Албена Макарова – Обгърнатост

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева

 

 

Провал.

Безтегловност.

Твоето уверение,
че ме приемаш еднакво
при възход и падение,
диша във врата ми
в опит да похити
разумната логичност на моята поквара и себеправедност,

да им отнеме непоклатимата необходимост от мъки, самоизтезания и непрестанни самоизкупления,

и да роди в мен нелогичността и безумието на кръста…

с дъх на лекота и полет…

Дали някога ще стана вярваща?

 

Тулкандра (Безмълвната планета)

Прегръдка.

Побързани мигове
на достигане
и докосване.

Болка.

Страх.

Агония.

В търсене на намиране и любов.

Път.

Отново се окъпах
в дъжд от самота,
опитвайки се да обичам.

Тази, втората част, ми е нова.

Интересен урок по кръстоумиране.

Без него щях да съм отдавна изгубена и удавена
в блатясалите пущинаци
на чувството, че съм в повече,
във вихъра на перспективите:

Оказа се, че моята вповечност,
всъщност е впомалкостта на другите

Тяхната вповечност,
моя впомалкост.

Моята…

Тяхната…

Тях…

Мо…

М…

Т…
И пак съм просто – недостигната

и там – недокосната…

Освен от Теб.

Докосване в достигнатост.

Обгърнатост.

Любов.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Николай Фенерски – Съгласието ни е декларирано

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, syllaBLEndings, тълПИпала, проект „копЧЕТАТа“, Пловдив, 2017

 

 

* * *

Афиши и плакати
по стената, позволено им е,
защото са
слугинаж на Корпорацията.
Помощ за зависими.
Курсове по паневритмия,
вън от ритъма на Бог.
В еротик бара млечни жлези
и кръгли моторетки,
нарисувани с неон.
А магазинът на Корпорацията
приема безконтактни плащания.
Комплект за пача
две крачета
и едно уше
Нашите свине ни подслушват
с онлайн бисквитки и гарантирани
права на избиратели,
кликването е новият подпис.
Съгласието ни е декларирано.
Кук го изяли диваците –
разменял мъниста.
Ние сме по-глупави и от тях.
Нас ни изяжда Корпорацията
безконтактно.
Но на Джонката му не дреме
на шмайзера,
смуче парцуца отстрани на стълбите,
подпухнал,
очите му са зашити.
Иначе е печен,
но изглежда сварен.
Няма здрав вид.
Джонката е рекламното ѝ лице.
А Бойко е само един от
корпулентните корпуси
на Корпорацията.

4.1.20

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Николай Петков – Теодора

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева

 

 

При все, че думи като “обич”огорчават

Обичам Теодора от Катаня,
не точно по учебник я обичам,
затова и гоних я до Ачитрецо,
но бяга като ветровете Теодора
и ритмите на Пиндар я не стигат,
и никой мит я не докосва
ни строфите във формата на гълъб,
ни камъните на циклопите,
хитрецът Одисей и лестригоните…
И думите, с които ù говорех,
онези бързи думи за луната,
вечността и утринта и те не я догониха.

Добрата стара Модика
завода за барок и курабии
светците на Рагуза и онзи антипапа –
Иполит, пред чийто мощи се погледнахме

 

Сафо приветства Ясмина, по случай двайсет и третия ù рожден ден

“Ясмина” звучи ми подобно Сафо,
навярно от древност сестри сме,
но друга е твоята древност,
повече ревност отколкото древност,
защото при тебе е всичко наопък,
сакаш напук на Сафо си –
може би, сам – Мефистофел.
А може би: идилия си ти, Ясмина,
при все че, думите сега ги няма.

«Дяволи», «идилии», «кафета»
«афекти» и «презупции»
езикът на Сафо не знае,
безименен сега е Лесбос,
лесбийките ги още няма,
единственно – сълзи и ямби,
чрез тях ти пиша и те сричам.

Да проговоря искам с теб,
да стана сапфически стих,
да вдъхвам думи за Ясмин
и думи за «съмнение» да вдъхна,
думи за мътна вода и за младост,
думи за кеф и за чалга…
защото, без тебе, Ясмин,
Сафо да съм – мисля – не струва.

