Валентина Янчева
Спомените
Сивите бездни на облаците
броят часовете –
бавни като слепи просяци.
Спомените потъват на дъното,
за да се извисят до сбъдване.
Тъмното цвете на вечерта
бавно се разтваря,
за да разцъфнат лампите
подобно лалета.
С отекването на последните стъпки
спомените стигат дъното на бездната
от безвремие,
виждат златните очи на звездите
и махват с ръка на сбъдването.
Застиват в океана от покой
на дъното на паметта,
пречистени от греха на съществуването.
Буря
Сърцето ми си спомня
една буря.
Лято. Юни.
Дъждът крещи.
Висящото море на небето
се е продънило,
раздрано от гръмотевици.
Излива се изначалният потоп
на битието.
А ти се смееш.
И щедрите ти прегръдки
ме пазят
да не ме удави
сивият подвижен килим,
който дъждът тъче по прозореца.
Светът бавно побелява,
изчезва
и остават само твоите
добри очи.
Изумрудена светлина
ме води през пролетта
на моята млада любов.
Толкова бури оттогава…
А сърцето ми помни
само тази.
Покой
Потъвам в пропастта на светлината.
В един забравен покой от миналото.
Тъмното цвете на моята любов
цъфти по старите пътеки на щастието.
Следобедът е златен,
небето тъй е синьо вън
и тъй спокойно в мене,
както някога,
преди да те обичам.
списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X