Сантяго де Ариба – Последната сричка

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Urban Patchwork

 

Писна ми от това посредствено, тъпо, светско съществуване. Не мога повече да понасям съседите, колегите и обичайните с тяхната бира и пържени картофи. Предавам се вече като виждам ясно как планетата ни галопира необуздано към едно системно и продуктивно за все същите мутри унищожение.

Планирах всичко до последния детайл. Направих един изчерпателен инвентар на хората, които мразех. Но не се задоволих само с това. Реших да направя списък и с онези, които мразеха мен. За моя изненада и радост, открих, че при съпоставяне на двата списъка, едно име съвпадна. Беше тая гнусна свиня, това мръсно копеле, тоя помияр, дето независимо от обстоятелствата, винаги ме наричаше „дебил“.

Окуражих се двойно и се запътих към бара, както всеки път след вечеря. Игра. На карти. Отворих бавно вратата и извадих сабята. Той, разбира се нямаше представа за скоростта на моя замах. Ни най-малкото подозрение.

Приближих се изотзаде му и казах: „Здрасти, Хуан“. Измърмори: „Ето те и тебе, де…“.

Сабята ми разряза врата му на мига и главата му има деликатността да изрече, докато се приземяваше лека и желирана върху основата си: „…бил“.

 

Harto de una existencia mediocre, estúpida y mundana. Cansado de soportar a los vecinos, los compañeros de trabajo y los habituales de la caña y el pincho de tortilla. Rendido ante la evidencia de que el planeta cabalga desbocado hacia una destrucción sistemática y productiva para los de siempre. Puede decirse que algo así era lo que sentía.

Planifiqué el momento hasta el último detalle. Hice un exhaustivo inventario de la gente a la que odiaba. Pero no estaba contento del todo. Opté por hacer una lista de aquellos que me odiaban y, con sorpresa y alborozo, comprobé que había un nombre que coincidía al confrontarlas. Era ese detestable cerdo, ese mugriento hijo de puta, ese perro que, fuera cual fuera el tema del que se hablase, me espetaba siempre: “imbécil!”

Redoblé mi simpatía por mí mismo y me encaminé ar bar, como cada sobremesa. A jugar. Al mus. Abrí la puerta lentamente y desenvainé. Él, por supuesto, no sospechaba la velocidad de mi muñeca. Ni siquiera el certero toque. Me acerqué por la espalda y le dije: “Hola Juan”. Él masculló: “Hombre, aquí está el imbé … .”

 

Превод от испански Катя Герова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Калид Елтинаé – Дихателни упражнения

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Flying in my Dreams

 

По повод пълнолунието се озовавам в един бар наречен Естрея,
ако изобщо има някакво значение. Ти си там, цупиш се, облечена в черната си рокля. Не
сме се виждали от няколко месеца и казваш, че съм те изоставил. Изоставяне е това, което
фанатиците направиха с вярата, в която бях отгледан, докато един ден те не раздраха небето и
и не превърнаха града в отломки от думата доверие*. Но ти си добре. Ти правиш йога сега, тялото ти е храм. Мисля си, колко ли храмове съм заровил в моето. Изоставен напуснах дома си.
Оставих сестра си и по-малкия си брат да опаковат нещата си, примирени, когато последния ни дом изчезна под думата алчност. Всичко останало, което се случи след моето заминаване за друга държава, ръждяса като котва и престана да бъде избор.

„Аз съм богиня“ ми казваш ти, „и имам нужда от бог“, но не спирам да мисля за моите родители, за тези иншалах** бъдещи моменти, които не мога да споделя с тях, защото вече не сме същите. Не мога да си спомня думата забравям на турски, само думата спомням си: хатирламак.

Хатирламак как вдигаше своята леля
от леглото и я слагаше в инвалидната количка, когато загуби и двата си крака.
Колко горд беше с тези първи вени, появили се на ръката ти***
преди да покрият цялото ти тяло като пътна карта.
Хатирламак как родителите ти се шегуваха, че умираш от търпение,
докато ти взе, че наистина умря и никой не те оплака.
Хатирламак как цялото ти тяло узря когато
чу някой да казва „ Върви си вкъщи“, защото знаеше, че ти трябва нов адрес
при всяко кацане на самолета.