 

По природа лудостта е, Теодора;
че вече сме (по своему) едно,
едно като митичен хор,
от дракони, от елфи и от гноми.
Едно като сънуване безкрайно;

дори и по-безкрайно е. Отчаяно.
Подобно сънища на будния човек,
с клепачи от умората отекли,
с тревожното очакване,
с нюанси безконечни
и с образите – винаги безцветни,
безфокусно епични като дните.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Екатерина Глухова – Пепел

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева

 

 

Безумие

Черен гарван-
(Самотата)
на рамото ми кацна.
Страхувам се…

Отрова вените ми поразява-
(Болката.)
Вълнувам се…
Горчиво ми е във устата-
(преглъщам…)

Мога ли да те забравя?
(БЕЗУМИЕ!!! )
Обръщам се…

Секунда разстояние…
Решение или съмнение?
Изгубвам се…
Ранени спомени…
Заблуда или истина?
Погубвам се…

Търся себе си-
усещам Теб!
Липсваш ми!!!
(Събуждам се…)

 

Вампирите / жени

Вампирите жени са по-опасни.
предупредих те, но явно ти съвсем не си на ясно.
Да!
Вампирите невидими са и летят.
Но когато откачат, по-страшно е!

А ти защо си още тук!?
Вярвам в теб, че си различен!
По- смел от всички същества.
Отдавна трябваше да си избягал!

Интимността не е обикновено
сливане на две тела, те във душите влизат,
после трудно гониш ги от там.
С откровение заливат те.
Нищо не може да ги спре!
Вампирите не пият кръв,
дават всичко за открити
разговори и дълбочина.

Понякога са много тъжни,
във тях е вечен мрак, трудно би разбрал,
защо светлината не могат да я понесат.

А ти, какъв си!?

Вампирите жени обичат силно и жестоко,
на всичко са готови,
когато някой види в тях доброто!

03, декември 2019

 

Пепел

Катранени следи –
незаличими белези…
Лепкави думи –
татуирани във времето…
Потопена вечност…
Сърцето – пепел…
Тъжен вой разпръсна глухотата…
Смирението не е присъщо на вълчиците!
Докоснеш ли се до душата ми –
ще гориш на клада!!!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Магдалена Чапаровска – Мъртва птица

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева

 

 

Търсене

Някога:
Хвърляхме хартиени самолетчета
по класните стаи.
дъската и тебеширът ни учеха за света.

днес:
океан на информация ни е хоризонтът.
мореплаватели сме в удобни кошчета.
кабелите са мачти а всяка интернет страница – карта.
днес жадно търсим обещаното богатство – заровено
от незапомнени времена.

малко са онези
с вътрешен и работещ компас.

 

Какво, ако…

Когато един ден
изпратените електронни съобщения
бъдат заменени с черни гарвани
тъмни крила ни биха покрили небето.
Гласни клюнове ни биха глътнали мира;
Разкъсани нокти ни биха грабнали самата светлина.

Когато една нощ
онлайн информациите се превърнат в капки:
бързеи, диви вълни, бесни морета и океани
няма да ни позволят да дочакаме утрото.
Водната стихия би ни потопила сънищата,
точно преди да се събудим.

 

Мъртва птица

В жълтия набъбнал корем
все още се оглежда слънцето
Клюнът е крив
вратът – счупен.

Кой е взел живота на птицата?
Кой е заглушил песента ѝ?
Студеното тяло мълчи.

Возила я сгазват
докато лежи върху прага на бензиностанцията.
Минувачи въртят погледи…
Рой мухи я заобикалят – букет няма.
Асфалтът не е земя,
така че не може да я вземе в обятията си.

Не мога да заспивам,
не искам да сънувам…
В моите мисли пее мъртвата птица.

Превод от македонски Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Антоанета Христова – Безименното още в корема

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева

 

 

Дали е Март
Или е Хелоуин
Празникът на смъртта ли
Ще донесе берекет и късмет

Символи изтупани от мазето
Изпразнени от смисъл
Окачени и закичвани

И тук и там някой задава въпроси
За битието
Чопли с игла
Треските от пръстите
И залива с ракия

Дезинфекция на съзнанието

12.2019

 

Пръстите на баба
Са криви
И моите накланят се

Дядо разказваше приказки
Небивалици възхитителни
И си говореше вървейки през хола
Мърморя си погълната от моя свят

Татко се смееше
Закачаше всички и посяваше усмивки,
Тогава се криех някъде
Сега се шегувам с непознатите
И той е горд с мен

И мама, с която се караме в кухнята,
Всяка е изцедила последната си капка кръв,
с която да обгрижи домашните.
С нея все още пием вино
И плюем в мозъка-
Както казваше дядо-
И с чужди ръце, само змии да ловИш,
Както казваше баба,

Всичко сами.

