Валери Вергилов – Дунавски елегии

Ния Якимова, Скали 3, 2018 г., 145/108 см, акрилна боя, хартия

 

На Е. и Д.

Като в неразгадаем сън,
на някакъв далечен, диалектен Морз
пристанището се съобщава
с избледнялото си минало
и бавно, бавно параходът се отделя
от понтоните на спомена.

По долното течение – Лом, Козлодуй и Русе,
по горното – Радецки Марш, Виенски валсове.
Насам – Ампелиева кръв
налята в Дионисиеви гроздове
из дядовото лозе,
натам – измамата на бляна
и сгънат некролог забравен в джоба.

Таказавинаги
като завръщане и заминаване
тече реката, без значение,
брегъте само временен свидетел
на вечното течение –
течението на безследната вода.

 

Два стари бряста като стражи пазят
арена от кокичета опримчена от лишеи,
а по стената на хамбара
пълзи бръшлянът
и опипвайки камък по камък
никне наново в пукнатините.
Стопеното мартенско слънце
съхне в ненаситната пръст
лъскаво, лъвско
слънцето ближе коричка-останка
от ланския сняг – лак
под зефира на първия пролетен повей.
Дива круша разпуска през възли косите си,
не я свърта – пълна с птичи отвърстия –
и потрепва и тръпне напъпваща.

 

Из нежно-свежите цъфтежи на овошките,
по напращялата от пролет праскова
разцъфват пъпки
като пуканки по клонките.
По тичинки и венчелистчета
пчели долитат и отлитат без почивка.
Сега е меденият месец на зачеване,
сега и време за любов и за безвремие.

 

Въздухът тръпне и хълца,
задавен от чучулиги,
вятър из него лениво пъпли,
милващ и хлебно топъл,
върбата влажна се вайка
и свежда сантиментални вейки,
лозето натежава
от пиещи слънцето млади гроздове,
лъчите – пчели от жълт кошер –
пълзятиз моята пазва
и ме жилят по жилите:
жив съм.

 

Когато оранта е розова,
когато от дърветата
гнездата се отронват тромаво,
когато куцащи тополи крачат в залеза,
в далечината хълмът вдига своя хълбок
за гаснещото слънце. И се мръква.
Минава време
и в индигото на нощното небе
проблясват тук-таме звезди,
a северняк започва да свисти
по рибешките кости на дъждеца.
Ръми. Скрипти от някъде щурецът.
В разлялата се локва се топи
оглозганият месец.

 

Ледът ли навън се пука,
птици ли нощни чукат
сребърни гвоздеи в космоса:
кой съм, кой съм, кой съм?

Звездите – божи очи – мигат,
люти им дима от комините,
люти им от моите въпроси:
кой съм, кой съм, кой съм?

 

Защо реката ни привлича,
а винаги изтича
и не остава ни следа
от старата, изтеклата вода?
Защо тополите
нагазват в плитчините
да видят как се влачат
и чезнат надалеч водите,
догонвани от новата вода?
Защо са тайнствени
теченията и вълните?
Реката се изплъзва,
аз повече не питам.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Борислав Игнатов – Следващ ден

Ния Якимова, Пейзажи от бъдещето 3, 2018 г., 100/150 см, маслени бои, платно

 

Да живееш е да страдаш.
Да страдаш е да изпускаш.
Да изпускаш е да спечелиш от тотото,
докато в центъра на столицата ти
беснеят хиени.
Да бъдеш
(ама да бъдеш истински,
не като полиестерните хора
с витринени сърца
и хартиени маниери)
е да НЕ бъдеш.
Да спреш времето
да спреш света
да спреш себе си.
Да излезеш от паянтовата конструкция на мислите
и да се огледаш наоколо
без статичният шум на бялото царство
да те пили до обезумяване.
Отронвам се като кристална капка
от гърдите на света
разтапям се в непосилното безгрижие
което се стели отвъд всичко останало
и с удивление осъзнавам
как човечеството
светло, безумно
и недооформено
изгаря в пламъците на опита
да достигне до себе си
да достигне със сетните капки допамин
до следващия ден.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Беатриче Гунова – Влакчето на ужасите

