Александър Хикс – Обратната страна

Моника Попова, Рисунки

 

той е просто
пирон
забит наполовина в стената
може да окачиш на него
дрехите си
и да останеш гола
а може
и с чука по главата
докрай
да оплоди стената

 

дядовата къща

ти знаеш ли къде е
дядовата къща

там лятото зимува
и птиците се раждат
сред дъх на пресни гъби
и мирис на сено

там времето е старо
и тихичко накуцва
водата е от извор
и засища

а къщата е бяла
като баба

 

обратната страна

когато тук е нощ
от другата страна на земята
е ден

заспя ли тук
събуждам се оттатък
и правя това
за което тук само
мечтая

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Воя Марчеза – Руските участия на българските интелектуалци

Моника Попова, Рисунки

 

Изключително се радвам, че „Свободна Европа“ откликна на проблема с руските участия на българските интелектуалци в разгара на тази страшна война. Статията е написана от Катерина Василева и Татяна Ваксберг, и е действително „нюансирана.“ Последно се обсъждаше покрай поведението на Манол Пейков спрямо младата журналистка. За мен е много интересно да наблюдавам процесите с човешкия капитал в българските медии и политика. Засега не се различава от това, което беше през 90те. За да стане един журналист звезда или „обещаващ“ на Запад му се дава време и възможност за изява. В България всичко става в съкратени срокове, което фрустрира и процеса, и звездите. Искам да дам един съвет на медиите и конкретно на „Свободна Европа“, които между другото единствени реагираха и разбраха важността на това, което се случва. За истинската журналистика трябва инстинкт не само за злободневност, но и за хоризонта, в който конкретното събитие се разполага, и големите редактори и автори го имат. В статията липсва един много важен детайл и това е издателството Поляндрия. Детайлът липсваше, защото ако присъстваше, щеше да постави Жанет 45 и Георги Господинов в много по-сериозно положение. Защото Поляндрия е свързано с капиталите на Якунин, важен путински олигарх от кръга Озеро. Когато някой направи breaking news, но след това не му се дава кредит, това е пример за лоша журналистика. Надявам се в ЖФ на СУ да учат студентите бъдещи звезди, че когато се впуснеш по следите на едно разследване, е нужно да го изследваш цялото и докрая, и да даваш необходимия кредит на източника. В случая историята започна след моите усилия да разбера що за независимо, по думите на Красимир Лозанов, е издателство Поляндрия. Надявам се и да ги учат как се прави разследване, защото това е валутата на журналистиката. Спестяването на детайла с типа издателство, в което излезе книгата на Георги Господинов премести акцента на статията, чиято цел, според мен, просто беше да се даде думата, с право, на главния герой, но „нюансирано.“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Ървинг Лейтън – Поетът е човек със

Моника Попова, Раждането на Мони, 200х300 см

 

Поетът е човек със
силно усещане за собствената си личност и
смислено съществуване.

Като държи на това и
отказва да стане социализирания
предмет, който бюрократи, свещеници,
равини и т.нар. образоващи
одобряват, поетът обижда
зомбираните милиони, т.е.
мнозинството във всяка страна.

Неговите слова, свободният му начин на
живот са постоянен дразнител за
ограничените, страхливите,
самодоволните и безразличните.

 

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Юлия Радева – …И ако тръгнеш някой ден към църквата

Моника Попова, Аленото цвете 200х200 см

 

…И ако тръгнеш някой ден към църквата
вземи си бяла риза за прошка и за признание,
чети молитва коленичил
и гледай Господ във очите,
„Боли ли“ те – ще викам и ще питам,
и нека да кънти олтара
и свещите да гаснат
от пясъка на мъртвите
по теб ще хвърлям –
в такава нощ и вятърът е мъртъв
звездите плачат загърбили луната
и въздухът задушен …и мракът мракът…
в такава нощ … угаснах…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Канеко Мисудзу – Звънче, птичка и аз

Моника Попова, Рисунки

 

Дори ръце широко да разперя,
в небето няма как да полетя.
А птичката лети, ала не може
да се надбягва с мене на земя.

Дори със цяло тяло да трептя,
от мене няма звън да зазвучи.
Звъни звънчето, ала при това
не знае песни повече от мен.

Това звънче и птичката, и аз –
различни сме, но всички сме прекрасни.


________
Преводът ми е през руски и английски. Оразмеряването е по моя кройка, в оригинала няма специална метрика и рими, доколкото схванах.

Иво Балев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Добринка Корчева – От Народния театър трябва да се уволни съветофилията!

Моника Попова, Рисунки

 

На спасителите на Европа

Свято място празно не остава.

Очакваме обществено, подчертавам, обществено, а не партийно-правителствено обсъждане, какъв паметник да се постави на освободената от „каменния гост“ с автомата площадка.

Моето предложение е на героична Украйна, която спасява цяла Европа от путинизма.

Победата е близо!

 

В България неизвестното за известните много трудно става известно, а неизвестното за неизвестните – веднага става известно.