На коленете ни
Едно момиче и едно момче
И ние мостове
Бентове
И ручеи

На времето

12.2019

 

Под клоните с листа
– златен ланец –
Пред релсите трамвайни
– безкрайно успоредни –
Като живота и смъртта

До храстите разрошени
В тази рамка слънчеви лъчи
– Призма пречупва светлината-
Стои жена.

Бременна
Жена
Стои

Няма спирка тук

Няма
Съм

Откъсва си листо.
Откъсват се листа.
Отлитат

Мислите – разбита морска пяна на скалите-
Мисли за татко и смъртта
Гледайки природната пауза на мига,
Гледам нея- бременна
В топла, светла есен
Виждам смъртта.

Усещам в този малък миг
Безкрая, който го погълна.

Безкрая, който го очаква-
Безименното още в корема.

23.10.2019

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Едно мъжко момиче

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева

 

 

Защо пръска кръвта
под тихите чаршафи
в тъмнината
Защо пръска дъждът
по затънтените улици
в полумрака
Защо пръска пикнята ти
когато пикаеш прав
Защо пръска всичко
a пък мене
няма кой
да ме пръска

 

ЕЖЕДНЕВИЕТО МИ МИРИШЕ
на топла и самотна сперма
която бяга из
изпотените чаршафи
търсейки вратата към
щастието.

 

Защо?

Защо духа вятърът
а не духам аз?

 

Семейни срещи IV

Събота вечер. В гей клуб съм. Танцуващото мъжко гого привлича цялото ми внимание. Получавам съобщение на уатсъп. Майка ми ме пита: как си? Какво става с тебе? Мамо в гей клуб съм, отговарям.
И какво? Хареса ли си някой?, попита майка ми.
Еми всъщност да… Падам си по бармана. Но се оказа, че е лесбийка. Една такава мъжкарана, дето прилича на момче. Много е сладка. Млада, с много хубави черти…
И какво от това? Щом ти хареса… Лижи й путето!

На следващият ден получавам ново съобщение от майка ми: какво стана вчера, лиза ли путка за първи път?

 

Едно мъжко момиче
с къса коса
шапка стил рап
широка и отпусната
бяла фланелка
която едва подчертава
циците й
една мъжкарана
от тия дето като ги видя си викам
а бе защо не мога да спя с жени…

Танцувахме техно в един клуб
загледахме се
и в един момент идва към мене
и ми вика
Колко си сладък брат!
Ако бях момче, щях да те свалям!

Прегърнах я
И продължихме да танцуваме.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Люба Захова – Морето

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева

 

 

Ще дойдеш…

Ще дойдеш
като вятъра –
да роди тишината звука,
от ледена плът
да запее капчукът
Да взривят полетата макове.

Ще дойдеш
като вятъра –
да докоснеш струните,
на трепетлика
в звънтящи обятия
да потърсиш покой.

Ще дойдеш
да отключиш думите –
лавини и водопади.
В пожара,
с изгаряща жажда,
с молебен за дъжд
и за въздух,
ще дойда
покой да намеря
в огнена лава…

 

Само погледа ти…

Твоят поглед
ме превръща в пеперуда.
С крилете си докосвам цветове.
Зеленото море на погледа ти!
Гореща целувка на макове.
Бял шепот на маргарити.
Поръсва ме с люлякова нежност
твоят поглед.
Отнася ме с криле на песен.

Само твоя поглед…

 

Ти чуваш ли душата ми

Чуваш ли
сиянието на душата ми
сблъсък на криле
и писък на птица
песента на вулканите
в сребърни облаци
чуваш ли
тази музика звездна
на отвъдното шепота
когато
възторжено въздигат
песнопения в небето
ти чуваш ли
хармония
копнежът ми
когато слива се в цялото
душата
когато погледите сливат
небето и земята
и сълзи на икона
раждат сияния

Душата ми чуваш ли?

 

Морето

Морето няма брегове
и няма цвят.
В душата ми разлива
небесната палитра.
Пречистваща хармония
от музика космична –
далечен шепот
на отвъдното…

Морето ми е
звездно огледало.
За отливите – спомен,
на прилива – надеждата.
Легло на вулканична сила
е морето ми…

По лунната пътека
ще си тръгна,
във залеза червен
да изтека.
Морето е
скръбта ми…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Людмила Калоянова – Мъртви езера

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева

 

 

Съновидение

…капки от главата на
Кръстителя –
прясно отсечена –
отекват глухо в
някакъв съд
дъщерите на Иродиада
издигат клади от
жертвена плът
псевдо-пророци с
накичени пръсти
гасят ропота
някъде
някой
руши
гробница
в Махерон крият
мъртвия лоб
на Предтечата
тропот
мирис на кръв
кохорти
от копия и фенери
вече пресичат
Елеонския хълм…

