Ния Якимова, Суета… Труд… Проблеми…, 2017 г., 90/90 см, маслени бои, платно
Смъртта на Силвия
В памет на Силвия Плат
О, Силвия, Силвия,
в ковчег със камъни и лъжици,
с две дечица, два метеора
в недоумение скитащи в малката стая за игри,
с отворена уста под чаршафа,
под бял сава̀н в няма молитва,
(Силвия, Силвия
накъде се отправяш
пишейки ми
от Дѐвъншър
за разсаждане на картофи
и отглеждане на пчели?)
как стоиш,
как си легнала тук?
Крадец –
как се промъкваш тук,
пропълзяла сама
в смъртта, която за себе си толкова дълго желах,
смъртта, за която и двете говорехме,
носехме в крехките си гърди,
толкова често всеки път
с по три сухи мартинита в Бостън,
смърт, която анализират и лекуват,
смърт, която говори като интригантка за булката,
смърт, за която сме пили с тебе,
смъртта, мотиватор за тихото ни дело?
(В Бостън
умиращият
го возят с такси,
да, нова смърт,
която пътува към къщи
с нашето момче.)
О, Силвия, припомням си заспалия барабанист,
бяхме му хвърлили око, в онази стара история
как искахме да дойде
като садист или нюйоркски елф
и да свърши работата,
необходимата, до прозореца, стената или яслата,
и оттогава той чакаше все
под сърцето ни, в нашия шкаф,
и сега аз виждам, че го запазихме
година след година, ние, стари самоубийци,
и откривам при вестта за смъртта ти
страшната склонност към нея като сол върху устните,
(И аз,
аз също.
А сега, Силвия,
ти си отново
в смъртта отново,
смърт, която се прибира вкъщи
с нашето момче.)
Аз просто си говоря
протягайки ръце към този камък,
каква е твойта смърт,
не е ли принадлежност,
кърти́ца, изпаднала
от някое стихотворение?
(О, приятелко ,
докато луната прочетѐ бедата
и кралят си тръгне,
и кралицата – безпаметна,
лентата лети и трябва да възпявам!)
О, малка майко,
теб също!
О, странна херцогиньо!
О, русо същество!
Разпитът на мъжа с много сърца
Коя е тя,
онази в обятията ти?
Тя е единствена, носех я в костите
и изгради дом, а беше просто креват
и изгради живот, а беше за повече от час
и изгради замък, никой не живее там
и изгради, накрая, песен
за церемонията.
Защо си я довел?
Защо чукаш на вратата ми
с дребните си историйки и песни?
Бях се свързал с нея по пътя, както мъж
с жена и все пак нямаше място
за тържественост или формалности
а тези неща са важни за жената
и, знаеш, живеем в студен климат
непозволено е да целуваш на улицата
затова се обвързах в песен, невярна песен.
Песен, наречена Брак.
Идваш при мен извънбрачно
риташ табуретката
и ме молиш да оценявам това?
Никога. Никога. Не и истинската ми жена.
Тя е истинската ми вещица, вилицата , кобилата,
майка на риданията ми, моята дреха от ада,
печатът на моята скръб, печатът на синините ми,
както и децата, които може да ми роди,
а също е интимно място, тяло от кости
да си го купиш честно, ако можеш,
да се ожениш, ако можеш.
И трябва ли да те измъчвам за това?
Всеки мъж има малка отредена съдба,
твоята се казва страст.
Горя в мъки. Не съм на себе си.
Креватът, който споделяме е почти затвор,
не мога да я наричам пеперудка, боболинка,
захарче, тиквичка, любовна панделка, медальонче,
валентинка, мажоретка, смехорана и всички
еротични глупости, които мъж казва в леглото.
Да кажа, че съм легнал с нея е малко.
Не само легнах.
Вързах я с възел.
Тогава защо стискаш юмруци
в джо̀бовете? Защо тътриш
крака като ученик?
Години връзвах възел в мечтите си.
Отварял съм насън врата
а тя стоеше там с престилката на мама.
В мечтите си веднъж видях я през прозорец с форма
на ключалка и обута като дъщеря ми
с розовите джинси и всеки път я връзвах
в стегнат възел. Веднъж дори кралицата дойде. И нея вързах.
Бе нещо толкова познато
затова го правех бързо.
Изпях я. Хванах я.
И запечатах я във песен.
Без друг апартамент за нея.
Без друга спалня.
Са̀мо възел. Възелът лежащ.
Така съм вкопчил ръцете си във нея
поглъщам и очите и устата й
във моите, тъй както и езика.
Да избирам ли ме предизвикваш?
Съдия и психолог не съм.
Ти притежаваш своя спален възел.
Дневни и нощни часове притежавам,
с деца, балкони и добра съпруга.
Завързал съм и други възли,
но предпочитам да не мисля
когато ти говоря. Не и сега.
Ако тя бе стая под наем, щях да платя.
Ако беше живот за спасяване, щях да спася.
Може би аз съм мъж с много сърца.
Мъж с много сърца?
Защо тогава трепериш на прага ми?
Мъж с много сърца не се нуждае от мен.
Хванат съм здраво в ба̀грите й.
Допуснах да ме хванеш с кървава ръка,
хванѝ овчарската ми свирка като подивял часовник,
да, подивял за моята кобила, моя гълъб, за чистото ти тяло.
Хората казват, че имам змии в ботушите
но аз ти казвам, единствен съм във стремената,
съвсем единствен, с тази съвършена форма в чашата.
Любовта на жената е в песен.
Аз я нарекох жената в червено.
Нарекох жената в розово, а тя бе
десет цвята
и десет жени.
Трудно ми е име да й дам.
Знам коя е.
Достатъчно я назова.
Може би не биваше да казвам тези думи.
Честно, май съм по-добър в целувките,
пиян като чушка, ритнал хомота
реших да те вържа завинаги.
Виждаш, че песента е живота,
живота, който аз не живея.
Бог е казал,
моногамията е жаргон.
Исках това да го пише в закона.
Но, знаеш, няма такъв закон.
Любовнико с много сърца, ти си глупак!
Детелините са станали тръни тази година
и добитъкът ще остане гладен
и камъните в реката
са изсмуквали мъжките сухи очи
сезон след сезон,
и всяко легло е било осъдено,
не от морал и закон,
а от времето.
Превод от английски Илеана Стоянова
списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X