Редовият българин, дори критикуващ Режима у нас и в Русия само в кухнята, светкавично се превръща от безинтересна персона в оперативно интересен обект.

/Разбира се, една „сива мишка“ едва ли ще критикува точно това/.

Биографиите на тези „обективно интересни персони“ започват да се трупат на етажи по бюрата на отговорните лица в службите.

А техните агенти са навсякъде, и то изобщо не нелегално, тоест, уж нелегално, в частните фирми, но по силата на закон, наложен в последните години от управлението на Борисов и ко/терия/.

В България по закон от отдел на ДАНС се наблюдава Следствената служба и съдът.

Обикновено тези агенти са от отдела за вътрешна сигурност в самата ДАНС, който излъчва участниците в хибридните поръчки: за частни лица, но с интереси, представяни не като лични, а като държавни.

Но у нас почти целят свят на социалното е хибриден: в икономиката е същото – реалните собственици и хората, на чието име се водят фирми и компании, далеч не съвпадат.

В медиите ситуацията е особено нетърпима, защото те налагат частно-груповото като национален приоритет.

Липсата на конкуренция им развързва още повече ръцете, но зашива устите на журналистите.

Те са се отказали да формулират въпроси, които предварително са неглижирани като неподходящи по равнище на задаващия ги на важността им.

„Има кой да ги поставя, има кой да ги решава, а когато и едното, и другото липсват, значи, има защо – тук традиционно се поклаща глава и се сочи към тавана, и няма надежда. Тук е така“.

Най-малкото, което можем да направим, е да не слушаме тези мантри, които нямат място в календара на XXI век.

Нашата упоритост, нашите искове, нашата съпротива, не е сигурно, че ще сътворят чудеса, но че ще отместват стрелките в правилната за демократизацията посока, мога да се закълна.

 

От Народния театър трябва да се уволни съветофилията!

По тази логика неуважемият „господин директор“ може да посегне и на длъжността „главен драматург“ – а на нея в Народния театър са били Яворов и Лилиев.

Но Морфов също не е режисьор с ясна политическа позиция срещу Путиновия Режим, защото дълги години бе гостуващ режисьор в големи руски театри, и то след 2000-ата година, когато операция“ Наследник“ монтира задълго във върховната власт в РФ малкия човек с мания грандиоза от Пето управление на КГБ.

Но съветофилията е стара болест на Народния театър.

Главен драматург там например допреди няколко години бе потомственият съветофил Георги Борисов, а един от директорите му пък – вече покойният Павел Васев, бе на ръчно управление на руския олигарх Денис Ершов, също представил се в Господа без време, съпруг на руска субретка, който лобираше за постановки по пиеси на руския драматург Евгений Гришковец.

Няма ги Васев и Ершов, няма го и Гришковец.

Ще доживее ли сегашното поколение българи, ако перифразираме другаря Леонид Илич, до истински политически ангажиран спектакъл на сцената на Народния?

Например на някои пиеси от репертоара на разгромения със сила от Путин Театър док в Москва, който направи потресаващи по автентичност и сила постановки за политическите затворници на Кремъл и за големите протести на Блатния площад в Москва от 2011/2012 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – За лицедейството и революцията

 

 

Гледах филма за Навални. Общо впечатление: добър документален филм. Филмът за Вапцаров и „Изкореняване“ на Костадин Бонев ме научиха да ценя жанра, на който доскоро не бях обръщал внимание. Научиха ме, че главен герой на добрия документален филм, митологичният му герой е ландшафтът.

Не съм се интересувал от Навални, за първи път го гледах като нашумя разследването му за двореца на Путин. И от пръв поглед не го харесах като човек, като държане, тази необоснована неприязън от пръв поглед, която е също толкова истинска или подвеждаща като любовта от пръв поглед.

Израсъл съм с русначета, между 6 и 16 години те бяха мои съученици или по-скоро аз бях техен съученик чужденец. Навални от пръв поглед не се вписа в иконографията на първите ми детски обаяния от руските лица.

Филмът ми обясни защо не го харесах от пръв поглед. Неговото лице е от епохата на ТикТок, моята иконография на руските лица е застинала в епохата на черно-белите снимки. Колко елементарно и глупаво от моя страна. Силно ме впечатли как се вписва във форматите на социалните мрежи, как прави дубли пред смартфона, как се консултира с дъщеря си за видео, което прави за ТикТок.

Спонтанната ми реакция спрямо Навални е била на стар провинциалист, който за първи път попада в Москва и е поразен от лицедейството на жителите на мегаполиса. Всъщност никога не съм бил в Русия, но предполагам, че така бих се почувствал при среща с млад московчанин.

Филмът беше с бели английски и жълти украински субтитри. Навални, семейството му и екипът му често говорят на английски. Журналистът от български произход Христо Грозев също говори на английски, понякога превключва на по-лош от английския му руски, доста объркващо езиково. Това допълнително ме затрудняваше, защото от началото на войната слушам само руския опозиционен Ютюб и съм превключил изцяло само на този език.

