Щурец
Крилаткайки със златописмото
На най-тъничките жилки
Щурецът в кошницата на тумбака сложи
Прибрежни много треви и вери.
„Пин, пин, пин!“ синигерът изстреля.
О, лебедиво!
О, озари!
(1908-1909)
***
Участъкът е велико нещо!
Това е място за среща
Между мен и държавата.
Държавата напомня
Че тя все още съществува!
Началото на 1922
На Альоша Кручоних
Игра в ада и труд в рая –
Хубавоуки са първите уроци.
Помниш ли, ние заедно
Гризяхме като мишки
Непрозрачното време?
Сим победиши!
26 октомври 1920
Зверилник
Посв(ещава се) на В. И.
О, Градина, Градина!
Където желязото е подобно на баща, напомнящ на братята, че са братя, и спиращ кръвопролитната схватка.
Където немците ходят да пият бира.
А хубавелките да продават тяло.
Където орлите седят, подобни на вечността, означена от днешния, още лишен от вечер ден.
Където камилата, чиято гърбица е лишена от конник, знае разгадката на будизма и затаява физиономията на Китай.
Където еленът е само уплах, цъфтящ като широк камък.
Където хората са се издокарали.
Където хората ходят навъсени и мрачни.
А немците разцъфтяват от здраве.
Където черният взор на лебеда, който всецяло прилича на зима, а черно-жълтата му човка – на есенна горичка, е леко предпазлив и недоверчив спрямо него самия.
Където синият хубавелейшина отпуска долу ветрилото на опашката си, подобен на Сибир, виждаща се от уралския Павдински камък, когато върху златото на обгорелите треви и зеленината на гората е хвърлена синя мрежа от облаци и всичко това с разнообразни отсенки от неравностите на почвата.
Където австралийските птици ти се иска да ги хванеш за опашката и удряйки по струните да възпееш подвизите на руснаците.
Където пръстите ни се свиват все едно стискат меч и шепнем клетва: да отстоим руската порода с цената на живота, с цената на смъртта, с цената на всичко.
Където маймуните разнообразно ги е яд и показват разнообразни краища на туловището, и – като изключим печалните и кротки – вечно са раздразнени от присъствието на човека.
Където слоновете, кълчейки се както се кълчат планините по време на земетресение, си просят от детето нещо за хапване, влагайки древен смисъл в истината: „Папка ми се! Да хапнем!“ – и приклякат все едно просят милостиня.
Където мечките чевръсто се изкачват горе и гледат надолу, очаквайки заповедите на пазача.
Където прилепите висят оборено като сърцето на съвременния руснак.
Където гръдта на сокола напомня на перести облаци преди буря.
Където снишената птица влачи след себе си златен залез с всички въглени на пожара му.
Където в лицето на тигъра, обрамчено от бяла брада и с очи на възрастен мюсюлманин, ние почитаме първия последовател на пророка и четем същността на исляма.
Където започваме да мислим, че верите са затихващи струи на вълни, чиято засилка са видовете.
И че на света затова има толкова много зверове, защото те умеят по различен начин да виждат бога.
Където зверовете, уморени да реват, се изправят и гледат небето.
Където силно напомня мъченията на грешниците тюленът, с вопъл сновейки из клетката.
Където смешни рибокрили се обгрижват един друг с трогателността на старосветските помещици на Гогол.
Градина, Градина, където поглед на звяр значи повече от куп прочетени книги.
Градина.
Където орелът се оплаква от нещо като уморено да се жалва дете.
Където лайката прахосва сибирски плам, изпълнявайки старинен обред на родова вражда при вида на ближеща се котка.
Където козлите умоляват, провирайки през решетката раздвоеното си копито и махат с него, като придават на очите самодоволно или весело изражение, след като получат исканото.
Където надвисок жираф стои и гледа.
Където оръдейният изстрел по обяд кара орлите да погледнат небето в очакване на буря.
Където орлите се сриват от високите прътове като идоли по време на земетресение от храмовете и покривите на къщите.
Където космат като девойка орел гледа небето, после лапата си.
Където виждаме дърво-звяр в лицето на стоящия неподвижно елен.
Където орелът седи, обръщайки към хората шия, и гледа в стената, държейки крилете си странно разперени. Дали не му се струва, че се рее високо над планините? Или се моли? Или му е горещо?
Където лосът целува през оградата плоскорогия бивол.
Където елените лижат студеното желязо.
Където черният тюлен препуска по пода, опирайки се на дългите плавници, с движенията на човек, завързан в чувал, и подобен на чугунен паметник, открил изведнъж у себе си пристъпи на неудържимо веселие.
