Денис Нуф – В сянката на щастието

Ивайло Божинов

 

Предстоящите редове са извадка от страници на дневник, намерен в туристическа хижа, разположена сред гъстите гори на Стара Планина.

 

„15-04-2015

          Соня успя да ме убеди, че имаме нужда от тази почивка. Съвсем вярно е, че стресът на работа започва да ми се отразява все по-зле, а и ненавременната смърт на брат ми още повече навреди на нервите ми. Това, което Соня отказва да разбере е – ние имаме нужда от тези пари. Ето, тя вече е в третия месец, а ние дори не сме пребоядисали втората спалня, не сме купили нищо от така нужното като количка, кошара, памперси. Тя ме уверява, че имаме време за всичко, че всичко ще се нареди, но това дълбоко чувство на тревожност не ме оставя на спокойствие. Трябва да работя. Усещам, че ако продължавам с това темпо, съвсем скоро ще ме повишат и тогава, може би, нещата ще се поукротят. Не исках да си вземам почивка. Шефът настоя, че имам нужда от такава. Въпреки нежеланието си, удължих отпуска си и след погребението на брат ми, вместо да се върнем във Велико Търново, продължихме към планината. Соня вече беше резервирала тази прекрасна хижа, сгушена сред вековна гора. Понякога си мисля че жена ми е говорила лично с шефа ми, за да го помоли за тази почивка. Не виждам друг начин г-н Делов да разбере за самоубийството на брат ми. Не помня да съм му споменавал дори, че имам брат. Имах. Трудно ми е да мисля за него в минало време. Обвинявам себе си, че го изоставих сам в Рибарица, можех да го прибера при себе си, да му помогна да стъпи на краката си. След смъртта на родителите ни двуетажната семейна къща опустя, а брат ми така и не успя да си намери жена. Живя сам в голямата къща до последния си ден. Намерили го полицаите, които били извикани от съседите, защото кучето не спирало да лае. Опитвам се да си спомня последния ни разговор, но паметта отказва да ми припомни. Сега стоя на кухненската маса на тази топла хижа и пиша тези редове в тефтер, който намерих в шкафчетата. Не мога до обясня това спонтанно желание да изпиша мислите си, може би, просто не искам да товаря Соня с тези чувства. В ученическите години бях проявил желание да стана писател и дори бях публикувал няколко разказа в местния вестник на Рибарица, но след гимназията това желание се изпари и бързо се насочих към икономическата сфера. Определям този завой на интересите като много правилно решение. С писателство нямаше да мога да осигуря на Соня живота, който тя заслужава. Може би дори нямаше да можем да си позволим тази почивка, тази хижа. Но желанието за писане от време на време се появява и неистово ме побутва към съзидание. И тази вечер така се случи. Станах от дивана, на който гледахме вечерните новини и затърсих лист. Соня е свикнала с тези мои спонтанни изблици и не ме закача, когато седна да пиша. Сигурен съм, че осъзнава благотворното въздействие на писането върху мен и може би се надява, че така ще преживя по-лесно загубата на брат ми. Сигурен съм, че ако ѝ споделя за вината, която чувствам, ще ме укори и ще започне да ме убеждава, че нямам такава. Аз съм на мнение, че каквото се случва с близките ни има косвена връзка с нас и нашето отношение към тях.

Преди да се запътя към топлото легло при Соня, искам да споделя впечатленията си от местността. Възхитен съм от гъстата гора, килимът от елови иглички меко пружинираше под краката ни, докато пристъпвахме към дървената веранда на къщичката. Наоколо няма никой, нищо. Най-близкото населено място е на четири километра през гората – малко селце със странно име, което не успях да запомня. Тук, на високото, е все още хладно, но след като запалихме камината пространството бързо се затопли и уютът на този временен дом ме омагьоса. Ще се опитам да се отпусна, няма да мисля нито за работа, нито за брат си, нито за всички грижи, които ме очакват в града. Днес не успяхме да се разходим, но обещах на Соня утре да отидем до близкия връх, сигурен съм, че чистия въздух и приятната гледка ще ме отпуснат достатъчно, за да се насладя на почивката.

