Палми Ранчев – Две черни псета

by New Social PoetryNo Comments

Антон Терзиев, I am the one that brings meat back home / Аз съм тази, която носи месото вкъщи или It’s gonna take a lot to drag me away from you/ Ще трябват много усилия, за да се откъсна от теб, mixed technique, pencil, silver oil, carcoal and acrylic on 300lb Fabriano Artistico paper, 56 x 77 cm, 2021

 

 

Накратко

На едно момче пребито
по време на протестите.

И днес същите отпадъци,
политически и всякакви,
смъртоносно замърсиха
душите и въздуха наоколо.
С животинско настървение
пребиха небесен ангел

заради огромните крила.
И желанието му да лети.
Не бил истински ангел.
Приличал на крилат изрод.
Финия алабастър на перата
само утежнявал вината му.

 

Истината

Съществува ли някой по-неприятен
от човека управляващ други човеци.
С юзда. Тояга. Безмилостен камшик.
Използва ги често. Или по-рядко.
Пречи на впрегнатите да проумеят,
че теглят и мразят горчивото бреме
на собственото си съществуване.
Без път са. И напразно се оглеждат.
Един до друг – никога не са заедно!…
Не са много добри!… Не се обичат!…
Още не казват истината – кой е той?…
Кои са другите?… Колко са на брой?…

 

Герой

Прошепна: Ис-с-ти-и-и-и-н-а-т-а-а-а-а!…
Проплака: Спра-вед-ли-в-о-с-т-а-а-а!… –
някъде дълбоко във въображението си.
Шепотът му е повече от тих. Дори ехото
в него не успява звучно да го повтори.
За какво тогава се събира тази тълпа?
Всички крещят: Справедливост!… Съскат:
И-с-с-тина-а!… Единствената и-с-с-тина!…
Да спомене ли, че преди всички наоколо
ехтеше призивно от повтаряните думи.
Възможно ли е заради някогашния шепот
да се превърне в признат от всички герой.

 

Две черни псета

лаят, обещават да впият
зъби в прасците ми.
Дори ще ме разкъсат,
ако няма висока ограда.

Наблюдавам ги, опитвам се
да разбера какво е
да си злобно куче.
Да лаеш след всеки минувач.

Да се зъбиш без колебание –
до края потънал
в собствената ярост –
оправдан от природата си.

И поисках да бъда
непознатият в далечината.
Не чува лая. Ръмженето.
Чаткащите злобно зъби.

 

Кой

Автомобилите, мотоциклетистът
с бяла каска. Двамата колоездачи,
изгърбени към кормилото. Другите
хора наоколо. Разговарят, смеят се.
Един до друг. Или разминаващи се.

Всички изглеждат толкова нормални.
И невинни. Тогава кой размаза главата
на гмурецът, разперил за последен път
криле, близо до пейката, на която седя.
Напразно се оглеждам за виновника.

 

В метрото тази сутрин

останалите пътници
ме блъскат. Извиняват се,
блъскам ги – извинявам се.
Оглеждам се в очите
на някого. Възкликвам:

Това съм аз! Прекъсват ме:
Не ти, не!… Аз съм!…
Първият крещи: Този път
съм аз!… Настава бъркотия.
Някой иска да слезе.

Друг щял да остане
вътре завинаги. Имал нужда
от повече място. Иначе
се задушавал. У-ми-рал!
Не, аз умирам! – крещи друг.

Звучиш доста добре.
Знам, не се умира по този
начин. Лъжеш. Не лъжа.
Примигвам. Кимам им.
Държа главата си с ръце

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Надежда Иванова – Един бог знае

by New Social PoetryNo Comments

Антон Терзиев, More money – Less blood, and More money – More blood, 25. 11. 2014, author’s blood, Fabriano artistico watercolor paper, extra white, 300lb, glass framed box, 70 x 44 cm, 2014 – 06.2021

 

днес видях един облак
жалко и
тихо прострелян
изпитах ужас
без сълзи за него
та нима мога
с нещичко да му помогна?
той облак
аз бяло цвете
разкъсан от лилави
лъчи
без плач, без рев
тих облак
който ми махаше ветровито
от небето
нима?
нима е толкова лесно да си облак?
и нима не откъснах от себе
си поне едно
венчелистче в негова чест?
някак разбирам
ние сме толкова различни
и толкова далеч
и дали разстоянието ни
различава
не
отроних венчелистче
поруменяло от скръб
че няма да съм
никога
облак
че съм цвете
тихо и жалко

 

Един бог знае

Как се озовах в твоето сърце
откакто се помня
съм пътник без посока
на престъпулката си
не съм хванала компас
помня само ножици
оттогава режа къс от себе си
и го разменям за сувенири
навсякъде където отида
Един бог знае
остана ли ми
нещо за даване

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Десислава Валентинова – Стая без изглед

by New Social PoetryNo Comments

Антон Терзиев, FUCK LUCK, 4-pieces set, 2 x 12,5 x 9, 3 cm and 2 x 11, 5 x 8 cm, Edition of 5+5 AP, 2016

 

Урок

Добри хора са само някои
Другите са кучета
Покрили се във дън гараж
С череша за връх на торището

Това научих вчера, четейки
Своята поезия. За хората.
И, след всичкото грозно на сайта
Вечният сайт ще се помни

Във вселената няма сонети
Като този, няма разсъмване
За онези, които не обичат

Своята учителка по рисуване
Добра редакторка в утринта
В училище отивахме след сънища.