Където косматовласият „Иванов“ подскача и бие с лапа желязото, когато пазачът го нарича „приятел“.
Където лъвовете дремят, отпуснали лица на лапите.
Където елените неуморно тракат по решетката с рогата и си блъскат главите в нея.
Където в суха клетка патиците от една порода надигат единодушен крясък след кратък дъжд, все едно отслужват на божество – имали то крака и човка? – благодарствен молебен.
Където токачки са понякога звънки госпожи с оголена и нагла шия и пепелно-сребристо тяло, обличащи се по поръчка при същата шивачка, която обслужва звездните нощи.
Където в малайската мечка отказвам да позная съсеверянина и изваждам на светло скрилия се монгол, и ми се иска да му отмъстя за Порт Артур.
Където вълците изразяват готовност и преданост със скосени внимателни очи.
Където, като влизам в задушната обител, в която е трудно да останеш по-дълго, аз бивам обсипван с единодушното „глюпак!“ и с обелки от семена на безделните папагали, бърборещи гладко.
Където тлъстият блестящ морж маха като уморена красавица с хлъзгав черен ветрилообразен крак и после пльосва във водата, а когато отново се изтърколва върху дъсченото пристанче, върху сланинестото му могъщо тяло се показва мустакатата, четинеста, с гладко чело глава на Ницше.
Където челюста на на бялата висока черноока лама и на плоскорогия нисък бивол, и на останалите преживни се движи равномерно надясно и наляво, като животът на страната.
Където носорогът носи в бяло-червените очи неугасващата ярост на низвергнатия цар и единствен сред всички животни не скрива своето презрение към хората като към въстанали роби. И в него се е притаил Иоан Грозни.
Където чайките с дълга човка и със студено като обрамчено от очила око имат вид на международни гешефтари, за което получаваме потвърждение във вродонето им изкуство, с което ловят във въздуха храната, хвърляна на тюлените.
Където, припомняйки си, че руснаците са величаели изкусните си пълководци с името на сокол, и припомняйки си, че окото на казака, дълбоко хлътнало под извита вежда и окото на тази птица – роднина на царствените птици – е едно и също, ние започваме да уразумяваме кои са били учителите на руснаците във военното дело. О, соколи, събарящи с гръд чаплите! И острата й, протегната нагоре човка! И топлийката, на която рядко се случва да се занимава да набучва насекоми носителят на чест, вярност и дълг!
Където червената, стояща на ципестите си крака патица те кара да си спомниш за черепите на онези паднали за родината руснаци, в чиито скелети нейните предци са свивали гнезда.
Където в златистия кичур на птиците от един вид е вложен огънят на онази сила, която е присъща само на далите обет за безбрачие.
Където Русия произнася името на казака както орелът издава крясък.
Където слоновете са забравили своите тръбни викове и издават звуци все едно се оплакват от разтройство. Може би като ни виждат толкова нищожни, те започват да намират за израз на добър вкус издаването на нищожни звуци? Не знам. О, сиви набръчкани планини! Покрити с лишеи и треви в клисурите!
Където в зверовете загиват някакви прекрасни възможности както Словото за полка на Игор е било вписано в часослов по време на пожара на Москва.
Лято 1909, 1911
Богу
Зората слепотства немливо
Моретата яротстват срамежливо
Дете ломотства стенейки стон
И аз яротствам буйливо
Ние вси сме твоя! ние вси сме твоя!
И само ти един си наш един си наш.
Праотецът
Чувал от тюлени могъщи покрива тялото на ловеца
Широко се леят на рибната кожа измачканите покрови.
В препарираната суха есетра стрели
С орлови перца, копия прави и тънки
С камък, зъбчат кремък на носа вместо човка и чифт орлови пера на опашката.
Сурови могъщи отворени са очите, дълги жестоки косите на ловеца.
И лъкът в ръката със стрелата приготвена, внимателно протегнат напред
Подобно на окото на бог в съновидение, готов да се спусне с пееща песен: Дззи!
Върху груби кръгли дъски и каиши краката.
1919-1920
Това е годината, когато при нас в човечеството
Това е годината, когато при нас в човечеството
Идат пчелните богове
И с едра сълза блестят очите
На иконите в иконостаса на пчелите
На пчелата работничка
И едри блестят с крилата
С други богове.
Сурови, жестоки подобни на буря
А аз не вдявам дори първата буква „аз“.
***
Тебе пеем родун!
Тебе пеем бивун!
Тебе пеем радун!
