Дора Радева – Война

Петко Дурмана, Езеро 43, дървета 62

 

Война

И тази пролет ще цъфнат
момините сълзи и лалетата
и ирисите после
в двора на моята малка
горска къщичка с чувство за хумор.
Кой?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Ваня Вълкова – Тишина

Росен тошев, Иди на…

 

Тишина

тихо
тихо е
много тихо е
улиците са празни, изчертани черни линии
улиците са токсични, изчертани жълти линии
слепотата на човеците е всеобхватна, поразява
дочувам далечен тътен на двигатели
ускорението започна
да поврежда моят град и моята улица
ускорението се увеличава
от празнодумния, безсмислени думи,
изгубили смисъл значения
загуба на изначален смисъл
думи от хора, без думи

ПРАЗНИ хора
ПРОДУХАНИ хора
ОСАКАТЕНИ хора
ОТКАЗАНИ хора
от срещата с радостта
от срещата с реалността
от срещата с нормалността
от срещата с любовта
неясни персонажи,
закотвени в празно-ментални пространства
ИЗПРАЗНЕНИ био контейнери –
защитници на руската инвазия –
на руската машина за прогрес на смъртта

САМО ИМ ОСТАНА СМЪРТТА

Ваня Вълкова
13 март, 2022
По време на войната, започната на 24 февруари от Русия срещу Украйна (по-точно от Владимир Путин срещу цивилизацията)

 

Какво е загуба?

Какво е загубата,
ако не тишината
и невъзможността
да разпознаеш нейните звуци

Какво е загуба,
ако не празната пейка в детската площадка
с изгубеното полиестерно пони – Пинки Пай
а ти си на 16 и искаш да играе с него, но не можеш

Какво е загубата,
ако не неуморното претърсване
на електронният облак или твърдият диск,
за да намериш снимка-памет

Какво е загуба,
ако не липсата на познат глас,
след многократното набиране
и раздробяване на въздуха от телефонният звън

Какво е загуба,
ако ненамирането,
след много търсене и наблюдение
на любима сграда, в сивата прах-остатък от нея

Какво е загуба,
ако не почасово отваряне и затваряне
на няколко електронни потока,
без твоето име – твоят код на съществуване

1 март 2022

 

Лоша миризма и хубави крака

Мъже 1

Двама мъже, в активно-средна възраст
стоят пред кафето-био магазин до ,,Минимол“
и разговарят
обсъждат интензивно, схеми за диети
Ах, колко са активни, ентусиазирани и разговарящи,
съсредоточени
И двамата лежерно демонстрират липса на корем и хубави крака
Минава младеж с куче териер
и мъж с две жени + френски булдог

Мъжете са основни единици за защита, на различни нива:
Отговорно
Социално
Емоционално
Териториално

.
….
………

Продължих да си пия кафето

………
….
.

Мъже 2

Двама мъже във военна възраст
Стоят пред кафенето на границата на дъжда и ,,Минимол“- а
Пият си кафето и обсъждат
какви са самолетите, доставени от САЩ
и как за всичко са виновни те –
военни инициатори
Мъжете продължиха да се оплакват и мъдруват
Те – американците ;/-$$#!!!–&&&
*пиу ,
-,,, *пиу
Вместо да развиват нови технологии
и космическите полети и да достигат други планети,
където, със сигурност и според тях
има живот,
са подкастрили дървото на войната
да няма живот

Главно Байдън е виновен,
а сега и Полша ще го отнесе и ние,
но Радев, ще ни пази………
А те американците гледат отдалеч,
дразнители и наблюдатели

Единият самодоволно се усмихна, саркастично
и атмосферата се обгази
от дъх на развалени зъби
Пресипа нова шепа лешници и бавно продължи
Подклаждаха войната и дразнеха Путин,
дразнеха Русия…е, не че я защитавам, но ……
но се постави на нейно място

А ние всички ще го отнесем,
а Байдън си седи и наблюдава…вместо да инвестира,
в космически изследвания

Ех, ех, ех, да, ако сме живи
А и с тези маски, всички подлудиха

Един самотен лешник тупна на земята
.
.
Да те закарам?
Е, няма нужда

Тротоара се опразни
от безсмисленост и лоша миризма и думи
Другият не се постави (на мястото на Русия)
и си допи кафето

Аз смачках и изхвърлих
хартиена чашка за кафе
и тръгнах
в снегодъждовният сив ден.

17 март 2022
Ваня Вълкова

По време на войната срещу Украйна (започната от Русия) , на която Байдън предостави 1 милиард долара в помощ срещу агресията.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Татяна Йотова – Заключено време

Петко Дурмана, „Езеро 43, дървета 62“

 

Черното – бяло, а бялото – черно,
нормалното – лукс, а пък луксът – затвор.
В страх аплодираш лъжи откровени,
гордост са нечии срам и позор.
Здравият болен е, хитрецът – герой,
висшата ценност – крадецът от сой,
ражда неживото сладки прокоби:
вашето щастие казва се роби!

