Камелия Панайотова – В тъмния ъгъл на слънцето

by New Social PoetryNo Comments

RASSIM®, Одрано тяло. Made in time, 2010. От серията Shut Up & Grow, акрил върху платно, 100 х 100 см

 

В есенната сянка на тъгата

видях силуета ти

не какъвто го помня но пак
е достатъчно да усетя аромата
на ягодовите поляни поникнали
дълбоко в празното пространство
между ударите на сърцата ни

искам да извикам ето ме върнах се
както когато бях на онази дълга ваканция
и ти ме чака при конюшнята
за да кажеш че не съм ти липсвала
но реката преплувала лицето ти ме целуваше
и аз се давех в юлското желание
отново да замина някъде

предполагам

летата на света са свършили

и се превръщам в буца пръст
затисната под тежестта на камъка
защото просто нямам основание
да си отида
като изплъзваща се капка дъжд
под стряхата на твоето очакване.

 

Смирение

в галерията на паметта
все повече избледняват картините
сигурно скоро ще изчезнат
като ехото на забравен акордеон в парка
и все пак
има причина да влизаш отново
през дървените порти на спомена
с почти недоловима почуда
да гледаш стените
така че никой да не забележи –
не помниш ти ли си художника
(и ако да къде са ти боите)
или само си затварял миналото в рамка
докато край теб се трупат хора
които не познаваш но сигурно си виждал някъде
а после тихо ще пристъпиш към стената
там където мястото е празно
ще въздъхнеш уж си изморен от целия спектакъл
(всъщност се порадва на вниманието)
и ще окачиш последния шедьовър.

 

***

към обяд когато полека се плъзне смъртта
в тръстиките шарени
поляга на сянка да чака дългия залез на дните
и с кристална въздишка прибира при себе си
рибите
и пчелите и пеперудите
не е тайна за никого колко натрапчив е
мириса на звездния прах посипан
по пръстите й
колко нехайно живота забравя за нас
и се скрива под роклята й
важни са единствено мравките
които бавно пренасят дъха си
по прашните улици
тях смъртта не достига
не покрива брътвежа им
черната сянка на смисъла

разбира се в такива случаи
е важно да съм себе си
да се разлея в някаква
същинска истинност
защото
за секунди се прокарва през нейното бедро
ръката на времето
и изчезва безследно в бялото сияние
на кожата й –

бялото сияние на моя край.

 

Лятното безсъние на птиците

ражда само повод за съмнение

някой безумен романтик (за да направи този свят
поне малко поносим) би казал че са влюбени

разбира се
всевишният ще се изсмее на тази глупост
какво ли общо има между безсънието и любовта
когато тя се случва в мига преди пробуждане

така че безсънието на птиците
ражда единствено основното съмнение –

съществува ли наистина света
и ако да
защо ни е да го сънуваме?

 

Цъфтят липи

аромата им се носи по розовата кожа на сумрака
светулки гонят вятъра
вятъра гони нас а ние бързаме

в тези моменти на мимолетна безтегловност светът се изпразва
на мястото на земята остава черна дупка
слънцето залязва бавно последните му лъчи се опитват
да запълнят липсващото вълни мокрят пясъка и той се втвърдява
защото няма кой да го сравни със време изтичащо между пръстите
в уличните витрини няма отражения освен на тихата вечерна тъга
която опитваме да предадем на късчета хартия
за да може поне малко да излеем от нея навън
а тя става повече.

 

***

в тъмния ъгъл на слънцето
където са бронзовите трапчинки на щастието

там не успявам да стигна

далекогледа на смисъла отклонява обектива на север
не знам какво търси и
макар да са свободни ръцете ми
не смея да сменя посоката
съдбата си има път за който
(дори да не вярвам в него)
измислям причини да следвам

един ден ще казват за мен
че съм знаела точно какво правя
накъде отивам и накъде да гледам
без да имат представа че ти –
седнал тихо на отсрещния полюс –
чакаш погледа ми
той чака теб
и никога не се срещате.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Надежда Иванова – И ми се остава никъде

by New Social PoetryNo Comments

RASSIM®, Енграма XXX a, 2016. От серията Органични картини, хологрофският код на художника: урина върху хартия, 202 х 144 см. Четири платна 101 x 72 см (всяко)

 

Лице се държи
както бомба със закъснител –
твоите няколко секунди живот
се равняват на
трескави мисли,
жалки съжаления
(какво за бога правя тук?),
озъртания през рамо,
примиреност?
съдба?
А смъртта ти
създава живот.
(сега разбра ли защо за бога
си тук?)

 

русалка

нима пред богатството
на вселенската вода
избираш прост моряк?

