Петър Тушков – Магьосникът на фараона

by New Social PoetryNo Comments

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Gathering Point

 

Кирики не знае, че докато излиза през задния вход на колибата си, там вече го причакват пратениците на фараона. Може да разбере, че се е получило така, но е пропуснал да се увери, преди да отвори вратата и да тръгне между палмовите листа, почуквайки с тояжката си. Когато долавя, че са там, спира.

– Препочтени Кирики – казва гласът на единия от пратениците. Мъжът е затлъстял и си вее с палмово листо, което е откъснал от безценните дървета на стареца. – Най-смирено ви молим да дойдете с нас. А фараонът, да се слави името му, да се множи потомството му, да е богата трапезата му, настоява.

Кирики знае, че не може да откаже. Тъмното му лице с изопната като на мумия кожа и очи като на сляп гущер за момент остава вдигнато по посока на гласа на пратеника, сякаш се опитва да прецени дали говори истината. После старецът тропва упорито с тояжката, обръща се и заситня обратно през вратата към колибата, като опипва пътя си забързано.

Пратениците разменят няколко раздразнени думи и час по-късно Кирики подскача като пъпеш в коша на магарето им.

– Като същински генерал – шегуват се те.

Страх ги е, че ако фараонът разбере, че са оказали такава чест на препочтения Кирики, ще им отрежат я ръка, я крак, но повече се боят да не закъснеят след дългите увещания. Великият Ра вече се спуска ниско над земята и сенките на селяните край пътя се удължават, когато изправят морно гръб, за да погледат отминаващите пътници. На устните на селяните се появяват усмивки. Старият му Кирики, пак се е изхитрил да го носят.

Когато го въвеждат в двореца, повечето жени на фараона вече са се оттеглили, за да сложат децата да спят. Някои още си дояждат край него в голямата зала, а фараонът като че ли е задрямал. Красивата прислужница пошушва тихо в ухото му и го разбужда. Фараонът отваря беззъбата си уста и няколко пъти примлясва недоволно. Пратениците са се прострели на земята и треперят.

– Кирики – откъртва се от устата на фараона, а очите му откриват блуждаещо стареца. Нещо обаче като че ги развеселява. Той приема чашата, която прислужницата му налива, и разквасява устни.

Старецът е вдигнал сляпата си глава към гласа му.

Фараонът отпраща сприхаво суетящия се везир и се изправя с помощта на прислужницата. Краката му са тънки като клечки и едва пристъпват по дългия коридор към стаята на момчето. Пред вратата ѝ той спира и се обръща към Кирики.

– Чакаше ли ме? – пита го.

– Чаках те, царю – отвръща старецът.

– Колко станаха, Кирики? Не зная вече време ли е за Сед.

– Време е, царю.

– Може и да е, Кирики. Влезни, а после ела да поговорим.

Фараонът се отдалечава съвсем сам надолу по коридора към покоите си, а прислужницата въвежда слепия старец в стаята на момчето. Щом го вижда, майката започва да нарежда през сълзи и да скубе косите си.

Кирики подушва лошата пот на детето. Дишането му е накъсано и бързо, сърцето му бие като на гълъб в клетка. Дори високите викове на майка му не могат да го пробудят. Старецът попипва челото му и се мръщи. Наистина е време и момчето скоро ще умре, нищо не може да се направи.

В постелите си Фараонът е като шушулка. Очите му гледат лъскаво в тъмното, огрени от огънчетата на лампите.

– Чудно, нали, Кирики – казва той, като отпъжда недоволно засуетената прислужница, – че един жрец и един магьосник могат да вдигнат водите на Нил и да съживят мъртвите, но не могат да подмладят грохналите си тела?

– Такъв е редът ни, царю.

– Не и твоят ред. Знам, че ме виниш.

– Не те виня, царю – отвръща старецът, подпира брада на тояжката и примлясва няколко пъти търпеливо, готов да чуе думите на фараона.

– Толкова години ме наричаш свой цар и скланяш глава пред мен. Какво правеше през останалото време?

Старецът се замисля.

– Заздравявах счупени ръце и нозе, изправях криви очи, лекувах безплодие, правех бирата по-сладка и гъста.

– А децата, Кирики? Показваше ли на дечурлигата как танцува скарабеят, нарисуван на стената? Говореше ли с ибиса в градината?

Домашният ибис на Кирики отдавна е умрял от старост и е погребан, но Кирики се усмихва и кима утвърдително.

– Но не си съживявал мъртвите и не си връщал младостта никому, нали? – настоява фараонът.

– Не съм царю, знаеш, че не мога.

– Готова ли е гробницата ти за другия живот? Изрисуван ли е саркофагът ти?

Кирики отново кима. В гробницата му го чакат жена и двама сина. Ибисът му също. Ще му трябват още папирус с думи за мъртвите, може би куче и котка, но така и не се е привързвал към някое друго животно освен ибиса досега и не бърза да избира. Нощта става по-студена и фараонът трепери под завивката. Старецът вече е сигурен защо са го повикали, но думите на царя го изненадват.

– Искам – казва фараонът – да ме подмладиш, Кирики.

– Но как, господарю? – пита изплашено, въпреки че знае, знае какво е намислила старата лисица.

– Ще ти кажа как. Ще приспиш момчето както обикновено за Сед, но този път ще ти дам нещо от боговете.

– Какво ще ми дадеш?

– Душата му. А мен ще сложиш в нея.

Кирики ядно дъвче космите на брадата си и му иде да тропне с тояжката, но е научен да се страхува от фараона, не смее да се противопостави. Костеливата като на мумия ръка на господаря му се подава изпод завивката и го подканя с пръсти да се приближи. Кирики се дотътря смирено до постелята на царя и се навежда, за да чуе какво му шепне:

Ще ми покажеш пътя. Него ще го отведеш до Нил и ще го пуснеш парче по парче надолу по водата. И да не си посмял да объркаш заклинанието!

 

*  *  *

Фараонът се смее и налага Кирики по гърба с тояжката. Придворните се смеят с глас и сочат стареца, а от очите на стареца падат едри сълзи.

В голямата зала е пълно с народ. Жонгльори и огнегълтачи забавляват младия цар, дресирани кученца танцуват в кръг, красиви робини трупат в краката му подноси, отрупани с плод и отбрано месо. Фараонът не може да се насити на младостта си. По време на състезанията с колесници, за да не му пречи, дори е отхвърлил немеса от главата си и слънцето е огряло тъмночервените му детски коси. Загорялото му гладко лице е разтеглено в широка усмивка, изострено и умно, и гледа стареца със злоба.

– На! на! Кирики! На!

Тояжката бие по гърбината на стареца, додето не залисват своенравния фараон с два малки гущера в златна клетка. Гущерите имат изумрудени очи и малки рубини по гърбовете. Нубиецът познава Кирики и е доволен, че може да му се отплати за доброто в миналото, докато поднася подаръка си на младия фараон.

Отнасят стареца в стаята му и го оставят да се наплаче, а привечер двамата пратеници, които са го довели преди месеци, го мятат в коша на същото магаре и поемат по обратния към дома му, като водят след себе си и второ магаре, чийто гръб се гъне от дарове. Жегата още е тежка и по полето няма много работници. В небето над тях се вие лешояд и следи зорко магаретата, ала Кирики не го е грижа и все така ридае на дъното на коша. Когато достигат дома му, домашните гълчат оживено, поздравяват стареца с щастливото завръщане и се суетят да настанят пратениците на царя за нощта.

Добре си ни дошъл, Кирики! Защо плачеш? Царят ни добре ли е? Ела, хапни, полегни си и почини.

На сутринта старецът седи сред дърветата си в градината и слуша как водите на Нил текат и как вятърът повява палмовите листа. А на покрива на колибата му е кацнал лешоядът и върти глава, за да го погледне ту с едното, ту с другото си око.

Почини си Кирики. Забрави сега защо ти е тежко на сърцето, отпъди всяка тъжна мисъл от него. А като му дойде времето, ще се сетя за тебе.

С това лешоядът плясва с криле и отлита, а Кирики се усмихва беззъбо и слуша как шумолят листата.

 

*  *  *

– Толкоз фараони надживя. Как не ти дотежа да живееш, проклетнико! – клела го е една от жените на стареца. Сега и тя го чака в гробницата му, заедно с останалите.

Кирики е сляп, но от него се боят. Говорят, че ако го разсърдиш с глупостта си, може да ти прати пясъчна вихрушка или скорпиони в гроба, да вкисне бирата ти, да подшушне на чакала, че не си го почитал на тоя свят. Не е така това за чакала, но няма как да знаят, а за бирата е вярно, защото неведнъж се е случвало. Понякога седи вечер край огъня и слуша разказите на болнавите и пътниците, дето преспиват в дома му. Как фараонът повел десет хиляди мъже през пустинята и направил така, щото да бликне вода от пясъците. Как пред очите на ханаанските принцове взел една кобра в ръката си и я накарал да проговори с гласа на Уаджет, а те се прострели пред него и след това ги откарал в дома си, навързани на златен синджир.

Всяка година фараонът му праща по едно магаре с дарове – скъпи платове, стомни с благовония, подправки и папирус. Двайсет магарета с безценен товар посреща Кирики, а сетне даровете секват. Сакатите и болните започват да разправят други истории. Как кралицата на фараона изгоряла в треска само за три дни, как единият му син бил разкъсан от нубийски лъвове, а после го погребали заедно с любимата му колесница като истински цар, как строял храмове във всеки град, за да говори с боговете, а враговете му до един се били смълчали и треперели само като чуели името му. Водите на реката заливат плодородните поля и се оттеглят, а лешоядът не идва и не идва. Напразно Кирики вдига побелелите си очи към синьото небе и слуша птичите крясъци на прелетните ята. Чуми и суши го навестяват, товари със зърно и зеленчуци се отправят към двореца, мъже и жени, стари и млади, изчезват в гробниците си, а около него все тичат внуци и правнуци, голи пакостници, винаги готови да го подръпнат за дрехата или да му скрият тояжката.

Скоро ще се свърши, успокоява се той. Ще те изпреваря.

Ала Ра все така напича почернялото му опънато чело и се изтърколяват петдесет лета, преди да се спре на небето и да го напече по-силно от всякога, и един ден над главата на стареца се разнася далечният съскащ грак на лешояда.

Почина ли си, Кирики?

 

*  *  *

Кирики върви бавно по дългия, висок коридор на храма и почуква с тояжката си. В колоните от камък отекват бързите стъпки на жреците, заети с празника и народа навън. Събрали са се хиляди, за да видят своя бог и скоро ще им го изнесат на двора. Вътре е тъмно и хладно, а пътят му го отвежда до трона в дъното, където фараонът е седнал, малък като грахова шушулка по средата на големия стол. Жреците вдигат статуята, която цяла година е седяла на същия този трон, и я понасят навън, а фараонът ги сподиря с остър старешки поглед. Никой не знае, че е дошъл в храма. Харесва му да чува гласа на народа, бучащ като придошла река в устието на храмовите порти.

– Жив ли си, Кирики? – пита той, като сега оглежда внимателно стареца.

– Жив съм, царю.

– Този път ме чака повече – казва фараонът доволно.

– Дълъг живот води, царю, да пребъде името ти.

Войниците с трепкащи черни мускули си излизат по знак на фараона. Остават само двамата с Кирики. Смаленият от годините мъж на трона си мърмори известно време, а Кирики мълчи. Сетне фараонът млъква. Старецът се вслушва напрегнато и започва да се смразява от тая тишина, но сетне гласът на фараона се разнася, съскащ като нетърпелив лешояд:

– Четирийсет лета строих храмове, но знаеш ли какво, Кирики? Боговете не ми проговориха.

Старецът започва да трепери.

– Вярно ли е, царю?

– Вярно е. Не ми проговориха ни ибисът, ни овенът, ни чакалът, ни крокодилът. Изобщо не чух от бика, колкото и странно да е след планините от камък, които преобърнах, и дори скарабеят не пожела да ми разкрие сърцето си.

Кирики трепери не на шега.

– Защо ми го казваш, господарю? Знаеш, че магията ми не може да призове боговете.

– А ти знаеш, че ако боговете не ми говорят, значи вече не съм техен жрец – отвръща спокойно фараонът и очите му се впиват още по-стръвно в стареца. Замръзнал е като змия, готова да захапе сляпо куче.

Кирики души въздуха, а белите му очи опитват да попият всяка искрица светлик.

– Щом го разбрах – продължава фараонът, вече без да гледа стареца или накъдето и да е, – обиколих оракулите. Ходих дори при хетите и техните долни идоли. Навсякъде питах едно и също: „Кой е баща ми?“ И отговорът винаги беше: „Ра.“

Гласът на народа навън изведнъж започва да бучи радостно, посрещайки върволицата от жреци и бога на раменете им. Фараонът ги слуша известно време. Засмива се:

– А после си помислих, Кирики: какво стори ти, за да станеш обикновен магьосник? А?

Устата на стареца се отваря и затваря объркано.

– Не зная, царю.

– Знаеш!

– Сторих, каквото ми каза…

– А какво ти казах?

– …да те пусна надолу по реката…

– Парче по парче!

Кирики преглъща и се усеща гол пред властното съскане на фараона.

– Затова не си жрец, а обикновен магьосник – продължава мъжът в трона. – Сигурен бях, че дори оракулите не знаят истината и искат единствено да избегнат яростта ми, но пък защо все за теб си мислех? Така че при който и оракул да идех оттам-насетне, първо го питах кой е баща ми, а сетне го измъчвах, за да ми каже истината.

Старецът най-после навежда глава и от очите му се отронват първите сълзи.

– Не ми беше лесно на тия години, но ето че ги обиколих всичките, Кирики, и се питах все едно и също: защо боговете не ми проговарят? Но накрая един от оракулите на Тот изплака тайната ти!

