Категория: Поезия

 

Неподвижната Земя

На Неподвижната Земя спокойно се живее
(а някои казват дори – безнадеждно),
защото слънцето тук не залязва
и нямат прилив и отлив моретата,
и сенките показват вечно пладне,
и някои казват, че сме в Ада,
а други, че това е
силно преувеличено.

На Неподвижната Земя е интересно
да наблюдаваш как се борят птиците
без успех със земното притегляне
и се задъхват във водата рибите,
и никога не се отронват капките,
и някои казват, че е наказание,
а други, че това е
силно преувеличено.

На Неподвижната Земя е малко скучно
– откакто я създаде Галилей
в деня, когато се отрече,
не може нищо вече да се случи.
И ако за нещастие заспиш,
веднага бъдещето си насън познаваш.
И някои казват – кошмари,
а други предпочитат
да не говорят за това.

[1986]

 

Конникът

Спокоен и навярно уморен
клепачи конникът притваря.
Зад тях навярно слънцето догоря
и си отива още някой ден
на още някое си лято в края.

А за досадата от вечността,
дори да си помисли е досадно
– времето протича твърде равно,
забавено е сниман този свят
и е монтиран после безобразно.

Ръката си, създадена за сеч,
прозявайки се, слага пред устата.
И само по гравюрите познати
ще се досетиш, че с изваден меч
ще броди този конник по земята.

Но дотогава – вечността.
Лениво вечерта се спуска.
И скуката не го напуска –
колко часове до сутринта,
колко много време до закуска.

[1987]

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

 

бог

аз спомням си тръгнах към тебе;
във влака смърдеше на фас и на киша.
лютиброд минах, през моста, през вадите,
на гара лакатник тропах със крак
и пътя се виеше много далече,
а нямах търпение да сляза от влака…
в илиянци вече усещах дъха ти –
тежък, цигарен, замесен със спирт,
как носиш в очите си бог на безсмъртие,
дърпаше релсите, режеше пътя,
към тебе затичах в гонитба със времето
и именно там завъртя се часовника:

стоп.
наобратно –
релси,
дъхът ти,
лакатник и вадите,
фасове, киша,
не тръгнах към тебе
и нищо не помня.

вселенския страх го усетих на гарата –
там, дето бях, а пък после ме нямаше –
уплаха я стисна за гушата (с право)
и спря със измама рождение на бог.
черната дупка отворихме с тебе,
дето ще глътне и време, и все,
дето затрива вселената, сетне
ражда един и единствений бог –
дето е всичко и нищо, навсякъде,
дето се ражда веднъж, или никога,
дето сатурн прокълна в нерождение,
дето спаси и вселена, и все.
„за добро“ си помислих, а как ми се искаше
пак да те видя… и пак.. че и пак!
живота със фас изкован е във киша
и редно не беше да раждаме мрак.

 

Сънувах

Октомври сънувах…
е, име не помня,
но ето ти друго –
с очи изпод вежди
поглежда
премрежено
(не мен, а друг,
или другаде…
нещо!)
и смешно
прихлопват се
тежките клепки
напразно будували
нощ подир нощ.
Искат да паднат –
ранени войници
в паницата супа
от час недокосната.
Лека усмивка
(насмешка ли,
нещо…)
помръдва по устните
силно подути
от страстни целувки,
от хапещи зъби
(съвсем по неволя).
Не моли, а казва:
„Умирам да пуша!“
досущ и по детски
намръщено гледа,
оглежда по масата,
пали цигара,
затваря очи
и аз се
събуждам.

 

Смърт

Усещам миризмата ти –
смърдиш
на прогнили
умиращи органи,
рани отворени,
кръв
от порязана грешно ръка.
Смрад металическа!
Дъх на мухлясал
от времето хляб.

Сядаш на масата
посред нощите
и мляскаш, въздишайки,
хляб и салам.
Колко те мразех
посред нощите
и лягах с познатото
чувство за гадене.
От теб ми се гадеше!
Ти ми засядаше
някъде в гърлото;
тебе повръщах
и твоите нощни
пиянски въздишки.

Пушиш цигари
(мизерно направени)
Ох, тая смрад!
Тая смрад
на мухлясало
мъртво
месо!
Все е вчерашно
и все е прогнило,
и все ми се гадеше
от твоята смърт.

 

Мръсна свиня

„Знаеш ми мярката“
казва ми тъпо
и аз му наливам
дотам и не повече.
„Мръсня свиня“
със яд премълчавам,
после доливам
и пръст лимонада.
Сядам до него
и той ми разказва
за хиледен път
позната история.
Аз му се смея,
но там – между зъбите
се е заклещило
„Мръсна свиня“

 

Не храни, майко

Майка ме хранеше
още от малка
с думи сладникави,
лесни за гълтане.
Закуската правеше
толкова вкусна
и сплащаше дрехите
толкоз прилежно.
Тя се стараеше –
тук си признавам
и беше ми лесно –
тук също признавам,
но някак със времето
хапките ставаха
твърди на камък,
закуската ставаше
някак си постна,
понякога даже
закуска и нямаше.
Думите станаха
горчиви и кисели,
а моите дрехи
лежаха на пода.