16-04-2015

          Събудих се с мисълта за тези бели страници. Отдавна не се беше случвало два дни подред да искам да пиша. Реших, че да попълвам това подобие на дневник още сутринта би било нелепо, затова успях да удържа желанието поне докато се приберем от обещаната разходка. Надигайки се от леглото, се надявах, че ще има какво да запиша тази вечер. Въпреки кратката разходка, която направихме, имам какво да разкажа. Още сутринта, докато Соня си вземаше душ, а аз приготвях кафето, ми се стори, че забелязах силует сред дърветата. Отдадох това мимолетно видение като резултат на все още събуждащото ми се съзнание и на изпаренията от завиращата вода на котлона, играещи бурния си танц пред прозореца, защото, когато се  вгледах, където ми се стори, че видях сянката, там нямаше нищо друго освен дървета и храсти. Когато седнахме на верандата с горещите кафета в ръце, аз вече бях забравил за тази игра на сенките. Соня се разприказва за нейните приятелки и колеги, забелязах, че гальовно гали корема си. Тя няма търпение да дойде шестият месец, когато ще излезе по майчинство и няма да се върне на работа следващите три години. Въпреки бременността ѝ, мениджърът не я оставя на спокойствие и все така ѝ надува главата с личните си проблеми. Соня често говори за него, понякога си мисля, че между тях може да има нещо повече от колегиални отношения, но не си позволявам да задълбавам в тези мисли. Вярвам на Соня безусловно. Когато я срещнах, в последният курс на университета, се влюбих в нея до уши и още тогава знаех, че тази лъчезарната блондинка някой ден ще роди детето ми. И, ето, пет години след онази среща в двора на университета, тя носи в корема си нашето дете. Оженихме се на третата година, но изчакахме докато тя успее да се установи на работа в рекламната агенция. Мисля че на сватбата ни за последно се видях с брат ми… Аз съм отвратителен по-голям брат. Оставих го там сам… Не! Отказвам да мисля за това, а още по-малко да пиша за това. Докато допием кафетата си, слънцето вече беше високо над хоризонта; часът минаваше 13:00, когато стегнахме малките раници и тръгнахме по криволичещите пътеки през гората. Наситеният въздух разшири дробовете ми, крачехме бавно покрай дърветата, а когато стигнахме на открита поляна над гората пред погледите ни се разкри целият хоризонт. Под над се простираше гората, а в далечината се мержелееше селото, чието име не успях да запомня. Нашата къщичка се губеше сред сенките на гъстите дървета и колкото и да се взирахме не успяхме да я открием. Вече на върха, хапнахме сандвичите, които си бяхме приготвили и сладко допихме горещия чай в термоса. Усещах, че под зимното яке гърбът ми се поти, вадичките се стичаха по гръбнака и гъделичкаха кожата ми. Съвсем лекия полъх галеше лицата ни, а слънцето топлеше грижовно. През цялото време си представях как по-късно на кухненската маса ще опиша тези равнини, долини, колко тъмни са сенките на гората и колко кървав е залеза.  Когато слънцето тръгна към заник, облаците се разпокъсаха над нас, заревото на последните лъчи обагряше всичко в оранжево и все по-червено на запад. Преди слънцето съвсем да се скрие зад хоризонта, вече бяхме тръгнали по пътеката. Тишината беше умопомрачителна, отчетливо чувах дишането на Соня, долавях дори собствения си пулс, замаскиран под шушукането на якетата ни. Когато седнахме да вечеряме, нощта се беше спуснала над местността и всичко тънеше в непрогледен мрак. Малката лампа на верандата светеше леко, колкото да отпъжда животните, осмелили се да доближат нашия уют, но светлината ѝ не докосваше мрака на гората. Докато миех чиниите, а Соня вече се беше излегнала на дивана, отново ми се стори, че видях нещо сред мрака, но не обърнах внимание на виденията, които умореното ми съзнание ми пращаше. Засмях се на плашливостта си и седнах на запиша впечатленията си от деня.

Тук ми харесва. Иска ми се да можехме да останем завинаги.

17-04-2015

          Днес вече съм сигурен, че видях някого сред дърветата. Приготвяхме закуската си, а Соня отново говореше за мениджъра си. Започнах да се дразня от този факт, но нищо не ѝ казах, все пак, и тя има право да се оплаква от работата си. Просто ми се иска, докато сме на тази почивка, да си позволим да забравим всички тревоги, които ни очакват във Велико Търново. Докато тя режеше домат на слайсове и прилежно ги подреждаше до сиренето, а аз запарвах чай, погледът ми неволно се зарея през прозореца. Тогава видях силуета, който стърчеше между дърветата като огромна сянка. Веднага насочих вниманието на Соня. Сподели, че и вчера ми се е сторило, че съм видял нещо. Тя гледаше в посоката, която сочех, но така и не видя силуета, който отчетливо се открояваше сред тъмнозеленото на гората. „Въобразяваш си, сигурно е просто сянка, там няма нищо“, усмихна ми се, но съм сигурен, че видях съмнението да обрамчва погледа ѝ. Когато върнах погледа си от нея към мястото, между дърветата наистина нямаше нищо. Нито гората, нито нейната тишина помръдваха в априлската сутрин. Съгласихме се, че фантазирам и тя продължи да говори за шефа си. След закуска се случи това, което си струва да запиша тук – намерихме си приятел.

 Както и вчера, решихме, че отново ще се качим на върха. Разходката вчера беше оставила приятни впечатления и искахме отново да се потопим в свежата хладина на планинския кът. Съвсем в началото на пътеката, иззад дърветата към нас изскочи малка черна топка – кученце. В първия момент, стъписани от появата на тази пухкава топка, не успяхме дори да се зарадваме на добродушието на животинчето. Соня първа клекна и прегърна кучето, изобщо не се притесняваше, че може да има бълхи или че може да е болно. Кучето веднага я заблиза по лицето и ръцете. Късата опашка се мяташе диво от щастие, че среща хора в тази пустош. Когато посегнах да го погаля животинчето ме клъвна по пръста и оголи малките си зъбки. „Не те хареса“ разсмя се Соня, „ще свикне, няма страшно“, не разбрах на мен ли говореше или на кучето. Решихме, че най-малкото, което можем да направим е да го приберем сега, за да го върнем в селото, когато се връщахме. Може би някой си го търси?