В залата на храма влизат въоръжени мъже. Ръце извиват ръцете на Кирики и го заставят да падне на колене. На рамото му ляга хладно и тежко острие.

– Ибисът на магьосника! – казва фараонът. – Ибисът на стария Кирики му говореше през всичките тия години дори от гробницата, така каза оракулът, преди да му отрежа езика. Вярно ли е Кирики? Не те ли предупредих да внимаваш да не объркаш заклинанието?

– Да, царю – казва старецът и усеща как острието на палача се впива в немощното му рамо.

Фараонът мълчи дълго, а виковете на народа са като вълните на Зеленото море. Накрая царят казва:

– А ти ме послуша. Ето ме и мен, цял-целеничък. Ако стисна змия в юмрука си, ще я накарам да ми каже името си, ако кажа на водата да се превърне във вино, ще рукне като река… но змията ще ми проговори от себе си, а виното няма да ме напие…

– Ибисът ми умря отдавна, царю! – казва старецът, но вече си мисли за лешояда и усеща как го изпълва почуда.

– Без значение – махва с ръка фараонът. – Ибисът, змията, патицата… През цялото време те мислех за магьосник и дори ти не си подозирал, че боговете са те намерили отново. Но знаеш, че аз съм богът на тая земя, нали, Кирики…? Знаеш, че няма как да те оставя да живееш и след смъртта. Да подшушнеш на другите богове за мен. Да ме изпревариш при мъртвите.

Виковете на хората отвън повтарят като тътен името на бога, името на фараона, докато палачът посича Кирики в краката на дребния мъж на трона, докато отсича ръцете и краката, и главата му, докато жреците, излезли от сенките между колоните, вадят вътрешностите му, без да престават да нареждат заклинания, и ги отнасят до Нил привечер, за да нахранят с тях крокодилите, а процесията на стария фараон пъпли обратно към двореца му, където ще го помажат, ще го сложат да спи и ще зачакат да изгрее слънцето.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Явор Цанев – Излюпен

by New Social PoetryNo Comments

Росен Тошев, Wood, 2007 г., 100х100 см, маслени бои, платно

 

Двойката лешояди избра удобна издатина, скрита на завет сред гънките на непристъпните скали. Мястото бе идеално за гнездене и те се заеха с пренасянето на материали за гнездото. Когато то бе готово, женската се настани в него, а мъжкият разпери крила и се издигна над чукарите. Летеше толкова високо, че на практика бе незабележим за човешко око. Това не му пречеше да се носи във въздуха, вперил острия си поглед надолу, готов да се устреми към забелязаната плячка. Някога, когато наоколо имаше други лешояди, се случваше да се бие за откритата мърша, но от няколко години това бе тяхна територия – само двамата обикаляха из висините на околността. Е, скоро щяха да са трима…

Яйцето, което женската снесе, бе сравнително едро и напръскано с очарователни капки в кафеникави тонове. Лешоядът знаеше, че предстоят дълги дни, през които ще се сменят да го мътят. Той зае мястото в гнездото, а женската полетя да търси храна.

Да мътиш се оказа не по-малко уморително от летенето и реенето, когато си подхванат от въздушно течение. Уж нищо не правиш, а се схващаш целият. Лешоядът обаче търпеливо изчакваше завръщането на женската, отстъпваше мястото в гнездото, леко се разкършваше, докато тя се намести, и чак тогава потегляше към висините. От високото засичаше всяко движение, виждаше всяко животно, но продължаваше да се носи на огромните си криле, дебнещ за мърша.

Когато зърна умрялата овца, сви криле и се спусна. Кацна съвсем близо до нея и се огледа. Вероятно животното се бе разболяло и бе изостанало от стадото, за да умре тук съвсем само. Това не притесняваше ни най-малко лешояда, защото организмът му се справяше чудесно с причинителите на заразни болести. Всъщност с това помагаше да се спре разпространението им – извършваше естествено прочистване, докато се храни. Само че нямаше как да знае, че трупът на овцата крие много по-голяма опасност. Отровата за вълци не беше от нещата, които организмът му може да преработи безпроблемно.

 

Лешоядката стана неспокойна.

Партньорът й трябваше да се е върнал отдавна, а го нямаше. Яйцето бе добре затоплено и не биваше да го оставя задълго, ако иска да се излюпи здраво и силно лешоядче. А тя искаше. Бяха останали само двамата в околността и усещаше колко е важно да имат поколение. Затова не напусна гнездото и продължи да мъти, като от време на време проточваше проскубания си врат, за да надникне, доколкото може, в посоката, от която очакваше да се появи лешоядът. Но слънцето постепенно се скри, а мъжкият не се върна. И нощта я загърна съвсем сама с хладния си мрак.

Утрото огря скалите, после се издигна, лъчите му запълзяха по зъберите и стигнаха до скритото в скалната чупка гнездо. Лешоядката се надигна и се разкърши, погледна яйцето и бавно се отпусна отново върху него. Прекара целия ден така, като само се наместваше внимателно и неспокойно. Трябваше още много дни да мъти, ако иска малкото да се излюпи. Бе минал около месец, но имаше още поне седмица до успешния край на заниманието й. Тя затвори очи и опита да поспи.

 

На третия ден от принудителния престой в гнездото окончателно се отказа да чака мъжкия. Нещо се бе случило с него и тя бе останала сама с яйцето. То придоби още по-голямо значение за нея, превърна се в още по-голямо съкровище, за което е длъжна да се погрижи с цената на живота си. Можеше да погладува. Трябваше да изтърпи ден-два, да го топли до последно. Защото нямаше кой друг да продължи вида им.

Дните се разтегнаха, сякаш забавено въздушно течение я носи над облаците и краят им не се вижда. Лешоядката отмаляваше, но знаеше, че моментът наближава. Трябваше да издържи, трябваше да измъти яйцето, а след това да се погрижи за собствената си прехрана. Още малко… още малко… Дано й стигнат силите да разпери криле и да полети след това дълго клечане в гнездото.

Още малко. Само още малко.

 

Яйцето се пропука.

Лешоядчето напъна и част от черупката се отдели като капаче. Вратлето му се изпъна и то спря да почине. После изписука и напъна още веднъж с крачета. Бе проскубано като шията на родителите си, но кожата му бе много по-нежна. И беше гладно, разбира се.

Първата храна, която намери, бе трупът на майка му.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Зоя Христова – Срещи с телевизора

by New Social PoetryNo Comments

Росен Тошев, Табло №2, 1997 г., 90х70 см, смесена техника, картон

 

Още колко остава, не е ясно. По-лошото е, че свикнах и даже ми харесва. Ако ми бяха казали преди време, че мога да седя година вкъщи, щях да се изсмея.

Кога се случи това, неусетно някак, постепенно някак. Сама не усетих кога свикнах. Сега и да ме карат – не излизам.

Чудя се и се дивя, не схващам как съм се бъхтала, бутала – автобуси, колеги, хора…

С години не бях оставала сама. Всяка вечер купони, гостита, партита, концерти…

После взеха, че ни затвориха. Седмица – две лошо, а след това не можеш да ме мръднеш – сякаш точно това ми е липсвало, това ми е трябвало. Невероятно откритие на дърти години.

Явно ми е идвало нанагорно, но не съм си признавала, пусти срам, страх, от старостта страх.  И какво толкова й се плашехме на тая старост? Защо така панически бягахме, зорлем младеещи, та се износихме като бити чували?!

Ей го, минал от тук и бам – у нас. Абе, аз да не съм хотел, да не съм локал. Ама не мога да ги изгоня, на ята идваха, хванал влака – идвам – ще пием.

Грех ми на душата, ама съм му благодарна на ковида, че ме затвори у къщи. Не се бях виждала с мене си от едно има-няма двайсе години, че и отгоре.

В последно време много зле бях. Викнат ме на купон – едва се дотътря. Килограмите тежат майка, чак ми треперят коленете кога излизам. Ама пусто навик да не отказвам, ще ми падне реномето и няма да ме търсят.

Секи ме познава като душа на компания, на мене чакат да ги веселя. Веса лафа– как ми тръгна тоя прякор от момиче още. И така си и остана лафове, вицове, танци, истории, викаха ме да правя сеира.

Те се посмеят, гушнат се и си идат, а аз се прибера сама. Така ми мина младостта, бохемската ми младост. Без Веса нямаше купон, ама при Веса никой не остана. Сама си легна, сама си ставам – има няма едно 40 г.

Какво ме беше толкова страх от тая самота, защо съм и се плашила, ей го – седя си, с кеф си седя. За какво съм им угаждала на тия хора да ги веселя, да се лензя като напушена, ако ме питаш – не знам.

Умора бях натрупала адска, ни смешки ми се говореха, ни вино ми се пиеше, ни ми се слушаха хора, по инерция още бръмчах.

Та ще ме разберете – радвам му се на ковида, че зорлем ме затвори, та ме измъкна от мене си.

И като съм се затворила така – нов свят откривам, неща непознати.

Това, ако го разкажа на някой, за луда ще ме обяви, та няма и да го разказвам.

Първо си мислих, че си внушавам, после, че полудявам, ама три месеца близо го наблюдавам това явление.

Винаги много съм мразила да сменям каналите на телевизора. Някой като се разцъка с дистанционното в мозъка сякаш ми бърка.  Много е досадно. Тъкмо загледаш нещо, аха да вникнеш, тъкмо захапеш драмата и бам – смени го.

Затова си седя неизменно на канал “Филм+“. Само филми гледам. Те ги въртят де, повтарят, по сто пъти ги гледам, но не сменям. Тоя канал ми организира целия ден. Сутрин почват турските, после повтарят американските, заспивам с руските – репликите наизуст знам.

Имам си всичко – любими актьори, любим образ, обекти на желание си имам. Едни млади турски актьорчета има, пръстите да си оближеш, едни снажни русначета, да ги цункаш.

Че се и вълнувам, преживявам ги. Тъпи били, сапунки били, ама като ги захапеш и чакаш, в три, в пет и айде – минал денят, за друго не ти идва да мислиш – ни черни мисли, ни депресия имам.

Иначе като потъна в едни размисли, не ти трябва да ме срещаш. Затъвам в мисли, чак дупки си правя.

Само един проблем имам, като не излизам – безсънието. Мъчи ме, души ме като змия, бавно и подмолно. Нема по-гадно от безсънието, от мен да знаеш – бавен убиец е това, маскиран.

Вечер като се ококоря, изцъкля се като сова. Ще кажеш, че клечки са ми слагали на клепачите. И няма бе, няма заспиване. Въртя се като пумпал из стаята.

Тогава в тия часове, нощните, го направих откритието. Убедена съм, че има научно обяснение, революция правя, ама няма кой да го запише, да го обясни.

По моя канал, всяка вечер, след полунощ, повтарят един филм от тези с извънземните. “Планетата Алфа и пътят на Закс“ – геройска работа, един спасява Вселената, а до него една от планетата Алфа, дето го обича и му дава сили. Сиреч мъжът голям, ама и жената величава – любов, ама от смислените.

Аз филми с извънземни много мразя, простеят ми. Затова като почне гледам минута-две и заспивам. Ама като му е писано на тоя филма да го гледам и това е.

Първо мислех, че си внушавам, ама след-седмица две видях, че не е внушение.

Гледам една част – заспя и като стана се събуждам баш оттам дето съм заспала предния път и така всяка вечер. Малко преди средата на филма съм, остават ми месеци до края.

И не знам дали поради явлението и това, че му се дивя. Ма започнах само за тоя филм да си мисля, хем ми е скучен та заспивам, хем ме държи интригата поради феномена на навременното събуждане.

Значи- планетата Алфа умира, жителите й са останали с последни дози вонокс, те това дишат, ако до две завъртания на трите луни на Алфа не се намери нов източник на вонокс, всички умират от задушаване – деца, старци, майки, бащи.

Цялата работа е, че един от планетата Онокс ги цака, спрял им е единия източник на вонокс, кратера Янтаго, запушил го е, за да унищожи Алфа, защото му трябват ресурсите й.

Алфарианците са ги направили много сладки. С едни очички като анимирани и козинка, милички са ги направили като мечета, да те разплакват.

Сега Закс, дето ги спасява, той е много секси. Мъж та дрънка са избрали за образа. Едни крака яки, едни рамене, пък рус, пък чаровен, червиш се като го гледаш. Закс е землянин и със силата на земните си знания и ум се бори за живота на Алфа.

Той ми напомня за голямата ми любов. Некога давно, момиче бях. Даже си мисля, че затова и не се омъжих. Той откак замина – край – повече никой не ми взе вниманието.

Аз бях интересна, чаровница, винаги център бях. Пък пеех, пък разказвах, пък танцувах, такава нямаше друга – забавна.

Сандо му викахме, иначе се казваше Александър. Висок, умен, на китара свиреше, иначе мълчалив тип, проницателен. С поглед като те мерне, знаеш, че всичко му е ясно, всичко разбира – за хората, за отношенията.

Със Сандо имахме романс, такива чувства не бях изпитвала, не знаех,  че съществуват. Седим двамата на едно балконче в квартирата ми в “Люлин“ и плачем, от любов плачем.

Сандо заминаваше за Щатите. Ядем картофи, пием бира и плачем. Знаехме и двамата, че това е, повече няма да се видим.

Тая вечер се събудих точно като Закс целуваше Рея пред кратера. Той влиза, ще го отпушва, тя знае, че я излезе, я не, ама му вика – “отивай, върви“ – крещи му, стиснала зъби. Щото знае, че той има мисия. Това е любовта, като го пускаш, а не като го стискаш за себе си.