Ния Якимова, „Лабиринт“ – Влязох в лабиринта, опитах се да намеря едно блещукащо бисерче в душата ми, но не намерих…, 2020 г., 161/107 см, фотошоп

 

+50°С -50°С

Би трябвало да има изход
колко ще трябва още
да летим надолу
да грачим гарги почернели
от отчаяние омраза
гъзове и цици завист.
Изпортената младост
една след друга отпътува
нанякъде, където
все още е по-богато,
другата чужбина.
Защото вкъщи ни е
чуждо.
Защото вкъщи
съвсем не сме щастливи.
Защото вкъщи сме като в чужбина.
И все сме разделени.
И само дрязги
витаят в мозъците ни
от жегата стопени.
Не можем всички
да работим в парламента.
Двайсет дузини
беззъбо зинали усти
безформена амеба.
Особено когато сме
пред тежка зима.
Особено когато токът
ще поскъпва.
Особено когато водата
е на свършване.
Особено когато
правителството ни е
тайнствено временно.
От мен се иска
само да замина.
Но аз оставам тук
И с вас ще изгладувам
ваште избори
и всички самозвани
политици.
Със вас ще стигна
и под дъното
с надеждата все някога
да ни просветне.
И тъй ще продължа докрая,
докато съм жива.
Да има при кого
детето ми
все някой ден
да се завърне.

 

***

Когато
изкачвам
стълби
все се питам:
при кого
и къде
отивам?
Обзема ме паника
искам да се затичам
обратно
но обратни
стъпала
няма

 

Влакчето на ужасите

Качваш се
Искаш да останеш жив
И крещиш
И другите крещят
Като слезеш с облекчение
Въздъхваш
Колко съм щастлив
Ах, колко съм жив

 

***

Пегасът е
изпечен темерут.
Предизвикателно
ме стрелка косо
във очите.
Копито вдигнал
не го забива във скалата
изворът да бликне
и отлита…

 

Аз си мислех, че
когато вратата
се отваря
влиза
един добър човек.
Ти
не мислеше така
и
затвори вратата.
Сега
двамата сме
от двете ѝ страни,
но никой от нас
не смее
да я отвори.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Ан Секстън – Смъртта на Силвия

Ния Якимова, Суета… Труд… Проблеми…, 2017 г., 90/90 см, маслени бои, платно

 

Смъртта на Силвия

В памет на Силвия Плат

О, Силвия, Силвия,
в ковчег със камъни и лъжици,
с две дечица, два метеора
в недоумение скитащи в малката стая за игри,
с отворена уста под чаршафа,
под бял сава̀н в няма молитва,
(Силвия, Силвия
накъде се отправяш
пишейки ми
от Дѐвъншър
за разсаждане на картофи
и отглеждане на пчели?)
как стоиш,
как си легнала тук?
Крадец –
как се промъкваш тук,
пропълзяла сама
в смъртта, която за себе си толкова дълго желах,
смъртта, за която и двете говорехме,
носехме в крехките си гърди,
толкова често всеки път
с по три сухи мартинита в Бостън,
смърт, която анализират и лекуват,
смърт, която говори като интригантка за булката,
смърт, за която сме пили с тебе,
смъртта, мотиватор за тихото ни дело?
(В Бостън
умиращият
го возят с такси,
да, нова смърт,
която пътува към къщи
с нашето момче.)
О, Силвия, припомням си заспалия барабанист,
бяхме му хвърлили око, в онази стара история
как искахме да дойде
като садист или нюйоркски елф
и да свърши работата,
необходимата, до прозореца, стената или яслата,
и оттогава той чакаше все
под сърцето ни, в нашия шкаф,
и сега аз виждам, че го запазихме
година след година, ние, стари самоубийци,
и откривам при вестта за смъртта ти
страшната склонност към нея като сол върху устните,
(И аз,
аз също.
А сега, Силвия,
ти си отново
в смъртта отново,
смърт, която се прибира вкъщи
с нашето момче.)
Аз просто си говоря
протягайки ръце към този камък,
каква е твойта смърт,
не е ли принадлежност,
кърти́ца, изпаднала
от някое стихотворение?
(О, приятелко ,
докато луната прочетѐ бедата
и кралят си тръгне,
и кралицата – безпаметна,
лентата лети и трябва да възпявам!)
О, малка майко,
теб също!
О, странна херцогиньо!
О, русо същество!