Тебе пеем ведун!
Тебе пеем сивун!
Тебе пеем владун!
Тебе пеем вещун!
***
„Е-е! Ъ-ъ!“ – цял плувнал в пот
Подвиква на вола сиворог
И гмурка се ралото като видра в мочурливата бърлога.
Пролетният кисел дъвчеха и ядяха зъбите на дървеното рало
Бикът се гордееше с мощната гънка на шията
И с могъщия хълм на шията могъща
За да пленява с него кравите
И рогата заел от младия месец
Когато той блести над тъмен вечерен хълм.
Другият почиваше
Черно-син, с хълм на шията, с гърбица
Лежеше той, крадец на черно-синята сянка на дървото
С нея сливайки се.
Жабите усърдно се молеха, надувайки големи мехури
Както тръбач надува рог
Надули мембраните на ушите, раздувайки бели кълба.
Тлъст свещеник седеше отпред
Очите златни опулени
И книгата на времето четеше.
Костенурките протягаха шии сякаш учудени
Все едно изумени от нещо в света, протегнали се към тайната.
На пролетните миризми и ветрове картечницата –
Събуди се, мислителю, има все пак нещо –
В намръщени лобове и ноздри
Запленявайки ноздрите с куршумите на красотата на обонянието
Трещи чевръсто „ту-ту-ту“.
Цветята водеха боеве, въздушни боеве с прашец
Сражаваха се със залпове на оръдейни аромати
Биеха се с битвите на миризмите:
Който е по-медовит ще стане победител.
И даваха уроци по друга война
И на миризмите пролетната картечница
И вечерът като първосвещенник на зората
С битките на миризмите се биеха цветята
Прелитаха дъхави куршуми
И стройното и могъщо пеене на жабите
В чест на ясното време.
Хора, учете се на новата война
Където изстрелите са от сладък въздух
Окопите от брачни цветя
Стрелбата, бойните заповеди – от небето меденосладко.
И се надигаха като молитвеници
Като богослужебни книги мехурите
На гръмко квакащите жаби
Набожни както винаги вечер при тихо време.
Пролет 1921
***
Обитател-бивател не в този свят
Отблизо можах да опозная вечността.
Тя живее с приятели в мир
Тя се слави като майка на безгрижието.
***
В онази година, когато момичетата
За първи път ме нарекоха старец
И ми викаха „Деденце“ – на глас презирайки
Оскърбения заради тялото, съвсем не срамежливо
Сервирано, но не изядено ястие
С ръцете на дългите нощи
В лечилниците на здравето –
В този ручей на Нарзан аз
Облях своето тяло
Възмъжах и заякнах
И се събрах в едно цяло.
Жили изпъкнаха на ръцете
Стана по-широка гръдта
Брада свилена
Затуляше шията.
7 ноември 1921
***
Ра – виждащ очите си в ръждивата и червена мочурлива вода
Съзерцаващ съня си и себе си
В мишлето, което тихо краде злака на блатото
В младото жабче, надуло бели мехури в знак на мъжество
В тревата зелена, порязала с червен почерк снагата на момиче, превито със сърп
Което събира острица за огрев и покрив
В струите на рибите, полюшващи тревите, пускащи нагоре мехурчета
Обкръжен от Волга на очите.
Ра – продължен в хиляди зверове и растения
Ра – дърво с живи, бягащи и мислещи листа, издаващи шумолене, стонове.
Волга на очите
Хиляди очи го гледат, хиляди зирки и зинки.
И Разин
Който си миеше краката
Вдигна глава и дълго гледа Ра
Тъй че опнатият врат почервеня на тясна бразда.
Навивка
Мра
омъртвял
омъртвелост
ломотея срамежливо
яростея мълчейки…
слепотея немотно…
суетея мълчейки…
маятея се крещейки…
Аз съм твой. Аз съм твой…
Внимателно чета пролетните мисли на бога
Внимателно чета пролетните мисли на бога в шарката на пъстрите крака на жабата
После на Омир треперенето като талига на великата война, все едно чаша задрънчава от минаваща каруца.
Черепът ми е неандерталски с вдлъбнато чело.
И казвам: всичко това е било! всичко това е по-малко от мене!
Мрачно
Щом на себе си омръзна
Ще се хвърля в златното слънце
Шумящо крило ще надяна
Ще смеся порок и свято.
Аз умрях, аз умрях и шурна кръв
Широк поток по бронята.
Свестих се аз вече инакъв
Обгърнал ви пак с окото на воин.
