Мариян Гоцев – Светлината е девствена за всичко, от което се срамувате

Петра Марино, Фотография; Фотография; Варна; 2015 – Going Through

 

Майолика

Вечно усмихнaтият
Шофьор на такси
Който лъже
Че е банков служител
И иска да има жена

Имало е години
В които се е прибирал
От нощна смяна
С парите за тристаен апартамент в софия
Бащата митничар
Битов алкохолик
Говори ласкаво
На сина си
Системен алкохолик
В един от малкото
Дни извън
Делириум тременс

Съседката им
Пенсионерка от късния соц
Приведена скубе трева
От тротоара

И тримата се хранят оскъдно
Смъртта очаква в края
Еднакво търпеливо
И тримата

 

В Малкият театър „Суонзи“

хартията лежи спокойно
не е мъртва
прахта и тя не е
под навеса за лодки

 

На себе си

Неизбежно е да приличаш на нещо
И дори да не приличаш на нещо
Приличаш на нищо
В тази неизбежност
Идваш на себе си

Картина на счупено стъкло
Ужасът покрит с любов, за да не е смъртоносен
Уморени очи зад стар диоптър
Малки мънички картини
Красиво съвападение
Твоят кораб е в пристанището
Хляб като ваза
Прояден от мишките
С пръст в устата на летяща риба
Стара усмивка зад жълти зъби
Очи, които не гледат в нещо
Първите знаци са видими
Светлината е девствена за всичко, от което се срамувате

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Маргарита Мартинова – On the line of death

Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – Waiting for the Ship to come

 

Красива

На покрива e стъпила пред нищото.
Последна, керемидката я пази.
От вятъра,
косиците разнищени
и мравчици по кожата й лазят.

Тревожна е. Ръцете са изтръпнали,
тръстикова, снагата се люлее.
Жестоко е
да гледа между къщите,
а долу викат: „Господ да е с нея!“

Сълзи преглъща времето изтичащо,
в кръвта си може скоро да нагази.
Страхливи са
минутите, различни са,
прииждат и се връщат на талази.

С кибритени кутийки мери полета,
изпълнени с крила от пеперуди.
Във многото
несбъднали се пролети
един прозорец в черно ще се буди.

Високото ще съпоставим с крачките
изминати по равните маршрути.
А детството
ще помним със играчките,
които никой, никога не купи.

За тебе имам книга недописана
със приказни реки,
с водица златна,
бряг с чакащи късмета си момичета
и тишина, от думите по-страшна.

Крилцата ти, разперени във нищото,
тъй кратки са във сенките
на здрача.
Очаквам те в поляните игличени.
Когато долетиш, ще спра да плача.
––––––––––––––––––

 

Зависимост

Очите ти са оцветили в синьо
цветята, къщите и клоните.
По пълнолуние излизат котки
по балконите
и пеят сини песни към Луната.
Прониква този цвят в душата,
от волята ми по-могъщ е.
Аз цялата във тебе се превръщам,
отнема синьото до дъно свободата.
Чрез тебе дишам и чрез теб живея.
Въже преметнато
през два небостъргача.
Обсебена от висините, крача.
Представяш ли си – ако ослепея
от гръм? От невиделица – градушка.
От разрез в посинелите ми вени.
Кръвта им с цвят и вкус непроменени.
А аз крещя: „Къде ти е ръката?“
След полета ми кратък към земята
последните ми мигове
ще са червени…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Йорданка Рашкова – Шумен

Петра Марино, Фотография; Варна; 2015 – Erasing Reality  

 