И аз на Сандо така му виках – “махай се, не поглеждай назад“ – немах право да го спирам човека, да му тепа развитието. Той се изучи там, фирма направил, не смея да питам, че ме свива като чуя, стяга ме едно, усещам една пустотия и безсмислие.

Аз и за тая планета си мисля – Алфа. Интересно са я измислили – три луни, четири слънца, иначе е тъмно зелена цялата.

Вчера слушам в кухнята по радиото – българин нова планета открил, някъде по чужбина. И го питат човека – “има ли живот някъде по Космоса“, а той им вика – “то и да има е такъв, че ние с него не можем да си общуваме.“

Пък и планетите, откритите, и те – или много топли, или много студени, или масивни, неподходящи за живот.“ И кат зе, че ми стана едно празно, кухо такова. Като я мисля тая тъмница, тръпки ме побиват.

Значи кво –  тъмно, тъмно и бам – камъняк и пясък – друго няма във Вселената. Нали беше човек на Луната, сума машини има и на Марс – пясък, пясък, пясък – един безкраен пясък, това е.

И само ние тук – точките в тая тъмница. Пък после си викам – не, това не е възможно. Щом тук има, ще има и другаде.

После пак – и като има кво?!

Колко си малък, колко нищожен човеко, понякога се стрескам, с тия играчки дето летиш из тая огромност и си мислиш, че нещо правиш. За какво му е де факто на човек до опознава Вселената, това не ми е ясно?

Човекът има – няма едно 70-80 години, после си отива. За какво са му тия знания, тия напъни?! И като я опознае какво – повече ли ще живее, по-пълноценно ли?

Като ги гледам старите снимки – хора, хора, и секи си е мислел, че от него започва светът – колко са минали-заминали и все за прогрес са говорили.

Че той светът реално се случва само за теб, докато те има, и така е с всеки. Някой като ми изтряска – светът не се върти около теб. Е, около кой тогава – и около мен, и около теб се върти, около всеки се върти, като те няма на него, само тогава, се върти около другите, а не около теб.

Не съм била център ще ми вика – всеки е център миличък!

Вчера на Закс и Рея им беше първият секс, в една пещера пред кратера. Много смешно са го измислили. Тя рошава една като мече, пък тоя я вдига и я гали по козинката. Тя си има и крачета, и дупе де, даже гърди и турили.

Ама страстно им се получи, като гимназиален секс. Ех, навремето и сексът и той беше различен. То бяха едни целувки по вратовете, то едно галене, погледи дълбоки, проникващи. Сега го гледам секса дето го дават, от вратата знаят тия двамата какво да правят – кучешката ли, мисионерската ли. Много ми е режисирано, няма спонтанност, откривателство няма.

Със Сандо какви емоции бяха. Други съм имала, ама така не е било. Сандо и само да седи до теб вече е секс, нищо да не прави. Ония се блъскаха предните като зубри – ще те изкормва сякаш.

Кво имаше у тоя Сандо различно, погледът един мъжки, загрижен, усещаш у него една мисъл за другия, отношение усещаш. Той, ако беше казал – сватба – готова бех. Щех да се прежаля и даже да му родя деца, колко и да не се виждам като майка.

Предлагаха ми още двама – жмудьовци, къде ще се мерят с него. След него никой не искам, изчерпа ми любовния капацитет, каквото имах да давам на друг човек, дадох го.

Кълна се, сега да ми звънне, да ми каже – готова ли си – готова съм ще кажа, взимай ме!

На Алфа това дето го дишат, воноксът, свършил, защото имало алчни алфатарианци. Продавали ресурсите, които произвеждали вонокса на други планети. И така бавно, бавно им свършил на тях. И сега дишат с нещо като маски, без тях падат като талпи.

Тая тема, природната, явно много продава, у всеки филм я набутали. Аз в началото много й се плашех. Майко – изчерпахме ресурса на Земята, леле – свършихме. Пък озоновата дупка колко съм й се стряскала – мани!

Преди седмица у кухнята пак бех, режа зелка и слушам един професор.  Обясни го много добре човекът – енергията от Слънцето вика, само за месец, е колкото човечеството е произвело в цялата си история. Такива неща като слушам се свивам като карфица.

После каза човекът и за озоновата дупка – тя вика се появява всяка пролет, със слънчевия цикъл била свързана. Пък то какво ли не се изговори. Така като чуя някакво по-авторитетно мнение и много тъпа се чувствам, че им се връзвам. Защо ги говорят тези неща, като не знаят как са, а? Да ни стрескат, да не живееш спокойно и малкото живот дето го имаш.

Как ще се меси човек в тия великански процеси, какво зависи от него?!

И на Алфа има един дето ги плаши – Заргон. Той е нещо като управляващ Вселената. Той им внушава страхове, да ги държи. Появява им се по нещо като камери всеки ден и им вика – “свършва ви воноксът, умирате“! Дишайте бавно, не издишвайте всичко! Вие сте виновни, замърсявахте планетата и те ви резултат. И ония мечета мигат с очички и бегат по дупките да треперят и да си сърбат вината, дорде Заргон търгува с вонокса.

За вина като се сетя и за страх пак към Сандо се връщам. Как успяваше тоя човек да маха страхове и да не набива вина у никого?! Ей, това много се чудех. Около него ти такова – уютно. Ни срам изпитваш, ни неудобство.

Направиш некоя тъпотия, изтърсиш нещо – той ти рече – “спокойно, и аз така правя, така се цепя, човещинка си е“. Никога не е искал да е от горе на някой, да го мачка и доминира.

Закс като му споделя Рея се сещам пак – на Сандо всичко си казвах, сякаш не любовник, а най-личен приятел ми беше. Никога не повдигна пръст да ме кове и поучава. Щото никога не се почувства отгоре на някой,затова, че има право акъл да дава. Нямаше криене там, пазене, актьорство нямаше.

Довечера чакам да се събудя, когато Закс излиза от кратера, да видя какво ще каже. Интересен момент щото бяха дълго разделени не знам колко слънца там, ама много беше.

Чакам я тая развръзка, мисля си, Сандо сега, ако се върне, какво ще ми каже. Мечтая си така, смешно малко на тия години, ама тия мисли радост ми носят, пускам се и си фантазирам. Какво ли ще ми каже след толкова време?

Е, аз съм се променила, не съм оная девойка скоклива, ама нашето беше по-дълбоко, няма да ми забележи много. И аз на него няма – приемам го и това е.

Я, имейл ми писал някакъв, тоя па кой е?! “Александър Запрянов“, много ми е познато това, кой беше бе, кой, ей оглупях нацяло?!

Абе, чакай бе, той Сандо май беше Запрянов, я!

“Мила, Веси, взех имейла ти от Танчето, която живее в моя град. Много време мина, аз съм в София при сестра ми, искам да се видим. Оставям ти телефона ми, ти реши дали да ми се обадиш, няма да настоявам.“

Олеле, ще се побъркам, гледай целата се опотих, сърцето ми бие като гонг, гледай. Ще пукна бе, инфарт ще направя.

Ще се наакам, майко, бързо в тоалетната, стомахът ме стегна, умирам!

Олеле, какво да правя, Боже, дай ми сили да не изтрещя нацяло!

Чакай сега, спокойно, седи тука на кенефа и мисли трезво с главата.

Сега, дошъл в София иска да се видим, добре, това хубаво. Ама, ние не сме се виждали 35 години, аз съм се променила много.

Нищо де, какво като съм се променила, сигурно и той се е променил. Обличам едно палто и отивам, ще пием по едно кафе и това е.

Ами, ако той се е променил много?! Кой знае каква изпусната чичка е! Ще ми разбие всички фантазии, после кво – аз на Сандо повече от 30 години живея щастливо, пусна си филма и айде.

Чакай бе, кой идва след 30 години да ти пише, нормален човек ще ти пише ли, ще те търси ли?!

Кой знае какво е станало – я пари няма, я квартира, я го е изгонила американката, знам че беше женен. А, не на мен тия, сега да ми идва като изхвърлено куче сякаш съм приют “Надежда“.

Може и наркоман да е станал, там много са такива. Може убийство да е направил, защо ще се връща, ако му е добре у Америка?!

Пък и сега като се връщам се сещам, че аз май Сандо не съм го обичала толкова. Как замина като последна шушумига, мъж ли е това, едно довиждане не каза.

А, как пиеше, майко, как поркаше тоя! Какъв смукач беше, бидони празнеше! Кой знае от какви клиники за алкохолици ми идва?! Ама, не на мен, няма сега на дърти години болник да гледам, да му сменям памперсите, алкохолиците много се изпускат.

Кой знае колко жени са го изхвърлили, та сега се влачи, дето ме заряза като…

Па и не беше кой знае кво у секса, още на двайсе засичаше. Нито фантазия, нито техника, а за физика да не говорим!

И разсипник беше, голям разсипник, такъв не съм виждала. Ден за ден живееше като циганин, широко му около врата.  На целия квартал дължеше пари, биха го няколко пъти. Тоя само е потънал у заеми, това е, друго нема.

Тоя е затънал до гуша, до гуша е нагазил в лайната. Хванах те, шмекер, хванах те! Твойта кожа, търсиш балък, както някога събираше на всички парите, хванах ли те?!

Е, сега ще видиш какъв имейл ще ти драсна, мошеник, мръсник, свиня, импотентен!

Рея, не го чакай да излиза от оня кратер, ще ти утрепе фантазията, по-добре да пукне вътре!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Емил Андреев – Кур Ди О’Вайс

by New Social PoetryNo Comments

Росен Тошев, Fish, 2007 г., 100х100 см, маслени бои, платно

 

(Специално за НСП)

 

Ние всички сме такива, каквито Бог ни е създал, а често и по-лоши.

Санчо Панса, „Дон Кихот“, част втора, глава 4

 

Призори, в 4:44 ч. на 04.04.2004, зъболекарят Зарко З. отиде за риба. Той имаше собствена лодка-моторница, американски харпун и твърдото намерение най-после да улови голямата бяла (и вероятно хищна) риба, която Зарко З. бе нарекъл Кур Ди О‘Вайс. Дали топлокръвна или студенокръвна, дали с хоризонтална или вертикална опашка, за него тя бе и мечта, и химера, и крайна цел в отдавна осъзнатото му и безсмислено битие. Иначе д-р Захари Захариев (такова бе пълното име на Зарко З.) не бе сладникав човек и вече бе изпълнил със съдържание задължителните клишета за любов, добрина и емпатия; сега не му оставаше нищо друго освен окончателно да изгони от себе си страхове и очаквания, за да се разправи веднъж и завинаги с Кур Ди О‘Вайс; да препарира главата на рибата, да си я окачи на стената и след това, ако беше в настроение, да приключи и със самия себе си.Не му се остаряваше разкривен, гнил и безпаметен; никой (жена, деца, внуци и пр.) нямаше да му прости грозната гледка! А защо точно в този ден и час – Зарко З. не знаеше. Реши, че прекаленото струпване на четворки във високосна година е достатъчно основание, за да бъде решителен и най-вече да има късмет в борбата с огромната бяла риба, за която всички рибари в ломската акватория на Дунава усилено говореха, но никой не бе виждал. А на въпроса, защо бе кръстил своята химер Кур Ди О‘Вайс, ще отговорим с кратката етимолигическа бележка, която зъболекарят Зарко З. сам бе записал в своя дневник в деня, в който за пръв път бе видял бялото чудовище да се таи в плитчините крайНебуна(неголям дунавски остров, западно от Лом, който според междудържавно споразумение принадлежи на братска Румъния; впревод означава „Лудия“, от румънското nebun–„луд“). Ето я и самата бележка (може да се прескочи):

Кур, от латинското cur–„защо“?; ср. Curnonrides? – Защо не се смееш?; да не се бърка със старобългарското куръ – 1. „петел“, 2. „пенис“; ср. яж ми кура – с вероятен ономатопеичен (звукоподражателен) характер, подобно на патка, путка – 1. „патица“, 2. „вулва“.

Ди, от италианския (през латински de<di) предлог di – „от, на“, използван в съчетания като l’idiotadiRoma – идиотът от/на Рим; да не се бърка със старогръцкото δίς – „две, два пъти“.

О‘Вайс – Оооо, тук вече нещата се усложняват, поради смесения езиков характер на словоформата. Първо представката О‘е краткък вариант на английския предлог of – отново „на, от“ и се използва често като префикс на (предимно) ирландските фамилни имена; да не се бърка с възклицанието О като например: „О, Шипка…“, както и с всяко друго възклицание. Същностен и многозначен е смисълът на думата вайс –weiß, 1. „бял“, 2. “знам“(Ich weiß nichts – нищо не знам). Да не се бърка с английското vice – „порок“!

И какво се получаваше в превод? Защо от/на от/на бял (белия, знаещия, мъдрия)? Пълна безсмислица и простотия, каза си Зарко З., когато за пръв път го осени името на своя подмолен и дълбоко-архетипен враг. „Но пък много ми харесва!“, зарадва се той и започна да си го повтаря като заклинание: „Кур Ди О‘Вайс, Кур Ди О‘Вайс, Кур Ди О‘Вайс!“ Дори и мелодия – ритмична и мажорна (по всяка вероярност в  си-бемол) – нахлу в главата му, но така Зарко З. съвсем се обърка. И понеже той не обичаше да се обърква много-много в и без това пошашавения живот и свят, реши, че ще е най-добре по-скоро да хване рибата и да не губи време, припявайки сиразни мелодийки, пък били те и в си-бемол мажор.

Реши: щеше да я дебне там, в плитчините при Небуна, денем и нощем, докато накрая не я прободе с пневматичния си харпун, който имаше огромна пробивна сила. Харпунът бе американски (не казваме марката, за да не правим продуктово позициониране) и бе толкова мощен, че някакви си 20-30 см воден слой нямаше да му се опрат. Та Кур Ди О‘Вайс бе излязъл толкова много над водата, че чак гръбът мусе виждаше над повръхността. Д-р Захари Захариев имаше прецизна и здрава ръка на зъболекар и щеше да го прободе още с първия изстрел!

