Втори септемврийски гълъбарник
(на планините Араратски)
1
гълъби сивосинкави и белоснежни
замръзва алеейки бръшлянът
зърното на въздуха мрачна суграшица
трохички семенца тревни семена
след дъжда небето се смекчи с обещание за циганско лято
droit du colombіer правото да имаш гълъбарник
високо под покрива на сградата живееха студенти и гълъби
гукането на гълъбицата септемврийски димитровчета
и като чудо от сънищата за средновековна Франция –
малък гълъбарник и двама влюбени хранят от дланите си с просо
гълъбите по площадите и гарите
сред туристи гастарбайтери велосипедисти
чернооко момченце на площада ми изплете гривна
по градските предградия където люпят семки по пейки
където млади мами се разхождат с колички край езерца –
навсякъде нищите гълъби пернатите комунисти:
техен е изпуснатият хляб и утринната светлина
невинният уличен секс неразделната смърт
нищета блаженство кратък живот маслинено клонче
2
двама влюбени хранят гълъби от дланите си наоколо светът се взривява
замръзва алеейки бръшлянът
високо под покрива на сградата в таванската стаичка гладен студент
замисля да промени света
и зреят и окапват димитровчетата
дъждът спира пръскайки по земята
слънчево просо ечемик леща овес
семената потъват под снега и покълва трева и така всяка година
по площадите излизаха тълпи по тях откриваха огън
на гарите вече няма да пристигат влакове
повече няма да има велосипеди широкополи шапки сергии
плетената гривна се превърна в змия и нито едно дете
не бленува забило лице във възглавницата и нито един
юноша не целува любимото момиче но
гълъбите на мира вярват че повече няма да има война на новата земя
в седмия месец на седемнадесетия ден на планините Араратски
Глас
На Денис
след вечността на адските мъки и египетските напасти
в пълен с шум ефир по портативната радиостанция се чува глас
„аз Луна, нямаме загуби, как при вас?“
„Сокол, разбрано, излизаме“
след катастрофата отчетлив тих глас
някой е до теб, някой жив, той излиза
той идва на помощ и сам също търси помощ
неизвестен оцелял, някъде в дима, в мъглата
смущения пращят в заглъхналата радиостанция
но аз те чувам в ефира
виждам силуета ти в мъглата, в мрака
толкова те обичам, излизам насреща
някой върви в мъглата, но те вече не са заплаха
това са приятели в сноповете на фенерите сред пепел и сажди
те сами видяха всичко със собствените си очи
на тях нищо не е нужно да им се обяснява
***
райски ден за погледа прозирен,
във водите зеленикави на Днестър обрасли с бук и габър
хълмовете твои, Молдова и Украйна;
ранно утро на кладенчови и безцветни сълзи
из очите на старица, тръгнала след просешкия вятър
по изоран от дупки път покрай добитък селски,
привързани кози – току-що петел пропя.
не се завърна от затвор овчарят, дето девата закла,
изнасилил тялото й, кичурите руси на юмрук навил,
дълго крил се по горите, отмъквал по нощите хляб и водка.
в туй утро на ранени, изнасилени, безумни
по склонове триполски броди русата девица из коприви,
и древността връз чирепите от червена глина
с прозрачни зарове играе и чертае име
на мъртвата царкиня с неведомите огърлици
и юношата с лък епичен, принца Елисей.
бавен въздухът е, времето въздушно, ето щъркел на червен и дълъг
крак подобен на църковен свещник и парафинна свещ
с езичето на пламъка – клюна.
ето бавно над Днестър щъркели отлитат,
и денят подобен е на люлка, изпусната и падаща
във зинал миг.
Превод от руски Владимир Сабоурин
списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X
