Ния Якимова, Пейзажи от бъдещето 3, 2018 г., 100/150 см, маслени бои, платно
Да живееш е да страдаш.
Да страдаш е да изпускаш.
Да изпускаш е да спечелиш от тотото,
докато в центъра на столицата ти
беснеят хиени.
Да бъдеш
(ама да бъдеш истински,
не като полиестерните хора
с витринени сърца
и хартиени маниери)
е да НЕ бъдеш.
Да спреш времето
да спреш света
да спреш себе си.
Да излезеш от паянтовата конструкция на мислите
и да се огледаш наоколо
без статичният шум на бялото царство
да те пили до обезумяване.
Отронвам се като кристална капка
от гърдите на света
разтапям се в непосилното безгрижие
което се стели отвъд всичко останало
и с удивление осъзнавам
как човечеството
светло, безумно
и недооформено
изгаря в пламъците на опита
да достигне до себе си
да достигне със сетните капки допамин
до следващия ден.
списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X