 Цял следобед Соня си игра с черната топка, която шеговито нарекохме Белчо, смехът ѝ кънтеше из долината, имах чувството, че я чуваха и в селото. Не опитах повече да доближа животното, то ясно показа несъгласието си да общува с мен. В него момент, докато гледах как Соня завира усмивката си в козината на Белчо, усетих ревността да завладява душата ми. За щастие Соня се съгласи да не го вкарваме в къщата и го оставихме на верандата. Надявах се, че ще избяга обратно в гората, но когато след вечеря надникнах към верандата Белчо лежеше на дъските, заровило муцуна в козината си, до него се търкаляха остатъците от храна, която Соня му остави. По време на вечерята отчетливо чух почукване по стъклото. От рязкото движение вратът все още ме боли. Соня ми каза, че си въобразявам, „сигурно са клони“. Наистина имаше вятър. Мракът зад прозореца беше непрогледен. Опитвам се да не мисля за притеснението, което ми се стори, че пробяга по лицето ѝ. След вечеря тя се настани на дивана и за първи път от идването ни в хижата я видях да си гледа телефона. Чатеше си с някого, но когато я попитах, отвърна, че коментирала снимка на приятелка. Тази вечер си легна рано. Умори се от непрестанната игра с Белчо. Аз отново седнах на кухненската маса и извадих тефтера. Опитвам се да не поглеждам към прозореца. Чух почукването по прозореца отново, но не обърнах поглед. Тревогата я усещам дълбоко в себе си като рана, която се разширява и поглъща всичко останало. Иска ми се да пийна нещо. Няма.

Ще погледна Белчо и лягам при Соня.    

18-04-2015

          Третият ни ден в планината започна прекрасно. За съжаление не продължи така.

Събудих се от лъчите на изгряващото слънце. Спящата до мен Соня дишаше равномерно, притворените ѝ устни ме възбудиха и преди да разбера вече я галех по набъбващия корем и плавно пусках ръце надолу. Тя бързо отвърна на ласките ми. Любихме се дълго. Усещах електричеството на гъвкавото  ѝ тяло да преминава през мен на тласъци и пулсации, които, в крайна сметка, изригнаха в експлозия на удоволствието. Сексът на дългата връзка не е като сладко-киселата бурна страст на младата любов, а като пролетната капка роса по венчелистчето на кокичето – искряща и продължителна. Соня стана първа, искаше да сложи храна за Белчо, а аз останах в леглото да съжалявам за ревността, която се разширяваше в душата ми зад булото на изживяното щастие.

 Писъкът на Соня ме изхвърли от леглото. Все още по нощница, тя се беше свлякла на колене на верандата, цялата се тресеше под тънкия плат. Купичката с храна се търкаляше до това, което беше останало от Белчо.

 Плътта бе разкъсана и висеше на кървави парцали на прага. Смес от козина и вътрешности чернееше по дъските на верандата. Единственото здраво око ни гледаше изцъклено. Имах чувството, че ме обвинява. Прегърнах Соня и я изнесох от студа. Настаних я на дивана и запалих камината. Тя се тресеше цялата. Погледът ѝ, замъглен от ужас и мъка, не се откъсваше от пламъците. Направих ѝ кафе и закуска, но тя не се докосна до нищо. Когато най-сетне проговори, денят беше превалил по-голямата си част и плавно пълзеше към нощта. Искаше да си тръгваме. Излъгах я, че съм говорил със собственика на хижата. „Сигурно е мечка или вълк ми каза“, но това не я успокои. Настояваше да си тръгваме. Разтворих сънотворно в чаша вода и я накарах да я изпие. Сега спи дълбоко. От време на време чувам стенанията ѝ, но нищо не мога да направя. Отвън е вечен мрак.

Чукането по прозорците е все по-настоятелно, но аз няма да го пусна.

Няма да го пусна.

То не трябва да влиза.

Късно е.

То вече е в къщата.“

 

На петият ден собственикът, който не е успял да се свърже със семейството, пристига в хижата. Останките на кучето все още били на прага. Същинският ужас обаче го застига вътре. Жената била намерена в леглото. Както са установили разследващите по-късно с 13 прободни рани по тялото и дълбока прорезна рана на врата. Кухненският нож бил сред окървавените чаршафи. Мъжът бил открит в мазето, провесен за врата на таванските греди – самоубийство.