Да забравиш на арабски е човещина, едно колективно действие на пропускане, което потъва
е
н
с
а
На гръцки лисмонó (λησμονώ) /забравям е стряха на гълъб, в която се криехме, когато ни се виеше свят от живота.

Енса този акцент, издигащ се като пирамида в гърлото ти
всеки път, когато ти споменават думата дом.

Лисмонó тези, които твърдят, че да се учиш и да живееш някъде
не е едно и също.

Хатирламак, че принадлежиш навсякъде, от където заминаваш или от където се завръщаш цял.

Хатирламак, че езикът ти ще те следва, дори в леглото на непознат, който няма език.

Енса начина, по който някои аромати те завладяват и бомбардират вътрешния ти свят
като упояващ газ.

Лисмонó твоето гнездо понякога …
Хатирламак, че сме родени без граници, до момента, в който се докоснем.

 

*Авторът има предвид думата ислям, която на арабски означава доверие (в Бог). След атентата на 11 септември 2001 г., думата ислям придобива завинаги значение на терор (б. пр.).

**Думата иншалах на арабски означава дано (б. пр.).

***Авторът израства с поверието, че когато на момчетата започнат да им изпъкват вените, това означава, че вече са възрастни и силни (б. пр.).

 

Превод от английски Катя Герова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Камелия Щерева – На границата между живота и забравата

Петра Марино, Фотография; България; 2017 – Landscape in motion IX

 

***

Сизиф най-сетне се е отървал от камъка.
И слиза вечно изкривен от планината.
Скалата пази неговата сила,
която кара кръста да повдига главата.
Сизиф не може да погледне пътя назад надалече.
Освен в кривите дълбини на спомена.
Сизиф е радостен в успеха си,
но е и завинаги изгубен.
Не знае, че друг тържествува
и заглушава истината на тъгата му.
Освобождението го е погубило.
Той бавно е попил през времената в камъка.
А камъкът навлязъл е във него.
Сизиф слиза вечно изкривен от планината…
Ние ще тълкуваме фосила му.

 

***

Думите ми –
винаги са ехо,
памет на същности,
които пътуват към твоето
бъдеще – на завет.
И когато забарабанят смислите им
по гъвкавата люспица
на тъпанчевата ти мембрана,
те биват величествена скица –
мое минало, не открило края.

 

Пулс

Вдишай!
Кубчета пресована надежда
изпълват алвеолите на очакването,
раздуват се в слузта на скепсиса,
обръщат качеството на образи, думи и вятър…
Издишай!
Спрей заразна комуникация
по капков път връща
поетия вятър,
затворен, нагнетен в мъгла.
Не дишай!
В лепкавата размитост на смисъла
се отдай на сърдечна осмоза.
Вдишай!
Еротиката е в дифузията на енергии
от сгъстения пулс на докосването…
Издишай!
…към празните кухини на приемането.
Вдишай!
Епителът става предател,
защитата преминава в регистри
на канонада от погледи през…
Издишай!
…погледи към…
Вдишай!
…погледи вътре…
Издишай!
Отвъд хоризонта на събитието…
Издишай!
Издишай!
Издишай!
До точка…
…и вдишай!

 

На границата между живота и забравата е смъртта.
Когато спомените чезнат,
разпрашават се пластове от кости,
разлагат се тъкани на съществуването,
зейват кратери в мостове,
които дълго са свързвали
всички основания на дишането.
Амнезията е задъхана смърт,
четяща живота по белези и знаци,
предполагаща и въобразяваща миналото,
за да го забравя отново и отново
преди отредения край.
Как точно да не бързаме?…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев-Щурмана – Прорицателя

Петра Марино, Фотография; Варна; 2017 – Residential Geometry ХХV

 