 

корабокрушенец

акостирах право
в косите ти.


Тази наша среща
съвсем не беше среща,
надали и ти така си я усетил,
но аз видях в очите
почти твоите (но години по-
късно)
една изгряваща звезда,
в очите на баща ти.
Ти не знаеш, но може би
той е предсказал,
може би той е вече видял,
а за мен остава само
малката надежда, че и ти
след няколко години
ще ме погледнеш
със същата звезда.
Ще я позная.

 

не разбрах защо
Животът ме има
за парцалена кукла,
подмятана нагоре-
надолу, наляво-
надяс-
но разбрах, че
е нужно време за
Пролет, дивите рози
цъфтят едва края на май.

 

Ти не чу
как плача,

затова заваля.

 

Тази нощ сънувах
едни заровени
в косата ми пръсти
и тихия страх
чии са

 

Горова

Моята сестра
държи,
стиска яростно ръката ми,
докато вървим по пътя на бурята.
Преплита пръстите ни
при всеки гръм
и мълчаливо ме прегръща,
смее се кротко,
когато пищя от малка жабка.
Изпива болката ми
като старо тежко вино.
Целува бузите ми и намира
зеленото в очите, зеленото,
което съм изплакала.
Тя обича горите.
Усмихва се леко,
иначе ще се пречупя.
И аз се усмихвам.

Вървим, през мисълта ми
пробягва сянка и
сестра ми я улавя,
затваря я в сърцето си и
плаче преди да заспи.
И аз.
Вървим и по пътя
виждам любовта, която
беше всичко и
никога не беше.
Моята сестра
държи,
стиска яростно ръката ми,
сърцето ми се чупи и
тече в зелено.
Горско зелено.
Винена болка.
Тя обича горите.
По чаша за мен, по чаша за нея
от старото тежко вино,
докато вървим по пътя на бурята.

 

Мой приятел жестоко
ме излъга, категоричен
беше, че познава любовта.
Как ще те познава?
Нима е виждал загорелите
ти на слънце рамене?
И е чувал най-дълбоката
нежност на гласа ти?
Не вярвам.
Очите ти са само мои
и усмивката,
и бръчките,
и първите ти, и последни дни.
Аз съм твой и всичко в теб
е мое. И пак си чужда.
И в други ден отново
някой мой приятел
ще ми сподели, че те познава
и няма да му повярвам.
Никой не те познава така,
както ми се ще да можех аз.
Никой не те познава, любов.

 

туп-туп,
туп-туп,
това е ясно.
но ето ти тайна –
понякога сърцето ми
забравя всякакъв
ритъм и се чува
бърз лудешки танц –
туп-туп, туп-туп,
твоето име,
туп-туп, туп-туп,

туп – твоето име – туп.
туп-труп.

 

Двамата с теб
не сме създадени за
половин бутилка вино,
половин разговор
и половин любов.

Разбираш ли?

 

алкохолизъм

вод(и ме към нашето място)ка
у(мирам без да те виждам)иски
би(ла ли си така самотна)ра
м(ислиш ли и ти за мен)ента
ко(га ще те видя отново)няк
д(али ще ме дочакаш)жин
ви(новен съм за всичко)но

барманът от час се мръщи
(но още те обичам)

 

Ходи ми се до
края на света
и ми се остава
никъде

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Катя Герова – Не бих оцеляла с твоята глава днес

by New Social PoetryNo Comments

RASSIM®, Sea Black, 2015.От серията СОЛ, 2020-2009, морска вода върху хартия, 70 х 100 см.

 

Тя каза:
– От сутринта треперя
Телефоните не спират да звънят
Никой не се наема
Вратата е заключена отвътре
Ние сме опънатите нерви
От тук до всички краища на света
Епохалните ластици
Се късат на няколко места
По дължината
Говори ясно!
Иначе вони
Умовете ни са бунища
И вече не побират
Тогава, тя каза:
– Работата ми е да беснея

 

Жрицата на любовта
Стъпва по разбитите тротоари
На бавно сриващия се град
Корените само го крепят
Майката на човешкия род
Бута бебешка количка в калта на съвестта
Дъщерята на истерията
Споменът на отчаянието
Травмата
Която отрича традицията
Престъпника на закона
Секва рутината
Рухва стволът
Тътне земята
С гласовете на мъртвите
Новата цивилизация
Началото
Неразпознатото
Съм аз

 

съществувам ли ако потъна във забрава
ако тялото ми казва да на всяка нежност
но отричам жестоката реалност и
ако кажа не на жестоката реалност имам ли тяло
в миналото ли оставам ако само ме помнят
компресирана във капка кехлибар
ще успея ли мига изпълнен с радост да запазя
и ще имам ли бъдеще ако за нея не разкажа