Последното изпратено съобщение от телефона на Соня гласяло –

„Наско се държи странно, не мисля че тук му понася. Страх ме е“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – Господинът, който всяка сутрин спираше своя ход

Ивайло Божинов

 

Господинът, който всяка сутрин спираше своя ход, за да се поклони на някой гениален дух. Тавтологията го смущаваше, понеже „духовен дух” не му звучеше правилно и затова ги наричаше само духове. В главата му зазвуча мелодия написана от духа на Йохан Себастиан Бах, изсвирена във вариация от духа на Глен Гулд. Моментално спря и се поклони. Спирането му на място предизвика верижна катастрофа от забързани пешеходци, които го блъснаха в гръб, след което и стъпкаха, без дори да го забележат, устремени към работните си кубове.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев – Елегия Рафти

Ивайло Божинов

 

притискаш оста на грънчарско колело между дългите стени на твоите бедра – ваеш ме от глина смесена със вино и вода от Еридан а аз съзирам златно руно – не е във Колхида то – дали със жадни устни зърната златни да сбера или като пиян тракийски конник да полегна между тях? Ще дойде ден – ще стъпиш върху мен – превърнат в прах от чирепи за остракизъм – събуй сандалите с отпечатана цена – по линиите на твоето стъпало ще узная своята съдба… за тебе Сапфо

 

Елегия Рафти

Не днес, сумрачни богове, нека не е днес, когато душата и свенлива се спусна над сърцето ми ръждиво – Знам, цената ще платя, защото тя ме учи със сладкия език на любовта.
Нека не е днес, сумрачни богове, не ще достигна залива обичен със пясъка притихнал под милувките на стъпалата и – знам цената ще платя за горчивия език на любовта.
От кратък залив врязан в крайбрежието каменливо на сърцето ми – тръгвам си – до върха на ледената планина – в добрите дни ще виждам слънчева Егея, бленувани пристанища – нека да е днес, сумрачни богове – аз научих вече жестокия език на любовта.

 

Отгласи

Разчитам ли невнятни писмена, различни от белезите на сърцето ми – тяхната закръгленост е във гърдите и бедрата ти – разкъсвани от ъгловитостта на моя почерк, дочувам ли отгласи на думи за любов?
Танцувай със нозете боси по крехкия мрамор на сърцето ми – там в амфитеатъра под Акропола – ще се срути ако си с високи токове – ще чувам отгласи на песни за любов.
Прочети сърцето ми – страница отворена – изписана с чертите и резките на далечността – не чувам вече отгласи от песента – научавам само странния език на любовта. на Харис и тази, която знае

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Как да нарека вървенето

Ивайло Божинов, Industrial Dream

 

Как да нарека вървенето

Спомням си как се разхождах
по алеята допълваща брега.
Главно крачките и вятъра.
Но и синьото, означило ясно
докъде морето е достигнало.
И после скромното завръщане,
продължиш ли по небето.

Неясно крачиш, прескачаш фасове,
заобикаляш крепостна стена.
Усилията ти са единствено,
ако опиташ да запомниш
безкрайните подробности.
Прозрял през следващите дни,
че са едни и същи. И в следващите
подир тях. Но само толкова.

Отдавна не е същото безгрижие
на погледа. Прилича, но не е.
И няма никога да бъде.
Сигурно заради това подреждам
крачките си акуратно, една
след друга, една след друга,
каквито смятам, че тогава са били.

Понякога забравям вятъра.
Но го усещам постоянно в лицето си.
Накрая остават само някакви сияния,
разтварят ме незабелязано
и бавно ме издигат
след всяка моя крачка.
Не виждам повече, поискам ли
да видя каквото и да е.
Подробностите са изчезнали.
И как да нарека вървенето
в избелялото от височината синьо.
Ако вече не съм нито горе,
нито на алеята покрай брега.

 

Внимателно

На Иван Теофилов

Разбрах, че може и така.
Зеленото и бялото –
след пролетта и зимата –
събрани на едно място.

По едно и също време.
Докосват се, преливат едно
в друго, смесват се,
без да се разлее капчица.

 

Полет

Намирам сили и за това желание.
Изкачвам се на хребета –
отвисоко погледът полита. Носи се –
достигне ли отсреща планините,

продължава по-нататък. Отива далеко –
успявам единствено в движението.
Защото всичко е отдавна само
чувство. Чувства. Но и така живея.

 

Брегът

Тогава моята самота
е укротена и тихо безметежна.
Погледът ми отпочива
върху дървета и подробности,
които лесно разпознавам
и подреждам в една картина.

Предпочитам гледането
в далечината, ако виждам там море.
Случва се по калдъръмените
улици да се препъвам,
да го търся между каменни
калкани, покриви и кръпки синева.

Преминавам с безразличие
край цветове и чувства,
отдалечавам се, и разстоянието
ги превръща в блудкавост.
Вкусът от смесването
на небе и постоянни колебания
как да свържа нюансите
на мигновено и отдавна преживяното.

Споменът прелива в очите
и се утаява дълго, като сянка,
която мълчаливо ми припомня,
че отдавна не живея само тук,
а пребивавам едновременно
и на друг, макар далечен бряг,

където също мога да се скрия,
да се спотая, преди да разбера
кой ще ме потърси, когато
погледът ми стане непотребен.
Загубил път сред носещите се
мъгли и сред неясни силуети.

 

В стария град

Зеленото дърво се извисява
сред каменни стени.
Оглежда крепостта за други
съперници по вечност.

 

Един от множеството богове

Вървях по тесни улички.
Високите огради пречеха
да видя повече от базиликата.
Намираше се на върха.
Развличах се с подробности
от бели плочи, очертали
изравнен от стъпки калдъръм.

Вървях нагоре, носех се
сред хора и от хора.
Бях сигурен, че вече зная
какво било е някога
да си обикновен човек.
Един от всичките наоколо.
Дори когато после е различно.