Този град ми навява уют.
С най-дългото кафене.
И гълъбите дето се разхождат по пешеходната.
Навярно си мислят, че са хора.
Подминавам ги, а те не бягат.
Една цигулка завинаги остана да звучи
в градската градина, сред цветята.
Платото е дом на богове и вятър.
Картини в старите къщи.
Поезия по залез.
Колело в дъжда,
на лятото в средата.
Най-ярката вечерница в нощта нашепва ми,
че съм принцеса.
Не си струва да се помни предателството на приятел.
Но помня щастието
на едно безумно лято.
И снежната вихрушка във очите, през онази първа зима.
Всички я проклинат,
а аз по детски ѝ се радвам.
И приказната нощ,
в която танцувам до припадък
и знам, че е последна…
Този град, винаги
ще ми навява щастие.
Шест години спомени.
А все едно отминал е един живот.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Екатерина Глухова – Ъгъла

Петра Марино, Фотография; 2019 – A Pink Dream with White Happiness and Black Fears 

 

Ъгъла

Във ъгъла на онзи дом
където съм бездомна и сиротна
съвсем мъничка и бледа
свивам се и само гледам
В ъгъла окаляна е истината
стените даже не поглеждат
неогряна е усмивката ми
В ъгъла на онзи дом
Домът на волната ми птица
която стига с взора си безкрайнините
е най-уютното местенце
Там скривам се за мъничко поне
В онзи дом
Ъгълът във който съхраних се
Макар да има само ръбове
които с остротата си съсичат
Ъгъла е най-мечтаният покой

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Беатриче Гунова – Светулката си е

Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – The old Pianist

 

***

Да си ембрион
в утробата ми
и тази
странно нова
тежест
да не ми тежи.

Да ти варя
вълшебна супа
за вечеря
и да засищам
вечния ти мъжки
глад
с магия и усмивка.

Между бедрата ти
приседнала да шия
скъсаното копче
на ризата,
която ти отива,
а ти да ми шептиш
в ухото
любовни щуротии.

Да пренаписвам
ден след ден
отблъскващия бит
на монотонно ежедневие
във фантастична
приказка
за двама.

И нощем
да не осветявам
с лампа газена
лицето ти,
за да го видя
защото, ако те опаря,
а ти наистина си бог
на мига ще те загубя…

Така си съчинявам,
докато търся
скъсаното копче
на ризата,
която ти отива…

 

***

Странен сън сънувах
тази нощ…
Сънувах кучето,
което ме разхождаше
по земните пътеки.
Моето куче
черно и красиво
ме обичаше
повече от себе си,
повече от всеки
друг.

Сънувам го
черно и красиво
да се лута
сред розовите облаци,
разхвърляни
по синята морава.

Съвсем естествено,
като насън разбирам,
че клетото ме търси
там,
където ми е мястото…
да се упътваме взаимно
по пътеките на
неизбродените хълмове.

Черно и красиво,
щом ме зърна,
че го наблюдавам,
през небесните пространства
с всичка сила
към мене се затича.

Черно и красиво
в устрем
към мене тича, тича
и чувам го
с човешки глас
да проговаря:
Погали ме по главата!

Събудих се.
Безответна нощ.
Сама на себе си
прошепнах:
Погали ме…
Погали ме по главата…

 

***

светулката си е
светулка по рождение
тя просто свети
в мрака

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Емилиян Иванов – Из „Стихове за философи“

Петра Марино, Фотография; София, ул. Граф Игнатиев; 2017 – Where the Night Sleeps

 

Кант

Песенно име, напевна проблема;
в безкрайни градини, вечно зелени –
на Чистия разум – твоите теми,
цъфтят и ухаят – в концепта за време,
в конструкта за наглед…; лишени
от връзка със конкретното, във мене
запяват категории – на твоята система,
понятията крайни – в стройна епистема…

И вижда ми сърцето
самотен старец, чадъра стиснал леко,
с добрия Лампе, дето
навсякъде го следва,
назад със крачка-две, полека;
към вечен мир – далеко.