И така, призори, с лодка и харпун, Зарко З. потегли за Небуна. Ала миг преди това…

–Какви са тия две тройки? – чу се глас, който съвсем смути Зарко З. в развиделяването на 4.04.2004 г. „Откъде иде тоя глас: от подсъзнанието ли ми, от небесата ли им?“, зачуди се зъболекарят. „И за какви тройки става дума, че и две при това? За човешки съвкупления ли, за конски впрягове ли, за божествени ипостаси ли, за покерни картосъчетания ли, за учебни оценъчности ли, за философски категории ли, за произволни троичности с дълбоко иманентна същност ли, за тристмегистни измерения на херменевтични (разбирай тълкувателни) съждения относно дихотомността на троичната вселенска природа ли? Леле-леле, що за невнятен и глупав е тоя въпрос: какви са тия две тройки?“, въздъхна безпомощно Зарко З, седна на земята и запали цигара.Забеляза, че лодката срещу него леко се поклаща от вълните на току-що преминал кораб.Смукна силно дим и още преди да го издиша, чу нов, но този път съвсем познат, глас:

– Ще пробавам с две!

Колко е гадно, когато тайнствеността излезе на яве, когато загадката се реши и човек остане с едничкото: „Божичко, за това ли бе всичко?“ Защото само на десетина метра от лодката на Зарко З., нагоресрещу течението, където брегът ставаше отвесен, зад виснала над водата върба, на прекрасно рибарско място-мечта, седяха един до друг двамата неразделни приятели от детинство, вече пред пенсия –Кольо Сиренето и Ванчо Кокала. Първият показваше на втория две въдични куки – тройки, които възнамеряваше да върже накрая на своя конец (влакно, косъм), съответно с лека оловна тежест и да пробва да скубе скобара (карайшлъка; вид шаранова риба) на дарак, а не както приятеля му – с една малка тройка и топче – на помпа. (Тук следват едни рибарски подробности, които са по-отблъскващи и от сладникавите любовни мелдорами, на които поне можеш да се умилиш и просълзиш.) Разбрал намерението на своя приятел, Ванчо Кокала отговори кратко и ясно:

– Че ме фанеш за дедовия с тия две тройки!

Зарко З. се възмути: Кольо и Ванчо му бяха съученици – прости по природа и пияници по призвание, получили своите прякори още в Гьолското училище: Кольо (Николай) заради бялата си (като сирене) албиносова кожа, а Ванчо (Иван) – заради съсухрения си кокаляв вид.  Те не подозираха, че техният съученик Захари Захариев, при когото и двамата ходеха да им лекува зъбите, е дочул разговора им и се е погнусил от профанността им. Но на риба – като за риба; възвишеностите са във вълшебния трепет на мълчаливото очакване, на страстта и бликващите адреналин, серотонин и пр. моноамини, особено ако рибата е по-голяма. „В лодката, по-скоро в лодката!“, заповяда си Зарко З. и след малко вече каботираше срещу течението по посока на Небуна.

Зъболекарят не обърна внимание на подвикванията на своите съученици, които веднага го разпознаха, но никаква идея си нямаха за мисията му; за тях оставаше дребния скобар, а за Зарко З. – величавия Кур Ди О‘Вайс. Докато въздухът облъхваше небръснатото му лице, очите му зорко оглеждаха водите на Дунава. Той държеше кормилната ръчка на мотора и следеше реката изкъсо; близо до брега съпротивлението ѝ бе слабо, априлският вятър духаше в гърба му и той с лекота преодоляваше разстоянието до острова. Едва ли Кур Ди О‘Вайс щеше да се появи тук. Той/тя най-вероятно предпочиташе да излиза в плитчините на опашката на Небуна, които бяха най-близо до устието на безименната подземна река,която се вливаше някъде там, между Арчар и Лом, и която бе най-вероятното обиталище на чудовищно голямата бяла риба със звучното вече име Кур Ди О‘Вайс.

(Легендарната безименна подземна река не е измислица, а реално съществуващ „субтеранен“ воден поток, според някои, по-голям и от самия Дунав. От къде извираше тази река – никой не знаеше.За да е по-голяма от Дунава, тя би трябвало да извира поне от митичния Олимп, ако идва от юг като Искъра, или, ако е от запад на изток – едва ли Дунава ще да е единствената голяма река в Европа, която тече в тази посока – от някоя друга централноевропейска планина като Шварцвалд; защо не Вайсвалд? Щом има Шварцвалд, двоичното ни мислене не бива да изключва Вайсвалд. Че може и от по-далече да извира тази безименна река – от върховете около Шамони, от самия Монблан, да речем. Всичко е допустимо! Щом е подземна, тя може да си тече, където поиска. Ала когато едно нещо не е явно, колкото и да го разбулваме, то ще си остава още по-тайно, че и загадъчно, поради което и привлекателно.)

След някогашната тухлена фабрика Зарко З. отби сред тополите, за да си подготви харпуна и да изпуши още една цигара. Стори го и тъкмо да прибере фаса в специалния пепелник с въртящ се капак, който неизменно носеше със себе си в лодката, чу се пронизителният, отдавна додеял му, звън на мобилния му телефон.Погледна екрана – непознат номер, вероятно на някой пациент. Не, в неделя и то в тази специално, когато бе тръгнал на решителна битка с Кур Ди О‘Вайс, добрият иначе зъболекар нямаше да отговори! Звъненето спря, а Зарко З. направи нещо твърде решително и неочаквано: хвана телефона си и като плосък камък го запокити в Дунава. Апаратчето заподскача по повърхноста, сякаш малка жабка и – поради своята аеродинамична, плоска форма – дълго лизваше водата, докато накрая се изгуби от погледа на своя притежател; дали потъна в реката, или отскочи чак до румънския бряг отсреща, Зарко З. не можеше да каже. Той само си отдъхна,без да съжалява и дръпна въженцето на мотора. Отдавна трябваше да го стори, да се раздели с този демоничен уред, който пиеше мозъка му всеки ден от сутрин до вечер. Мразеше, не, ненавиждше всичко виртуално, а вече и словесно. За него думите бяха излишни звуци в устната кухина, за чието формиране участие, за жалост, взимаха и зъбите, с които той ежедневно се разправяше. За четиридесет години съприкосновение с тях, Зарко З. бе стигнал до първичното заключение, че те са многобройни костоподобни образувания за раздробяване на храна, а понякога и като оръжие за защита и нападение. „Защо им трябва да участват в оформянето на звуците от речта!“, ядосваше се Зарко З., но въпреки това навлизаше с особено внимание в тяхната пулпа – „живата“ част на зъба. Те, горките, не бяха виновни, че човек е еволюирал към говорене, а не към телепатия.

Лодката бавно преодоляваше течението, а нейният капитан мислеше светкавично, при това не с думи, а с образи. В главата му се въртяха зъбни формули и силуети на резци, кучешки, кътници и мъдреци, наред с физиономии, облици и характери на хилядите негови пациенти през годините. Да, с натрупаната практика, зъболекарят Захари Захариев бе развил особената способност да разпознава що за човек е даден пациент по броя, формата, подреждането, захапката и състоянието на зъбите му: здрави, белии всичките – млад, успял или богат; криви, болни и пожълтели – неудачник, бедняга или стар. Но това бяха само най-очевидните белези, по които Зарко З. определяше що за човек е отделният пациент, зинал срещу светлината. В малкото огледалце той виждаше увеличени неговите същностните черти, наклонности, нрав и желания; накратко – неговата типова характеристика се отразяваше сякаш съдба в кълбото на веща гледачка. Разбира се, не всички зъболекари имаха тази способност да сканират обекта на своето лечение, но Зарко З. (вероятно и единствен) можеше. На какво се дължеше това, самият той не знаеше – идваше му отвътре, някъде от дълбините на мъничката му епифиза, шишарковидната жлеза, третото око, което в неговия случай бе зрящо. Установил веднъж това –в средата на своята 40-годишна практика, Зарко З. предприе и съответните мерки. Първо започна да селектира и класифицира типовете хора според морфологията на зъбите им, а после се зае да отделя най-лошите, злодеите, склонни към престъпления и убийства; списъкът на последните стана дълъг.

Но какво можеше да направи Зарко З. с подобна способност и растяща класификация? Щеше да е зловещо, твърде литературно и несвойствено за него да избива потенциалните престъпници, които и без това са задължителна част от главоломно растящото човечество – Зарко З. не бе зараза, нито напаст, че да мори наред лошите.От друга страна той бе длъжен да стори нещо според силите и възможностите си, за да намали голямата световна лошавина, макар и в малък мащаб. Решението го осени, докато вадеше зъб (кътник) на поредния пациент – млад, но с грануломна склонност към насилие. Ако си поискаше зъба, както правеха някои, щеше да откаже да му го даде, да излъже, че био-отпадъците се изгарят в специален крематориум, какъвто по онова време в града нямаше. После щеше да го прибере и като иде за риба – да го изхвърли в Дунава. Дори и да беше изгорен в специален крематориум, разсъждаваше Зарко З., прашинките пепел щяха да се разнесат по/в земята, а там, кой можеше да гарантира, че от тях нямаше да покълнат и израснат нови злодеикато поникналите воини от зъбите на дракона Кадъм? Та Зарко З. не бе Язон, нито пък кротката му жена бе Медея! Във вечната река бе най-сигурно – там те щяха да се удавят и край!

И така, с годините зъболекарят Зарко З. изхвърляше отровни човешки зъби в Дунава и с това донякъде намаляваше растежа на злото. Така си мислеше той, но се лъжеше: злото не намаляваше, а стоматологичната наука и технологии се развиха толкоз вихрено, че всеки вече можеше да се прикрие с изящни изкуствени зъби, със сияйна усмивка и чиста артикулация. Разбира се, в провинцията и в избуяващата мизерия това не се случваше, така че на Зарко З. не му остана нищо друго освен да се бори с малкото зло, което от ден на ден намаляваше заедно с пациентите му. Едничката утеха на зъболекаря бе, че в западния свят, където се изнесоха повечето от съгражданите му, стоматологичните услуги бяха скъпи, а това щеше да принуди сънародниците му да се завръщат пак при него за лечение. Днес не бе взел нито един зъб за изхвърляне; предстоеше му решителна схватка с Кур Ди О‘Вайс.

Като наближи Небуна, Зарко З. се замисли:щеше ли тази битка да бъде кървава и колко такава? Бе повече от сигурен, че бялото чудовище от безименната подземна река ще се появи, но не знаеше дали то е топлокръвно или студенокръвно; кит ли е или акула, бозайник или същинска риба? Когато го/я видя за пръв път, само гръбът му/ѝ се виждаше, но не и опашката.Къде ли се намираше сърцето (еднокамерно или четириделно), за да се прицели в него? Кур Ди О‘Вайс бе поне три метра дълъг – толкова огромен му се стори, когато го видя, значи и сърцето му/ѝ ще е сравнително голямо. То би трябвало да се намира някъде в кухината над предните коремни перки; там щеше да стреля, не искаше да е в главата, за да не повреди бъдещия си трофей.

Лодката стигна опашката на острова, Зарко З. изгаси мотора и огледа плитчината над огромната пясъчна коса, която течението бе натрупало. Нямаше нищо! Дъното се виждаше през бистрата вода и само някое-друго рибе проблясваше на слънцето. Трябваше да действа бързо. Не можеше да остане така на открито. (По междудържавното споразумение Небуна бе румънска територия; ако го видеха, граничните щяха да го арестуват.) За целта Зарко З. скри лодката между две паднали тополи, затрупа я с клони, така че отникъде да не се вижда, после сам се притаи в къпиновите храсти с поглед към мястото, където щеше да се появи Кур Ди О‘Вайс. Легнал по корем на земята, с раница на гърба, бинокъл на врата и харпун до себе си, Зарко З. приличаше на морски пехотинец, готов за акция. Вместо каска на главата си имаше тъмно-зелена бейзболна шапка, която се сливаше с листата на къпините. Планът му бе прост: щом чудовището се появеше, той щеше да го издебне, да го простреля и да върже въжето на стрелата за някоя топола. Така Кур Ди О‘Вайс щеше да се мята в агония, да се умори и накрая щеше да е готов да бъде придърпан на брега. Там Зарко З. щеше бързо да го разфасова, а после да пренесе кървавите късове в лодката. Сега щеше да чака – час-два-три, цял ден, колкото бе необходимо. В риболова най-важното качество е търпението, а той го имаше в изобилие.Бе изтърпял десетки хиляди пациенти с техните страхове, болежки и капризи – и сега щеше да се справи; неминуемо.