Колебаех се, подпрял се в основата
на изправена и досега колона:
дали съм самодържец,
с вперен в далечината поглед.
Или един от множеството богове,
обитавали околните пространства.
Спрял за кратко да почине,
преди да продължи.

 

Картина

В дъното на улицата – църква.
Отдалеко изглежда
нарисувана. Отблизо – истинска.
Каква да я запомня.

 

Ветрец

Ще се върна на просторната тераса.
И ще остана там завинаги.
Забравил зад гърба си къщата,
хълма и шосето, което те отвежда
към каменни останки от някога живели

богове и хора. Там, на терасата,
в горещия следобед е целия ми живот.
Загледан в синьото – без значение какво е.
Как го наричат и как го означават.
Само ще стоя – дочакал лекия ветрец.

 

Исмаилия

Тази уличка завършва в небето.
В избеляла от разстоянието вода.
В смес от синьо в синьо. Очаквам
повече да видя. И още повече
да си представя. Колона с капител,
камъни и зид с надпис: Тогава хората
живееха и много по-високо.

Отдавна всичко е обикновено.
Не ме интересува има ли следи
от чувството, че някъде съм бил.
И колко ми остава да съм жив.
Сега ми е достатъчна умората.
И босите ми стъпала да крачат
в синьото, като в уличната прах.

 

Неясно име

Солидно е старото кметство.
Издържало жестоки нашествия.
И смени на цивилизации.
Тук времето е пакостник

немирен – откъртил е парче
от масивна носеща колона,
надраскал е с червен спрей
неясно име. И си е отишъл.

 

Перспектива

Видях го неочаквано: беше като заледено.
Като разтопен метал.
Единствено с цвета си напомняше,
че е море. И с далечината –

планините бяха същите.
Оттам навярно някой също гледа
старото адмиралтейство.
Как вятърът поклаща редките листа

на палмово дърво.
И значи всичко беше истинско: реално.
Щом усещам в ствола му
позната и желана неподвижност.

 

Бряг

Наоколо има толкова подробности.
Отблясъкът на слънцето. Залива – мачти,
кораби, въжета. В краката буболечка
с рогца – бърза между песъчинките.

Тук изглежда всички са за кратко.
Готови за пътуване – ще си отидат скоро.
Сега им е достатъчно желанието за тръгване.
Нехайно с погледи посочват накъде.

 

Разтворени ръце

Вечер поливам
цветята в градината.
Чувствам се ненужен,
ако завали дъжд.

Някой върши моята работа.
Обикновено прекалява.
Тогава безпомощен
разтварям ръце.

 

Слънца

Тогава исках малко –
да се събудя сутринта.
И от терасата да видя,
че морето е синьо.

Синьо, синьо… Като старите
ми дънки на простора.
През дупките на колената
светеха безброй слънца.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Ваня Вълкова – Постиндустриална тишина и липса на хора

Ивайло Божинов, Industrial Dream 13

 

Два влака по трасето: Варна – Карнобат – Бургас

Влак 8650

Гара Варна

Разклопана врата – първа класа-
непрестанно се отваря и затваря

-/-/-/-/-/-/-/-/- -/-/-/-/-/-/-/-/

Гара Белослав

Огромни сивометални корпуси-коруби на цилиндрични индустриални тела

Запустели заводски обекти, на безнадеждност и безславност

Застанали в готовност за разкрач метални скелети на повдигащи машини

Спрели сред полето ръждясали вагони
Извън трасето-влакче на мечтите

Електропроводни конструкции-развети бели макари
Самотни електрически стълбове

Разноцветни копаещи машини
Изкопи сред ширнати поля

-/-/-/-/

Гара Дългопол

Излющен мъж седи
пред малък панелен блок
Болна архитектура на социалното планиране

-/-/-/

Гара Комунари

Постиндустриална самота и стърнища
Запустели тухлени къщи, тишина

///

Гара Подвис

Друг влак мина и се размина
Българското знаме продължи да виси

-/-/-/-//////

Гара Движение
Черно-бели био-корпуси на непрестанното преживяне

///////

Влак 3621

Гара Карнобат
Неочаквана Модерност – стъкло, метал, камък / сиво-бяло-черно
Чакам влак за Бургас – 3621

/=/=/=–///–-=-/////////–-==/……………………………………/ / /

Гара Айтос

Огромни сребристо бели силози
Успоредни ленти – бели административни индустриални сгради

Гара Долно езеро
Докато ми досади монотонността на преминаването
Гара Бургас

10 септември 2021

 

Постиндустриална тишина и липса на хора
(поема 3 части)
(Второ загубване, от три в кв. ,,Хаджи Димитър“)

/ I ВЪРВЯ И ГЛЕДАМ

Вървя в дългото завръщане вкъщи, през постиндустриалната ърбън среда

/-/-/-/-/-/-/////-/-//////–-/////////-////-////-////-////–– /

Метровлакът дойде навреме
Всички автобусни спирки бяха преброени
Последното стъпало
на рейс 86
беше последният реален обекти в
съприкосновение с моето тяло