 

Щастието ми е рилско езеро
Бистро там високо чака
Моето изкачване Окото
Моето изкачване е бавно –
Мъката на моите предци
Дърпа ме надолу споменът
Думата сурова не лети
Рони се скалата на упадъка
Пътят ми е пътя на раздялата
После се замислям вече зная
Щастието ми не го засяга
Щастието ми е рилско езеро
То запълва празното в душата ми
После се замислям така трябва
И тогава казвам сбогом

 

Този курорт е измислица
Тази плажна алея
Широка и озеленена
Със стрелбища, сергии,
сладкарници, пицарии
С рикши, каляски и понита
Този пясък златен, ситен и мек
Тези хотели потънали
в лятна обедна нега
Не е истина
Но има живот зад всичко това:
Шестнадесетгодишни
продавачи на сувенири,
чистачи
готвачи
келнери
Полагащи усилие
И добро настроение
Местни жители бледолики
вземащи всеки ден автобуса
Сутрин в пет
Някои карат и нощни смени
на хляб и вода, за да спестят
Има живот
Приятна почивка драги гости
Нека ви остане задълго
в сърцето и паметта.

 

Жертвоприношения

Китарата ще я подариш
на циганина, който чака отвън
спалния чувал ще дадеш
на брат ми, който мръзне през зимата
тревата ще раздадеш
на другите в бара, които ще те помнят
последните левчета ще пуснеш
в шепата на бабата в подлеза
така ръцете ти ще са свободни
за да подпираш с тях небето
да не рухне отгоре ни

 

Не бих оцеляла с твоята глава днес
Не бих доживяла с висшия ти интелект
Виждаш бедствия в забавен каданс всеки път
в сянката на мисълта ти дебнат хищници
Кажи ми как се живее в постоянен страх
Без апетит без малките неща
Които дават утеха и лична свобода
Не бих могла
Даже знаейки че утре светът ще пропадне
И ще потъне в мрак
Днес се смея с децата си и им вдъхвам кураж
И нека изчезне човешкият род
Щом така му е писано
Но днес съм до теб и ръката ти стискам
Кажи ми кой спасява Спасителя.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Цочо Бояджиев – Ars poetica

by New Social PoetryNo Comments

RASSIM®, Живо, 2016. Холографският код на художника/урина, върху платно, 100 х 100 см.

 

* * *

ако е вярно че светът е сцена
аз най-бездарният актьор повтарям монолога
на тъжния хамалин от гостилница „Шанхай”
пияния от вино и умора лунатик сменил
ръба на покрива със осовата линия на булеварда

изричам думите които през деня се крият
като бездомни кучета под сенките на репея а нощем
маркират както само те си знаят пътя
от Сточна гара до рогатата луна

и те са ми достатъчни защото
дори ако владея всички ангелски езици
не бих могъл да кажа кой е този
който раздава ролите подрежда
мизансцена и скроява сценичния костюм по който
ни посрещат и по който сигурно ще ни изпратят
от някоя гостилница „Шанхай” край някоя мъглива
Сточна гара

 

* * *

този град
е съставен от полазили хълма калдъръмени улички
гърбав мост над реката ресторант-градина фасади
наново боядисани с ярки бои запотени прозорци
през които наднича с уморено лице неотменната
наша печал и окъсан тефтер с телефонните номера на
приятели на които звъня но които
вече за кой ли път не вдигат слушалката

град на отсъствията град на разлома
между скъпите нам имена и числата от телефонната книга
град на моите бавни стъпки по улицата към гарата
вечерта във която малодушно нареден пред гишето
ще поискам билет за последния влак който отива
накъдето-да-е

 

* * *

пътят пробива като рапира
твърдата плът на мъглата
такава рана кърви но не води
непременно до смърт
стига навреме да си приготвил
спасителната отвара
от седемте главни субстанции
и не пропуснеш да прибавиш към тях
щипка примирение както и
нокът на прилеп защото
светът е увиснал с главата надолу
в пещерата на Платон
защото е есен и защото виждаш че пътят
потъва все по-навътре в мъглата
и краят му не се вижда
но ти си уверен че има край
макар да не знаеш кога
ще те стигне

 

Ars poetica

това което предстои да стане слово
все още е втечнен метал в огнището
на чувствата

поетът
е ковачът в работилницата на Вулкан
и е единственият който може
да придаде на огнената маса
форма на сърп или на меч

защото знае
кое е криво и кое е право

 