LOR за теб

под сянката на тъмната ръка змията плъзга
Се по още топлата стомана на Норвежката красавица
родена във Шотландия. Подсвирва Прорицателя – тя
се връща на прохладната рогозка, прибира сребристото
ветрило. „Любопитна като всяка лейди. – Кажи факире…
Не си в проклетия си цирк – отвръща!“
Вахтата с прилива отпуска телата змийски
на въжетата капронови: “Колко тона трябват да се изравниш
със кея? Стотици казвам – Няма да ти стигнат дори
за Половината от злото на този бряг.“
Знам – дори да го подредя като на роботърговска
шхуна – подавам плоското шише – „Странен начин
да поправяш недействителността – смее се.“
вахтата се връща и твърди че змиите са без зъби –
“Бръкнете във торбата – отвръща Прорицателя – бавно
дай ръка – те не обичат резките движения“
изравнява пръстите Ми – Ще се изпълни Всичко що
желаеш – предсказанието наполовина – другата
– половина – утре, с хляба, който ми дължиш“
Отблъснахме със първите лъчи – шотландското
Момиче поли събира, ръце отпуска по бедрата
стройни – ще вдигнем на реята вимпела прокъсан –
змия захапала опашка – под поривите на мусона –
смея се над празни змийски кожи – изпълнени
Желания – по моста сключен от ръката тъмна и
ръката моя бледа – ще се плъзнеш и ще
ме погледнеш ти студена.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Чарлз Симич – Моята вдовица

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Asphalt Calligraphy

 

Скупчване на облаци

Изглеждаше, че такъв живот искаме.
Диви ягоди и сметана сутрин.
Слънчева светлина във всяка стая.
Двамата ходехме голи край морето.

Някои вечери обаче се изясняваше –
не сме сигурни какво следва.
Бяхме като трагични актьори в подпален театър,
а птици кръжаха над главите ни,
тъмните борове бяха странно неподвижни,
всеки камък под краката ни окървавен от залеза.

Връщахме се на терасата, отпивайки вѝно.
Защо винаги този намек за нещастен край?
Облаци с почти човешки образи
се скупчваха над хоризонта, но останалото бе прекрасно –
толкова мек въздух и морето безметежно.
И ето, внезапно над нас нощта падаше, беззвездна нощ.
Ти запалваше свещ, носеше я гола
в нашата спалня и бързо я гасяхме.
Тъмните борове и тревите бяха странно неподвижни.

 

Любовно стихотворение

Прахосмукачка.
Клетка за птици, изработена от шепоти.
Опашка на Черна котка.

Аз съм дете, което тича
с отворени ножици.
Моите очи са превързани.

Сърцето ти бие
в тъмната гора.
Писъкът от виенското колело.

Това е, Вещица
с обятия–пистолети
прострелва крака ти.
Нощ над панаира.
Панделка от вятър.
Двама слепи джебчии в тълпата.

 

Любовникът

Когато живеех във ферма, пишех любовни писма
на пилетата, които кълват по двора,
или сядах в пристройката да пиша и на паяка
пооправяйки паяжината над главата си.
Тогава жена ми изчезна заедно с пощальона.
Съседите също ме напуснаха,
тяхната свиня с прасенцата грухтяха
докато тичаха след движещия се камион,
и дори онова плашило завързах за дървото
че поне то да ме слуша.

 

В библиотеката

Има една книга, наречена
„Речник на ангелите“.
Не е отваряна от петдесет години,
знам това – когато го направих
кориците се скъсаха, а краищата на страниците
се посипаха на прах. Там прочетох

че някога ангелите били в изобилие
не по-малко от насекомите.
Небето по здрач тогава
било препълнено с тях.
И за да ги държите надалеч
трябвало да размахвате и двете си ръце.

Сега слънцето грее
зад високите прозорци.
Библиотеката е тихо място за усамотение.
Ангели и богове са се сгушили
в тъмните неотворени книги.
Голямата тайна се крие
на някой рафт и Мис Джоунс
всеки ден прави своите обиколки.

Тя е много висока, така че
главата й се накланя сякаш се заслушва.
Книгите шепнат.
Аз не чувам нищо, но тя ги чува.

 

Моята вдовица

Снимка на жена в черно.
Изрязах я от книга по история.
Разговарям с нея като с любовница.
Иска ми се да я ободря.

Подредих масата ни.
Включвам светлината вечерта.
После я угасвам,
мога да чуя как въздиша.

Тя идва от Познан.
Единият й крак е по-къс от другия.
Учила е френски в училище.
Все още по малко рецитира Вийон.

Сега тя върви през снега.
Тя върви по моите стъпки,
но е преследвана от куче с вълча глава,
и войник със скърцащи заплашително
високи ботуши.