Докато лежеше сред къпинак и комари, Зарко З. имаше достатъчно време да разсъждава и на ум, и на глас: защо именно нему се бе паднало това изпитание?Избран ли бе, що ли, и от кого? Как така само на него му се представи Кур Ди О‘Вайс, коя невидима ръка го бе повела на съдбовна схватка с огромното му туловище?Божия промисъл, вселенска душа? Че бе отвратен от несъвършената човешка природа с всевечната ѝ лакомия, жажда за власт и контрол, от убийствата, войните и тоновете пролята кръв, от безбожието и егоизма – да, отвратен бе Зарко З., но това бяха само банални, формални факти; кой днес не се гнуси от състоянието на света? Друга, друга бе истинската причина! Дали тя не бе в самото съществуване на Кур Ди О‘Вайс, на този нов Левиатан с каменно сърце, което Зарко З. трябваше да прободе с американския си харпун?Рибата не бе само метафора, а истинска твар огромна, с чиято смърт нищо нямаше да се промени. Тя/той заслужаваше да бъде убита – за спорт, за гордост, за насищане на всякакви подсъзнателности, страсти и амбиции; ей така – за едното удоволствие да окачиш препарираната му/ѝ глава на стената и да ознаменуваш победата на божественото у човека над сатанинското у звяра; и то какъв звяр! Мислите на Зарко З. ставаха все по-светкавични и някак страшни, комарите дори започнаха да се отдалечават, прогонени по-скоро от тях, а не от репелента, с който той обилно се бе намазал. Реши, че вече е излишно да мисли и погледна с бинокъла към опашката на Небуна. Нищо!Да, но той ще чака, няма да заспива, няма ида става, ще чакас всичката си воля и решителност, ще чака, ще чака…

Чак по здрач Зарко З. не издържа и задряма. За секунди главата му клюмна, но той не успя да заспи, тъй като Небуна внезапно се разтърси. Тополите запревиваха стволове от рукналия силен вятър, птиците се разлетяха и зацвърчаха тревожно, забуча, притъмня, Дунава завря и започна да приижда, сухата пясъчна коса на опашката вече чезнеше метър по метър. Зарко З. инстинктивно взе харпуна и скочи на крака. Земетресение?! Реката ще залее острова?! Да бяга към лодката?! Изведнъж всичко утихна и спря. Просветля. Господи! Пред очите му се показа… Не! Божичко! Това ли бе Кур Ди О‘Вайс?

Огромно туловище, дълго над десет метра, се бе простряло в плитчините напряко на течението; главата му сочеше към българския бряг, а опашката – към румънския.Водата го обливаше, но стигаше едва до половината на тялото, високо поне два метра. Зарко З. замига, вцепенен от гледката, и бавно започна да разпознава съществото пред себе си. То/тя/той бе толкова близо, че само с няколко скока човек можеше да стигне до него/нея и да го яхне, ако посмееше и успееше. Зарко З. не посмя! Заприлича му и на кит (заради размера), и на риба (заради люспите), и на човек (заради очите и ръцете).Очите бяха съвсем като човешки – две и бистро-сини, с вежди, клепачи и мигли.Можеха да се движат в различни посоки, независимо едно от друго, а двете и единствени огромни предни перки завършваха с китки, длани и пет пръста, с ципи между тях. Главата бе огромна и заоблена. Имаше голяма уста, от двата края на която стърчеше по един зъб като бивна на малък слон. Зарко З. не успя да види, дали чудовището има още зъби, балени или рогови пластинки. Ноздрите бяха на темето с размер на грейпфрут. Най-изумителна бе опашката. Тя бе тънка и гъвкава в основата си и завършваше с четривитлова перка като на старо торпедо; имаше и водоравна, и отвесна част, а всеки край на тази своеобразна кръстачка завършваше с пръст, подобен на палец, така че при нужда (и в съчетание с двете предни перки) опашката можеше да играе роля и на ръка (или единствен краккато у пиратски капитан). Кожата бе бледо-синкава до мръсно-бяла, но видимо потъмняваше от дневната светлина. Имаше и люспи, ала те бяха малко, като у голия шаран, иначе бе гладка като тази на хипопотама. Не издаваше никакви звуци. Лежеше по корем, леко обърната към Зарко. З., и дишаше бавно, равномерно и поносимо звучно.

„Не, това не е Кур Ди О‘Вайс!“, каза си вкамененият зъболекар, съвсем забравил за харпуна. Онова, което бе видял преди месеци, бе далеч по-малко и не така страшно, подлежеше на улов, но това тук! Вероятно бе негов родител – 1, 2, баща, майка, дядо, баба и пр. Зарко З. не знаеше що да стори. Бе ли видяното истина и ако бе, кой щеше да му повярва? (Кольо Сиренето и Ванчо Кокала дори щяха да му се изсмеят.) Съществото завъртя опашка и сякаш му се усмихна – по-скоро с очи, отколкото с уста; освен двете бивни други зъби не се видяха. И тогава Зарко З. усети, че То/Тя/Той му заговори. Звуци и думи не се чуваха, но там някъде, в мозъка му, в дълбокото му структурно ниво за слово, се заобразуваха етимони-послания, които той подреди в нормални човешки изречения (в случая на български). Да, всичко се разбираше: да не правел опит да стреля по него с тази стреличка като клечка за зъби; с нея трябвало да убие съществото, което след малко щяло да се появи, защото само то носело зъб на истинска убийца; всички други, които бил изхвърлил, били просто зъби на обикновени и съвсем нормални лоши хора, същества като всички твари, включително и него/нея. Зарко З. понечи да попита как се казва, но думи не излязоха. Вместо това отново усети отговора: не било важно – сам да си измислел име, можело да е Кур Ди О‘Вайс, не било лошо, а можело да е и всеки друг звук, който си избере, стига вибрациите му да го радват. Да не забравял още да е благодарен на гравитацията и да помни.

След това последно внушение мнимият Кур Ди О‘Вайс изхвърли фонтан вода през ноздрите си, бавно се преобърна няколко пъти към дълбокото, загреба с перки, завъртя опашка и потъна в Дунава. Най-вероятно То/Тя/Той потегли към своето обиталище, безименната подземна река, която извираше Бог знае откъде. Настана нирванична тишина.

Зарко З. обаче не успя да ѝ се наслади, защото точно в тоя миг на голия пясък, където бе паднала струята вода, той видя нещо познато. Да, това бе неговият мобилен телефон, до който сега се мъдреше огромен зъб-мъдрец, забит с корените към пясъка. Докато се опомни и отиде да си вземе, все пак, телефона, Зарко З. видя как от зъба започна да пониква човек – светкавично и застрашително, с по десетина сантиметра в секунда. Оформяха се вече крайници, тяло, глава – всичко необходимо, ала без полов диморфизъм, който едва ли щеше да му е необходим за няколко секунди съществуване.Всеки миг растежът на новия човек щеше да приключи, когато Зарко З. се досети за посланието на могъщото рибоподобно същество. Без да се колебае, той вдигна харпуна, прицели се в новия човек, стреля и… Уцели го право в сърцето! Прободеното хуманоидно същество започна да се разпада на пепел и само след малко се смеси с голия пясък, върху който сега останаха да лежат единствено стрелата и мобилният телефон. Зарко З. отиде до тях, взе си апарата за всеки случай, прибра стрелата и тръгна обратно към скритата лодка. Слава на Бога, румънските гранични така и не го видяха.Докато се носеше по течението към  дома, Зарко З. се зарече, докрая на живота си да не обели никому нито дума за Кур Ди О‘Вайс.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – И още не е сигурен

by New Social PoetryNo Comments

Росен Тошев, One Bulgarian Rose, 2016 г., 90х90 см, маслени бои, платно

 

Чакаше го във тъмния вход подпряла се на радиатора. Гледаше през стъклото с глуповато-насмешливо и същевременно невинно изражение. Стамат влезе и опипа стената да включи осветлението. Искаше да я види в цялото й великолепие. Но си спомни, че от известно време беше развалено. Приближи я, докосна дългия кичур покрил косо половината й лице. Огромни очи, малко носле, пълни устни. И отново само половината от лицето. Носеше къса трапецовидна пола, кожена, кафява, с кръстосани отзад презрамки. Била сгрешена при кроенето, обясняваше Вики сигурна, че той ще приеме обяснението като шегата. Щом протегна ръце, дори съвсем малко над раменете, полата се вдига. И демонстрираше комичните си обяснения като внимаваше дали го разсмиват.

– Радиаторът е неудобен, убива, ако седиш по-дълго – отбеляза Стамат. – И е прекалено топъл. Има някакъв дефект. Навсякъде в апартаментите е студено, дори когато парното работи на пет, само тук е горещо.

– Във входа съм от два часа.

– Значи си научила всичките му предимства и неудобства. Преди няколко дни започнах работа. В клуб за електронни игри. Все пак трябва да правя нещо, докато ми възстановят студентските права.

– Ако беше ми казал…

– Стана неочаквано, от вчера за днес. Не че е кой знае какво.

Вики, вперила в него очи, прехвърли с две ръце правата, тежка и дълга коса над яката на блузата. При всяко движение полата, дори както седеше, ту се вдигаше, ту се връщаше в първоначалното положение. За миг му се стори, че видя бял триъгълник, доста заоблен, със стърчащи косъмчета. Като малка възглавничка. В действителност май само си го представи. Във входа беше доста тъмно независимо от осветлението на улицата. После тя отново се намести на радиатора. Стамат приближи, постави ръце на кръста й. Не, малко по-надолу, върху двете извивки. Само ги докосваше, а му се струваше, че се движеше по тях с невероятна скорост. Не му стигаше въздух, задъхваше се. След като посвикна, си каза, че ръцете му са на удобно и приятно място. Изглеждаше създадено само за него. После ги премести по-назад. Нямаше как да не ги премести. Обгърна съвършените, обли и мощни полукълба. Раздвижи ги, опита еластичността и топлината им. Повече не му трябваше, отдавна беше готов. Дънките му бяха станали значително по-тесни. Обърна глава и погледна навън. Лампата на отсрещния тротоар все така светеше, но пред входа, а и в самия вход беше все така тъмното. Не беше сигурен, че е последният, който се прибира късно. Военните от втория и третия етаж, ако са в страната, често се запиваха. Засичаше ги понякога да се прибират чак сутринта. Иначе с месеци се мотаеха в Косово, или дори в Ангола. Бяха бели или сини каски. Не е интересуваше какви точно. Понякога питаше дъщеричката на единия дали баща й се е върнал; в отговор тя показваше малките си зъбки, хъмкаше със сбърченото си носле; или с надменна физиономия вирваше брадичка и се преструваше, че не е чула въпроса. Едновременно с мислите за хората във входа беше вдигнал полата на Вики до кръста. С другата ръка й свали до някъде гащите.

– Горе, знаеш, няма смисъл да се качваме. Я баба ще се покаже, я майка, я някой  друг от дядовата ръкавичка.

– Колкото пъти позвъня все различни хора отварят – съгласи се Вики. – И всички ме гледат сякаш искам да им заема мястото. Кажи им, че не са прави.

– Нищо не им казвам.

Обърна я и изчака ръката й сама да го насочи. Трябваше само да направи леко движение напред и нагоре. Почти веднага усети миризмата. Хем му харесваше, хем я очакваше по-късно. Тогава всичките му възприятия, чувства и желания се сливаха и не й обръщаше внимание. Беше важно само движението.

Извъртя глава настрана, когато тя изрече:

– Сигурно час и половина те чаках в Пепо. Реших, че може да си с него. Нали ти е приятел.

– А-а, така ли? Трябваше през цялото време да ме чакаш във входа.

Известно време и двамата се съсредоточиха върху движенията. Миризмата – обсебваща, влажна, проникваща и сякаш прииждаща от всякъде – не беше само нейна, със сигурност имаше частици и от него. Нейната, в това беше абсолютно сигурен, доминираше.

– Наеба ли те, а?

– Да.

– Не се и съмнявам.

– Какво означава „не се и съмнявам“.

– Предвиждах го.

Не беше случайно, че този път миризмата му се струваше различна. И я усети доста рано. Не беше само общата им миризма. Ядът му и нарастващото ожесточение го караше да криви устни, да гримасничи, и се смесваха с нарастващата възбуда. Дъхът и на двамата свистеше, накъсваше на срички думите.

– Ти каза да дойда в девет. Чаках те, въртях се около блока. Пих кафе, отново обикалях. У вас нямаше смисъл да се качвам. Накрая позвъних на Пепо да попитам дали не знае кога ще се прибереш. Тогава ме покани. Да съм те почакал у тях. Техните, знам, от години са в чужбина. Било тъпо толкова време да кръстосвам сама улиците.

– Не успях да се прибера навреме. Нали разбра защо. И батерията на телефона ми беше паднала. Всичко е ясно!

– Не исках да спя с него, повярвай. Казах му го. Не го харесвам. Борих се, противих се.  Но той дори ми удари два шамара. Бяха доста силни. Значи те е изнасилил?… Не знам!…

Дъхът им продължаваше да стърже тъмнината, слуха му, пощенските кутии, в които тя беше опряла длан. Беше влязла в синхрон с движенията му. Винаги срещу неговите, понякога почти грубо. Задържаше се в някое от крайните положения, замираше, докато свързващото ги напрежение нарасне и го освобождаваше със следващия тласък. През цялото време тя го направляваше. Не винаги беше съгласен с нея, противеше се, стискаше я до болка, впил пръсти в меката и еластична плът и често я изпреварваше. Никога толкова, че да се отдели от нея. Накрая винаги я оставяше да го води както тя иска. Движеше се в отговор на нейните движения и често напълно й отстъпваше инициативата. Тогава чу как външната врата се отваря. Намериха кога, помисли той, без да обърне внимание кой влиза. Нямаше как да спре. Не и в този момент. Беше невъзможно. Намираха се в самия ъгъл на входа, сравнително далече от стълбището. Не беше сигурен какво от тях двамата се вижда. Със сигурност не беше много. Успя да се овладее, спря да се движи, притисна се към нея. Надяваше се, че който и да беше влязъл, ще ги отмине. През цялото време следеше крачките му. Беше някой от военните. Стъпваше тежко, стабилно. Не забави ход и не прояви интерес. Изкачи стъпалата към асансьора, отвори металната врата и потегли нагоре. Тогава те продължиха.

