Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Urban Patchwork
Писна ми от това посредствено, тъпо, светско съществуване. Не мога повече да понасям съседите, колегите и обичайните с тяхната бира и пържени картофи. Предавам се вече като виждам ясно как планетата ни галопира необуздано към едно системно и продуктивно за все същите мутри унищожение.
Планирах всичко до последния детайл. Направих един изчерпателен инвентар на хората, които мразех. Но не се задоволих само с това. Реших да направя списък и с онези, които мразеха мен. За моя изненада и радост, открих, че при съпоставяне на двата списъка, едно име съвпадна. Беше тая гнусна свиня, това мръсно копеле, тоя помияр, дето независимо от обстоятелствата, винаги ме наричаше „дебил“.
Окуражих се двойно и се запътих към бара, както всеки път след вечеря. Игра. На карти. Отворих бавно вратата и извадих сабята. Той, разбира се нямаше представа за скоростта на моя замах. Ни най-малкото подозрение.
Приближих се изотзаде му и казах: „Здрасти, Хуан“. Измърмори: „Ето те и тебе, де…“.
Сабята ми разряза врата му на мига и главата му има деликатността да изрече, докато се приземяваше лека и желирана върху основата си: „…бил“.
Harto de una existencia mediocre, estúpida y mundana. Cansado de soportar a los vecinos, los compañeros de trabajo y los habituales de la caña y el pincho de tortilla. Rendido ante la evidencia de que el planeta cabalga desbocado hacia una destrucción sistemática y productiva para los de siempre. Puede decirse que algo así era lo que sentía.
Planifiqué el momento hasta el último detalle. Hice un exhaustivo inventario de la gente a la que odiaba. Pero no estaba contento del todo. Opté por hacer una lista de aquellos que me odiaban y, con sorpresa y alborozo, comprobé que había un nombre que coincidía al confrontarlas. Era ese detestable cerdo, ese mugriento hijo de puta, ese perro que, fuera cual fuera el tema del que se hablase, me espetaba siempre: “imbécil!”
Redoblé mi simpatía por mí mismo y me encaminé ar bar, como cada sobremesa. A jugar. Al mus. Abrí la puerta lentamente y desenvainé. Él, por supuesto, no sospechaba la velocidad de mi muñeca. Ni siquiera el certero toque. Me acerqué por la espalda y le dije: “Hola Juan”. Él masculló: “Hombre, aquí está el imbé … .”
Превод от испански Катя Герова
списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X