* * *

ако искам да стигна до теб трябва отново да яхна
слънчевите кокили между клоните на дърветата
да избродя докрай тъмната влажна гора
на забравата да прегазя реката на безнадеждността
да прекрача през песъчливия хълм на унинието

и когато пристигна най-сетне до лозята на незаличимите
отдавна отминали дни да откъсна най-тежкия
набъбнал от сокове и от спомени грозд
и да вкуся за пръв път от много години
горчивата сладост на късното лято
върху твоите устни

 

Хвърчило

прегърнато от вятъра хвърчилото
на дните ми почти докосва хоризонта
надушило е като ловна хрътка
следите на последните ята
в мъгливите небесни коридори
и се опитва да догони бегълците

за да им каже че когато малчуганът
с обелените колене най-сетне
се покатери на високата ограда
и хвърли поглед към мечтаното отвъд
то се оказа тясно градско дворче
обрасло с бурени бодливи тръни и трева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ел Хосе – Феминистична епистола

by New Social PoetryNo Comments

RASSIM®, Автопортрет. Becoming-animal, 2010. фотография, вариращи размери. Фотография: Ивайло Станев

 

Аз съм ранения педал,
аз съм брадатата жена,
момиченцето без кукли,
което поиска да бъде свещеник.

Майката на семейство,
бащата без яйчници,
момченцето с опашките,
най-голямата курва в квартала.

Женската пръдня,
сълзата на мъжкаря,
палача на страха
от космати мишници.

Полата на съпруга,
жената на съпругата ми,
бога на спинозните,
костния мозък на Лорка.

Плача на депортираната душа
без куфарите,
вечната различност,
осъдена на смърт.

Преследваните стъпки,
Огънатата клонка,
гръдта, която пронизват
сочещите пръсти.

Душата на воина,
уморен от битки,
който поиска да е смел,
чувствайки се страхлив.

 

Феминистична епистола

Тя се роди цяла като слънцето
Но се случи така, че светът ѝ заоблачи гласа
и окована на една фалшива красота бе нейната присъда
Да бъде робиня на собственото си съществуване
Едно досие
с жалба и кръвоизлив
ѝ оцвети в лилаво сърцето
Писна й
да живее в свят на кукли
С прегракнал глас
да крещи своята болка на звездите
Защо искате позволение
Искайте го на вашите яйчници
Да не влачат с вас товара
До никъде няма да стигнем
На масата е нужен вашия юмрук
като луната на небето
Ако трябва да убия или да умра ще е в битка
на страната на вещиците
Искам да помисля
Ще ме извиниш
Че в действителност
Не ще да е толкова добър
твоят бог
с тестиси между краката
ако му пречи да признае
че само тя е неговата господарка
Не принцеса, моля, а воин
чиято мисия не е да живее в подчинение.

 

Превод от испански Катя Герова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Милена Бакалова – Кучката има нов стопанин

by New Social PoetryNo Comments

RASSIM®, Стари картини. Рубенс. Бакхус, 2015 – 1640. От серията Органични картини, холографският код на художника: урина върху хартия, 200 x 150 см

 

Аз съм любовницата
Която умря в гардероба
Защото жената
Никога не го отвори с писък

Аз съм птицата
Която никога не отлитна на юг
Защото беше
В гардероба

 

Все още гоня слънцето
Но ниско ми идва небето
Усмихвам му се, не флиртувам
Есента съм стара чанта
Светлината вече ми е някак
Будоарна
Най-често сядам по бордюри
За да заривам джапанките си с листа
И проектирам топлината на утробата
Добре, че циганките пушат
И не са измели
Понякога зимата ще ме каните
На гости
Да ядем свинско със кисело зеле
За да почувствам и аз принадлежност
Ще ми е вкусно, доколкото да легна
И да сънувам
И двойно люто ще ми слагате
За да си вляза в сетивата
И това ще ми стига за малко
Ако трябва и йога ще правя
Докато чакам
Пак да ми влезне лятото

 

Има домакини
И самотни домакини
Самотните вечер казват
Ох, децата самички пак
Са блудствали в кухнята.
Те нямат лоши мисли
За изневери и кръв.
Говорят мръсно
Само с любов.
Те пеят с най-красив глас
И извивки
По най-непорочен начин:
„Кой сега до теб заспиваааа“
Но никога не довършват
Точно този припев

 

Харесва ли ти
Да броиш
Пластове боя
Върху пейките
Харесва ли ти
Кал да газиш
И да следиш
Кога изсъхнала
Ще падне
От подметките
Харесва ли ти
Като кажеш сбогом
На какви етапи
Ще можеш после
Да изчопляш
Харесвай
Аз харесвам

 