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Полово неутрално

Петра Марино, Фотография; София; 2015 – Metal Cells

 

Аз съм чудовище
От женски пол в ранните часове днес
Бях умъртвена с инжекция
В затвор в индиана

Аз съм майка на 4 деца
Четири като заглавно ч
Изглеждам ужасно
Но мъжете намират нещо в мен

Убих брутално
И напълно вменяемо
Бременна жена в осмия месец
Набелязах жертвата в интернет форум
Беше целенасочено
Доста рисърч беше

Баща ми настояваше
Че 4 прилича на заглавната буква ч
Фирмата изиска документ
Че съм стерилизирана
За да получа работата

Мъжете са прасета
Новия искаше още едно дете
Как да стане кажи ми
Шефа иска едно мъжа друго
Но и двамата искат
И ако не им дадеш
Квото искат
Оставаш на улицата

Удуших я значи
После изрязах матката
Оставих я да лежи в локва кръв
Съвсем не беше като по филмите
И не съм сигурна че 4 прилича
На заглавно ч

Занесох бебето
На мъжа си нали това искат
Мъжете баща ми
С неговото заглавно ч
И смрадта на дъха му
Във врата ми

Мъжете са прасета
Мъжете вярват каквото им е приятно
Да вярват заглавно ч
Още едно дете
Сигурност
Че няма да изляза в майчинство

Нищо лично
По пътя за камерата за екзекуции
Коридора ми заприлича
На кокошарник не знам дали съм
Белката прегризала мрежата
Или удушената кокошка
Наистина нямам какво да кажа
За последно.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Искам да съм момиче

Росен Тошев, One Bulgarian Rose, 2016 г., 90х90 см, маслени бои, платно

 

 

Искам да съм момиче

По Анди Уорхол

Славянска версия

 

 

Една баба, която продаваше зарзават на женски пазар,

използвА намалението да отиде на пазара за SVG файлове,

за да украси codeless Платформата си,

с което смяташе да умори от глад злобните си колежки.

Подобно на зукърбърг с калпавото му недоносче, бабата мислеше мащабно.

 

Доставчикът й на платформени решения нямаше това, което й беше нужно,

за това се налагаше да излиза навън.

 

От малка си беше башка чешит.

Подиграваха й се в онези времена, когато за идентификация ползваха инкрементал – тъпанари!

Те и сега май го ползват

 

Не, че зукърбург е мислил мащабно, но му се получиха нещата, заради смахнатото естество на човека,

мърмореше си бабата на път за пазара на SVG файлове.

 

От Findайкънс й предложиха 65% намаление ако се абонира за техния нюслетър бюлетин,

но тя им отказа и купи 10 по 2 долара парчето.

Половината не се мащабираха.

 

Вие знаете ли, че една проверка за паралелна обработка може буквално да ви съсипе проекта, ядосваше се бабата.

Беше започнала търговия на дребно в онези времена, когато още нямаше гугъл и нямаше кой да ти каже нещо за тази „сложна“ професия.

Тогава по площадите излизаха сини ченгета и крещяха „врeмето е наше“. Оказаха се прави.

Тогава бабата беше малко момченце и им се радваше, докато хапвайки гъста пилешка супа гледаше репортажите от „народното“ „събрание“.

По селския мегдан вървеше един господин, който външно приличаше на човек, и полит-коректно крещеше.

 

Един колега й каза, че капитализмът щял да купи гнилата му путка и бабата се опита да визуализира какво точно е гнила путка.

 

В далечната 1970 година, когато баща й цар Борис ходеше на лов без охрана,

умря по-голямата й щерка.

Бабата ви 2 седмици.

А майка й (по-малката й дъщеря) се кри като животно в ъглите на къщата уплашена до смърт.

Преди това майка й я беше била за една открадната саксия, а после майка й я би защото не можеше да брои до 10.

Умря от медицинска грешка.

Бог й беше казал, че ако до 18 не я оженят ще си я прибере.

 

Бабата беше вещица. Имаше свещ от божи гроб, с която прогонваше лошото време.

Когато бабата умря, бабата си запази свещта й и няколко снимки.

На погребението й пусна хубава музика от грамофонна плоча, за да не скучаят гостите, но й направиха забележка.

 

Хубавото на ставането в 3 часа сутринта е, че можеш да измислиш нова идеология преди закуска. Домейните са запазени.

