Ния Якимова, Пейзажи от бъдещето 3, 2018 г., 100/150 см, маслени бои, платно
Да живееш е да страдаш. Да страдаш е да изпускаш. Да изпускаш е да спечелиш от тотото, докато в центъра на столицата ти беснеят хиени. Да бъдеш (ама да бъдеш истински, не като полиестерните хора с витринени сърца и хартиени маниери) е да НЕ бъдеш. Да спреш времето да спреш света да спреш себе си. Да излезеш от паянтовата конструкция на мислите и да се огледаш наоколо без статичният шум на бялото царство да те пили до обезумяване. Отронвам се като кристална капка от гърдите на света разтапям се в непосилното безгрижие което се стели отвъд всичко останало и с удивление осъзнавам как човечеството светло, безумно и недооформено изгаря в пламъците на опита да достигне до себе си да достигне със сетните капки допамин до следващия ден.
списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X