… И връщам се в себе си
толкова възрастен,
а само, а само доскоро, доскоро си бях аз дете –
един от мълчалите,
един от бунтарите,
чрез който мечтите – дори на парчета –
възкръсват за ново небе.

Когато отключиш заключено време,
когато е дъното хребет и връх,
спи озаптеният вятър панелен,
небесният корен осъмва без дъх.
Слабият силен е, невежата – умен,
шепотът – крясък в пресъхнали думи,
клетвата майчина стига безкрая,
там, дето почва на свършека краят…

… А как ми се иска пак
да ида при вятъра,
в треви да се губя, от реките да пия и баба до мен да тъче
пътеки за утрини,
огнища за празници,
в които мечтите – дори на парчета –
възкръсват за ново небе.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Роланд Орчик – Турбо фолк

Петко Дурмана, „Двоен портрет #5 – Герб”  и „Двоен портрет #7 – Дворец”  в инфраред
(Путин с герба и двореца)

 

на Отто Фенвеши

И рече Господ: Ще изтребя от лицето
на земята человека когото направих,
от человек до скот, до гад, и даже
до небесна птица; понеже се
разкаях защото ги направих. И
рече Господ: Ето един народ,
и всички имат един език, и
начнаха да правят това: и сега
не ще може да им се възбрани
всичко което са намислили
да направят. Елате, да слезем,
и да смесим там езика им, щото
единият да не разумява езика на другия. И
устата на Господ зинва, като противна
челюст на акула, потича от нея
свещената, алена слуз на войната и
нека народът се къпе в нея в несвяст,
тръбейки до края на времената. Защото
войната e твоя. Защото войната е твоя. Защото
войната е твоя. Защото войната е твоя. Защото
войната е твоя. И причината. И бълвочът.

 

Превод от унгарски Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Лора Бранева – Други паралелни вселени

Петко Дурмана, „Замък 21, езеро 29“

 

алитерации с повод и без

затворите на страха затвори
пазачите не пази
не плачат палачите
върху късове време
накъсано бреме шито с бели конци
конници полудели в душите препускат
задушават и не пропускат
никой по пътя си
полудял или не
по пътя си никой
бог отдавна е мъртъв
човекът се приравнява
със своята смъртност
но първо затваря очи
ревниво от себе си
иска да сътвори
нов бог
нов свят без граници
безграничен затвор
конници има всеки един
и душите ни полудели
все тъй препускат
все тъй пропускат
късове време
през ненавреме
затворените врати

 

други паралелни вселени
непримиримите търсеха –
по-разумни
обичащи и двигателни –
изтъкани от зноя не
на бълнувани сънища
а от ръце утешителни и реални
за болката
от разпада на атома
в смисъл единно спояващ ни
от яйцеклетката
чак до гроба

паралелна реалност за сърцата ни няма
‘живот’ е еднопосочен само на ‘истина’
но дали дненшните успоредени прави
лежат в равнината ‘воистина’

малки хоризонтални чертички
днес сме тук и утре ни няма
верите ни
заблудите в меки завивки
които придърпваме към брадичката
щом ‘гръм удари’ и да ни няма

само човеци сме не и дървета
колко хубаво е това
и колко е грозно
можем ли да застанем изправени
или сами ще се посечем
в измислено гордо

друг е светът
перпендикулярен на този
за който непримиримите
и днес губят живота си
най-късата права
по която да устоиш –
жив ли си
или продължаваш да се снишаваш

‘Ще се надигнат сенките на паднали предтечи в траурно шествие от единия до другия край на света; истината ще застане като съдник над окървавената съвест на всички палачи и няма да се върнат в гробовете си мъртвите, докато не станат живите.’ (Георги Шейтанов, 1924 г., сп. „Пламък“)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Евгени Петров – Класната

Петко Дурмана, „Ученички 43 и обувки 33“

 

Класната

Свиха се като камбанки
какво ли е било, че нищо да не може да я задържи

сянка по перваза, белег в нишата, надиплена под леглото
кант застъпващ ъглите
мъх чуплив

с върха на пръстите момичетата докосват засъхналите краища
алармата на сутрешния звън застива
часовникът е глух
часът започва тих

Последния урок им преподава
вчера си беше отнела живота.