 

Далечно плаване – I

Батист е име на материя
Платът на платовете е,
Заедно със Креп-сатена
И Кенара
Сега сме
Като на палубата на някаква яхта
И за малко поне това усещане,
Че все пак знаем накъде вървим
Се появява
Наистина чудо е
Човешкият дух

 

Стая без изглед

Имало едно време
Любов и хора
И всякакви неща ги свързвали

Само че не умеели
Да протегнат
Ръка, и да си ги вземат там и тогава.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Марион Колева – Къпането на котката-албинос в букет от бял люляк

by New Social PoetryNo Comments

Антон Терзиев, Paintkiller, а performance with the collaboration of Ultrafuturo group, Sofia, Bulgaria, 2007

 

(Сънят на крилатата мравка)

Когато черната мравка яхне белия тигър
люлякът лумва с най-си(яй)ния си пламък,
хитинът дълбае оникса на нощта
с абразивните си несъвършенства;
главата й се пръска
от шеметното опиянение –
да пришпорва облака
с усвоена полу-поддръжка,
да се докосва до гривата,
да се разбие
в пепелнорозовата стъкленица
на утрото
(термична вестителка);
с устрема на меките лапи
в зашеметяващото прекатурване,
с щръкнали пипалца,
така умело насочвани,
така свръхестествено несъвършени,
както никога повече
след тази нощ.
Vivere in tenebris ad somnia circa astra!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Дора Радева – Домакинско

by New Social PoetryNo Comments

Антон Терзиев, Disconnected People, 100 pairs of shoes, net cable, an installation with changeable measures and composition, 2009, detail

 

…. и така, един ден, докато пържиш картофи
до оградата на къщата ти ще кацне змей.
Бързо сваляш престилката, вземаш душ, обезкосмяваш се
даже слагаш грим.
Все пак змей ще те грабва.
…
А-а-а, не… Дошъл бил за пържените картофи.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Катя Герова – Дисциплинирай ума си

by New Social PoetryNo Comments

Антон Терзиев, Аquarell, object, 11 l mineral water, plastic, brush, 28 x 37 x 16, 2019

 

Живея с много открит човек
Недомлъвките са недопустими
Не казвам че се разбираме на сто
Не казвам че няма противоречия
Не казвам че всичко е мед и масло
Казвам само че недомлъвките
са недопустими дори във флирта
В пълен разрез с маниера на
Днешните развити телепатии
И с думата самосъзнание

 

Искам да съм берачка на памук
Под жаркото слънце на Джорджия
Искам да съм луда просякиня
През зимата на моста над Нева
Искам да съм ученичка
Укриваща се в къщата отзад в Амстердам
Искам да съм омъжена на 12 години
За дърт мъж от катуна където и да е
Да ми приседнат пуканките
в топлия киносалон

 

Територия романтика

Епикризата гласи:
Смъртоносни рани
Нанесени от лебед

 

След Деня на любовта

Край
Моята представа за
Мен самата
Окончателно се промени
Можела съм
да крещя истерично
Можела съм
Да съм груба и цинична
Можела съм
Да удрям с юмруци
Стени
Врати
Мъжки гърди
Да рухвам
Далеч от себе си
Съвсем вътре в себе си
Да изрязвам хартиени сърца и
Да ги залепям по тялото си

 

Дисциплинирай ума си
Дресирай мислите си
Те не са ти

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Милена Бакалова – Може да съм никоя

by New Social PoetryNo Comments

Антон Терзиев, Raw Cuts, object, dried pork, steel, various sizes, 2019

 

Ти забелязал ли си
Че понякога докато гледаш
Фешън Ти Ви
И наричаш майката на детето си
Най-тъпа и грозна жена
Това вече няма значение.

 

Автентично живея
На хълма
Всеки ден избор
Отдолу или отгоре
Да мина

 

Брилянтно точна
Си отпих от чашата
Колкото ми се полагаше
А най-красивият кошмар
Е споделеният
И нокътът върху стъклото-
Обетована земя
Обменяше цивилизации

 

Разхождам се с едни
Неносени от две години
Боксерки във чантата
Идеята е
Да ги метна в Перловска
През рамо
Но аз се притеснявам
Ако се заклещят някъде
В Орландовци
При Гробищата
Напролет да не цъфнат

 

Коледни лампички
Светлинни лъчове
И
Маслини на грил
Успях да купя
Разплаках се
От твърде силната емоция
Сега не искам да се прибера
Децата казаха по телефона:
„Забравяш твърде бързо,мамо“