 

Разпитът на мъжа с много сърца

Коя е тя,
онази в обятията ти?

Тя е единствена, носех я в костите
и изгради дом, а беше просто креват
и изгради живот, а беше за повече от час
и изгради замък, никой не живее там
и изгради, накрая, песен
за церемонията.

Защо си я довел?
Защо чукаш на вратата ми
с дребните си историйки и песни?

Бях се свързал с нея по пътя, както мъж
с жена и все пак нямаше място
за тържественост или формалности
а тези неща са важни за жената
и, знаеш, живеем в студен климат
непозволено е да целуваш на улицата
затова се обвързах в песен, невярна песен.
Песен, наречена Брак.

Идваш при мен извънбрачно
риташ табуретката
и ме молиш да оценявам това?

Никога. Никога. Не и истинската ми жена.
Тя е истинската ми вещица, вилицата , кобилата,
майка на риданията ми, моята дреха от ада,
печатът на моята скръб, печатът на синините ми,
както и децата, които може да ми роди,
а също е интимно място, тяло от кости
да си го купиш честно, ако можеш,
да се ожениш, ако можеш.

И трябва ли да те измъчвам за това?
Всеки мъж има малка отредена съдба,
твоята се казва страст.

Горя в мъки. Не съм на себе си.
Креватът, който споделяме е почти затвор,
не мога да я наричам пеперудка, боболинка,
захарче, тиквичка, любовна панделка, медальонче,
валентинка, мажоретка, смехорана и всички
еротични глупости, които мъж казва в леглото.
Да кажа, че съм легнал с нея е малко.
Не само легнах.
Вързах я с възел.

Тогава защо стискаш юмруци
в джо̀бовете? Защо тътриш
крака като ученик?

Години връзвах възел в мечтите си.
Отварял съм насън врата
а тя стоеше там с престилката на мама.
В мечтите си веднъж видях я през прозорец с форма
на ключалка и обута като дъщеря ми
с розовите джинси и всеки път я връзвах
в стегнат възел. Веднъж дори кралицата дойде. И нея вързах.
Бе нещо толкова познато
затова го правех бързо.
Изпях я. Хванах я.
И запечатах я във песен.
Без друг апартамент за нея.
Без друга спалня.
Са̀мо възел. Възелът лежащ.
Така съм вкопчил ръцете си във нея
поглъщам и очите и устата й
във моите, тъй както и езика.

Да избирам ли ме предизвикваш?
Съдия и психолог не съм.
Ти притежаваш своя спален възел.

Дневни и нощни часове притежавам,
с деца, балкони и добра съпруга.
Завързал съм и други възли,
но предпочитам да не мисля
когато ти говоря. Не и сега.
Ако тя бе стая под наем, щях да платя.
Ако беше живот за спасяване, щях да спася.
Може би аз съм мъж с много сърца.

Мъж с много сърца?
Защо тогава трепериш на прага ми?
Мъж с много сърца не се нуждае от мен.

Хванат съм здраво в ба̀грите й.
Допуснах да ме хванеш с кървава ръка,
хванѝ овчарската ми свирка като подивял часовник,
да, подивял за моята кобила, моя гълъб, за чистото ти тяло.
Хората казват, че имам змии в ботушите
но аз ти казвам, единствен съм във стремената,
съвсем единствен, с тази съвършена форма в чашата.
Любовта на жената е в песен.
Аз я нарекох жената в червено.
Нарекох жената в розово, а тя бе
десет цвята
и десет жени.
Трудно ми е име да й дам.