– Копеле!… Пепо е гадно копеле!… Знае, че имаме… И пак те напада…

– Казах му, че те обичам…

– Не ме обичаш!…

– Казах му, че ти ме обичаш…

– Не те обичам!…

Всичко продължаваше почти безкрайно. Изглежда никога нямаше да свършат. Сигурно защото през цялото време и двамата очакваха външната врата отново да се отвори. И да се появи другият военен, ако също беше се върнал. Беше й споменавал да навиците им. Движеше се бързо, със сила, дори със злоба. Накрая чу познатия звук, който тя издаваше вероятно с корема. Или идваше от по-навътре. При него нещата също се промениха. Още с първите тонове тя натисна бутона и нямаше връщане. Позволи си само да изръмжи няколко пъти.

– Пак не ме пазиш.

– Няма да те пазя.

– И той не ме пази.

– Гадно копеле се оказа, моят приятел!… Намразих го!…

Не беше сигурен какво се случи по-нататък. Дали останаха във входа още известно време. Или побързаха да излязат. Изпрати ли я, даде ли й пари за такси. Видя ли я през следващите дни поне още веднъж. Или тогава се срещнаха за последен път. Помнеше най-добре, че с Пепо се засякоха още на следващия ден пред блока. Гледаше настрана докато чакаше той да приближи. Удари го с юмрук в корема, без да замахне, но достатъчно силно. Отпусна ръце и ръката, с която нанесе удара, му се струваше доста по-тежка. Лицето на Пепо се изкриви от мъчителна гримаса, жилите на врата му изпъкнаха. Не издържа на болката и се приведе напред, без да го изпуска от поглед. Изглеждаше доста безпомощен. Накрая си пое въздух и бавно се изправи. До снощи беше най-добрият му приятел. Откакто се преместиха да живеят в блока с никого друг не е бил толкова близък. Дори говори в клуба за него. Ако имат нужда от още един човек да започне работа. Вече не беше сигурен дали някога въобще му е бил приятел. Оттогава изминаха доста години, и още не е сигурен. Спомняше ли си за него той продължаваше да го гледа както някога. Жалък, превит на две и все още не преодолял болката от удара.  

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Ружа Велчева – Защо ще си остана заклета стара мома

by New Social PoetryNo Comments

Росен Тошев, One Bulgarian Rose, 2016 г., 90х90 см, маслени бои, платно

 

Когато навърших 40 години и все още не бях открила мъжа на мечтите си, майка ми отсече: Време е, дъще, да хванеш последния влак! Огледай се и със затворени очи скачай в последния вагон!

Регистрирах се в сайт за запознанства и се приготвих за първата среща.

Васил беше едър мъжага, горд собственик на малка дюнержийница. Срещнахме се в една квартална кръчма. Яде, пи и говори цяла вечер като за последно. Препоръча ми да позагладя кокъла, че съм приличала на суха съчка. Когато донесоха накрая сметката, дълго изучава цифрите, после от джоба на панталона извади дебела пачка с пари, извади с отработен жест една едра банкнота и я подаде на сервитьорката. Не забрави да прибере и моите пари като част от пиршеството. Цяла седмица се оригвах на дюнер, обилно гарниран с чалга.

Зачеркнах го от списъка.

Валери беше фитнес-инструктор. Красив като гръцки бог. С изрядно поддържан маникюр. Разбрах, че редовно се депилира, навсякъде…За един час в изискано кафене научих всичко за хранителните добавки, трениране на мускулите и перфектните пропорции на телата. Докато слушах отработената му тирада, си го представих гол в леглото, перфектно депилиран, навсякъде, и ме напуши лудешки смях…Смях се през целия път към дома, за почуда на минувачите.

И него изтрих от списъка.

Антони, IT специалист, се оказа почитател на Далечния Изток. Веган. Редовно практикуващ йога. Покани ме в един веган-ресторант. Ядохме бобени кълнове, сладолед с киноа и пихме коктейли с зелени водорасли.

Разбрах, че не пие алкохол, не пуши цигари, не яде нищо животинско и е последовател на Бялото братство.

Направо светец. А светците са досадно скучни. Цяла седмица ми се гадеше и сънувах огромни зелени дракони – водорасли…

И той отпадна от списъка.

С последния, Харалампи, така и не се видяхме на живо. Постави ми условие. Ако искам среща, да си подготвя документ, че имам двойна ваксинация срещу Ковид-19. В противен случай да забравя за него.

Е, забравих го.

От всичко това разбрах, че истинските мъже в България са на изчезване.

Няма смисъл да се надявам, че ще срещна мъжа на мечтите си.

И реших да си остана заклета стара мома!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Дора Радева – През зимата (ІІ) и отвъд

by New Social PoetryNo Comments

Росен Тошев, I’m lovin’ it, 2014 г., 130х180 см, маслени бои, платно

 

Изглежда, че най-големият грях за една жена е да си спести имитирането на оргазъм, да забрави да изнесе подходящото представление или пък да не може.

Баш тогава ям най-много бой – не когато не изкарам и не дам на моя достатъчно пари, или пък нещо не се получи с готвенето… Обаче вкарва ли ми го в гъза, въпреки че оная му работа не е чак толкова голяма, наистина много боли и не ми идва ищах отвътре да ахкам и пъшкам като педераст. Вместо това викам и се дърпам, а той ме бие. Сърди се и бие. С аналния секс не можах да свикна.

Ебането като цяло ли? Чат-пат е готино. В началото, признавам, с него беше даже много готино. Първият път яко ме опъна направо на масата в кафенето, дето шетам като сервитьорка. Едва изчака да затворим, напъди Верка колежката и ме награби. На същата маса до бара, дето отвися цялата вечер. Голям мъж, види се – що ракия изпи, и все мен гледаше. Верка, и тя взе да му се бута, цицата си направо в устата му навря. Той я щипна веднъж-дваж отзад, и под полата й бръкна там на дълбоко, като да я гъделичкаше по клитора, мисля. Тя се хилеше като боздуган, на мен ми причерня, но го черпих с две ракии и свинска пържола с гарнитура, и Верчето не я огря. Той даже не я еба, а веднага се хвана с мен. Знам аз как да предразположа такъв юнак! Само с оргазми – мои и негови!

Има още хляб в мене. От шест месеца съм в София. Преди няколко години бившият ме остави на село бременна и пребита, и избяга в Германия. Родих. Малкият е здрав и го гледат нашите. Образование нямам. Сама жена съм, трябва ми мъж, иначе съм печена и всичко мога, но без мъж не мога. Господьова работа е, разбрах го ясно, когато същата вечер той спомена, че няма къде да спи. Точно този, Боже мой, този мъж Ти си избрал за мен и ми го пращаш! Амин! Пращаш го в моята квартира – нищо че няма бойлер. Сто процента истински мъж, вярно, без работа останал (нали в снега няма как да стават строежи) но ще се оправим някак.

Ден да мине, друг да дойде, аз мисля какво ще стане с нас, какво ни е бъдещето. През зимата, знаете – лошо. Клиентите в кафенето – само строители – намаляват и не харчат както през лятото. Бакшиши няма, той все се въси, че не му стигат цигарите. Подметна, че има жена и дете на село, и цял час му правих свирки. Селото си е село, за детето го разбирам (нали и аз имам), но е мъж и ми трябва тука. Глозгах му патката, докато ми залютя на устата. Той кажи-речи остана доволен, а аз се правя, че от свирки получавам оргазъм. После, когато за пръв път ме сцепи отзад пак стиснах зъби и даже му казах, че такъв кеф не съм получавала никога. Как не, като знам, че ще се върне при жена си, ако ебането спре да му харесва или нещо се усъмни, че не е велик ебач. Страх ме е много, не искам да го загубя, затова бълвам оргазми на килограм…. Оргазми и пари обаче – реално никак. Стана така… даже не знам как стана, та веднъж… ама много зле беше положението с парите… през кафенето мина Иван, дето все ме задява… Нямаше други клиенти, той ме дръпна зад бара, опъна ме за секунди и ми остави двайсет лева. После – аверът му Кирчо, и той… И други почнаха да идват. Дружината строители няма работа, пари не им стигат за курвите от отсрещното заведение и затова мен ебат. Само мен, щото Верка май е пипнала нещо. Е, много ясно – не изкарвам колкото курвите, ама и на толкоз съм благодарна. Един ще даде десет лева, друг – двайсет… Все е нещо и закърпвам положението. Оргазми, слава Богу, не ми търсят, само да шавам от време на време. Щом се еба се за пари – поне няма нужда да се правя на идиот. Шефовете подразбрали нещо и сега всяка моя смяна започва със свирка за добро утро и добър ден. Хазяинът също се вреди, но ми опрости половин наем. Нашите аха-аха да ни хванат на калъп, когато се изтърсиха от село без да предупредят и оставиха детето – уж за малко… Поне донесоха яйца и сланина, та си отдъхнах, че ще имам с какво да си храня мъжете. С оня често пъдим малкия в кухнята, но боят понамаля.

 

После нещо стана. С пролетта дойде. Почнах да се замислям. Бая време вече, през тия дълги зимни месеци: само тормоз откъде и как да купя хляб и цигари. За жълти стотинки ме опъва кой където свари – в кафенето, пред кафенето, зад кафенето, а веднъж и в пряспа сняг… четиримата въшльовци, дето даже не си платиха… Колкото мога пари нося в къщи, а той само сумти недоволен… Не разбира ли, че наем плащам, и ток?! Когато го доведох в къщи си мислех, че е мъж някакъв и все ще носи нещо, ще помага… пък може и бойлер да купим. Къде ти! Бой и ебане след бой и ебане. Оргазми ли?! Ти да видиш! Патката ти е малка и мирише лошо, дрисльо, и нещо бяло й тече. Този твоя гъз от кога не си го бърсал? Естествено – пак бой, но си казах приказката и ми олекна на душата.

Изяде киселото мляко на детето, взе каквито пари успя да намери и си тръгна… Не ми се даваха парите, с честно ебане си ги бях изкарала. Дръпнах го за ръката, той ме цапна. Тогава всъщност се уплаших за пръв път – да не вземе да размисли и да остане при нас. Бързо-бързо го пуснах. Майната им на парите.

Сега съм щастлива. Довечера ще предложа нова поза на Иван.

И кой знае…

14-15. 04. 2021 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев – На кънки около Африка

by New Social Poetry1 Comment

Ния Пушкарова, Sippiciano view, 154×25, water color

 

“Сега трябва да изядеш подметките, като внимаваш да не се задавиш с гвоздеите и налчетата!“ – превива се от смях Стария – забравих мокрите си обувки за кънки във фурната и те се изпекоха, едва когато гледах „Треска за злато“, разбрах, че е много смешно, а сега се давя в яростни сълзи и сополи и ми иде да го убия – не стига, че вместо колело бегач при пътуването си до Унгария с поета Ласло Н. ми купиха кънки за фигурно пързаляне, ами сега не мога да се спускам по заледените улици на К. „Не ти остава нищо друго, освен да се захванеш с ветроходство.“ – подхвърля братовчед ми Димо, които ни гостува тази Коледа. „По бреговете на Тунджа“ – прихва баща ми. „По бреговете на винения Балатон.“ – опитвам се да го ухапя, като демонстрирам добрите си знания по география – бе в периода на бялото вино – твърдеше, че така отдава почит на Омировия “ойнопа понтон“ . Защо не го пратиш в Морското?“ – Димо бе учил там. „На кънки около Африка.“ – Стария май четеше „Саламбо“, а бледата сянка на малкото оставащи години витаеше около челото на Димо, преди да натисне спусъка, отегчен от живота и изгубена любов. „Оставете го на мира!“ намесва се дядо Киро и ме отвежда в “светая светих“ – малката стая / почти килер /, където си отдъхва от вечното тракане на бабината шевна машина и бърборенето на нейните клиентки, аз съм пазител на бинокъла, назъбения щурмови нож и двете фабрични кутии с по сто патрона / карабината си държи другаде / – дава ми чепка сушено грозде и брой на списание „Сигнал“ – на две страници, цветно – офицери от пета лека дивизия сверяват часовниците си преди атаката срещу Тобрук.“

„Швейцарски – Маноло ми подава часовник с невзрачна черна каишка. Made in Taiwan – казвам.“ Той върти отрицателно глава – “Swiss! Десятка и они твои.“ Магазинът му в сянката на Скалата Джеб ал Тарик е пълен с боклуци, но понякога попадаш и на нещо ценно – ненапразно Маноло финансира с краткосрочни високолихвени заеми закъсали моряци, а и пабът „The tyerеsе“ e на две крачки. Той поназнайва руски – китобойните флотилии се отбиват в Гибралтар. „Накъде пътуваш? Ако е Куба – имам голяма партида черни очила. Нигерия – отвръщам. – Drink – мигновено определя марфата Маноло.“ Ще заредя от шипшандлера. „Фундадор“ – един мой познат ще ти продаде евтино няколко каси. “ – спира ме Маноло – това означава, че отсреща, в Алхесирас са обработвали товар от коняк и част от стоката е сменила собственика си. „Не приемай местна валута – only dollars! – предупреждава ме той. – А Бетита / pounds? / God, shave the queen! – пуска машинално брадата шега с кралския химн, после прави знак против уроки – Да ни е жива и здрава!“ Скоро е рождения и ден – националният празник – не му споменавам. че превозваме достатъчно муниции, за да устроим внушителен фойерверк във Виктория док. Разбира се, в документите пише “технологично оборудване“.