Станах голяма,
реших да направя
на майка закуска,
а може би даже
да сплащам и дрехите…
малко се мина
и аз осъзнах,
че е толкова трудно
да правиш закуска,
да сплащаш прилежно,
да гълташ горчивото.
Ех, мила майчице,
голяма съм, питам –
защо си ме хранила?

 

Левче на стотинки, прана семка и свободно място в джоба

Имах
левче на стотинки,
прана семка
и
свободно
място в джоба.

В нощния ми унес
звънна номер.
Скрит.
И пита:
„Искаш ли
да ги смениш
за временна,
но сладка
свобода?“

Затворих телефона.

Дали от младостта,
или от времето,
или от нещо древно,
изначално,
родило се от
мрак
и
светлина,
преследвам
временна,
но сладка
свобода.
За нея знаят
всички сетива,
намирала съм я
и в кратък звук,
и в силуета крив
на нощна птица,
обаче най се чувства
в
присъствието
на проста липса.
Една свещена
простота,
открила
свободата
в липсата
на кратък звук,
дори на нощни силуети.

Затворих телефона.

Нощта
ми липсва
като спомен,
но спомням си
на сутринта,
когато избледняваше
небесната чернилка,
когато чу се
кратък звук
и видях
силует на нощна птица,
разбрах,
че евтина е
временната свобода –
смених я
за изпрана семка,
левче на стотинки
и
свободно
място в джоба.

 

Времето е мъж

Времето е златната стотинка
на аристократ с бастун –
старикът, дето пише нощем
в кабинета си.
В себе си държи часовник,
мери
стотните и още –
аутопсия под лупа на умрелите.
Времето се реже с меч,
човече, изкован ковчег
от женско неприсъствие –
мъст издрала дървесината
на днескашната
маска на безсилие.
И ето – днес
мъстиш за нечие умиране,
но не! Смъртта изисква секс,
а после кърмиш
старик умиращ в думите
на ненаписано от него Вчера.
И ето – той е в кабинета си
с бастун опрян о дървесината
и пише думи в саждите:
“Времето е мъж,
жена не се е още раждала.”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

 

За читателите

Поетите винаги са на работа.
Борхес

Читателите трябва да прочетат всичко до дупка.

На читателите им хлопат
някои книги в главата.

Читателите четат само това,
които им бива предписано.

Читателите познават света
само в черно и бяло.

Читателите прескачат
единствено заслужаващото да се прочете.

Читателите искат винаги само едно.

Читателите се оставят
да бъдат подмамени и отвлечени
от абсолютно непознати.

Читателите обичат да бъдат приковавани
изпълняват начаса всяка дума
и са воайори.

Читателите плащат,
за да бъдат обиждани
от писателите.

Читателите биха искали с удоволствие,
но не могат.

Когато са пияни
четат всичко двойно.
Когато са трезвени
само наполовина.

На читателите им е все тая
какво четат:
стихотворение от Бен
или написаното с дребен шрифт
на тубата паста за зъби.

Читателите би трябвало
да берат грах, грозде
или да гледат на кафе,
но не и на книги!

Читателите вярват наистина,
че всяка дума е написана за тях.

Читателите не забелязват
никаква разлика
между думата
фабрика за бомби
и думата
фабрика за бонбони.

Ако можеха да четат,
Читателите щяха
да прочетат нещо друго.

 

Съжалявам

Жал ми е
за мъжа в червено яке,
който от двайсет години
желае синьо яке
но все купува нови червени якета.

Жал ми е
за зимата,
която никога няма да преживее лятото.

Жал ми е
за невръстните деца
в които вече
дебне зрелостта.

Жал ми е
за думата напразно
която вечно трябва да е напразна.

Жал ми е
за музикалната пауза
която прозвучава единствено и само затова,
защото всички искат да чуят
че тъкмо сега няма нищо за чуване.

Жал ми е
за въпроса
на който всеки, ама наистина всеки
смята, че знае отговора.

Жал ми е
за църковния кораб,
който от столетия стои закотвен.

Жал ми е
за чирак фризьора
който тъкмо
на най-добрия клиент на салона
неволно прерязва гръкляна.

Жал ми е
за отчето
на когото думата АМИН
просто му е изскочила от ума
принуден да продължава да говори
чак до страшния съд.

Жал ми е
за търсача на щастие
който без да знае
отдавна е намерил щастието си
и дори не подозира, че то
вече клони към края си.

Жал ми е
за ехото,
което поне веднъж
така му се иска да има първо дума.

Жал ми е
за поантата,
която винаги увисва на края.

Жал ми е
за втората ръкавица
на едноръкия.

Жал ми е
за хамстера
в колелото

за златната рибка
в аквариума

и за мъжа
в бъчвата.

Жал ми е
за свинското в саздърмата.

Жал ми е
за сериозността,
която всички взимат
само за игра.

Жал ми е
за модата,
която не е нищо друго
освен преходна
проява на мода.

Жал ми е
за бъдещето,
което с всяка отлитаща секунда
се свива
и прави миналото все по-голямо.

Жал ми е
за Берлин.

Жал ми е
за огледалото в банята,
на което му личи ужасът,
когато сутрин погледна в него.

Жал ми е
за гьола,
в който всичко
ама наистина всичко
е пратено да си знае мястото.