За филма е много важно, че реалните му персонажи играят себе си или буквално актьорстват, провеждайки разследването, за да разобличат агентите на руските тайни служби, отговорни за отравянето. Алексей и Юлия с децата си Даша и Захàр също играят във филма своя семеен живот.

Работата по разобличаването на агентите използва това онагледяване на разследването със закарфичените снимки, свързани с разноцветни конци, познато от кримките, което ми напомни за „Мементо“ и „Красив ум“.

Винаги съм се питал как разследващите журналисти се предпазват от пропадането в параноята на обектите, които разследват. Филмът много силно представя тази бездна на „легендите“ на агентите, над която се надвесва смеещото се лице на Навални. Но руският ландшафт казва друго.

Любимият ми ландшафт от филма е гледката от птича перспектива на панелките на Новосибирск. Любимото ми и решаващо документално познание е за забравените и отрязани като с нож протести в Русия отпреди войната: тълпите протестиращи, замерваните със снежни топки тежковооръжени полицаи, отделни посягащи им с голи ръце момчета, живите вериги от хора, съпротивляващи се на разкъсванeто и поединичното си завличане в арестантските автобуси, крещящите „позор“ и „не ни е страх“.

Къде е тази Русия? Все по-убедително ми се струва обяснението на Владимир Пастухов за изчезването й след успешното превръщане на зараждащата се гражданска война в империалистическа.

Филмът документира задушаването на една зараждаща се руска революция в „руския мир“ на империалистическата война.

Горко ви, миролюбци, вие предадохте революцията.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Диан Киров – Донори

Милена Попова, Рисунки

 

Напоследък рядко ходя до центъра. Улиците ми се струват безлюдни /изключае са хората, които живеят на тях/. Уморително е да гледаш и слушаш музиканти, които изпълняват един и същи репертоар години наред…

Какво е истинският център?

Спирката на метрото, където чакам едно специално същество с руси коси и сини очи. Знае, разбира се, че баща й е интелигентен шведски гражданин-донор на сперма, но не го познава. Колко са такива като нея със сини очи и руси коси? Колко са полубратя или сестри. А ако всичките пътуват с метрото?

Когато стигна до Константин Величков слизам. От там нататък царството на русокосите-синеоки свършва. Искам да се запозная със всеки един от тях, да му запиша поне телефонния номер. Да му кажа съвсем спокойно: На централната метро-станция те чака твоята полу-сестра. Поне и се обади по телефона. Потвърдете срещата. Тя може би има нужда от теб. Знам името на баща ти. Той е млад и красив.

Шведът Марк – последно зимата живееше в тяхната столица, а лятото пътуваше до София, за да стане донор на сперма.

Защо аз неискам?

Какво ще ги правя тези толкова много деца?

Не съм пастир или звероукротител.

Трайкам си, въпреки че плащат добре…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Милена Бакалова – За днес съм отметнала

Моника Попова, Еросът на невъзможното, 2011

 

За днес съм отметнала три оргазма, подарени от порнхъб, две перални и една зеленчукова супа… можех и повече.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Светослав Нахум – Хлапето и Чаплин

Моника Попова, Рисунки

 

(по спомените на актьора Джеки Куган, изиграл „Хлапето“ в едноименния филм)

 

– Екшън! – извика Чаплин и затича към сцената.

А тя, сцената – камионетка на раздялата.

Аз бях горе в каросерията. Надничах над дъските. Трябваше да ме отведат далеч – социалните и полицията. Трябваше да отърват малкия скитник от големия скитник. Малкият скитник – аз, – трябваше да бъде въдворен в сиропиталище.

Чарли искаше от мен само да плача и да протягам ръце.

Направих го. Раздяла. Сбогуване.

Не знаех какво следва. Нали бях само хлапето…

И тогава, след като отново извика „екшън“, той ми направи знак просто да стоя горе.

Вдигна пръст и го завъртя. Операторът насочи камерата към него. Полицаят и социалният се втурнаха и го сграбчиха.

Прекъсна ги и ги накара да повторят движенията и да го сграбчат отново, този път през гушата и да го направят по-близо до мен. Искаше да вижда лицето ми, докато изиграе своята сцена. А аз бях извън камера.

И тогава се случи нещо, което ме разтърси за цял живот.

Чарли се разплака неудържимо. Камерата работеше, а никой не знаеше той наистина ли плаче, или играе.

Погледнах сълзите на великия комик.

Погледнах лицето на незабравимия творец.

И видях разплаканите очи на един голям човек.

И досега не знам отговора.

Но в едно съм сигурен: тогава Чаплин отприщи нещо, което бе извън него. Той описваше своето детство. Той се разделяше със себе си.

Лицето му говореше: „Това е бясната игра на съдбата. Това е сценаристиката на живота. Това е горчивината на неправдата. Това е проклятието на люлката.“

Да, сцената се получи толкова покъртителна, че се помни от всички и ще се помни винаги.

А за мен остана изумлението на детското сърце: не, не е вярно, че клоунът винаги е тъжен. Обратно на това е: тъгата е клоун, който танцува по върха на бръснача, наречен път.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X