 

Най-обичам
Екзалтираното неравновесие
В природата
Група лелички
Се наричат гальовно момичета
Единаци бели старци
Говорят за младо и сочно

 

2020 не можа
Да свърши света
А толкова искахме
2022 пак чакаме
Фейсбук да свърши
За да бъдем отново
Начисто с мъжът си
Зеницата ни свива
През опушено стъкло
Като при Затъмнение
И никога няма достатъчно
Чудеса

 

Може да съм никоя
Но на мен овулацията
Ми е дала само Поезия
А вие я преглъщате
Със аспирин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Каролина Алмишева – Църквата ми е заседнал асансьор

by New Social PoetryNo Comments

Антон Терзиев, The Birth of a Nation, object, dried pork, mesing, various sizes / “Раждането на нация”, обект с вариращи размери, сурово свинско месо, месинг, 2018

 

Спомени в сегашно историческо
прогарят корита
в пустинята на кожата ти.
Очите ти, тъмни
от ехото на пламъка
хвърлят сенки, едва
улавяни от периферията.
Спомен за решетесто слънце,
капещо между пръсти,
уязвени като кости
на музеен експонат.
Спомен за тътен
в сърцето ти
при звъна на
детския ти смях.
Малка тишина
захлупва ума ти.

 

Църквата ми е заседнал асансьор

Тихо е.
Като пред буря е.
Драскам с нокти по
деперсонализираното стъкло
на погледа ми,
невиждащ реалното, чистото, вечното в днес.
Опитвам се да скътам в избата на ума си,
там, при паячета и други разни твари
светли спомени да отлежават,
но щом заключа вратата,
кисело ми става под езика.
Опитвам се да вярвам в утрешната аз,
защото днешната е уморена
и предадена от вчерашната.
Църквата ми е заседнал асансьор.
Тихо е.
Като пред буря е.

 

Татко

Седя със татко
всеки сам посвоему
седим и пием
и пушим
той носи сълзите
на тази песен
аз нося неговите
Седим със татко
разговаряме за
менъуор
тин лизи
гари мур
ърт уинд енд файър
Седим и аз се чувствам
възрастна и равна
въпреки че
съм хлапачка
Седим със татко
разказва за детството си
щастливите си години в коми
колко срамежлив е бил
с момичето което харесвал
Седя и пуша
наметната със спомени
Обичам себе си
за спомените ми
за него
Той ще е
винаги тук
Седя…

 

Празнично така

Желание, изтерзано в думи,
побито с точка в изречение,
погребано в пощенска кутия,
празнично така…
Споделеност пари в гърлото
след звън на чашите с шампанско,
очи блестят в изпарения
от вярата във ближния или в стомашния рефлукс,
празнично така…
Мъгла във погледа ми,
блудкава чорба – мисълта ми,
щом чух „Кога дойде мама?“,
празнично така…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Ерика Джонг – Любовници на средна възраст І

by New Social PoetryNo Comments

Антон Терзиев, Ou Es-Tu Mon A(r)mour, readymade found leather boot, gesso, laser Simmons riflescope 4-12 x 40 SF black matte, desert camouflage tape, 53 x 34 x 11 cm, 2019

 

Неспособни да понесем
несигурността
на бъдещето,
се консултирахме с ясновидци,
медиуми, борсови гурута,
физици обещаващи
щастие на тази
или друга планета,
астролози по любов,
търсачи на Свещения Граал.

Търсейки сигурност
молехме за обещания,
любовни възли, вричания, пръстени,
сертификати, нотариални актове,
а беше достатъчно само
да позволя ръката ти
по тялото ми да се плъзне,
очите ти да намерят дълбините на моите
и вятърът да бръсне лицата ни
тъй както преминава
през костите ни
по-често отколкото ни се иска.

Полъхът е любов,
той е поезия,
пулса на кръвта
в слабините,
електрическия заряд
в мозъка.

Дългият ни скок
в непознатото
започна преди близо
половин век
и почти е
е приключил.

Мисля си за
амфорите с мед, натрупани една до друга
в Пест
надживели с хилядолетия
древните гърци
или за мебелите
в гробницата на някой фараон
върху които
никой не присяда.

Доверявай се на вятъра,
любими мой,
и на водата също.

Те имат
отговорите
на всички твои въпроси

също и на моите.

 

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев-Щурмана – Въглен – парченце мълния

by New Social PoetryNo Comments

Антон Терзиев, Some Sort of Status Quo, object, framed Peter Bruegel’s „Hunters in the Snow“ digital print reproduction, level, 15 x 21 cm, 2019

 

въглен – парченце мълния обрамчено
от твоите ръце заседна във окото ми,
момиче от дълбоката гора
като локомотивен дим от детството
на моето пътуване към теб,
момиче от дълбоката гора
ще го оставиш ли или ще го вдъхнеш
с устни – парченце мълния смесено със сълзи
момиче от дълбоката гора

Ло, прости ми, знам, че закъснях но to get off the rocks е трудна работа

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X