Жал ми е
за граховото зърно,
върху което принцесата не намира мира.

Жал ми е
за краката,
издължени наистина чак догоре,
но неспособни на крачка напред.

Жал ми е
за първия, подложен под ножа
и за последния,
който опира пешкира.

Жал ми е
за галеристката,
на която всяко откриване на изложба
й излиза закриване.

Жал ми е
за прозореца,
в който всички надничат
а никой не поглежда навън.

Жал ми е
за мъртвите писатели,
които все трябва да вършат
работата на живите.

Жал ми е
за погледа
в празното

и наказателния удар
извън очертанията.

Жал ми е
за аскета,
чиято възглавница
е пълна с олово.

Жал ми е
за успоредните,
чийто сблъсък в безкрая
вече не може да се избегне.

Жал ми е
за Поразяващата ръка,
комуто не било писано
да има деца
с кръвния си брат Винету.

Жал ми е,
наистина съжалявам за това стихотворение.

 

За стихотворенията

Стихотворенията
не се пишат
стихотворенията
се случват.

Стихотворения
е имало още
преди да има поети.

Стихотворенията
са надраскани
стъкла на прозорци.

Стихотворенията
подлежат на компостиране
и затова в никакъв случай
не бива да се изгарят.

Стихотворенията
са денонощно отворени
(дори най-херметичните)

Стихотворенията
от чужбина
нямат нужда от никакво
разрешение за пребиваване
Добър преводач им стига.

Никой не бива
да бъде насилван
да прочете стихотворение
или не дай си боже да напише.

Стихотворенията
не отговарят за автора си.

Стихотворенията
не четат стихотворения.

Стихотворенията
могат по всяко време
да се разменят за други стихотворения.

 

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

 

Песен за първото желание

В зелената утрин.
Исках да съм сърце.
Едно сърце.

И в зрялата вечер
Исках да съм кошмар.
Един кошмар.

(Душа,
оцвети се в оранжево.
Душа,
стани цвета на любовта.)

В ярката сутрин
Исках да съм себе си.
Едно сърце.

И в края на вечерта
Исках да съм собствения си глас.
Един кошмар.

Душа,
оцвети се в оранжево.
Душа,
стани цвета на любовта.

 

Градът, който не спи

В небето никой не спи. Никой, никой.
Никой не спи.
Съществата от Луната душат, дебнат в своите хижи.
Живи игуани ще пристигнат да ухапят онзи, който не сънува
и мъжа, който заедно с духа си счупен бърза, ще срещне зад уличния ъгъл
невъзможен крокодил, притаен зад нежната
съпротива на звездите.

Никой не спи на земята. Никой, никой.
Никой не спи.
В гробище далеч, труп съществува,
който три години стенеше,
заради нивата изсъхнала върху коляното му;
и това момче, което тази сутрин закопаха, плака
нужно бе да викнат кучета, за да престане.

Животът не е сън. Внимателно! Внимателно! Внимателно!
От звездите падаме с желанието влажната земя да изядем
или се катерим по острието на снега с гласовете на умрели далии.
Но забравата не съществува, сънищата също,
съществува плът. Целувки в нашите усти
в гъсталак от нови вени
и който болката си преживее, тази болка ще усеща вечно,
и който се страхува да умре ще носи смърт по раменете си.

Един ден
конете ще живеят в кръчмите
и разгневени мравки
ще се хвърлят в жълти небеса, които крият се
в очи на крава.

А друг ден
свидетели ще станем препарираните пеперуди как възкръсват
и продължавайки да крачим сред гора от сиви гъби, мълчаливи лодки
ще гледаме пръстените как искрят, как рози от езика ни извират.
Внимателно! Бъди внимателен! Бъди внимателен!
Мъжете, които още носят белега от нокътя на бурята
и момчето, което плаче, защото не е чуло, че изобретили моста
или мъртвецът, който притежател е сега само на главата си и на една обувка,
трябва да ги пренесем до вала, където игуаните и змиите чакат,
където меча челюст чака,
където на момчето сухата ръка очаква
и козината на камилата стои, потръпва в синя ярост.

Никой не спи в небето. Никой, никой.
Никой не спи.
Ако някой затвори очи,
камшик, момчета, камшик!
Нека там да бъде от отворени очи пейзаж
и подпалени горчиви рани.
Никой не спи в този свят. Никой, никой.
Казах и преди.

Никой не спи.
Но ако нечий мъх порасне върху нечии храмове, по време на нощта
отворете в пода скритите врати, за да види сред светлика на луната
лежащите бокали и отровата, и черепа на тази драматургия.

 

Преди разсъмване

Но като любовта
стрелците
са слепи

Върху зелената нощ
пробождащите саети
оставят следи от топла
лилия.

Ръба на луната
пробива виолетовите облаци
и колчаните
изпълват се с роса.

О, но като любовта
стрелците
са слепи.

 

Превод от английски Александѫр Николов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

 

Парадоксално Ръселовата
Лента на Мьобиус

Млечния път, баница със сирене,
увита около конфликтността
на битието, плюшен уроборос,
омекотяващ живота на богаташите
от Божия град в главата на продавачката
на боза от чаршията в Стария град
на бутилката ми на Клайн,
от която и до днес не успявам
да отпия. Както аз си знам, да утоля
томителната си утопия
до пълномащабна притома.