Обичам патината
Върху медни гривни
По този начин
Вярвам и на хората
Умея да ги виждам само
В дух и плесен

 

Безмислените крясъци на лятото
Заглъхват
Настройват се за блууз
Очите, дланите и зъбите
Любовта пълзейки
Ще минава през ситото
А въздухът все по-вкусен
Уютен и опасен
Като неизбежен мъж,предназначен
Да те изкърти
Но този път
Ще имам есенна молитва:
Дано ме стопли тази зима
Дано ме стопли
Да ме стопли
Само

 

И пълнолетни
И непълнолетни
Все ще влачите кобилицата
До вкъщи,
Мили дами
Аз не познавам някоя
Да си е разляла водата
В разкош
По пътя
Най-добре за вагината е
Да се оглеждате в кладенеца
С радост
Докато пиете

 

Един на пътя
Ми уби поезията
С добро
Лошо ли е?

 

Той
Донякъде разбира
От
Наклонени плоскости
Но
Няма нивелир
Да му подам ли
Изолирбанд
Да овладее поне
Токът
Помежду ни

 

Леко звезди
За изстрелване
Леко водни пръски
За сливане с необятното
Леко огън
За спойка
Леко пясък в дупето
За заземяване
Леко ти
Леко аз
А
Целите

 

Ако не си събирал
Шрапнели от сърце
Стигали чак
До Космоса
Ако не си се взирал
В дъното на чашата си
В ступор
Как ще разбереш
Че пеперудите ми
Превъртат играта
И ставаш все-по
Добър
Докато ти се смея
Че си феникс

Ако тя има радар
А той се ориентира
По звездите
Не е проблем
Науката да се чифтосва
С природата
Нали?

 

Всичко
Е утрепано
От символика
Слушам Еминем
На волейболно игрище
Мечтая да измия
Къщата си
За да стъпиш
Като първи
Около
Леглото ми

 

Лято е когато
Светът е сух
А матракът
Мокър, бейби

Лято е, когато
Искаш да изпееш
Че няма спасение
По мъжки
А аз ти казвам
Че обичам
Госпел

 

Светулката
Е в жълто
А излъчва
Код Червено
Любов
Добре че
Поне
Примигва

 

Как покъртително красиво
Би било
Никога да не сме се
Срещали
Под Бялата тента и Вятърът

И да не казваш никога
След това
Ти си купила
Нови ножове
Видях
Затова
Не ми става
Аз да казвам
Баща ми купи
И точилка
За тях
Защото нямах

 

Особената привлекателност
На ударените жени
Всеки мъж
Би предизвикал себе си
Да види колко точно
Би се свила дланта му

Мъжката длан
Най-красивата карта
Въпрос на усет е
Дали ще я разгърнеш
От изток
Момиче

 

Тази любов
Стана ненужна
Като колче против паркиране
Което е секси
Само когато
Е изкорубено

 

Кучките
Са Особено Вярваща порода
Например
С години тъгуват
Че им изневеряваш
Но се хвърлят в битки
За честта на жена ти.

 

Свети Георги
Гадно ли ти е
Или хубаво
Че тази година
Тамън да те почетем
Змеят се разпадна
На съставните си части
Преди да го посечеш
И мечът ти олекна
В любов
Към врагът

 

Студена съм
Като тенекия за печени чушки
В края на ноември
Искам
Някой да ме сложи в мазето
За да мога на топло и влажно
Да си спомням
Огънят

 

Мъжът със две жени
По Великден
Ще седне да си направи графикът
Къде ще ходи
Ще вземе да изпържи
Кюфтета от магданоз
В тази кухня
В която са по хубави чиниите
За да ги снима
За фейсбук

 

Ще си най-грaдивният
Aнтифеминист
Ако можеш
Като строителен крaн
Да дигнеш
От мен
Лунното
И да го вгрaдиш
В почвaтa

 

Социум

Спрях колaтa
Под една цъфнaлa джaнкa
Напът за мaгaзинa
Да я съзерцaя
Запалих цигарa
И се поогледaх
Наоколо
От още три коли
Излизаше пушек

 

Път

Кучката
Има нов стопанин
Желае го
По хиляди възможни начини
А единственият път
До там
Е през сърцето и
„Дано този път
Не боли“
Казва си тя
И ляга на пътя

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ваня Вълкова – Поглед през решетките, в чужд балкон

by New Social PoetryNo Comments

RASSIM®, Стари картини. Мантеня. Мъртвият Христос. 2016 – 1490. Холографският код на художника/урина, изгоряло моторно масло/петрол върху хартия, 78 х 106 см.