Знам коя е.
Достатъчно я назова.

Може би не биваше да казвам тези думи.
Честно, май съм по-добър в целувките,
пиян като чушка, ритнал хомота
реших да те вържа завинаги.
Виждаш, че песента е живота,
живота, който аз не живея.
Бог е казал,
моногамията е жаргон.
Исках това да го пише в закона.
Но, знаеш, няма такъв закон.

Любовнико с много сърца, ти си глупак!
Детелините са станали тръни тази година
и добитъкът ще остане гладен
и камъните в реката
са изсмуквали мъжките сухи очи
сезон след сезон,
и всяко легло е било осъдено,
не от морал и закон,
а от времето.

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Криза на стиха

Ния Якимова, Ново Поколение, 2020 г., фотошоп, десени

 

hommage à Mallarmé

 

Созопол се преселва неусетно
в друг лингвистичен континент
на дигитални феромони
Състояла се природа без към нея
да се добавя нищо освен
татуираните нимфи на брега
сърфиращи в менюто на айфони
и gender фавни на неопределен следобед
залязват в чашата с водката мартини
Апарати за прихващане са тези къщи
на необитаемата смърт
и магистрали молове хотели също
нетрайните диспозитиви и форми на живот
в самата очевидност
на битийната еднаквост
и смазващо усещане за крайност
Да станеш себе си не е ли
въпрос на самоубийство
актът на върховно тъмно просвещение
Лица на чиста прозорливост
в маскирания разрив
на онтологическо свидетелство
те могат да предложат само стил
безсъщностни проекти
на безсъщностна основа
Nichtiger Grund des nichtigen Entwurfess
деформация на поведение
в превода на код блокиращ база данни
изкуство като мръсния трансфер
между корпоративните агенти
на договорена система
перверзията да обслужват
чужди наслаждения
когато Другият на наслаждението липсва
Като език конституиран от различия
които се стреми да превъзмогне
морето незатрогнато е
в плагиатския си колапс
това шумящо невротично нищо
в креативната стерилност
на вълнистите самоцитати
и нощен плаж на перлените екскременти
в ясното опустошение на едно изкуство
което знае че е невъзможно
Джентрифицирано влечение към смърт
от созополските къщи изпълзява
с гниещи ламели от солена влага
и брандове на хотелиерска рента
О твоят дом пустеещ
е пълен с мъртъвци и празен
и слабите числа на съкрушеност
скрепват последиците на брожение
Смърт индекс за несводим екстериор
в неотношение съотносими
сезонните работници на ада
чоплят травма която ги посреща празна
и как ще се обърнеш
към отминаващото в сенки
само за да го преправиш в послеслов
на обещаващи лазури
Езикът и смъртта в mise en abyme
на двойствена емблема
активност с цената на изместване
в основи на основа която е бездънна
език и смърт пленени в корелата
съдействащи без работа
в космическата безработност
на голата субстанция
и суровите фрагменти
на несъзнаван ужас
Единството на този свят се състои
в единната му нереалност
и в опити на радикалната заблуда
писането пилигримства
сред непредвидима пустош
разпръснатост, инертност и екстериорност
на безкрайното измиране
и смърт неусмъртима
в примамки на живота
Траурът разсейван в меланхолия
и меланхолията в сблъсък с траур
търси обекта си възможен
само като изгубен по начало
Това което им се дава ловко се отнема
през образи натрупани
до степен на спектакъл
вместо фордистката поточна линия
сами да се експлоатират