Спускаме се надолу, покрай западния бряг на континента по пътя на Вашку да Гама, курсове около 180, „швейцарецът“ работи великолепно, когато забелязвам самотна мауна и размахвано за помощ платнище. Променям курса и се обаждам на капитана – рибари от Сиера Леоне – искат да знаят на колко мили от брега са – стотина, предлагаме буксир, отказват, даваме им вода, храна, гориво, копие от картата с местоположението им, препоръчителни курсове. Носят мрежи, дали за камуфлаж – може би са контрабандисти или емигранти. „Добро око“ – хвали ме барото, а аз гледам бронзовите тела в лодката и си спомням съвета на Стария да изчакам с къпането за да запазя великолепния си тен, придобит по времето на лятната бригада, за да се фукам пред гаджетата от К със загара и “златната“ си бригадирска значка – тя кара бившият поручик А. от на НВ Въздушната войска ремарковски да въздиша: „Иконостасът идва с времето си.“ – може би си мисли за дълбоко скътания “Железен кръст“ 2 ра степен, от времето, когато се плъзгаше като тъмна сянка с двумоторния си “месершмит“ и насочван от оператора на радара откриваше огън от “щреге музик“ по беззащитните кореми на нощните бомбардировачи над Райха. „Откакто се помни, човечеството носи гащи, атомните бомби да си ебат майката!“ – ме насърчаваше моят инструктор по колоездене и лов на балканска пъстърва, когато се колебаех какво да кандидатствам – дизайн на облеклото в Лодз или атомна физика в Дубно – защо не послушах стария воин при толкова рисувачи и приложници във семейството – от първата завършила Рисувалното училище и ушила златния пояс на Дан Колов до вуйчо ми Стефан един от десетте най добри приложници на ХХ век.

„Biafra’s spy!“ – сержантът ритва за последно неподвижното тяло проснато на кея и изтрива тъпото на мачетето си в дрехата му. Нещастникът, може би, искаше да завърти малко търговия, но сержант У стриктно охранява територията си – излайва нещо в “уоки-токито“ и след миг тялото е е хвърлено в полицейския пикап. „Ти луд ли си да пускаш хора без моето разрешение, преди да са разтоварени мунициите! После, прави каквото искаш! Довечера ще пратя хора и ще те чакам в „Le coq“. Там У ми подхвърля свитък вечнозелени – на око поне 10% марж при обмяната, опипвам повърхността – домакинът Роланд – бивш банков касиер ме е научил на някои номера, но серж. У ме засича: “Нямаш ли ми доверие? Абсолютно – отговарям. Абсолютно “да“, или абсолютно “не“- хили се сержантът, – Както виждаш, дори не ги броя – прибирам парите.“ Едно знам – с войскар, който държи мачете в джипа си пазарлък не става. „Да те почерпя ли? – той кимва към измъчената бяла жена, която тихо говори с бармана, отказвам, но У вдига два пръста, тя донася „Туборг“ – абсолютна рядкост в притихналото пристанище – „Винаги можеш да ме намериш тук. Отбивай се.“ След няколко години го потърсих, но собственикът Pierre упорито твърдеше: “ne connai cette homme“ и обръщаше глава.

“Трябва научиш го да сече…дрова, Cyryl.“ Понякога щабсротмистърът М кокетира с привидното незнание на езика, мрази да го наричат “бял“- „Я черен – командир на ескадрон от първа кав. дивизия черного барона Врангеля Петра Николаевича – да сече и да подковава коне – препоръчва бившият гродненски хусар и най-знаменит ковач в околността, понякога му помагам – ковачницата е току до къщата на дядо, конете му се подчиняват, но се страхуват от него. „Усещат звяра.“- тихо му казва на френски Маря Александрова, първата ми учителка по този отдавна забравен език и ми дава да подържа мечът, обрамчен с трънен венец – извънредно рядък орден на Доброволческата армия за Ледения поход. М. разглежда един от трите ятагана мушнати между гредите на ниския сайвант, прокарва пръсти по арабската плетеница издълбана върху стоманата – семейните предания разказват, че са на наши “роднини“ отвлекли момиче от рода, взето обратно с всичкия добитък, опожаряване и т.н. като компенсация, но тя била вече “непразна“ и така се родил прапрадядо Иван. Стария твърди – тъмната боя в рода не е черкезка, а се дължи на майстор Дуко – глава на аристократичен цигански род, заселен от столетия в градеца / ристиени /. Когато дискретно си направих устата за златистата Елена, тяхната хубавица, старейшината отсече: „Махни го тоя, качил се е на дърво без корен, пък и дращи разни неща“ – май и бях изпратил някакъв “плод на вдъхновението“. М. опитва острието с палец и обяснява – баклановският удар се нанася с изтегляне, не сечеш, а режеш, острието е под ъгъл към плоскостта на удара – оръжието в ръката му свисти и той със странни, плъзгащи се стъпки, се насочва към едно младо дръвче в градината. „Андро, спри!“ Щабсротмистърът се заковава. „Тази слива ми трябва за ракията – обяснява дядо. Ракия…може – опомня се М. – Вземи Cyryl – смутено връща ятагана.“

Спускаме се все по юг, пресичаме Екватора, със съответните церемонии – кръстен съм “брадатият морж на севера“ – отглеждах разкошна брада с червеникави оттенъци, цигарите свършват, вече сме на мухлясала „Варна“, пиенето също, от engine room-а се носят слухове за миниатюрен казан, но няма какво да варим в него. Старото „Виктори“ от WWII едва изстисква 6-7 възла, Кейптаун е далеч и когато със сто зора пристигаме една вечер, капитанът решава да “щормоваме“ и заповяда курс 270/W/, макар вятър -0, вълнение 0 – фаровете на Робен айланд и порта светят и се виждат отлично, радарът е в изправност, ехолотът също, за чий обръщаме гръб – тъкмо се бяхме наточили да поразпуснем. Правя кротка забележка, че и така може – пердашим право на запад/W/, минаваме под нос Хорн, после по ревящите 40, и за няколко месеца сме отново в Кейптаун. Предложението ми вбесява el comandante и той се измита от мостика, a след около час сме на кея и зареждаме гориво, правим срочна поръчка за огнена вода и цигари и се спускаме в ревящите предхристянски катакомби на „Везувий“ – изрисуван примитивно върху цялата стена на кръчмата, където златисти момичета ни черпят с екзотични цигари и пр. а ние се изпадаме в нормалното си състояние, като чичо Милчо Д. – възпитаник на Сорбоната – при завръщането в К, упрекнал местните приятели, че пият още от обед и не уважават булките си, абе не се държат като нормални хора, а неговите бивши аркадаши го напили рано заран, Мечкарят го занесъл у тях, похлопал и го връчил на родителите с думите: „Връщам ви го “нормален“. София не е Париж, но бай Милчо смята, че мога да уча право, щял съм да стана добър юрист. „Или ченге – съмнява се баща ми. – В юридическия ги вербуват още от чина.“ Има и още една причина – негласната забрана да живее в престолния град – така че се налага да сложа кънките.

Отминаваме Добра надежда и Агуилас и най-после лягаме на заветния курс 0 / N / без особени приключения, освен едно подозрение за преплитане на червата / нямаме лекар на борда / – вероятно човекът бе преял от замразеното месо с виолетови печати от 50-те години и в една гръмотевична буря – светкавиците свиреха като снаряди и вдигаха облак пара на мястото на попадението – се чуха победните викове: „Пръдна! Пръдна!“, докато договаряхме с португалските военни от Диего Суариш да пратят хеликоптер. Явно бабешкото лечение – зехтин – дава резултат, отново компасът показва Север – половината път е извървян и нос Гвардафуй се показва на хоризонта, свиваме рязко наляво през Баб-ел-Мандеб и влизаме в морето – водата придобива понякога червения цвят / неомировски / на любимото на Лаци Н и братовчеда Димо вино, поне „Егрибикавер“ в Унгарския – ето ни в Порт Судан, Директорът на местния захарен завод / в проект / е завършил “вишото“ у нас, говори сносно български, в знак на благодарност за стотиците тонове захар, които разтоварваме, кани партийното и комсомолско ръководство в “дома за гости“ – оазис + убежище между скалите: „ръководството“, преглъща жадно подир няколкото сомалийски красавици. които не го бръснат за слива, аз и Мишо / зам. комс. секр. / наблягаме на безплатното питие – качествено и обилно. Отблъсваме, “ръководството“, ближе рани от вечерта, жирокомпасът е прецакан, девиацията на магнитния не е определяна от година, грабвам бинокъла и се изкатервам на летния мостик, пращам Мишо на руля и правим опасен слалом между рифовете пред Порт Судан, после се награждаваме с бутилка “Къти сарк“, подарена от директора. Една лунна нощ си вадя очите но не мога да различа рифовете по курса – те са ниски, радарът не ги хваща, но чувам по левия борд възбуденото подсвирване на делфини – пресичат курса ми и оставят фосфорециращи следи на повърхността – чудни лоцмани – отклонявам се на десетина градуса вдясно, избягвам опасността, после на екрана на радара се очертава Перим айланд – пак сме в протока на сълзите и се насочваме към Аден – наблизо се веят знамената със петолъчки на “хидрографските кораби“ от Тихоокеанския флот и всичко там е за продан. Мили Боже, в Army&Navy club, като че ли виждам отново същата измъчена бяла жена / Алис?/ , от Лагос, може би е прекосила Африка, а един пич се опитва да ми я пробута + 16 мм “Канон“ + „Мини Купър + дори есминеца на RN на рейда и тук завършва кънкобягането около континента, с кратка интермедия до Пондишери / Путточери / в Индия, където Мишо прихвана някаква субконтинентална Венерина болежка и непредпазливо сподели което с корабните клюкарки, а те решиха, че е “сивчо“ и го изолираха на кърмата, оставяха храната до трапа и бягаха – докато ми писна и реших да му я нося лично, а той ме запита дали не се страхувам от зараза? „Само ако се чукаме, а не си падам по теб – отговорих.“ Мишо е бивш клоун и по моята история с кънките спретна много готин етюд, който разиграхме привечер, пред публика, която ни наблюдаваше от безопасно разстояние – силно приведени напред, със широки махове карахме кънки – от време на време извъртахме по някой пирует – аплодисменти и викове: “ Еба си, как ги е хванало желязото!“

Дедо Cyryl ми завеща бинокъла си, щабсротмистър М и милата Маря Александрова успяха по чудо да се преселят в Париж при роднини, поручик А се ожени и си купи пиано, на което не можеше да свири, с чичо Милчо понякога пиехме по чаша, къщата в К изгоря – саждите разнесоха всичките стихотворения до моите неосъществени любови, а аз спя под моста „Chelsea“ на Уистлър – графика подарена от сестра ми и докато съм жив и вие ще сте живи, скъпи мои. К Р А Й

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Паула Чачич – Денят на майката

by New Social PoetryNo Comments

Ния Пушкарова, Poet’s muse, 2017, 70×50 cm, acryl painting

 

Из стихосбирката Личен пейзаж („Osobni pejzaž“, 2020.)

 

денят на майката

след 9 месеца носене на теб
се пукнах като румен нар
на хиляди мънички зрънца.
казаха ми
че имам майчински инстинкт,
но забравиха, че съм само момиче,
само момиче…
за какво му е дете на момичето? щом тя е забравила всички игри

след 9 месеца носене на теб,
с разтеглена утроба, начупени мечтания, отложени надежди,
остава ми илюзията, че моят нар някак си ще се върне
в предходния стадий, ще затвори килийките си, ще се възстанови.

след 9 месеца носене на теб,
не получих нищо – не родих,
само се пръснах,
почти се удавих в собствената си кръв.

гледам те.
би трябвало да си зрял мъж, а не момченце.
би трябвало да знаеш, че нарът е твърд отвън,
и толкова крехък отвътре
и че вкусът му не е за всеки.
кажи ми, за какво му е дете на момичето? щом тя е забравила всички игри

 

тялото на майка ми

майка ми никога не е обичала да говори за ражданията си.
основно казваше, че то не е като в американските филми,
няма викане.
веднъж един лекар аматьор ѝ казал:
госпожо, вие имате бедра, създадени за раждане.
след този случай майка ми вече не ходи на лекар,
освен когато влиза в дубрава с мен.
в майка ми израстъците не предизвикват мрачни предчувствия,
по-добре да не го пипаме.
майчиното съмнение в медиците е старо, колкото съм аз.
и у мен съществува някакъв вроден страх
да не вярвам на мъжете
в бели престилки.

 

покана

когато се смея – това е покана.
когато танцувам – това е покана.
когато съм замислена в клуба – това е покана.
моето тяло е покана за всичко, за всички.
случайно, мимоходом, опипване на тялото ми
с длани като калъпи
за да се получи точна информация
за обиколката на кръста ми, ширината на бедрата ми, еластичността на задника ми.
после опит за общуване:
каква е моята възрастова граница за мъже,
от кой град съм, как така пия бира от бутилката.
ако заподозрат, че не се интересувам,
ще ми бъде поставена диагноза:
смотана, дървена, твърде сериозна, претенциозна кучка,
либерална християнка, мъжемразка.
след това си тръгвам сама.
оставам покана без отговор.

 

загаси лампата, пусни щорите

отварям вратата на квартирата ти
посреща ме познатата миризма
на мебели от шейсетте,
мръсни съдове, които свидетелстват,
че нямаме време
за ежедневните неща
– сега можем само да се обичаме
между вдишването и издишването.
спъвам се в мръсните ти дрехи на пода
и се просвам на леглото
– всъщност две долепени легла
още от времето, когато си бил с нея.
загаси лампата, пусни щорите
– сякаш ти говоря, без да премигна,
а ти правиш всичко това, четейки
измореното ми тяло,
раздразнен поздрав.
думите ми отдавна свършиха
в твое присъствие.
само бъбря или мълча, наслаждавайки се
как се подразбираме безмълвно.
утре ще ти напомня
че е крайно време
да смениш чаршафите,
а ти хапливо ще ми кажеш
че такива забележки
могат спокойно да се нанесат в книгата с оплаквания.
ще се смеем,
защото не можем да се скараме,
чиниите да хвърчат, псувните да се сипят,
да правим помирителен секс,
да разрушим света или поне покъщнината

сега само се обичаме

 

животни и хора

понякога мириша на мъка.
кучетата усещат,
и се умилкват
в краката ми
и търсят само едно
– най-святото –
допира.

