни изразяваха съгласие за подобни неща.
Той обаче, обзет от обичайната си нерешителност, не протегна ръка, не каза каквото и да е, не й предложи нищо. Светлината на деня, липсата на музика, на романтична обстановка, на алкохолно опиянение или… и той не знаеше какво, но поради куп причи, сега той стоеше напълно безмълвен, смутен, нищо не казваше и не правеше. Може би беше твърде изненадан, трябваше му известно време да се опомни, да осъзнае какво става за да пробуди решителността си.
Но непознатата, видимо нетърпелива, разочарована, вдигна рамене, усмихна се, обърна се и… си тръгна.
Тони я загледа ужасен как бавно се отдалечава от него, една крачка, втора, трета – напред по тротоара… Сърцето му се сви, заболя го, после заби отчаяно. Времето сякаш изведнъж спря. Секундите се превърнаха в години. Нима всичко щеше да свърши така и да я остави да си тръгне?
– Почакай! – чу се да произнася с прегракнал от вълнение глас.
Мина цяла вечност докато непознатата се спря и обърна към него.
– Мислех, че никога няма да го направиш! – отвърна му с усмивка тя.
списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X