една целувка –
обесила себе си
под луната –
раздира черепа
на съня ми

 

Улици

улици на нашите раздели
вкаменени лица сълзи
влели се
в голямата вода
на незавръщането

една майка докосва
сърцето на Бог
надмогва раздялата

лицето на бащата
когато
изпраща дъщеря си
красивата жилава ръка
от детството

кратка прегръдка
докосване
като преди края

пропуснати Коледи
недоизказаности
неизречени думи
вкочанелости

маски от страх и вина
кратери на отчаянието
улици
към никъде

 

Мъртви езера

невъзможността е
плахо подаване на ръка
да бъдеш другия
да бъдеш с него
общуване на повърхността семантика на страха
прозрениес което ще трябвада живееш
в безплътието на твоята
нова пролет
сухото й дърво разпуква
своите пъпки
разлиства се
пуска клони
поиш корените с
пресъхналите езера
на очите си

виждам кръста в зениците

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Елизабет Йоскова – Тръгнала е, когато е била на тринайсет

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева

 

 

**

Няма нищо трагично, разбира се
Просто двама човека са си тръгнали
Един от друг
Някой ги е наблюдавал от прозореца си
Сигурно
Докато е пушел цигарата си
Сигурно
Как стоят, допрели чела
Как не помръдват
Как дъхът им се вие на облаци
Изглежда като общ ореол под уличната лампа
За времето в което човекът е загасил цигарата си
Двамата долу са се обърнали кръгом
И броят крачките си един от друг
Като преди разстрел
Като преди дуел.

 

**

Има една малка игличка в сърцето си.
Толкова малка, че почти не се усеща.
Но понякога, ако се завърти рязко в кръг, или много силно си поеме въздух, почва да боде.
Така, че сковава ръцете и краката й.
Затова не се движи много, затова не диша много.
Затова не съществува, много много..
Има едно малко момиче в града ти.
Толкова малко, че почти не се забелязва.
Но понякога, ако се завърти рязко в кръг, или много силно си поеме въздух,
разтриса всички улици.
И събаря до основи всички сгради.

 

**

Дъщеря на майка си
Дъщеря без баща
Сестра без братя
Жена без деца
Момиче без усмивка
Показва зъби само, когато ще хапе

 

**

Бавно, но съвсем сигурно
Ни настъпват, настъпват
Тъпчат се с волята ни
Препиват с мечтите ни
Стой!
Малко по малко се отказваме
Малко по малко спираме
То вече няма за кога
То вече няма смисъл
По-добре да спра
По-добре да…
С широки усмивки
Бавно, но съвсем сигурно
Без да ни усетят
Крачим с широки крачки към ръба на моста
Ние си знаем кои сме…

 

Всичко е любов
И после двама се целуват пред разкошен залез
Ако всичко е любов, тогава
Любов е когато плачеш в автобуса,
толкова, че някой боязливо ти подава кърпичка и се чуди дали трябва да извика помощ,
любов е, когато се наливаш сам в собствения ти хол и после повръщаш самотно в банята.
Любов е да бъдеш гладен,
любов е да погребваш спомените за някой, на когото преди си вярвал.
Любов е когато удряш друг човек и костта му изпуква под удара ти,
любов е когато като малка си си причинявала белези с бръснарско ножче,
защото не си знаела как по друг начин да изпиташ.. Любов..
Любов е когато си гневен,
когато се чувстваш нищожен,
когато не знаеш как се говори,
когато не знаеш как се вижда и чува , когато не знаеш как се ходи..
Любов е когато се изправяш пред тълпа, която те плюе.
Любов е да те тъпчат.
Любов е да ти крещят че не струваш,
любов е да си сам,
любов е да просиш, любов е да мръзнеш..
Любов е когато запалваш къщата си, за да няма къде да се върнеш.
Любов е несправедливост, любов е лъжа,
любов е убийство.
Любов съществува.
Извън всичкото на разкошния залез.

 

**

Тръгнала е, когато е била на тринайсет
И още тринайсет не се е спирала
Когато я питат къде живее
Казва не знам
Или не съм сигурна
Смее се
Имала е тринайсет стаи
Тринайсет легла
Тринайсет кухни
Тринайсет пъти багажникът пълен със дрехи
И сакове
Навсякъде сакове
За няколко месеца
После
….
Трябва да бяга
Заключва
Не се връща
Виждаш я – крачи приведена
На врата й тежи верижка
Вместо спомени
Колекционира ключове

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X