Is Зографски – Влез

Моника Попова, Рисунки

 

Зима през пролетта

Приятелството, казват е
като радост и тъга,
като сърце и душа.

Като сълзи и усмивка,
скрита в тях,
като свещен граал,
изгубен в две тела.

Казват, ама слушайте сега,
Приятелството е като
зима през пролетта,
толкова забранено,
толкова желано,
че се случва
дори когато не го желаете.

 

Влез

Адът, казват,
е тука на земята.

А живота,
като да преминеш
през деветте му кръга.

Едни се борят и вървят,
други дърпат братята си вън.

Има и такива,
дето никога не влизат,
на прага все стоят,
и остават с разказите на ония,
върнали се от деветият кръг.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – Някои е изречение без думи

Моника Попова, Рисунки

 

Други вярват на политици.
Единствените курви, които не обичам.
Лакоми усмивки изгризаха екрана.
Покривката на масата е стар плакат със скъсана глава.
Бюлетината до мен си поръчва номер от менюто.
Вечеряхме стар цигарен дим с десерт от грозен пъзел.
Буковски се влюби в мен и ми счупи носа.
Беше по потник и жълти слипове.
Летях на стоп до Вегас, без да знам, че ще се гръмне Томпсън.
На сутринта намерих употребяван заглушител за съвест.
И аз ли трябва да се самоубия?
Псалтирът на полезните идиоти: „този път ще е различно.”
Бай Генко, твоите картини красят портативните кенефи.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Ivied – За какво си мисля ли

Моника Попова, Рисунки

 

обърнах лицето си
във всички посоки
под крилата на чайките
вълни и никакви крясъци
тихо идеологиите спяха
в тази нощ
на следзимни звезди
до изгрева
има още време
пак да се огледаш

 

посегнах към житото
на капките
в играта на дъгата
небе
да положа на тъмно
в нощта на земята
поникна
кристал на неземното
в малък образ без думи
не те надминавам създание
съзнание на преданието

 

за какво си мисля ли
за ? въпросителната
извита черта
с точка за край
и дали точката е само една
и сама
в пустинята на извитото
въображение

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Здравка Шейретова – Дъждовни строфи

Моника Попова, Рисунки

 

Когато излизах от метрото
се чудих
колко ли силно вали
гадаех по цветните чадъри
от които се отцеждаха капки
но се сетих за твоите очи
миг преди раздялата


****

Когато слушам дъжда
не чувам само неговата музика
чувам и как тревата расте
а понякога виждам
и окъпаното слънце
върху нея

 

****

Когато се прибираш
с обувки по които лепне кал
аз се усмихвам
ти носиш и пролетен дъжд

 

***

Всяка сутрин пътувам с толкова много хора
все по-малко усмихнати
все повече угрижени
влизат и излизат през вратите на метрото
като роботи, които не
не предвещават изненади
като счупени кукли
които дори за ремонт не мечтаят
без лица
само фигури
които се поклащат в такт с влакчето
така е под земята
и в работен ден.
след края на седмицата
фигурите оживяват
и се превръщат в
в цвят и в желание

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Живка Балтаджиева – Свобода

Моника Попова, Изложба ВАКУМ

 

Уханна и горчива като мащерка,

тече на лятото прозрачната река.
И билки, и целувки, и момичета
разменят свойте имена.
На миди и на рачета в черупките,
заключени, отплуват имената.
Горите ги изпращат с ветрове
и бързи птици галят ги с крилете си.

И билки, и целувки, и момичета
празнуват свойта свобода

уханна и горчива като мащерка.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Емили Дикинсън – Надеждата е нещо със пера

Моника Попова, Раждането на Мони, 200х300 см

 

Надеждата – пернато нещо
Реди в душата
мелодия без думи
без да спре

Така, че в бурята се чува
И колко по-голяма буря
Гласът и сгряващ
Може да запре

Чувах я в скована в лед земя
В най-чуждото море
В най-дълбока нищета
Не поиска и троха за себе си от мен

 

Превод от английски Мариян Гоцев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Елица Кръстева – Да спася ли Адам?

Моника Попова, Рисунки

 

Аз не бих го спасила! А пък зная че мога-
имам щипка от прилеп и един врящ казан,
всъщност женска магия в измислен образ…,
но си искам небето от този Адам.

И затова ще отида на някое високо,
и ще викна, понеже
трудно чуват мъжете:
„Дай ми слънце и облак! Просто дай ми живота!
Пълнолуние страшно или сянка на цвете.

И смеха ми върни си ми! Развържи ме от тебе!
Отпусни ми сърцето! Аз не мога сама.
Връщай моя въздух! Той не ти е потребен.
Или просто
върни ми дъха.“

И ще сляза накрая, защото ме чака
на огнището хляба и на прага ведрото.
Ще мърморя наум и ще трясна вратата:
„Дай ми всичко, а аз
ще ти върна реброто…“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Евгени Петров – Песента на Га-га

Моника Попова, Рисунки

 

Киев, Берлин, Лондон
Сармат. О, Вашингтон! горяща факла
Смъртен враг

Клатушкай се шарена матрьошке
на салавьовосимонян
към стръмния си водопад

Нима от вас, заветни, зависи да взривите
на саламовамоняк

И без това броеното ми време
На куция му крак
Грак

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Дора Радева – Бащата изяде своето малко

Моника Попова, Рисунки

 

Несбъднато

… Тя не беше и никога няма да бъде.
Тя е ехо от буря, останала само в прогнозите на мъдрите спец-синоптици.
Грохотът на водопада, типосан на пощенска картичка.
Пищните лава-изригвания от кратера на вулкана Кожух.
Любовният танц на птичето-голишарче, което кукувицата изхвърли от гнездото.
Тръпчивият вкус на чая, затоплен в огнището на зачеркнат дом.
Топлина на прегръдка… насън?

 

Самоконтрол

Да се почерниш сам,
да се накаляш сам в лайната,
а аз да съм те обичала
заради чистотата на душата ти.
В помия като в портокалов сок
се давя и опитвам да повярвам,
че с тебе пак сме в „Белия кон“
и този път съм поръчала пататник.

 

Краката ми са грозни

Красиви ли бяха? Красиви и стройни краката ми
в ботуша от телешка кожа,
когато живееха в крачките вярващи,
че има… преди да е съмнало.
Не бúло така. Остаряха ботушите.
Мечтата… погълна я кишата.
След множества после, след страх ме е, сложно е
копнежът стопи се до кисело.
Патъците хвърлих. Излъгаха, мамка им,
че утрото с теб е възможно.
Недей ни мисли. Да е имало – няма ни
Краката ми вече са грозни.

 

Преди паник атаката

„В такъв пиков момент на небивала безглаголна паника“
Катя Димова

Беше вълчо мълчание като във някакъв изродски филм
като във вакуум смислов преди да ти прегризат гърлото
да те набият на кол и да ти опекат душата на шиш
а ти да гледаш отвън и отвътре вцепенена и гола.
Подобно вселенско занемяване идва само миг преди края
на цялата трагикомедия, която никога не си желала да знаеш
да те прекърши, да те размаже, да те мутира до кратка хлебарка
да те целуне невинно за сбогом
защото все пак те обича
… но само когато си жалка.

 

Бащата изяде своето малко.
Прости ми, рожбо, гладен съм.
Знаеш ли, че понякога и лъвовете го правят.
А аз съм само един
Кронос.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X