 

Един квартален без/цветен следобед

Розовата кожа
на белия английски булдог
се зачерви
Момичето премести розовата си ръка,
пазеща нейния мобилен свят

Четирима мъже и две жени в униформа
преминаха, досадно,
през моето време на затишие,
с паднали шлемове и свити щитове.

Сивотата на плочките почерня
от черните сенки от краката на черните птици
Гълъбите продължиха да кълват сивотата

Бялото куче, отегчено се премести и проследи движението на полицаите,
бавно преместващи предпазните щитове

Гълъбите разпределиха конфигурацията
на алеите, пред безкрайните стълби
на сивата кутията – МВР

Тишината на неопределеният час прииждаше, бавно
Пейките се запълваха – изпразваха, бавно
Сивобелият гълъб, методично кълвеше
времето за чакане

Три полицайки притеснено
се разминаха,
оставяйки дълбоки петна
по прахта на разтрошените плочки

Момичето с бялото куче,
отвори белите си крила
и излетя,
кучето се разпадна на 8 красиви бели птици,
с остри клюнове и червени очи
и излетя

Два изрязани силуета
се разклатиха на пейките
и изтекоха,
през широките жълти процепи
Жълтите пейки освежиха следобеда на тъгата
Множеството бавни полицай се подготвяха
за нелюбовни и любовни срещи
на жълтите павета.

16 септември, 2020
По време на протестите в София

 

Небето над градската фасада
(периодично изтичане на вода от градския аквариум)

Един човек стои и чака
В краката му прииждат
всички черни птици на града
Посяват семена
Очакването продължава
Промяната израства,
но коренищата ѝ пълни
с електронни червей,
не могат да задържат
всяка водна мисъл
Изтичането продължава

Един човек стои и чака
на перилото,
на модерния аквариум,
на последният балкон
От видимата част,
фасадата е стъклена преграда
срещу шума-живот
От вътрешната част,
защитаваща живота
филцова стена
Хладилника протича,
всички форми на живот
се трансформират
в границата черно-бяло

Един човек стои и чака,
без крила
Прозрачно наметало
разкрива и показва
разрязаното и съшито тяло
Човекът се обърна и видя
огромен самолет разсече
урбанистичния пейзаж – забравена
рисунка на стената

19-21 септември, София

 

Опит за излитане
(или отново качване и слизане по сивите квартални стъпала )

Отново се изкачвам-слизам и се качвам,
търся чернобялата квадратна котка.
Една детска количка, с пластмасова кукла, ме подмина.
Последните стъпала са пробити,
прорасли със синтетичните останки от играчки.

Котката я няма.
Дърветата ги няма.
Птиците са залепени в сянката на отсрещната модерна сграда.
Вертикалния тесен прозорец, върху бялата фасадата се отвори,
на множество стъкла-квадратни части време.

Времето между две изкачени стъпала
е равно на два сбора от капките на две по две разплискани вълни.
Морето в картината на стената е променило цветовете си
в червено, с повече отсенки на предупредителен оранж.

Една жена в една от губещите възрасти на свойто време
копае черната земя, пред блока, с оранжеви латексови ръце
и се люлее на въжената люлка, пред къщата с градината на село,
сега събърб в икономическата орбита на градската тъга.

Обръщам се на пейката с пораснали филизи с които съм обрасла.
По улицата преминават двама, без лица,
жената – мъж или мъжът-жена или жената – дракон
с фотонова коса и ме поглежда,
погледът и преминава и отрязва
потока – време в който телефона ми престана да работи.

Отново слизам и се качвам,
настроила съм всичките си чипове, с които ще летя.
Готова съм да стъпя вертикално,
на площадка за старт-стена на най-висока сграда в града.
В телефона са останали всички умъртвени образи и думи
Излитам.

20 август, 2020

 

Поглед през решетките, в чужд балкон
(или бавното слизане по сивите геометрично разграфени стълби)

Една тънка черна птица
смени своето пространство.
Дървото потрепера и вятъра отвори бялата синтетична завеса,
зад решетките влязох в друг синхронизиран свят.
С по-повече думи означаващи черно и бяло.

Чернобялата карирана котка,
през която виждах
сивобелите фасади на панела-многомерен дом,
продължи да ме наблюдава,
докато сменях всичките си био-механични части.

После започнах да слизам,
неустойчиво и бавно, по сивите стъпала.
Вятъра изстреля избелели квадратни листа
в поток ненулево неутрино и вечерта започна.

Сивотата на стълбите ми напомни
да си сменя чипа за цветно зрение.