 

Старият рокер

Оредялата му
дълга коса
църцори от темето
като чехловидни уши на кокершпаньол.
Гледа мило.
Някогашната му двайсетгодишна
кръвожадност е отпътувала
във вечните ловни полета
заедно с филма „Волният ездач“.
Макар резкият му фендер да е по-виртуозен,
отколкото навремето, далеч не вливат
толкова бунт в публиката
концертите му. Прилича
на Ангела Меркел,
която си прави селфи с обезоръжаващия
млад мъж от Изток Джихади Джон.
Прилича на Стария континент от есента на 2015-та
…to be continued

 

Поема за хотел
„Арпезос“ в Кърджали

Говоря за Тракия, за Перперек,
за може би 20-етажния хотел „Арпезос“.
Мухълът му ме върна повече от 15 години назад,
когато работех в Слънчев бряг и бях хванал нощния влак
за Велико Търново да отида при голямата ми
любов.
Сутринта се видяхме в зъболекарския кабинет на майка й
с изглед към река Янтра.
Янтра и нейните меандри
с извивки като усмивки.
После пътувах обратно за нощна смяна в морската дискотека.
Не бях спал повече от 50 часа, но някак издържах.
Бях на 22.
И сега като 39-годишен репортер от телевизионните новини
отразявах народен събор в Джебел… След всички скари и маанета
вечерта акустирахме с микробуса със сателитна чиния
в красивия град Кърджали. Та да се върна на близо 20-етажния
„Арпезос“.
Даже няма да проверявам в гугъл какво значи „Арпезос“.
Сигурно нещо помпозно. Но излинелия му интериор,
мокета, вратите като в общежитие в Студентски град,
безумната нужда от ремонт, миризмата на мухъл и страст,
страст, страст, ме върнаха повече от 15 години назад
към оная, отдавна имаща 2 деца.
Но не от мен.

 

Филм

Много интересно – миризмата на жега
и естествено дърво
е миризмата на старо кино.
Снобите ше кажат: осемдесетарско кино.
Правилно. Истина е.

 

Манагуа

Никарагуа, батерийо!
Приветствам те
като един Лотреамон.
Две от границите ти са грандиозните океани.
И ти си между тях – синьо електричество. В теб е роден
великият Рубен Дарио. Благодарение на него
потърсих в гугъл „Никарагуа“, а после и „Манагуа“.
Ето
колко
върховна е
силата на поетите!

Кога иначе щях да се заинтересувам от Никарагуа,
ако не ме беше насочил към теб енергичният ти
„Син“ син Рубен Дарио?
Вярно е, подслаждал съм живота си
с твоите жълти банани
с лепенката „Никарагуа“.

Но един търговец никога не може да отвори очите ти така,
да те накара да се влюбиш, както някой от поетите.
Огромна, огромна сила вилнее в поетите. Мощен ток.
Той ги люшка. И люшка хората около тях.
Затова и Платон ги изгони,
а високоволтовият Артюр
Рембо стана търговец
на банани (фигуративно казано).

 

Миризма на звезда

Прокуди ме от кичурите си,
красавице, прокуди ме.
Далече съм от звездната ти миризма,
от сладките ти нервни изблици,
размазващи
ненеобходимия ти грим,
от пиърсингите
на бесовските ти зърна.
От обицата върху фината ти геенна
[Еномовата долина] и другите
над трийсет пиърсинга;
къде ли не – пробито детство,
пробитите от вятъра найлони
в апартамента ви у „Овча купел“ 2,
наложени върху прозорците, разбити
от паветата на пощръклелите ти
ухажори, изхвърлили яда си
вместо семе в теб. А ние с теб
разтягахме синтагмата на любовта ни
по кринолина, проснат върху
кръглата ти спалня кукленска.
Снимах, няма да забравя, от горен ракурс.
Спуснатите щори бяха притъмнили ситуацията,
така че в спомените ми от ония горещини е полумрак.
После го бях гледал десетки и десетки пъти клипчето.
Бях видео дояч. Видео дояч!
Майка ти го беше видяла също,
щом разсеян веднъж й бях дал да разглежда
влюбените ни фотографии, но се направи
на ни лук яла, ни лук мирисала.
След време бяхме в Триградското ждрело.
Скарахме се. Защото първоначално
не го намерихме, бяхме объркали табелките.
Но кметът на Триград дойде…
Бяхме звъннали на телефона,
сложен на единствения билборд
в меандрите на околността: Хотел „Панорама“.
Оказа се собственост на кмета, вдигнат по европрограма.
Дойде с уазката си. Естествено и той се влюби в теб.
Щеше да ме утрепа на два пъти.
Веднъж с лоша ракия, втори път,
докато ни возеше над пропастите към връх Орлово око.
Но аз съм корав. Оцелях. Все оцелявах
покрай теб в пространството. Дори и в „Овча купел“ 2.
Но не и в колоритите на Вави-лондон. Попаднахме
там с теб с машината на времето. И ме прокуди.
Уби ме дори. Сега съм безплътен призрак.