понякога мириша на мъка.
котките усещат,
и внимателно идват при мен с опашка във въздуха
и търсят само едно
– най-святото –
допира.

понякога мириша на мъка.
момичетата усещат,
докосват ме с поглед или с „как си“
и търсят само едно
– най-святото –
разказа.

понякога мириша на мъка.
момчетата усещат,
заобикалят ме или минават през мен
без да търсят
– най-святото –
истината.

 

търновско съглашение

надвечер хората оставят на уличните кучета
повече от страх, отколкото от жал,
остатъци от обяда си на улицата
и панички с вода,
за да не влязат в двора им,
да не удушат птиците, да не задавят котенцата.

 

свещеното животно

жените в ромската махала
обичат да пият кафе, седнали по турски
пред вратите на къщичките си
и да галят досадната котка
която все им се умилква
с глава в скута.
при звука на нейното предене,
поднасяйки филджана към устните си, възкликват:
машала!

късмет

търново премълчава историята си.
по стръмните улици не минават крале,
не тече злато,
никой не се гощава с вино от вражески череп,
сега всичко това е далеч.
остават едва отломките на крепостта царевец
като зъби на мъртвец
да предупреждават и кълнат.

 

Превод от хърватски Димана Митева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

 

 

 

Зоя Христова – Човекът, който си остана

by New Social PoetryNo Comments

Ния Пушкарова, Portrait of ELICHETO, pastel drawing, 70×90

 

– Още веднъж, ако видя някои да му дава, късам отношения с него. Така да знаете! Аман от паразити! Този е такава отрепка, че ме е срам, че го познавам. Нямал, че и аз нямам бе, дай ми ти на мен!
Боби много се дразнеше от Уди Алана, почервеняваше до черно, когато го видеше в библиотеката.
Признавам и мен дразнеше, но него по особен начин. Може би, защото Боби, самият, някак изкара живота си в читалнята и кафенето. Там беше средата му, там минаваше всекидневието му, дотолкова, че беше развил известно чувство за собственост към пространството и обитателите.
Несемеен, безработен мъж към петдесет с изумителна обща култура, най-редовният читател, магнит за младежи като нас.
Уди Алана – така го бяхме кръстили заради поразителна прилика с режисьора.
Ходещо клише за читател – среден ръст, очила с рогови рамки, стандартна прическа, занемарено облекло.
И, ако не беше иновативният му бизнес и любопитно поведение, можеше дълго да си живее незабелязан в читалнята.
Боби го мерна още пролетта, когато се премести при нас. На него нищо не му убягваше.
– В тоя има нещо гнило, да знаете – привикваше ни в кафенето, за да споделя наблюденията си.
И ние студентите слушахме, главозамаяни от вниманието на начетения мъж. Беше ни пленил, изглеждаше ни недостижимо знаещ и можещ, а ние едва стартиращи в голямата наука.
– Виждате ли, че не чете, а само се разхожда и гледа, ще го проуча аз, може и опасен да излезе. Как гледа само с тия мазни очичики! – говореше ни с часове за новата си мишена.
Така Аланът постепенно се превърна от невзрачен читател в злокобно, тайнствено същество с нечисти цели.
Признавам, поведението му беше странно.
Той никак не се вписваше в неформалния код за общуване в библиотеката, свързан с разговори около общи знания и четива. Аланът изскачаше от нищото и се забиваше напосоки в някой четящ с нелеп въпрос, като:
– О, Ницше, а?! Четем Ницше, вярно ли, че това е най-великият немски философ?
– Или пък, Хегел, а?! Той ли е най-добрият?
И ти потънал в някаква тема нямаш реакции към общото и условно питане.
Да, истина беше, не беше типичен читател. Тук всеки имаше изследователска ниша и интереси, Аланът очевидно идваше за друго.
Разхождаше се от маса на маса и питаше за всяка книга, докато не установи контакт с четящия и не го изведе навън.
– Виждате ли как следи кой какво чете, това не е нормално? Този не е случаен, да знаете, поставено лице е – вбесяваше се Боби.
А, ние, млади зелени недоумявахме с какво би могло да сме толкова специални, че някой да ни шпионира, но се вслушвахме в прозренията на баткото.
Какво фиксираше най-много Боби върху Алана?
Жените от библиотеката – гардеробиерки, библиотекарки, читателки, носеха храна и дрехи на Уди. Това така го вбесяваше, че чак на устните му се появяваше пяна.
– Какво прави тоя бе, как ги омайва тия лелки, защо на мен никой никога нищо не даде?! – ядосваше се често.
Така мина зимата с Алана, като основна тема на разговорите в кафенето. Един ден Боби се появи с ехидна усмивка:
– Хванах го, разбрах кой е, каза ми един от старите професори?
– Кой, кой – развикахме се в един глас.
– Слушайте сега, ама тихо и на никой – зашепна заговорнически.
– Значи, навремето, тук, в библиотеката, на мястото на пета читалня, е била читалнята с книгите със забранени заглавия. Не е можело да се влиза, била е заключена. В нея са били най-вече западните автори. Можело е да се поръчат, но само с бележка за какво точно ти трябват. Например, ако правиш докторат и заявяваш за какви цели ще ползваш изданието. Та, разказа професорът, имало е няколко човека, които са били назначени да следят кой какво поръчва и защо го чете и да докладват. Слушалки на Държавна сигурност, та този хубостник е от тези, просто си е останал след промените, защото не си е намерил друга работа. Така мисля аз, че той е от тях – нареждаше Боби с доволно изражение, излъчващо увереност.
– Професорът каза, че е имало над десет щатни сътрудника на територията на библиотеката. Виждате ли го как гледа, разпитва, следи, а в същото време не чете и нищо не знае за никой автор, задава съвсем общи въпроси. Няма какво друго да е! Предполагам, че от онова време са му останали тези навици. Сега е безработен и се изхранва от просия, не е успял да се адаптира след соца, останал си е на старото работно място, защото не става за друго – убеждаваше ни Боби.
Макар и съвсем млада, едва на двадесет и две години, версията на Боби не ми звучеше убедително, но започвах да изпитвам неясен страх при среща с Уди. Внезапните му изскачания предизвикваха полазвания в областта на тила. Определено информацията ми се отразяваше, даже пречеше на четенето ми.
Наблюдавах го как се разхожда с изражение, в което вече разчитах престорена разсеяност, подозирах актьорска игра във всеки жест.
Ние, младите, познавахме епохата на социализма само от разказите на старото поколение. И в зависимост от това от какво семейство си, периодът изглеждаше по различен начин. За децата на успелите, беше епоха на възход, за децата на прокудените се изравняваше с времето хитлеристка Германия.
Аз бях от вторите, макар и в лека степен. На дядовците ми са били отнети работилници и пивоварни, а самите те са прекарали известно време по лагери. Затова краските на времето бяха натоварени с всичко негативно, дотолкова, че си представях НРБ като гигантски концентрационен лагер. Филмовите представи за фашизма и разказите на дядовците бяха оформили мракобесна картина с подчертано подсилени щрихи.
Фантазията ми доразви образа на Уди и той се превърна в лицето на мощния апарат.
Виждах го как следи, записва, подстрекава хора да си признават и им съставя досиета.
Представях си мъките на жертвите, пратени в лагер, защото четат Немска класическа философия или поръчват френска литература.
Образът доби небивала плътност и всяваше ужас при всяка поява.
Един ден, докато пиех кафе сама, защото я нямаше обичайната ми компания, Аланът седна на масата ми.
– Свободно ли е! – попита с любезна усмивка.
– Дддддд, да – запелтечих треперейки.
Той седна и веднага ме заговори.
– Вие студентска ли сте? Забелязал съм, че четете руска и източна философия, какво учите?
Ужас, мислех си, в полезрението му съм.
– Ффффилософия – едва проговорих, съскайки от страх.
– О, философия, това е майката на науките – изстреля клишето.
Въпреки ужаса, който изпитвах, любопитството надделяваше.
– А, вие с какво се занимавате?
– О, аз ли, не мога да ти кажа мила, въпреки че си сладка, секретни работи са.
– Много хора ли следите? – изкрещях.
Аланът ококори очи, направи самодоволна гримаса, повдигна гордо глава и ми смигна.
– Нямаш представа колко миличка – после стана бавно от масата и изчезна.
О, Боже, мислех, истина е! Освен, че е бил прикрепен към Държавна сигурност в миналото, е шпионин и в момента. Страхът ме парализира.
Споделих с приятелите ми и започнахме акция по изобличаване. Говорехме с всички в библиотеката, предупреждавахме ги да не се сближават и да не дават храна.
Груповата параноя бавно се превръщаше в масова и плавно завземаше читалните.
– Защо ще ни следи? – недоумяваха гардеробиерките.
– Ама, каква информация ще извлича от нас? – питаха библиотекарките.
Но въпреки неразбирането, служителите бяха притеснени.
Мълвата толкова се разпространи, че Боби, като най-редовен читател сред нас, беше привикан от самия директор.
“Лицето е поставено“, обяснил Боби.
“Имам много сигурна информация и солидни наблюдения, не знам за кого работи, но определено вече е събрал много сведения. Може да следи преподавателите от университета“. Бил много убедителен, дотолкова, че директорът пусна заповед да се отнеме читателската карта на Алана и да не се допуска в библиотеката.
Така Уди изчезна, остана само споменът за голямото преследване и надъханите разкази в кафенето, които дълго ни носеха тръпка.
С месеци не чухме нищо за него.
Докато един ден, чакайки на спирката, го видях на пейката под навеса, свит на кълбо.
Погледите ни се засякоха, Уди ме позна, и ми кимна леко, въпреки напрегнатата гримасата, издаваща силна болка.
Възпитана съм да помагам на човек в беда, затова се приближих.
– Здравей, помниш ли ме?
– Пппомня – каза много глухо, едва говореше.
– Какво ти е, боли ли те нещо?
– Ббболи, рязко неща ме сви, от вчера ме почна – говореше, пъшкайки.
– Да ти помогна ли с нещо?
– Ако, ме заведеш до нас, ще съм…- не довърши.
Така аз и Уди, който придържах под мишница, се качихме на тролея, живееше в “Хаджи Димитър“.
Озовахме се на празната двойна седалка. Влошаваше се с минути, губейки телесен цвят. Приличаше на умиращ.
– Да те заведа в болница – предложих.
– Не, не в болница, първо у нас, там ще се обадя на лекар – увери ме той.
Трудно и мъчно стигнахме разпадащата се панелка, в която живееше. Помогнах му да отключи и влязохме в извънредно мизерно жилище, от което ме удари силна смрад. Той легна на леглото, запъшка и след няколко минути започна да утихва, докато не утихна съвсем. Доближих се, приличаше на мъртъв, не дишаше.
Можете да си представите ужаса на двадесетгодишно момиче, попаднало в стая с покойник, при това почти непознат.
Започнах истерично да тропам по вратите на съседите. Отвори ми възрастна жена, от съседния апартамент.
– Извинете – виках, гласът ми кънтеше с неестествен тембър в коридора.
– Познавате ли човека, който живее до вас?
– Кой, Владко ли, да, познавам, защо?
– Мисля, че почина, не знам, не съм сигурна, дали може да ме придружите?
Бабата леко се стресна, но тръгна с мен. Отиде до леглото и пипна челото му.
– Да, така изглежда, студен е, не диша, да викаме линейка.
Линейката дойде да констатира смъртта, после се обадихме на полицията, живееше сам. Лекарят каза, че изглежда като перитонит, стомахът беше твърд и подут.
– Няма ли близки, роднини – питах жената.
– Абе, няма бе, няма. Майка му наскоро почина, то тя го издържаше жената с една инвалидна пенсия. Много объркано момче беше Владко. Роднини имат в Огняново, на вуйчо му ще търся телефона, да дойде.
– Е, не, той имаше работа, просто заради прикритието явно не е казвал на майка си – обяснявах.
– Каква работа бе, момиче! В живота си Владето не е работил. Гледаше го жената, тя си знае колко изпати с него. Училище криво-ляво завърши, после записа история, до първи курс добута. Намерят му работа, след два дена го уволнят, не ставаше милият, хич не можеше с нищо да се оправя. Какво ли не направи жената да започне да работи, ей на, на петдесет години е близо, така си и умря, нищо не захвана.
– Ама вие не знаете, той е шпионин – настоявах.
– Да, той такива ги разправяше понякога, все шпионски истории му бяха в главата. Някъде ходеше по центъра, даваха му храна там и дрехи, защото като умря майка му, та остана съвсем без доходи.
Прекратих спора, явно и Аланът, като нас, си е фантазирал.
– Айде, тръгвай момиче, аз ще изчакам полицията и ще търся роднини, защо седиш? – побутна ме жената.
Вървях и плачех по улиците, хората ме оглеждаха притеснено.
Откъде ни хрумна, че е шпионин, ядосвах се на себе си, че повярвах на щуротиите на Боби.
Как го набедихме, че чак изгонихме, укорявах се в първия момент.
А, после се замислих, и ми стана някак радостно. Та на Боби медал трябваше да се даде.
За първи път Владко получи реализация, беше човек с кариера, умря с имидж на шпионин, какъвто искаше да бъде.
Колко смешно, мислех, параноята и безделието на Боби, създаде Бонд в библиотеката, виц направо.
Всички повярваха във фантазията му, може да се каже, че си отиде щастлив.
Ами, да, ти си това, което вярваш, че си. Щото, колкото и да си, ако не вярваш, че си нещо – кел файда.
Кой знае как е пускал слухове за себе си, смеех се.
Ей, Уди, шантав човек се оказа, радвам се, че те познавах, мислех си по пътя обратно към библиотеката.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X