19 август, 2020
(На 19 август Луи Дагер прави официално представяне на фотографския процес пред Френската академия на науките и изящни изкуства.)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Валери Вергилов – Вий, вий

by New Social PoetryNo Comments

RASSIM®, #5 Живо и Мъртво. 2019. Холографският код на художника/урина, изгоряло моторно масло/петрол върху платно, 210 х 160 см

 

EC1

Шест вечерта в неделя
в градска ноемврийска тъмнина –
часът на нищото,
на тишина, на празно безпокойство.
През прозореца
сградата на балетната школа
извива премерено своята фасада
в дъга от Ърбал Хил към главния път
и нейните огромните прозорци тип Critall
отрязват овални правоъгълници и квадрати
от тъжната неделна светлина на шест часа.

Внезапно
фрагменти от тела и крайници
започват да пробягват, да трептят, да пърхат
в рамките на светлината,
като призрачни танцьори
от платната на Тулуз-Лотрек и Дега.

Как само оттласкват своите дръзки тела,
жертвени,
неподвластни на монотонната тяга на тежестта…
и малко по малко
след шест в неделя в навъсен ноември
един мрачен безрадостен бог е удовлетворен
и светлината на прозорците прошепва желание.

 

Медитация

Аз съм това което знанието знае че не знае
Аз съм удивителният знак след свършека на тишината
Аз съм празното пространство останало след спукването на балон
Аз съм щастие което не е открило цел
Аз съм фрактал който още не се е явил от нищото
Аз съм 88-то ляво краче на стоножка
Аз съм равноденствие – във всяка от ръцете ми слънцестоене
Аз съм квантовата гравитация на сънуването
Аз съм усмивката на невъзможното
Аз съм храм на несъществуващите богове
Аз съм последна гледка от прозорец до смъртно легло
Не съм алфата и омегата,
но съм всяка буква която ги предхожда и следва
Аз съм пласт от грим върху лицето на смешник
Аз съм зададен въпрос въпреки отговора
Аз съм опъната струна в очакване музиката да започне
аз съм безкрайност без начало
аз съм всеки следващ дъх и дъхът след това
Аз съм или съм бил и съм това което предстои да бъда.

 

Серенада SARS-CoV-2

Часовете се менят – от сив в ужасен после мрачен,
към безизходния край на ден без изходи.
Часовете се менят и не оставят следа освен тази
следтечна утайка соленост
лъщяща в празна чаша от уиски,
която събужда ехо от странната дума: Талискър,
може би парола към крехко обещание,
изречено с език на страх и отегчение.
Тропинков-талинков Талискър, талисман
канонада от повличащи срички,
тревожен повик
срещу това самотно, отблъскващо небитие,
срещу тази нереалност на умъртвяващо отделяне –
какво по-несоциално от социалното дистанциране на сърцата?

В този момент една риба се потапя и изплува
в замъглено, но разширено съзнание
под във насред
геометрията на демонови очи
от червени светлини над върховете на кранове
и червени светлини над покривите на празни великани в Ситито
протягащи шии да остържат небето, което го няма,
и вместо него – ниско захвърлени, бавно плаващи облаци
от студен като дъжд, тътрещ в мъглата мрак.
И в него: меко осветени, социално дистанцирани, отделени оазиси
на меланхолични балкони надвесени
далеч далеч от гравитацията над кулите на комплекс „Барбикан“ –
за да наблюдават
ненужния улов на мъртви нощни риби
под погледа на демоновите очи,
надолу и надолу.

 

Вий, вий срещу смъртта на светлината!
Д. Томас

 

Тревожим се:
всеки час се ускорява
и всеки ден издиша
в недовършен край,
всяка следваща година хвърля
шепа непостоянни зарове –
залогът: сърцата ни
изнемощели от дългото жадуване..

Чудим се:
спасителните брегове ще ни посрещнат ли
върху отдаващите бедра на възлюбени,
пътищата без обратен ход ще ни доведат ли
до рай от необетовани земи?

Знаем:
никое познание няма да замести
терзанията на незнанието,
на преследването на тази бледа последна прашинка светлина
и на изчезването.

 

Превод от английски Йоанна Златева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Борислав Игнатов – Roots

by New Social PoetryNo Comments

RASSIM®, #3 Живо и Мъртво. 2019. Холографският код на художника/урина, изгоряло моторно масло/петрол върху платно, 210 х 160 см.

 

Високо

Високо сред редкия въздух
където скалата е изначален
и вечен господар
където плътта се напряга
до границите на възможностите си
а лъжите на битието
потъват в гъстите мъгли отдолу

където безпощадните зъбери
без думи нареждат
философски трактати
стари колкото самата Майка
а песните на орлите
озвучават непроницаемия простор

Където окото вижда
ухото чува
тялото диша
чрез конвулсиите на
собственото си надмогване

Там е където духът живее
там той се разтваря в безграничността,
в самия себе си.
Там е мястото, където ще се завръща винаги
след ефимерните си пътешествия
за да може с беззвучен дъх на наслада
да прошепне
Прибрах се отново вкъщи.