GPS – а е включен

Очите ми са станали фасетни
Мускулите изгарят всичките ненужни калории,
извън инфраструктурното време
в което бях транспортно доставена
в квартал Хаджи Димитър

Времето в което тръгвам
Времето в което вярва
Времето в което загубвам ориентири за посока

GPS – а ме подтиква да попадна във времето на безтегловност
GPS – а спира да работи
Батерията ми спира да работи

Вървя
Въздухът е сивосин и студен
Дишам

Линията над булеварда се проточва безкрайно
––––––––––––––––––––
Гледам
Металът сграбчва белите фасади
Една до друга, една до друга, една в друга, една през друга,
модерни административни и технологични,
модерни постиндустриални сгради
Фабрики за утилитарни мечти
Студеният лек ветрец преминава,
през тъканта на булеварда
Няма никой

Вървя
Вървя
Вървя

През индустриален утопичен ландшафт
Вървя
Вървя
Вървя

без почивка, без пауза, без мисъл, само гледам, попивам студенината на посивялото слънце
Вървя
Вървя
Вървя
/… //…///….. ///…///….. ///….///….. ///….///….. ///….///….. ///….

METAЛ-РЪЖДА-РЕКА

Минавам,
през празните улици на индустриалната пустиня;
през заводската пост-соц-изоставена пустош;
през новата постиндустриална стерилност;
през студена градска пустош

Много е странно

Само реката разваля статичността на пейзажа,
тя тече към старите складове –
запуснати и примитивни
Два века назад
Няма хора,
а където има
са бързо преминаващи или незаинтересовани от другите

Студена тишина

Завърнах се от индъстриъл зоната на здрача
Сметнах 3 часа и половина, ходих, без да спра

Модерни минимъл сгради,
метал, строги стени,
бяло, сиво
студена светлина
отделни детайли в синьо,
тишина
студен въздух
дълъг булевард, без пешеходна зона,
поток коли, само звук от гуми,
автомивка,
без хора
модерни индустриални халета,
без хора,
липса на хора, липса на слънце, липса на табели

КОНТРАСТИ В ИНДУСТРИАЛНАТА ЗОНА:
предмодерно – модерно – постмодерно

Преживяването е много стерилно
И понеже няма хора е много интересно
От време на време тишината се пресича
Някакви хора се качват в колите си и тръгват
От време на време тишината се пресича
От говоренето на реката
От време на време реката се вижда
От време на време имам болки в краката
От време на време гърмът на автобус ме задминава

В старата индустриална зона
видях жена
влачеща огромен куп – използвани картони и синтетични плоскости,
едвам
едвам
върви и стърже
една прегърбена жена,
без години, без усмивка, без надежда
едвам
върви и мъкне
количка от метал,
пресича пешеходната пътека

Там има стари складове
и млада жена опаковаща различни индустриални останки,
за да ги носи някъде,
другаде
Страшна социална мизерия, и контраст с белите сгради,
на булеварда, без знаци
Немощ
Не спирах да вървя и гледах от страни
беше много интересно, като филм,
нищо, че не намерих сградата на Американски технически център
Има такава постройка, но GPS не я намери

/II ЗАВРЪЩАНЕ-ПЕШ

САМО ходих и гледах и снимах
Модерни индустриални и административни минимални сгради,
метал, строги стени,
всичко в бяло, отделни детайли в синьо,
тишина, студен въздух, дълъг булевард, без пешеходна зона,
поток коли, само звук от гуми, автомивка, без хора,
модерни индустриални халета, без хора,
липса на хора, липса на слънце, липса на табели (много кофти).

Да
Много ме боли лявото бедро.
Сега съм полегнала на криво, със зареден телефон в ръка
гледам снимките в главата и на екрана
различни са
колко са много
колко са тежки
боли ме главата

/ III ЛЕКТРОННА КУТИЯ

Пия чай
Кракът много ме боли
-/// ………. @
Включване на имейл електронният поток
Изпращам цялото текстово и визуално преживяване от част I на мой приятел

vv
,,Завърнах се от индъстриъл зоната на здрача
Сметнах 3 часа и половина, без да спра
….
….



/
Пауза, подбирам и изпращам снимки

– / sensitive robot от група objectart се включи
– ,,е то не е нещо особено – няма много архитектурна мисъл

– ОЧАКВАХМЕ ПОВЕЧЕ – нещо като това …. (страхотна сграда, някъде в Германия или където и да е в Европа)

– / vv

,,няма хора, а където има, те са преминаващи или незаинтересовани от другите.

Вървях, без да спирам
кв. ,,Хаджи Димитър“ е много интересно пространство

През в циганския квартал към Малашевци с ужасните съборетини
и купища боклук в реката
и глутници кучета,
покрай три огромни камиона с едри потни мъжаги
и аз ускорих крачка
и се върнах към по-цивилизованата част,
прекосявайки празното бетонно пространство – възможен бъдеш паркинг –
срещу разпадащият се завод
посока БИЛА и булевардите с автобуси ;)))

А, иначе е много интересно.
МНОГО
обичам такива места.