под формата на забавление
и архивиране на окабеленото съзнание
в архивирани правителства от идиоти
Тълпи и шанс откъслечно се мержелеят
по пристана в демократични синоними
но всъщност стегнати редици
на булеанови числа в прогреса на упадък
и декадентска церемония
случайното застъпване на звук и смисъл
в тълпи от думи и тълпите
разминаващи се минувачи
на суфлиращата подлост
Те мислеха че са свободни всички и за всичко
в истерия на споделена нелоялност
удвоени призраци в сломеното крило
на инвалидна птица
съвременни на несвоевременна парализа
в абстракциите на пазара и държавата
О да превъзхождаш само превъзходните онези
отменили шанса в замръзнал свят
на бляскав ледник от минали великолепия
извън стремежа към натрупване
когато никой тук не е способен да зачеркне
капиталистическата калкулация
Гларуси около гръмоотводния пилон
се упражняват в стриптийз
под жарко слънце на плажна карантина
page turner-и на книги
затискат страниците с щипки
читатели на номерирана заблуда
без да подозират че Книгата не съществува
освен във фикция на лицемерна добродетел
и противоядието на позорна слава
Светът невярващ че е способен
да си достави форма
на консолидирана необходимост
и благородството на отрицание съвпада
с нихилизма на частни капитали
теология на негативното превръща
куртоазната неудовлетвореност
в плебейско възмущение
от самото възмущение
и принцовете на поезията деградират
в принцове на мрежите и на тълпата
На света в самия му произход
шансът е заложен от гений на звездите
неотменим е шансът на чистото начало
докато слягаме се в пепел на предците
и аристократични лебеди
спасяват се поединично
в марша на колективни гъски
Те бяха тук за да докажат само
че никога не са били където трябва
и пяха в места където нищо не се случва
освен заемане на място
Поезията описание без място ни напусна
Цъфтяха созополските рози без защо
но и червеите без защо са също
в логическите парадокси
на превратната епоха
и заскобено в откъслечни анаколути
непознатото е познато непознато
и неизреченото е изреченото неизречено
това са връзките на стил
в сарториалното изкуство на шивачи
и самолегитимираща се глупост
извън непресметнати събития
защо мълчиш защо не все решение
в природата на лебеда
е вкаменената печал
извън подвижните опортюнисти
и групови промискуитети
Созопол в дереализация приветства
лебеда на Маларме замръзнал
в ледения психотизъм
на радикално избавление
Заровени са заровете в пясъка
и в кризата на стих ще се оголят
хвъргачи на хазартна страст
между чистите претенции
и симетричните страни на шанса
в тегнеща непредвидимост
играта отстрани е блудкаво противна
за фланьори на повседневно нищо
в идеологията на спасение
Разхвърлени телата от игрални кости
в слънчевия сплит на самомнение
и ръждясалата котва в сърцето на Созопол
инвалидизира властния си символ
Изчистени от субективност
в шаблоните на слънчева поквара
и монохромен мраз
на духовната стерилност
се нижат дните без последен миг
но и настоящият несъществуващ
ваканционни меланхолии и месианство
където зарът узурпира суверенната игра
на несуверенност
Това което не престава да не се записва
по вълните трепка в дантелената пяна
на непостижима дреха
Виж виж! това е шансът и той ни гледа
проблясващ в заслепените очи
но всъщност беше
празна консервена кутия