 

Защо по дяволите трябва да те ядосам, за да си кажеш истината…

 

 

Меринджей от маалата

С посвещение: Добчев глей си работата 🙂

Постмортем

 

 

Крадецът на праскови

 

Кой сте вие, кой ви познава и кой го е еня за вас

Щом добре не сте се продал

И нямате ускар

 

Светли величия вече високо звезди

Лолова, Тасева, Коканова

Татяна, Леда, Невена

Кои сте вие, кой ви познава и кой го е еня за вас

Щом добре не сте се продали

И нямате ускар

 

Едно на милион

След силно надвикване

На пода на борсата

Новата смяна успяват понякога

Да се продадат

С номинация за ускар

Нисък кредитен рейтинг

 

 

 

 

Уморените дървета ги убиват нали

Кандидатура за конкурс за сексуална поезия

 

Оранжевото куче иска да оноди оранжевия котарак

Това е невъзможно

Оранжевият котарак си спомня че е искал да оноди други котки

Това е невъзможно

Гневен минувач ми повелява да убия умореното дърво в градината ми

Това е невъзможно

Умореното дърво в градината е вече мъртво

 

 

 

 

Посвещение на Ваня Вълкова

Физиологичен и транскриптомен анализ на хетероморфни листа и хидрофилни корени

Старостилно

 

 

Жената с хетероморфните котки

Храни своите електронни гълъби

Играе с електронни кълбета и нишки от прах

Нейното порцеланово вчера

Ухае на чай

Яростно отрицание

Меланхолия

Канела

И ябълков пай

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

Теодора Танева – Бяло

Росен Тошев, Fish, 2007 г., 100х100 см, маслени бои, платно

 

„Адът – това съм аз“

Докосне ли те самотата,
дори с един единствен леден лъч –
бягай! Това е картичка от ада…
Злото в същността си е самотно
и желае тази самота.

Желае да я сподели, като зараза
с всички други – и колкото и много да са те
самотата му остава, самотата му расте.

Злото в същността си е самотно.
Праща картички от ада.

На тях си сниман ти
как сам себе си приканваш
в прегръдките на самотата.

 

Мога, но…

Мога да бъда язовирна стена.
Мога да бъда стена и на крепост.
Мога да бъда Берлинска стена.
Мога да съм и Желязна завеса.
Като стената Китайска мога да стана велика.
И смъртоносна – също минно поле.
Но Твоят глас от горе ме вика.
И виждам очите на мойто дете.
И един порив от сърцето извира.
Не съм тук, за да остана мълчание.
Не съм тук за да спирам.
Не съм тук за нечие назидание.
Затова ще съм като прелом фатална.
И като последен миг решаваща.
Ще съм Шанхай, ще бъда Арка триумфална.
Ще бъда мост и път, и проток, и пристанище.
Ще бъда, за да съм това, което свързва –
хората, звездите, седемте морета,
Ще бъда здрава връзка.
Стълба – от земята до небето.
Ще съм Вратата Бранденбургска.
Ще бъда ярко послание.
И като жената панагюрска
Ще развея вихрени желания.


И хаосът ще се разпръсне в светлината.
Ще се науча да редя клавишите,
Дори и да изгаря пианото.
Из основи ще разнищя
Шев по шев, без яд, но упорито
Всяка разпра, що опре до мен.
Видна ще съм – ярка, но и скрита
Докато не дойде чакания Ден.
Не искам да намирам края –
обречен е всеки опит от Твоето Слово:
“Аз съм алфа и омега, Началото и Края.”
Щом загина, ще ме възродиш отново.
И сега дори ме няма тук – обитава в мен безкрая.

Ноември, 2002

 

Бяло

Бели преспи, бяло, белота.
Ти обичаш зимата, любов!
И погледът ти някъде зареян
със снежинките изписва
едно бяло многоточие,
по което стъпва ангел.

Не е сън – на сутринта
Намерих бялото перо на прага.
И с него ще напиша бели думи,
Които със снега ще пропътуват
И битието, и космоса, и времето,
Които ни стоят на пътя.