О, ако Азия сушеше с косите
О, ако Азия сушеше с косите
Лицето ми със златен и сух пешкир
Когато в студен се къпя ручей.
Сега аз съм скромен пастир
Плитка плета от Рейн, Ганг и Хуанхъ
И кравешко рогче лежи наоколо някъде.
Рог отрязан с трион и звънка цепната тояга.
***
На людошта плисканието глухо
На пустошта немотението глухо
Свити в иглолистен венец.
Нейде мълчаха страдаейки
Някой склони се ридаейки
Склони се към дъгата на седлото.
Аз затварям клепачи и виждам пагодите благоуханни
Аз затварям клепачи и виждам пагодите благоуханни:
Тук е живял мамутът, любимец на богдихана.
И от края на стрехата леят на пода своя звън звънчетата
И на пъстроцветните светилници горят красиво венчетата.
Аз виждам на керченска могила подземната зора
И дъгата висяща и сивосинкавия дим
И на червените камъни полета, и воя, и гърма.
И червения дъжд, ужасен за дивака.
Но какво е това? Към облаците посивели
Лети кумирът с изпънато напред чело.
1911
На огневода
Слово пея аз за това
Как огневодът, от струи пот покрит, в овчарска кожа от пепел, дим и сажди
Тъмен и смугъл
С бяла цепеница теб хранеше
Дървоядния звяр на огъня.
Той, жълтозарен, ту се криеше като смърт
Зад оградата на тъмнината, ту лягаше на кравай като куче
В листата на черното дърво на мрака.
И тогава окото му ни обаждаше за перушината на земеродно рибарче.
И като черни пера падаше черната клонка на тъмнината.
После диво се нахвърляше и гризеше, пробляснал със златна грива
Куп цепеници среброрунни
Ту глухо виеше, надигнал паст към небето – от студа пламенен глад, жалвайки се на звездите.
През решетката на прозореца звездите гледаха.
И теб, о, огън, работникът хранеше
С труповете на бели брези от уплашена горичка
Които люлееха глави, за нощта шумолейки
И че на него все му е малко, а и те не са толкова много.
За идването на човеците бяха техните жалби. Даже
Върху табелата „Продажба на гробове“ (крясък на улиците на тъмнината)
Падаха тихите сажди.
23 октомври 1917
Б
От Баку и до Бомбай
За Бизант и за Багдад
Кат Мирза Баб в Енвер бей
Тържествен бие звън камбанен.
„Сега“ на Бакунин
Сега в Баку.
***
Разхожда се ветрения боздуган
По златната войска на нивите.
Билото сутрин, ден стана.
Блажен, който сутрин бил е ленив.
***
Още веднъж, още веднъж
Аз за вас съм
Звезда.
Горко на моряка, измерил
Неверен ъгъл между своята ладия
И звездата –
Той ще се разбие в камъни
В подводни плитчини.
Горко и на вас, заели
Неверен ъгъл на сърцето към мен –
Вие ще се разбиете в камъни
И камъните ще се надсмиват
Над вас
Както вие се надсмивахте
Над мен.
(Май 1922)
***
Лунна светлина и бялата ограда
Тополите като ята платна
Тук идва нощният лада –
Вратичката е с вдигнато мандало.
Аз ви призовавам със сабя
Аз ви призовавам със сабя
Да допрете ризата.
Нея я няма.
Да кажете със сабята: кралят е гол.
Това, което ние направихме с пуха на диханието
Аз ви призовавам да направите с желязото.
15 февруари 1922
***
Чудовището, дето върховете обитава
С ужасен задник
Докопа носещата стомната
Със прелестния поглед.
Тя се люлееше подобно плод
В клонака на косматите ръце.
Уродът чудовище
Доволно е, развлича се на воля.
(1908-1909)
Когато умират конете – те дишат
Когато умират конете – те дишат
Когато умират тревите – те съхнат
Когато умират слънцата – те гаснат
Когато умират човеците – те пеят песни.
(1912)
***
И аз свирувах на свиралото си
И светът желаеше си на желалото.
Звездите послушни ми се свиваха в плавно кръжило
Аз свирувах на свиралото си, изпълнявайки на света орисилото.
Началото на 1908
Превод от руски Владимир Сабоурин
по изданията Велемир Хлебников Собрание произведений в 5 т., Ленинград: Издательство писателей в Ленинграде, 1928—1933; Неизданные произведения, Nachdr. von N. Chardžievs Ausg. der „Unveröffentlichten Werke“ Moskau 1940, München : Fink, 1971; Творения, Москва: Советский писатель, 1986.
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017
