Спрямо нейния
Какво e за птиците,
какво са за тях техните
утрини, вечери,
денят на една птица
какъв е, а и отгоре
както ме вижда, аз
да пристъпвам полека
в замръзналия пясък,
отблизо какви са очите
на врана, на лебед,
както и на онази все
още жива, но с пречупен
гръбнак дива патица, която
преди десет години
кучето ми намери
в плитчината, спрямо
нейния поглед да съизмерваш,
винаги спрямо нейния
зрението.
На също толкова
Отрязана глава на елен,
опряна на кръчмарския тезгях.
Очите са затворени, от устата
капе кръв на пода. Около главата –
топла пара, сякаш не е напълно
мъртъв, сякаш е близо до себе си,
тук е в кръчмата, изпълнена
с всепроникващата му миризма
и с онази топлина, която е той.
Преди няколко часа е бил
в дъбовата гора, в
краткия отрязък между
последните мигове на нощта
и първите на зората, в онзи
неназовим период, който не е
повече от минута или най-много две.
Излязъл на просеката, под електрическите
проводници, пресичащи по дължина планината,
спрял е, следващата му стъпка
е била по-скоро едно разпростиране,
едновременно във всички посоки
от един пулсиращ център, навярно
като тайнствен, невидим
атомен проблясък, след това
е бил навсякъде, отстоящ от всичко
или във всичко също толкова далеч,
а зората още не е била настъпила,
кървави следи от обувки
по линолеума.
Божествено
Един зелен бог бягаше по пътеката
нагоре. Беше в детството ми,
не помня преди колко години.
Тялото му бе покрито с мъх,
блестящ от капките дъжд. Свеж
пролетен мъх, цялата долина
дни наред ухаеше на дъжд след него.
Видях как се обръща и за миг
ме поглежда в очи. Тогава в мен
порасна гората, от поглеждането му
порасна внезапно и от това поглеждане
се появи в мен страхът, съществуващ
в еднаква мяра в камъка, сърцето и облака,
божественият страх в камъка, сърцето
и облака. Бягаше нагоре, гледах
подире му, един бог, който се страхува.
Халщадската култура
В памет на Д. В.
Табуретка до входа на погребалната зала, някога
е била бяла, боята се лющи от нея. На нея –
високоговорител, като по стените на училищни
коридори. Към високоговорителя са прикачили
с тиксо уокмен, носи се Бах. Накъсо, на отрязъци,
без каквато и да е система, контактът е лош.
Домакинът на гробището каза на някого,
че е Бах, и го чух тъкмо когато го каза,
иначе нямаше да го разпозная.
Все по-дебели облаци надвисват над долината.
Ниските хребети на планините не се виждат
вече. Идвайки към гробището, се отклоних
към потока. Исках да го видя. Да намеря
един мост, да изпуша една цигара на него
и да гледам потока, това исках.
Не знам за какво място жадувам. Образът,
който живее в мен за потока, не съществува
в реалността. Нещо все не е на място,
или нещо винаги липсва. После все пак спрях
на един мост, изпуших цигара и гледах
потока. Гледката му не ми каза нищо,
само онази мека, подобна на памук
стена се издигаше както винаги, стената,
която ме опасва, която приглушава гласовете
и ароматите, която прави матови образите. Не
изпуска и не пропуска.
Само няколкото, едни и същи, връщащи се, монотонни въпроса.
Какво е това, какво значи, какво се случва. Тези
три въпроса и веднага трите отговора,
нищо, нищо, нищо.
От другата страна на моста две момчета тренираха бойно куче.
То висеше на похабена гума, завързана за долния клон
на една елша. С челюстта си се държеше за периферията
на гумата. С челюстта си се държеше, четирите му крака
стърчаха опънати напред, висеше и полека се въртеше
в кръг. Едното момче държеше тояга, от време на време
го удряше и крещеше: стискай, стискай, стискай. Стискай.
Върнах се по обиколен път към гробището. Неколцина
вече стояха пред погребалната зала. Баща ми също, под
един бор, сам, пристъпвайки от крак на крак.
В ръцете на мъжете – чантички, алармите поред
изпиукваха и изтракваха бутоните на ключалките.
Изтраквания нагъсто едно след друго.
Под бора слушахме младия свещеник, баща ми
и аз. Прясно изкопаната купчина земя вдигаше пара
в ръмящия дъжд. Изпод бора виждах отчасти
ямата. По-светли и по-тъмни ивици в пръстта,
дебели по двадесет-тридесет сантиметра.
По ръбовете на ивиците се гърчеха червеи,
на две отсечени от лопатите. Ивиците обозначават
култури, помислих си, за някой друг мислейки,
който веднъж до друга яма ми го прошепна. Тази
средната, пепеляво сива ивица е да кажем халщадската
култура. Три хиляди годишна ивица. Или не е тя, вероятно
не е, но пък звучи хубаво, халщадска култура. Младият
свещеник стоеше с гръб към нас, говореше
с наведена глава към ямата и към спускащото се
тяло там долу. А то къде ли е. Не му вярвахме.
Имаше форма на костенурка
Всичко зависи от това, почна слепият с едното си око
домакин на хижата в гората, два месеца и нещо
след срещата ни, като стоеше на неотдавна построения
мост над потока, силно наблягайки на от това, защото
проумях, почна, или не, по-скоро изведнъж просто знаех
някак си, че това от това първоначално със сигурност
са казвали с голяма буква, или всъщност така са го подразбирали:
От това зависи всичко,
този израз, или каквото и да е, на нищо не знам точното
име, не се сърдете, та значи, този израз, да се спрем на
него, човек чува навсякъде, в автобуса,
в магазина, в кръчмата, навсякъде, и всъщност колко
е важен той, и какво ли значи в действителност,
една молитва е според мен, младежо, нищо друго, ако
вземете една по една да изреждате думите,
би станало ясно, че всяка дума е молитва, казвам,
по начало, само някак от тях е изчезнало, е изгнило
онова, от което всяка и сега би могла да е молитва,
като празната коруба на костенурката са, това се сетих,
когато при Ипой веднъж много отдавна намерих една,
някак така сигурно се е случило и с думите, това,
което ги е движело, точно то ги е напуснало, по форма
са си останали същите, както преди, форма на костенурка
имаше и онова, и онази коруба, която намерих, но все
пак тя не е костенурка, не е ли така, ако не се сърдите,
обърна се към мен, дотогава сякаш говореше
на придошлия от стопилите се води поток, почерпете ме
с една истинска цигара, ужасно бих желал цигара
с нормален вкус след многото, мисля, украински боклуци.
Преведе от унгарски Николай П. Бойков
списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018
