Валентина Янчева
Ще дойдеш…
Ще дойдеш
като вятъра –
да роди тишината звука,
от ледена плът
да запее капчукът
Да взривят полетата макове.
Ще дойдеш
като вятъра –
да докоснеш струните,
на трепетлика
в звънтящи обятия
да потърсиш покой.
Ще дойдеш
да отключиш думите –
лавини и водопади.
В пожара,
с изгаряща жажда,
с молебен за дъжд
и за въздух,
ще дойда
покой да намеря
в огнена лава…
Само погледа ти…
Твоят поглед
ме превръща в пеперуда.
С крилете си докосвам цветове.
Зеленото море на погледа ти!
Гореща целувка на макове.
Бял шепот на маргарити.
Поръсва ме с люлякова нежност
твоят поглед.
Отнася ме с криле на песен.
Само твоя поглед…
Ти чуваш ли душата ми
Чуваш ли
сиянието на душата ми
сблъсък на криле
и писък на птица
песента на вулканите
в сребърни облаци
чуваш ли
тази музика звездна
на отвъдното шепота
когато
възторжено въздигат
песнопения в небето
ти чуваш ли
хармония
копнежът ми
когато слива се в цялото
душата
когато погледите сливат
небето и земята
и сълзи на икона
раждат сияния
Душата ми чуваш ли?
Морето
Морето няма брегове
и няма цвят.
В душата ми разлива
небесната палитра.
Пречистваща хармония
от музика космична –
далечен шепот
на отвъдното…
Морето ми е
звездно огледало.
За отливите – спомен,
на прилива – надеждата.
Легло на вулканична сила
е морето ми…
По лунната пътека
ще си тръгна,
във залеза червен
да изтека.
Морето е
скръбта ми…
списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X