 

Капитализъм, брат

Той кара такси.
Тя продава вечер в денонощния.
И се гушкат за по 15 минути.
Видях ги в един през нощта.
Той, белокос, бе яхнал
някакъв хладилник в магазина й,
тя гушнала се в него,
таксито му паркирано отпред.
И двамата в очакване на клиентела.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

 

в ръцете ти мога да падам
в тях тишината е сладка
не е студено
нито прекалено топло
за да стигаме до там
да искам да ме пускаш
недей
не ме е страх да те обичам
страхът е в думите
които като малки деца
непослушно се въртят
около езикът ми
целувките ти –
бавни
кратки сънища
разстоянието любовник
които не обичам
без теб
времето горчи
в сърцето ми
крещи
боли
и иска
още от
теб

 

кожата ти е
потна
дреха
която обожавам
да заглаждам с
устни –

по мен
чисто
няма

оставяш
следи
и там
където вече
има

 

мога
да бъда
всяка кучка
мога да
бъда теб
или някой друг
мога
когато си
най-близо
до мен
да бъда
гол
твой
и потен

мога да искам
да ме събличаш
обичаш
искаш
и облизваш
бавно и все
по-надолу

можеш
да свършиш
в устата ми
като глътка
от която
имам нужда
всеки ден

 

сърцето ми –
то е
мръсна перла –
не
не е чисто
малко е
и метнато в
пясъчника
а дали ще бъде
намерено
и дали ще може
всичката тази
гнус
да се измие
и дали
няма да бъде
счупено или
пропукано
и дали въобще
сърце е

вече
не

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

 

Историята на една любов
(в четири секунди и четири чаши вино)

I. Кариатида

Вървя бавно по Улицата на изкушенията. Усещам, че нощта съществува единствено, за да може блясъка на Улицата да контрастира на фона на мрака, погълнал света. Аз съм нощна пеперуда отказала се от избора си, пожертвала волята си в името на изкушенията. На блясъка.

Тук времето не съществува.
Това е страната на сънищата.
На вечността.
Тук съм жив. Притежавам светлината.

Съвършеният, студен кристал порозовява, оживява, докоснат от слънчевото сърце на виното.
Гледам през тези розови очила. Те обещават… Връщат цвета на избелелите устни. Карат кръвта да потече през мраморната кожа. Изящно падащата рокля се събужда от каменното си вцепенение…

Вятърът ми донесе букет рози и аз, с разтуптяно сърце й го поднесох. Тя се усмихна, вдъхвайки аромата и седна до мен…

II. Дегустация

Сомелиерът умело отвори бутилката.
Чашата, от тънък, почти невидим кристал, се оцвети в розово от първите капки вино. След секунда на дъното се образува малко езерце – червено като любовна магия. Светлината го целуна и от тази целувка се родиха фойерверки рубинени искри.

Погледа ми ги последва и спря в черните вълни на косите й. Повдигнах
чашата. Погледнах през прозрачността й как отражението ми се наслагва върху нейния образ. Двамата се сляхме в едно лице – нефокусирано, раздвоено тук-там, но с поразително съвпадащи очи. Зениците ни бяха като дупки, изрязани в стъклото, та ми се струваше, че виното ще потече от там.

Линията на профила й проряза лицето ми. Гледах я как се изправя и през отражението ми преминаваха меки извивки, а тя се раждаше от виното, подобно на някаква странна
Афродита-Вкханка.
Отразените лампи приличаха на звезди на фона на тъмночервено небе. Аромат на билки ме изпълни и освежаваща прохлада докосна устните ми.

Кимнах. Виното бе отлично.
Усетих лек полъх и едва доловим дъх на цветя.

Очите ми отново се спряха на съседната маса…

III. Светулки

Виното в чашата е тъмно като нощта. Слива се с нея в опияняващ коктейл.
Само луната разделя небето и виното, оставяйки перления отпечатък на дъха си върху чашата, правейки я видима и все пак нереална.

Отпиваме глътки прохладно небе. Сърцето ни, огромно, растящо, погълна земята и се разпръсна навсякъде.

Туптящи огнени късчета се носеха наоколо. Пулсираха в тревата и се заплитаха в косите ни.

IV. Кръстопът

Кърваво-червена, Лета, граничната река, изсмуква цвета от душите на преминаващите я.

Седя пред бутилката божествен еликсир.
Лета, искам да те изпия.
Не, не за да забравя, а за да се слея с душите на тези, които те прекосяват. Подобно на кит, отворил уста, филтриращ хиляди литри вода заради шепа планктон, аз ще те изпия,
защото ти отнесе частица от плътта ми. От мене, непрекосилия те.

Водите ти са копринени като косите й. Червеното, взе от устните й. Дори тялото ти, Лета, повтаря нейните извивки.
Пия от тебе. Ограбвам те, както ти грабиш. Търся…

Стоя край пътя в разредения градски мрак и гледам стоповете на колите, превърнали улицата в червена река.

След цяла вечност, светофарът отвори зеленото си око.

 

Орфей

Погледа си приковал
във светлото петно на изхода,
с душа назад към
сенките на мрака устремена,
следваше веригата от
стъпки на разкъсани надежди.
Душата си разтягаше,
превърнал я във
нишката на Ариадна.