– / sensitive robot
,,страхотно е – някой път ще скитаме двамата – хеххе
мизерията е нещо необяснимо – как е възможно Япония да е срината от атомни бомби – а 25 години по-късно вече да е икономическа свръхсила – а 30 години български преход да доведе до едно нищо.“

– . . .
– / vv
,,Много беше нереално, казвам ти. А и спорадичната поява на доста мизерни хора още повече създаваше и индустриален утопичен ладшафт. Прoсто вървях, без почивка, без пауза, без мисъл, само гледах, попивах студенината и вярвах.
Аз много обичам такива състояния и преживявания. За втори път съм в ,,Хаджи Димитър и за втори път се губя в липсата на улични знаци и табели и хора.
Пустош. Студена индустриална пустош. Много е странно. Само реката развали всичко, но тя беше по към старите складове. Невероятно запуснати и примитивни. Два века назад.
.
– / sensitive robot
,,обезателно ще се разходим –
това са невероятни места – само да не ни набият – хаахха
направо е невероятно –
как едни страни са в първия свят – а други страни са в третия свят”

– / vv
…….

– / sensitive robot
– ,, къде изчезна ? ”

14. октомври 2021
(Спомен от едно прекосяване, на кв. ,,Хаджи Димитър“, втори път се губя в липсата на улични знаци и табели и хора)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Милена Цакова – Какво е върба

Ивайло Божинов, Industrial Dream 2

 

Какво е върба

Плаче върбата, като човек,
ходи накриво, косата отмята,
свива се корена, мястото малко,
дишат листата, събират въздух и слънце.

Чака върбата, търси, умува.
Целия свят наблюдава.
Вкоренена дълбоко в земята,
цялата пръст е отровила.

Вредни мушици, мишки край нея,
трева и лалета, въздух…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Нико Диму – Родината на котките

Ивайло Божинов

 

Родината на котките

Кой помилва някога котките
на гробищата
пазачите ги сритват
поповете също
роднините плачат
а мъртвите –

мъртвите бавно и безмълвно се топят в пръстта.

А котките обикалят, обикалят –
между гробовете
мръсни, изгладнели
страховити
диви

имайки доверие единствено в мъртъвците
(само мъртъвците не сритват.)

Когато изгрее слънцето
приемат поза на надгробни статуи
неподвижни в най високата част на паметника

Може би това са
най-независимите котки.
Толкова много
една държава надгробна
паралелна
със задгробната държава на
мъртъвците.

През нощта с крясъци
се сбиват нагъсто
върху надгробните плочи.
През нощта никой не смее да наруши
спокойствието на мъртъвците
или провлаченото скръбно
удоволствие
на котките.

Дива свобода
купена от нулата
с глад.
Домашни животни –
без домове
настоятелно затворени
да не изкочи
смърт в живота.

Никакъв дом
(кипарисите безжалостно изправени)
и когато вали
котките, които мразят водата
колкото ние смъртта
издържат стоически –
мокри до костите.

Аз, вместо коливо за мъртвите
(които не ядат)
нося храна за котките
която поглъщат веднага.

И измежду роднините на
мъртъвците
обикалям
роднината на котките

които са диви и самотни
и никога не ми позволиха
да ги помилвам.

 

Превод от гръцки Меги Зафирова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мартина Кривирадева – Земя моя

Ивайло Божинов

 

Tierra mía

Pasas el tiempo entre nostalgias y recuerdos,
No es ni por las carreteras rotas,
Ni tampoco por las casas sin pintura.
Aprendes a vivir sin los abrazos de tu abuela.
Vives, pero tu alma llora,
Llora por las montañas de la tierra materna.
A pesar de haber crecido por fuera,
Por dentro todos sabemos la verdad.
¿Cuándo y dónde nos sentiremos como en casa?
Viajamos y olvidamos
Que hay un lugar que arropará nuestra muerte.
O lo escondemos al fondo de nuestros sentimientos
Cansados de sufrir.
Creo haberme vuelto inmune al sufrimiento
¡Tierra mía!
Sin embargo sigo viviendo en una ilusión.
¡Tierra mía!
De que mi alma está en paz en tierra desconocida.
Tierra mía, convénceme, susúrrame al oído: vuelve…

Cuando llega el momento
En el que el aire de tu país ya no te es desconocido,
Cuando lo desconocido ya te es conocido
Y lo conocido se vuelve desconocido…
En ese momento descubres que tu tierra
Ha llorado lágrimas de cal en las ventanas por ti
Y ha guardado el calor del hogar.
¡Voy a regresar!

 

Земя моя

Минава ти времето между носталгия и спомени,
не заради лошите пътища,
нито заради небоядисаните сгради.
Учиш се да живееш без прегръдките на баба си.
Живееш, но душата ти плаче.
Плаче за планините на родината.
И въпреки че външно сме пораснали,
вътрешно всички си знаем истината.
Кога и къде ще се почувстваме у дома?
Пътуваме и забравяме,
че има едно място, което ще приюти смъртта ни.
Или го скриваме в дъното на чувствата си,
уморени от страдание.
Само си мисля, че съм имунизирана срещу страданието.
Земя моя!
Въпреки това продължавам да живея в илюзия.
Земя моя!
Че душата ми е в мир с непознатата земя.
Земя моя!
Убеди ме, прошепни ми в ухото:
Върни се…!!!