 

Само ти

Поставят ги да дишат балони срещу стената
Когато ги наказват
Да не плуват
Казват им да си починат
При дишането на балони под вода
25% остават в тялото задължително
Въздухът всички знаят дърпа нагоре
Само тези 25%
Животоспасяващите

 

Тялото те обича самò
Само мисли непрекъснато за теб
Гледа те само навсякъде където гледа
Само те сънува
Плаче само

Лицето е само солено
Само сърцето тежи повече от цялото тяло
Бомба срива Харкiв
А той стои изправен
Облян в светлина
Непокътнат непризрачен
Сам
Той самият

 

Един лимон оставих на седалката до мен
Със спомен да го возя
За горчивото и златното
Докато се сбабичасам
Докато горивото ни спре

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Гордан Изметов – Олио

Петко Дурмана, „Градина 41,5/32“

 

* * *

не е нужно да тиктакаш с точните,
за да покажеш правилното време…

 

олио

когато затвориш последният,
който все още гледа към слънцето в бутилка,
той поскъпва…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – Когато всичко свърши

Росен Тошев, Иди на…

 

След работа, когато залезът тънко
се промуши под полата на земята
ти започваш бавно да обикаляш кръчмите
Това е като следваща задача
Изглежда не се уморяваш да търсиш
Сякаш любовта е седнала на някоя маса и чака само теб
Знам, че в крайна сметка ще се умориш от тази работа и ще се ожениш
Но аз познавам хора, които седяха срещу любовта и я убиваха с превъзходство, което имат над себе си
И продължават да обикалят кръчмите
Все още някак живи
Единствено сигурни в смъртта

 

Много популярен индиански похват за бягство
е приликата с дънер, който плува
в прозрачна и вярна като куче река
Поразителна е
Зад теб водопадът плющи разярено над бездната
като безкраен ултимативен изстрел
Плуваш срещу течението
И когато стигнеш брега и се хванеш
като удавник за зелените жилави шии на маргаритките
Главите им падат
Хрътките спират да лаят
Заиграват се с жълтите им сърца
Правят си слънчеви зайчета със зъби
наточени под луната
Но пръстта е в ръцете ти и вали дъжд
Бобровите кожи, които те прикриваха
топлеха, държаха над водата
се разпадат около голото ти тяло в кръг
тесен като примка на въже
лек като копринена панделка на вятъра

 

Времето забранява да го обсъждаме
Като капризна жена
Изместена от интелектуална тема
Завърта миналогодишната си рокля
И валят, не снежинки
Молци
Когато говорим за нея
По време на слънчево затъмнение
Не забравяйте да сте заети
И избягвайте всякакви мисли
За смърт, за война
Говорим за времето
Безобидно е
То така или иначе работи над себе си

 

Отхвърлям вендинг машините
С техните масивни ръбести тела
Квадратни уста и метални езици
С инструкции как да получиш пакетирани и разтворими храни
На оживени места
Вече има цели стаи пълни със студена грижа
Сякаш попадаш на летището
Ничий безмитен безтегловен
Само скитниците принадлежат на този интериор
Както всички принадлежим на земята
Още една обиколка и заспиват
В топлината на моторите

 

Когато всичко свърши
Изчезнаха и птиците
Изчезна и дъжда
И слънцето
Броим 12 часа и запалваме енергоспестяващите крушки в жълто
Пълним с минерална вода прежаднелите бърдучета и свирим
И свирим
И свирим
В очакване сърцата ни от глина да се пръснат

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Бояна Делчева – Мартириум

Петко Дурмана, „Езеро 43, дървета 62“

 

в очакване

оглушахме от тази тишина
спуснала се над града
уловила ни във шепите си
от безсънието и от страшната
измяна на самите себе си
оглушахме от думите
които ни превърнаха в мишени
търсят нашето съгласие
настойчиво ни призовават
да сме любещи
застинахме подобно статуи
от детската игра
премятаме през мисълта въжето
на което трябва да подскачаме
на куцанка
когато скрити един от друг
със затворени очи се разпознаваме
и като слепците въздуха опипваме
далечината е нещо относително
и плашещо безформено
изпълнена с неразпознатото
прииждащо срещу ни
но как очакваме неидващия
който ще се случи
във тишината
която все повече
надолу ни притиска.

 

Обетованост

Опасани са пасбища на спомени,
стърнища овъглени от тъга,
безсмислие над вложения смисъл.
Само дърветата напъпили
плода си ще дочакат,
обезкостили яростта на вятъра,
във времена затворени във себе си,
отшестващи в пространството на здрача.
Откриваното се отвръща от населници,
положили на домовете си печати
над магмата на времето насечено.

 

Мартириум

Когато камъните, хвърлени по теб,
превръщат се в стена,
ограждаща те от жестокостта,
обезсилени от Бог са болките на мъчениците,
лицата им сияят сред пламъците,
оцеляващи сред лъвове на яростта,
недокоснати остават от заострените куки
на злото, раздиращи плътта им,
на косите си провесени
размахват на молитвата орловите криле
и ангелите слизат от небето
да осенят с крилата си
сърцата девствени, като росата чисти,
във Господ влюбени
с любов по-силна от смъртта.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Ясен Тошев – Военният ден на един безучастен слушател

Петко Дурмана, „Двоен портрет #5 – Герб” (Гербът на Русия)

 

Военният ден на един безучастен слушател

Дълго кафе с малка ракия
телевизия, медии, социална помия…
Голяма ракия, после еспресо
за бомбите всички сме мѐсо

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X