Погледа си приковал
във светлото петно на изхода…
Очите го предадоха –
слели се със пустотата
след топяща се
прозрачно-черна сянка.

Душата му през тях избяга…

Слънцето с лъчите си го окова,
повлече го след себе си,
с душа назад към
сенките на мрака устремена…

 

Евридика

Забравен спомен за простор
затворен във утробата на мрака
следваше Сребърния Силует…
Животворни капки светлина
се стичаха в косите й.

Безпаметна сянка
следваше Сребърния Силует…
Нишките светлина
рисуващи невидимите форми
се отронваха от пръстите й,
и се отцеждаха в стъпките му.
Очите й пиеха жадно.
Животът попиваше в кожата й,
Мракът се оттичаше бавно.

Внезапен взрив
от светлина потече през очите й.
Изгори я.
До дъно.

Тъмнината нежно я прегърна.
Погълна я…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

 

Сънувах танкера да гние в неподвижните води
На неделния следобед навлязъл дълбоко в реката
Някъде тук големия ръждив кораб запречил с нос
Пътния възел с туловището си жп гарата кърмата му
Опираше в панелните блокове на започващия оттатък
Коловозите някогашен работнически квартал

Круизни колоси надвиснали
Над барокови пристанищни черупки
Терминални потънали в призрачна светлина
Контейнерни терминали снемане на празни танкери
От безлюдни кейови места

Сънувах да тласкат водите
На морето гордия и луд океан империята
На съдбата lux perpetua коничната сянка робски
Кораби свободно движение на стоки услуги капитали
Хора движими вещи живо карго всичко
Което щеше да стане

Гибелен сън син на нощта
Осветена като стадион

Века на просвещението апогея
На търговията с роби богатството
Води началото си от морето texim
Union économique d’état имекстраком
Етаблисман

Следва процеса на мирния преход
От абсолютистки меркантилизъм към предприемачески
Капитализъм от държавно контролираната търговия
Към свободна епохата на корпорациите борещи се
За човешки права и свободи

Първия бог хранител
На америките царевицата от сащ
С генномодифицирани бицепси от стенопис
На другаря диего върху мития бетон на силозите
В трюмовете на сухогрузите преливащи от зърно
Пълнотата на рога на изобилието осигуряваща стабилен
Център на тежестта чиста неръждаема утроба излизвана
Преди и след това с индустриални водоструйки огромен жълт
Надпис на керемиденочервено лоно no smoking товара
Изсмукван в пристанището фадрома избутва
Остатъците към хобота от ъглите
Дообиране на ръка

Но търговията с роби
Носи по-големи печалби
От тази със зърно някой се бои
Да възлезе до извора, но богатството
Води началото си от трансатлантическата триъгълна
Търговия обмен на стоки между три части на света златния
Триъгълник едно от логистичните чудеса на всички времена
Промишлени стоки основно текстил и ракия купуват
Евтина робска работна ръка продадена тя купува
Продуктите на робския труд захар кафе
Тютюн памук какао индиго

По-доходоносно дори от глобализираното соево брашно
Соевото мляко соевото сирене тофу маргарина соевия сос
Соевото кафе соевия шоколад соевия дизел соевото месо
Соевия хляб фураж за масовото отглеждане на животни
Хранителната верига се затваря

Сноп пшеница
И нож дамгата на кораба
Търговците на роби от различните велики нации
Отделните робски кораби предпочитат различни части на тялото
Този кораб слага дамгата си сноп пшеница и нож
На лявото рамо

Свободата е бунт в открито море
Неотлъчно следващи кораба акули
Скок на вярата

Зърновоз преоборудван на робски кораб
Договор за възлагане на дейности на подизпълнител
Трюм пригоден за превоз на зърно поема живото карго
Свещта гасне поради недостиг на кислород истина
Истина ви казвам ако житното зърно не умре
Остава си само ако ли умре принася
Много плод богатството водещо
Началото си от морето

Оковани по двойки
Скок на вярата път за дома
През борда решително
В гмежта от акули заедно
Колебанието на всеки един
Робство за двамата

Свободата е бунт в открито море
Търговията с роби и робството
Икономическия фундамент
На революцията

Сънувах стоката доставяна
От английски кораби в ямайка барбадос
Вирджиния южна и северна каролина рио
Де ла плата от холандски в холандска гвиана
Нидерландските антили от португалски
В бразилия от френски в гваделупа
Сен доминик мартиника

Двата първи кораба собственост
На имекстраком етаблисман бени саф
И атлас закупени със средствата от комисионните
Мабед шареф отговарящ за доставките на оръжие
За алжирското революционно движение уличен
В комисионерство в разрез с идеалите се установява
В южна франция където се занимава с отглеждане
И обучение на коне същия кръстник
На двата първи кораба

Сънувах акостирането във варненското пристанище
Закупуване на по-стари кораби експлоатирани максимално
Чрез кредит срещу ипотека на вече съществуващите предмет
На дейност корабоплаване и търговия руда портокали маслини
Шилета изключително доходоносна позволява заобикалянето
На множество правила при деклариране на товари
Подходяща както за легална така и за нелегална
Търговия едновременно

В рамките на плановата и на капиталистическата икономика
Плаващите заводи в основата на комбинацията
На мирния преход