2012

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Цветан Паров – Запали си, дай да дръпна

Росен Тошев, Wood, 2007 г., 100х100 см, маслени бои, платно

 

Запали си, дай да дръпна
Имаме, една цигара време
Тук на улицата, във града стар
В сенките, под мъглата сива
На стената мръсна, и паважа жълт
Светлината падна настрани
Лицето ти видях, изпитах грях
Свих се, остарях
Забих очи във теб
Забравих повече от всички
Научих малко но дали
Доверие или съмнение
Днес играя аз, утре ти
Тя,
цигарата ти изгоря

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Слава Костадинова – Седнах край реката

Росен Тошев, I love Croatia II, 2015 г., 80х100 см, c-print, маслени бои, платно

 

„Когато седнеш край реката
ще видиш труповете на враговете да преминават“

Седнах край реката,
а тя беше тънка,
полупресъхнала
чаках миг, времена, епохи.
Заваляха дъждове,
напълниха реката
и запреиждаха трупове –
различни съблазни,
клюки,
интриги,
оправдания,
безверие,
ярости,
зависти,
и някоя друга изневяра.
И всеки един труп ми отнасяше кожата.
Одраха ми милион кожи
и още някоя друга.
Както на розата изпадаха
разцъфналите листа
а остана пъпката,
така остана душата ми
за там към мига,
времената,
епохите.
Към вечността!!

 

Старецът и морето

Старецът и морето
Той беше много богат
имаше куче –
старо като него.
Имаше дървена лъжица
и пръстена паница,
която добрите хора
пълнеха винаги.
Старецът ядеше първи –
две, три лъжици,
а другото оставяше на кучето.
Старецът беше много богат.
Имаше стар дюшек и здрав юрган.
А на гърба му спеше кучето.
Старецът беше много богат.
имаше дом –
един стар сандък
и старото куче.
И цял живот мечтаеше за морето.
Старецът беше много богат –
имаше куче, дом и мечта!

 

Среща

Сутрин се срещам с лицето си –
там пред огледалото.
То, обаче, не отразява душата ми
( тя е само в очите ми)
а само усмивката, която казва:
“ Здравей майко“ на лицето ми,
защото се чувства толкова млада,
а всъщност знае, че е много по стара
идвайки от вечността…

 

Лудият

Всеки ден след изгрева на слънцето
той тръгваше на поход из града.
Хората с пръст го сочеха,
а той раздаваше целувки с ръка.
-Той е луд- така говореха,
но е от тихите луди в града.
Някои не бяха съгласни и спореха.
– Да го затворят – стига ни срама.
А той щастливо се смееше,
и раздаваше навред цветя.
Понякога танцуваше и пееше
и се радваше на малките деца
Веднъж едно малко момиченце
като го видя при него дотича
и смеещо се подаде му с радост ръка.
И Лудият го крепко прегърна
и майката този миг видя
и с ужас пищейки се втурна,
взе си детето и със силен ритник
събори нещастникът луд на земята.
А после мнозина към него се втурнаха
и омразата нямаше край.
А Лудият беше притихнал,
там на плочника, свит като кравай
и се молеше тихо
– Боже прости им. Милост им дай!

 

***

Вчера се разделих на две.
Оставих едната там,
а другата дойде във днес.
И сега нито вчера съм там,
нито днес съм тук
и утрето изобщо го няма

Когато щастието лепнеше
Когато тичах по прашните улички
щастието по краката ми лепнеше,
по късата басмена рокличка
и двете плитки на гърба ми подскачащи.
Когато за първи път се влюбих
щастието по устните ми лепнеше,
по дългите, извити мигли
и в ирисите на очите се събираше..
Когато първото ми дете изплака
по гърдите ми щастието лепнеше
и течеше от зърната
давайки живот на цветето.
Когато заваля снегът по главата
щастието вече по душата лепнеше
и по вените се стичаше –
да подслажда останалите пътища!!

Земята и снегът
Той й каза:
– Изпращам ти снега
и той ще те покрие.
Ще заченеш и ще родиш.
Земята се зарадва:
– Да ми бъде както си рекъл Боже.
Заваля снегът. Покри земята.
В прегръдката му заспа блажена.
и само птичи стъпки
рисуваха любов!

Деветият кръг
Разкъсваме парче по парче
надеждата обвита в мантия.
Кървят очите,
а сърцето ни мълчи:
катерейки се по кръговете на Данте!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X