А когато дойде моментът,
в който въздухът на страната ти вече не е непознат,
когато непознатото вече ти е познато,
а познатото се превръща в непознато…
В този момент откриваш, че твоята земя
е плакала с кални сълзи по прозорците за теб.
И е запазила топлината на дома.
Завръщам се!

 

¿En qué mundo vivimos?

He caído por tantos abismos,
He recorrido obstaculosos caminos
Me he levantado y me he caído
He sufrido y he decidido
Atravesar lo lejano, lo difícil, lo desconocido.
¿En qué mundo vivimos?
Me pregunto,
Cuando aquel me habla sin sentido,
Cuando me dice te fuiste
Pero ese no debía ser tu destino.

Aquel jamás cruzó la dichosa orilla
Aunque se cree que camina con tus mismas zapatillas.
Y el derecho a juzgar se lo concedió el mismo
Sin razón alguna
Sus ojos y oídos revelan odio y amargura,
De nuevo,
Sin razón alguna.

No queda esperanza ninguna,
Ni con gritos
Ni con conversaciones podré
Cambiar esa mentalidad decadente.
Cambiémonos de lugar
Tanto yo como él,
Quizás solo así se podrá comprender
Que hasta que no lo pruebes
No lo podrás saber.

 

В какъв свят живеем?

Падала съм през толкова пропасти.
Обикаляла съм препятствени пътища.
Ставала съм и съм падала.
Страдала съм и съм решила
да пресека далечното, трудното, непознатото.
В какъв свят живеем?!
Питам се аз.
Човеци ми говорят безсмислици,
когато ми казват:
“Tръгна си, но това не трябваше да е твоята съдба”.

Те никога не са пресичали блажения бряг,
въпреки че смятат, че ходят със същите твои обувки.
И правото да съдят самички са си го присвоили
без никаква причина.
Очите и ушите им разкриват омраза и огорчение,
отново
без никаква причина.

Вече не е останала надежда,
нито с викове,
нито с разговори ще мога
да променя това декаденстко мислене.
Нека си сменим местата-
както аз, така и те.
Може би само така ще може да се разбере.

 

Adiós, Granada

Me revestiré de ese aroma dulce
Que me trae tantos recuerdos
Seré una parte más de este lugar.
Cuando ya no me quede nada por ver,
Nada por probar,
Me iré,
Exiliaré mi alma lejos de aquí.

Tú, Granada, que me has acogido
¿Me echarás de menos?
El amor y el odio que despiertas,
Tu frío y tu calor,
Esa contradicción dentro de mi mente…
El destino me ha susurrado que se acabó mi tiempo
Que tengo que cerrar esta etapa de mi vida
Pero siempre me lleno de emoción.

 

Довиждане, Гранада

Ще се облека с този сладък аромат,

който ми носи толкова спомени.

Ще бъда още една част от това място.

Когато вече няма какво да се види,

нито какво да се опита,

ще си тръгна,

ще изгоня душата си далеч оттук.

Ти, Гранада, която ме приветства,

ще ти липсвам ли?

Любовта и омразата, които събуждаш,

студът и топлината ти,

това противоречие в ума ми…

Съдбата ми прошепна, че времето ми изтече,

че трябва да приключа този етап от живота си.

Но все още се изпълвам с емоции.

 

Превод от испански език от автора

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Катя Герова – Времето се огъна

Ивайло Божинов

 

Направих от изкуството си бизнес
Скроих си елегантни овчи кожи
Проведох дълги задкулисни разговори
С учени и велможи

Мили милиони гласоподаватели
мили фенове верни мои
Ще ви пея във мола
Вие сте мои хора
Вие сте мои хора

 

Времето се огъна
Откъсна се от моста
И полетя надолу
На моста сложихме метална мрежа
За да спрем отчаянието
Закичихме мрежата с катинари
за да заключим любовта във времето

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Катя Герова – Баба ти на дърти години полудя

Ивайло Божинов

 

Баба ти на дърти години полудя

И като я водеха в инвалидната количка, си повдигаше полата и на всеки показваше каквото имаше отдолу. Не носеше гащи. На гинеколог се ходи по пола и без гащи – поучаваше тя. Какво ще му се събуваш и обуваш да губиш време. Отиваш и по същество. Лягаш направо и се разкрачваш. Нали така е по-делово, без емоции. Пък и ако има един студент на практика, да се упражнява на теб, още по-добре – нищо лично – наука. Ама винаги съм се чудела, защо млад мъж ще се запише да учи гинекология. Какви са му мотивите искам да знам. Толкова ли пък е загрижен за половото здраве на жените. Или да кажеш да е някаква блестяща кариера, с която да показва мъжество и талант. Не знам аз, не мога да се начудя. Така говореше баба ти. Нея я бяха възпитали да е фина дама. Добре да се облича, спретнато и да говори само с красиви думи. Стойката на балерина още си я пази, нищо, че е вече в инвалидна количка. Само от светските маниери вече нищо не е останало. Псува всички наред и повдига полата. На ви, на. На всички ви, ей това заслужавате. Да ви приседне дано. Гинеколози.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X