Сънувах ро-ро терминалите и ро-ро корабите
По линията пасау видин и планираната линия
Виена видин

Сънувах офшор фишинг нигерия

Болкан енд блек сий шипинг лондон
И клоновете му в хамбург пирея ротердам
Сингапур и антверпен

Сънувах зърновоз преименуван
Преоборудван на робски кораб отнема
И дарява памет морето

Сякаш майка не ме беше стоварила от танкера във варна
А някъде тук големия ръждив кораб бе навлязъл дълбоко в реката
И го видях да гние в неподвижните води на неделния следобед
Тъкмо спуснаха бариерите и дълго стояхме на прелеза
Влакът все не идваше

Архитектура от шлюзове
Хъбове подключващи водите
На хоризонтално разположени
Горни и долни светове

Сънувах зърновоз
Преоборудван на робски кораб

Антарес ив.вазов алтаир бени саф
Арктурус алферец з.стоянов алдеборан
Андромеда аргус петко славейков атлас
Алфард и други плаващи заводи
На имекстраком етаблисман

Сънувах корабите на мирния преход
От социализъм към капитализъм

Гибелен сън син на нощта
Осветена като ацтекско игрище
При късен мач.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

 

„…Прости ми вините, и истинските, и онези, въображаемите.
Дай ми знак, че съм се трудил за Твоя прослава…
Още тогава се вглеждах във водовъртежа на Провидението…
Скоро ще дойда при вас, в долината на смъртната сянка…
Погледи и призиви от вътрешността на нощта.
В космичната битка бляскат мечовете на ангелите.
Принцът на мрака настъпва, отдръпват се пажовете на светлината…
Пред отворената врата на градината
се занимавам с непомнене…”
Чеслав Милош,
„Това” (2001)

 

/Когато/
Мисли на бездомник от студения чужд град под златист
самотен дъжд на някакъв праг
с каменен зид пред очите и знание
Присъстваме и чакаме това сами в дните не идвали
Неволен свидетел изгнаник
само виждаш когато неясни събития
в окъпан отсамния бряг прозрачни тихо изтичат
с посипан мирния прах неразбран ясен и мъдър
без нищо никакво значение
когато всичко –
И си отива бавно утринта
до залезни ята златисти вечери
под вятър когато ти нашепва
с поля издигнати окъпани и чисти
До залеза от който няма никога
да тръгнеш и забравиш
когато невидими места събития
сънувани живеят отминават –
Помниш само далечни имена
все по-леки са тегобите
безразлична гаснещата скръб
бледи видими сърца и вещи
непонятни градовете
оловните лъжи и разкази
до свещи с идващата нощ гасени
Толкоз много зими и лета
дали сме в това провидение
или из пусти безкрайни предели
самотно в свое бездомие някъде скита
Залива тъгата мараня неземна
през цялото идва пресича
хоризонти преходни вечни
сякаш никога не си живял
навярно някога ще бъдеш
когато

 

***

На Ивайло Иванов

 

/След година Посвещение/
Прозрачен въздух събития неща и хора
в унеса на всичкото безкрайно детски гласове играят
притихнала река небето море и космос неземният нестихващ ромон
през листите зелени в сърца на улици прозорци когато в планината гледат
на друго време и места пребъдваме дорде живеем
с очите и душата морски бриз вода приливният вятър
неземният нестихващ разговор
загледани словата ни в зелените изящни сънувани отсрещни възвишения
и тази свята вярност която няма да забравим все повтарят
В привършени години преминаваме
отвъд големите екрани
невинни другите цветни озарени
неща които знаем те живеят
невидими стъкла заключени пресичаме
сред толкова рояци разсейвали светлика
ранилите зари безкрайни –
Тъй отдавна с унеса останали
плеяди думи птичи духове незрими трепетни изгнания
и бавно неусетно ние с тях понесени отдадени
в сън невидим дух изящен спомен отражение предание –
Слънчев лъч нашепва от купола през фрески фронтони и тъги
верни сме и вречени стоим все тъй стоим с царствени наметала
на младостта и цялото несметно вдъхновение
в скромна църквица нашето обичане най-първо и последно –
И слънцето с пронизаните птици
и тоя бряг до пътя в сънуващите утрини
безмилостно красив епичен погледът едно небе
следва твоето обичане най-първо и последно
блестящи в позлата божества до Бог всичките му ангели
нашите крепители и богове
преди и след кървящите ни участи поля спокойни и безвременни –
Без дом сиротната родина заключеник родът
скитник е певецът неволник горд сюблимен
при своя бряг река и хълм или неръкотворен връх
Приятели лъжливи и пророци в овчи кожи
не давай златоносни истини на псета
на тежки къси залъци неми сирените на Ботев
и нашето небе с оловна кръв облечено
и ние с теб мълчим
неспирно своето изричаме –
Винаги все там със теб през чисти дни години вечери
до храмове прозрачни цветни
непожелали нищо
само приятелските гласове изричащи
стихове без цветове и време
онези тихи нишки без тела очи с души
в себе си света и смисъла приели
Вървим мълчим изписваме
безхитросните редове от нашето обичане
и разговаряме мълвим
изцяло в оня разговор останали
с мелодии слова облечен
незримата ръка дарена на сърцата ни
божието богу земното в забрава
с всичките изгубени предателства
прах и сън кошмарен
И слушаме тревата вятъра неспирно слушаме
/до колене целите души потънали/
изписваме невидимият разговор
в пантеон с прозрачни каменни стени
аз все още някъде ти натам отминал в родните земи
/божието богу земното в забрава/
завинаги все там оставаме стоим
в стих едничък стих превърнати
с пепелните дни и светове без смисъл
до мъртвите очи предателства и пепелища
загледани неспирно в издигнатите птици
с едничък полет тяхната душа невидима
криле и траектории други светове земи
открити от очите на поета
тънки стълбици натам поели
с наште ясни предрождения
бледнеещият свят и всички спомени
и само в леки мисли времето изплело
бели птици ангели и богове
най-първи и последни
които ни нашепва вятърът
без гробове и смърт
в далечна златна несломена вечност