 

За писането

Да започнеш да пишеш
си е цял механизъм
които обикновено клеясва бързо
и хваща дебел и безпардонен
пласт ръжда
ръждата е кожата ми
очите са фарове
дробовете са цилиндри и бутала
които не спират
да предизвикват експлозии
отекващи в безкрая
на времето.
Все си повтарям как искам да съм свободен
как трябва да се отлепя
от слепия битовизъм на времето
как свободата не е нищо
друго освен…

и докато се осъзная
вече пиша.

 

Всяка сутрин

Утрото безцеремонно се изсипа през прозореца
изтръгвайки ме от тревожните селения
на моя сън
мъглата от топящи се облаци
силуети на снощни съпреживявания
се вихри в главата ми
отнасяна на никъде от пустинни ветрове.
Безкомпромисното дихание на битието
упорито се е вкопчило в себе си
и не пуска
змията, която вечно хапе опашката си.
осмицата
полегнала на безбрежен хоризонт.
Един ден ще се събудя
А дотогава и утре ще бъде ден.

 

Roots

Небето е с цвят на маточина
свежо и първично
като листа
на бездушен пролетен плевел
през ранния Мезозой;
хищно, отровно зелено
красивият цвят на първороден грях
намерил пътя си в кръвта на всички ни
преди толкова много издъхвания

С греха идва и грехопадението.
Умът иска да се отлепи от себе си и
от жестокото познание
за своята смъртност;
мятя се като оковано животно
разкъсва части от себе си.
Пищи на всички езици
познати и непознати
фиктивни и действителни.
Бори се със задушаващия вакуум
в който Създателя го е заключил

Шепа първобитни прадеди
си проправят път
през общия спомен на вида ни
и с каменните си копия
разкъсват гръдта
на удобното ни съвремие.

Небостъргачите, на които
така удобно се гримираме
в които гледаме сериалите си
и сканираме чуждите живот(н)и
с дигитални микроскопи
са построени в кръвта и умопомрачението,
в безумието на онези
имали смелостта
да живеят преди нас.

На нас ни остава само
да следваме кривата,
начертана в пясъчното око на времето.
И да потръпваме от идеята
че небето всъщност е зелено.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – пътешествие към мексико

by New Social PoetryNo Comments

RASSIM®, Дрога, 1995. Видеодокументация от пърформанс, 90 мин. Фотография: Данаил Вълковски

 

на всички несвършили любови
на карлос

едно мексиканско бяло момче
със раздалечени зъби
дълъг бретон тъмни очи
големи ръце
нисичко и слабичко

неговата кротка и детска усмивка
от пръв поглед ме омагьоса

аз го търсех
и за мое учудване
търсенето
беше взаимно действие
започнахме да се виждаме
да излизаме
да гледаме филми
да обсъждаме живота
бъдещето
семейните драми
провала на социализма

аз атеист
той християнин
вратът му надменно показваше
броеницата на неква си
католическа дева

аз нежно му се усмихвах

той обаче се правеше
на недостъпен
ем ме търсеше
ем не искаше да се привързваме
един към друг
дори не ме целуваше
когато си казвахме чао

такова поведение обаче не се дължеше
на религиозните му възгледи
а по-скоро защото като велик
мексиканец и очарователен
латино-прелъстител
обичаше да омайва мъжете

аз обаче имах търпение
три седмици го свалях
една вечер ходихме в клуб
пихме няколко шота текила
говорихме за глупости и
най-сетне го доведох в нас
гледахме филм ядохме чипс
легнахме да спим
почнахме да се целуваме
да се прегръщаме
след една минута влюбване
усетих надървения му кур
срещу надървения ми кур
преди да го фана за хуя
той ме изпревари
и ме фана за врата
и започна да ме задушава яко
с големите си ръце
с отворените си тъмни зеници
тогава му казах
кво правиш бе
кво е това
ей така
продължавай
ако нещо се случи пирогов е на пет минути
той не знаеше какво значи пирогов
но явно не му пукаше
и продължи да ме задушава
още два часа
на следващия ден се събудих неебан
той си тръгна и аз останах сам
и леко ме болеше шията

до ден днешен продължавам
да мисля за неговите
омагьосващи задушавания
докато слушам блокхед
или бордс оф канада
и си пия сума ти шота мастика
и обнадежден гледам през прозореца
към пирогов

тогава си викам
а бе защо
не ме боли врата
сега

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X