 

Паскал

Каляската към бездната препуска –
остава недоказана една финална лема;
и все пак, нека да противното допусна –
ще бъде в Господа една душа спасена –
ще се възправи пред земята пуста
една кристална математика стаена,
една печална физика, сподавена и грустна;
горка механика, нежна акустика,

в пламнало гърло родени…
…Когато стръкче мислеща тръстика
се пречупва, аз формула, навеки разрешена,
виждам, докосвам я и виквам
със страстните теологумени,
които във сърцето ми поникват.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Илиян Семов – Международно

Петра Марино, Фотография; София, сградата на бившата Музикална гимназия; 2016 – Traces of Time 2

 

грозно

хубави и хитри
хиляди
Бай Ганьовци
събрани
на площада
неподредени

размахали
свити на
руло
свидни
свидетелства за
дисидентство

бият гърди
с тежки дипломи
спечелени на
промоция
в престижен
университет

и патетични
и отчаяно решителни
крещят
„Аз Не Съм Селянин!“

 

Архонт и Вълк
(по „Червената Шапчица“)

„Родино, защо са ти пораснали толкова ушите? „
„Ослушвам се.“
„Родино, защо са ти станали такива големи очите?“
„Наблюдавам.“
„Родино, за какво са ти тези огромни ръце?“
„За подаянията.“
„Ой, Родино! Изведнъж ти потекоха лиги..“
„Пак огладнях.“
„Но нали аз все още нося червената шапчица?!“
Вълкът скочил, свалил маската и се нахвърлил:
„А аз никога не съм имал Родина!“

 

международно

афганистанските момчета
вече знаят
да бягат
когато кучето е насъскано
на „мангал!“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Елица Кръстева – Берачка на глухарчета

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Flying in my Dreams

 

Берачка на глухарчета. Хич не е лесно!
Трябва да усетиш сладостта по аромата,
иначе за ден ще изчезнат,
разпилени от топлия вятър.

Трябва да наблюдаваш сенките на пчелите
как над жълтия прах просветват,
да събираш, като алчен скъперник – нахално и невъзпитано,
само най-едрите зрели монети.

Берачка на глухарчета. Трудна професия. Тясна специалност.
Трудова травма – заслепено зрение.
Луда самотност – това е ясно.
Поглед във най-непрогледното.

Берачка на злато на временен договор,
докато утихне светът.
После няма да помним, няма да помним,
щом всички парашутчета се разлетят.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Валентин Владимиров – Имам някакво странно усещане

Петра Марино, Фотография; София, сградата на бившата Музикална гимназия; 2016 – Traces of Time 3

 

Имам някакво странно усещане, че помня момента на тази снимка.
Мислех си, че вече съм голям.
Изтягах се на леглото и краката ми стигаха рамката. Това беше неопровержимо доказателство, че съм пораснал.
Вече всичко бе възможно. Сигурен бях, че ако се изтегна още малко, краката ми ще излизат извън рамката, а ръцете ми ще размесват облаците като миксер и ще правят всякакви сладки работи.
Сигурен бях, че мога да се разтягам, докато не падна от леглото в някаква розова мъгла, и да падам, колкото си искам.
Сигурен бях, че вече съм голям. Обаче, на гърба на снимката пише, че съм на 3.
Порастването си остана просто няколко сантиметра дължина, а в главата ми все още си се изтягат и разтягат същите мисли, че мога да падам и да размесвам облаци с ръце.
Това дете не спря да расте и да излиза от рамките. Какво голямо дете си останах

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Людмила Калоянова – Шепа череши

Петра Марино, Фотография; София, бул. Македония; 2018 – Neighbours’ Boundaries

 

всичко това
казваш
е трябвало да се случи –
преди кръвта от черешите
да напои устните ми:

синята рязкост на морето
където веднъж
прерязох
пъпната си връв
смъртта на залеза в лилавите
полета
от магарешки бодил
сред които все забравяхме
лейката на дъщеря ни

тялото на мама
леко
леко като лястовица
понесло се над кръстовете
(прощавай мамо
закъснях
дори за погребението ти)

кафенетата
приютили тъгата ни
на площад Барберини
тръпката на плътта
набраздена
от прокълнати
мостове

Сега знам
всичко това е трябвало
да се случи–
за да ми донесеш един следобед
шепа череши…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X