/30 май – 2 юни 2017/

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

 

Иисус ходил по водата

Възнесъл се на небесата при другите човешки мечти

Леонардо конструирал човешки крила

Други – също, с не човешка тяга, по-бързи, свръхзвукови

Човек ходил по Луната

Накарал и най-добрият си приятел да полети

Можем да наблюдаваме Земята-ни от високо. От много високо.

Колко нищожно за безкрайната Вселена,

която гордо измерваме във светлинни години.

 

Сега и аз съм по следите на изгубеното си време

С гръб към прозореца заслушана в книгата в ръцете си

Стъпки по перваза, пърхане, свирещи крила

При излитане усилените махове на крилата завихрят въздуха

Не знаех, че гълъбите свирят с крила

И свиренето им е гълъбово, като гугукане

А гургуленето им – гъгнещо и пенливо.

Отлитат, долитат, кацат

Стотици пъти дневно завихрят въздуха с огромна енергия

за да преодолеят гравитацията

Усилието си струва – да се рееш на въздушните вълни е въодушевяващата свобода

която влива неизчерпаемата енергия нужна за отлитане

Сигурно най-голямото щастие е да не знаеш

че цял живот си губиш времето да летиш

Летенето работа ли е

или игра

или изкуство?

Безспорното физическо усилие прави въпроса спорен.

От друга страна, дори на най-тромаво ходещите птици, полета е красив

майсторски, грациозен

виртуозен

Полет на глас

Глас на въображение

Въображение на мисъл

Смисъл

Прекарвайки по-голямата част от живота си летейки, ги прави просто по-щастливи.

Без смисъл.

 

Малко топло меко скокливо сърце

тупти наоколо край мен из стаята

Чертае идеални кръгове с топка на своята арена

Отива да позвънти ближейки капки роса

дълго и търпеливо докато и се насити

Довършва сутрешният си тоалет

със съкровено розово перце

Точно то не е мечтало цял живот да е младенец

защото друг такъв не е имало.

 

Развиделяване

Едва едва свирукат птици сънни

Силуетът на планината е ясно очертан

На фон на Моне

Неизменно обрамчен от прозореца апартаментен

Стативът ми, далеч по-висок връх, предизвикателно стърчи

Отдалечаващите се гласове на кварталните чайки

ме взимат с тях на задморско пътешествие

Аз съм с Флобер

На посърналата луна и се спи

Красотата е земно понятие

Да изживееш още ден с нея – също.

 

Тези дни не разговарям,
не излизам,
не се срещам с никого.

Живея в собствената си тишина и мисъл.
Съществувам само в собственото си съзнание.
Другите дори не подозират, че ме има.
Не ме помнят.
Не мислят за мен.
Не говорят за мен.
Не си ме представят.
Изследвам моят вакуум.
Чувам движението на ставите си.
Чувам как изтласквам въздуха, когато преминавам стаята.
Чувам затварянето на клепачите си, всяко мигване.
Чувам тиктакането си и как танцувам в ритъма.
Никой друг не ме чува.
Не ме вижда.
Аз знам за останалия свят, но не и той за мен.

Чета.
И слушам новините.
Нов атентат в Лондон.
Започва фестивал на световното кино.

Излиза книгата на финландска писателка, носител на Европейската награда за литература.
Бих искала да посетя Световното биенале във Венеция.
Гледам възхитителен балет на Дамата с камелиите.
„Мисля, следователно съществувам“
Вещественото е несъществено.
Само осъзнатото е действителност – мимолетна.
Мен ме няма.
Бих искала да ме има.

 

Препълнен е съсъдът ни с Вяра.
Вяра в божественото.
Християнска вяра – и вяра в науката.
Вяра в природната всесилност, във вечния кръговрат.
Вяра в естественото – и в свръхестественото.
Вяра в духа отвъд материята – и в медицината ни.
Вяра в бъдещето – и в неизбежната ни смъртност.
Вяра в смисъла на действието – и в безграничността на ума.
Вяра в невъзможността да съществуваме без вяра.
Вяра в изконното право на живот – и в убийството в името на живота.
Вяра в правото на убийство в името на вярата.
Само хората оцеляват сред толкова много вяра.
Животът просто съществува
без да вярва в смисъла си.

 

Само ако не знаех че щом прекрача перваза ще падна!

Бих продължила.

Да летя по пътя си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017