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мария Вирхов – две весла бяха забучени в

 

две весла бяха забучени в
живия плет пред къщата на
вятъра и между тях бе
опъната струна

06.03.1999 г.

Вирх

 

Бел. ред.: Посвещение в екземпляра на вятърът мъртъв език на Станимир Панайотов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Слава Костадинова – Как баща ми чете поезия

Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – White and Black Wings of an Angel

 

(пародия)

За да станете пчелар от нулата,
научете да анализирате
най-добрите медоносни растения.
Сред дърветата пчеларите различават:
липа;
върба
Череши
калина;
горски малини;
планинска пепел;
слива;
Ябълково дърво;
касис.
Най-често срещаните
цветни медоносни растения включват:
детелина;
котешка стъпка;
фацелия;
Мелиса;
краставица трева.
Тате може някога да стане пчелар
но това сега е само стихотворение…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Светлината е девствена за всичко, от което се срамувате

Петра Марино, Фотография; Фотография; Варна; 2015 – Going Through

 

Майолика

Вечно усмихнaтият
Шофьор на такси
Който лъже
Че е банков служител
И иска да има жена

Имало е години
В които се е прибирал
От нощна смяна
С парите за тристаен апартамент в софия
Бащата митничар
Битов алкохолик
Говори ласкаво
На сина си
Системен алкохолик
В един от малкото
Дни извън
Делириум тременс

Съседката им
Пенсионерка от късния соц
Приведена скубе трева
От тротоара

И тримата се хранят оскъдно
Смъртта очаква в края
Еднакво търпеливо
И тримата

 

В Малкият театър „Суонзи“

хартията лежи спокойно
не е мъртва
прахта и тя не е
под навеса за лодки

 

На себе си

Неизбежно е да приличаш на нещо
И дори да не приличаш на нещо
Приличаш на нищо
В тази неизбежност
Идваш на себе си

Картина на счупено стъкло
Ужасът покрит с любов, за да не е смъртоносен
Уморени очи зад стар диоптър
Малки мънички картини
Красиво съвападение
Твоят кораб е в пристанището
Хляб като ваза
Прояден от мишките
С пръст в устата на летяща риба
Стара усмивка зад жълти зъби
Очи, които не гледат в нещо
Първите знаци са видими
Светлината е девствена за всичко, от което се срамувате

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Маргарита Мартинова – On the line of death

Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – Waiting for the Ship to come

 

Красива

На покрива e стъпила пред нищото.
Последна, керемидката я пази.
От вятъра,
косиците разнищени
и мравчици по кожата й лазят.

Тревожна е. Ръцете са изтръпнали,
тръстикова, снагата се люлее.
Жестоко е
да гледа между къщите,
а долу викат: „Господ да е с нея!“

Сълзи преглъща времето изтичащо,
в кръвта си може скоро да нагази.
Страхливи са
минутите, различни са,
прииждат и се връщат на талази.

С кибритени кутийки мери полета,
изпълнени с крила от пеперуди.
Във многото
несбъднали се пролети
един прозорец в черно ще се буди.

Високото ще съпоставим с крачките
изминати по равните маршрути.
А детството
ще помним със играчките,
които никой, никога не купи.

За тебе имам книга недописана
със приказни реки,
с водица златна,
бряг с чакащи късмета си момичета
и тишина, от думите по-страшна.

Крилцата ти, разперени във нищото,
тъй кратки са във сенките
на здрача.
Очаквам те в поляните игличени.
Когато долетиш, ще спра да плача.
––––––––––––––––––

 

Зависимост

Очите ти са оцветили в синьо
цветята, къщите и клоните.
По пълнолуние излизат котки
по балконите
и пеят сини песни към Луната.
Прониква този цвят в душата,
от волята ми по-могъщ е.
Аз цялата във тебе се превръщам,
отнема синьото до дъно свободата.
Чрез тебе дишам и чрез теб живея.
Въже преметнато
през два небостъргача.
Обсебена от висините, крача.
Представяш ли си – ако ослепея
от гръм? От невиделица – градушка.
От разрез в посинелите ми вени.
Кръвта им с цвят и вкус непроменени.
А аз крещя: „Къде ти е ръката?“
След полета ми кратък към земята
последните ми мигове
ще са червени…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Йорданка Рашкова – Шумен

Петра Марино, Фотография; Варна; 2015 – Erasing Reality  

 

Този град ми навява уют.
С най-дългото кафене.
И гълъбите дето се разхождат по пешеходната.
Навярно си мислят, че са хора.
Подминавам ги, а те не бягат.
Една цигулка завинаги остана да звучи
в градската градина, сред цветята.
Платото е дом на богове и вятър.
Картини в старите къщи.
Поезия по залез.
Колело в дъжда,
на лятото в средата.
Най-ярката вечерница в нощта нашепва ми,
че съм принцеса.
Не си струва да се помни предателството на приятел.
Но помня щастието
на едно безумно лято.
И снежната вихрушка във очите, през онази първа зима.
Всички я проклинат,
а аз по детски ѝ се радвам.
И приказната нощ,
в която танцувам до припадък
и знам, че е последна…
Този град, винаги
ще ми навява щастие.
Шест години спомени.
А все едно отминал е един живот.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X