Ружа Велчева – Защо ще си остана заклета стара мома

by New Social PoetryNo Comments

Росен Тошев, One Bulgarian Rose, 2016 г., 90х90 см, маслени бои, платно

 

Когато навърших 40 години и все още не бях открила мъжа на мечтите си, майка ми отсече: Време е, дъще, да хванеш последния влак! Огледай се и със затворени очи скачай в последния вагон!

Регистрирах се в сайт за запознанства и се приготвих за първата среща.

Васил беше едър мъжага, горд собственик на малка дюнержийница. Срещнахме се в една квартална кръчма. Яде, пи и говори цяла вечер като за последно. Препоръча ми да позагладя кокъла, че съм приличала на суха съчка. Когато донесоха накрая сметката, дълго изучава цифрите, после от джоба на панталона извади дебела пачка с пари, извади с отработен жест една едра банкнота и я подаде на сервитьорката. Не забрави да прибере и моите пари като част от пиршеството. Цяла седмица се оригвах на дюнер, обилно гарниран с чалга.

Зачеркнах го от списъка.

Валери беше фитнес-инструктор. Красив като гръцки бог. С изрядно поддържан маникюр. Разбрах, че редовно се депилира, навсякъде…За един час в изискано кафене научих всичко за хранителните добавки, трениране на мускулите и перфектните пропорции на телата. Докато слушах отработената му тирада, си го представих гол в леглото, перфектно депилиран, навсякъде, и ме напуши лудешки смях…Смях се през целия път към дома, за почуда на минувачите.

И него изтрих от списъка.

Антони, IT специалист, се оказа почитател на Далечния Изток. Веган. Редовно практикуващ йога. Покани ме в един веган-ресторант. Ядохме бобени кълнове, сладолед с киноа и пихме коктейли с зелени водорасли.

Разбрах, че не пие алкохол, не пуши цигари, не яде нищо животинско и е последовател на Бялото братство.

Направо светец. А светците са досадно скучни. Цяла седмица ми се гадеше и сънувах огромни зелени дракони – водорасли…

И той отпадна от списъка.

С последния, Харалампи, така и не се видяхме на живо. Постави ми условие. Ако искам среща, да си подготвя документ, че имам двойна ваксинация срещу Ковид-19. В противен случай да забравя за него.

Е, забравих го.

От всичко това разбрах, че истинските мъже в България са на изчезване.

Няма смисъл да се надявам, че ще срещна мъжа на мечтите си.

И реших да си остана заклета стара мома!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Рудолф Лейнг – От „Възли“

by New Social PoetryNo Comments

Росен Тошев, Стария гангстер, 2015 г., 140х96 см, c-print, хартия

 

Те играят игра. Те играят на това да не играят игра. Ако им покажа, че ги виждам как го правят, ще наруша правилата и те ще ме накажат.

Трябва да играя тяхната игра на невиждане, че виждам играта.

Те не се забавляват.
Не мога да се забавлявам, ако те не го правят.
Ако ги накарам да се забавляват, тогава мога да се забавлявам с тях.
Да ги карам да се забавляват, не е забавно. Тежка работа е.

Може да се позабавлявам, разбирайки защо те не се.
Не би трябвало да се забавлявам, разбирайки защо
те не се.
Но има някакво забавление в това да се преструвам, че не се забавлявам, разбирайки защо те не се.
Идва малко момиченце и казва: хайде да се забавляваме.
Но забавлението е загуба на време, защото не
помага в разбирането на защо те не се забавляват.
Как смееш да се забавляваш, когато Христос умря на кръста
за теб! Забавляваше ли се той?

Наш дълг е да възпитаваме децата си да ни обичат,
почитат и да ни се подчиняват.
Ако не го направят, трябва да бъдат наказани,
иначе няма да изпълним дълга си.
Ако пораснат да ни обичат, почитат и (да) ни се подчиняват -/, благословени сме, че сме ги възпитали правилно.
Ако пораснат и не ни обичат, почитат и (не) ни се подчиняват
или ние сме ги отледали
правилно,
или не сме:
ако сме,
трябва да им има нещо
на тях;
ако не сме,
то на нас ни има нещо.

Един син трябва да уважава баща си
Не трябва бъде учен да уважава баща си

Това е нещо, което е естествено
Така съм възпитал сина си
все пак.
Разбира се, бащата трябва да бъде достоен за
уважение
Той може да загуби уважението на сина
Но се надявам поне синът ми да ме уважава, ако
само за това, че го оставих свободен да ме уважава или да не го прави.
Трябва да му има нещо
на него.
защото той нямаше да се държи така, както
той го прави,
освен ако не му има нещо,
следователно той се държи така, както се държи,
защото му има нещо
на него.

Той не мисли, че на него
му има нещо,
защото
едно от нещата,
които му има на него
е, че той не мисли, че
му има
нещо на него,
следователно
трябва да му помогнем да осъзнае
факта, че той не мисли, че
му има
нещо на него,
което е едно от нещата, които му
има на него
то му има нещо,
защото той мисли,
че трябва да ни има нещо
на нас,
че да се пробваме да му помогне да види,
че трябва да му има нещо
на него,
че да мисли, че ни има нещо
на нас,
да се пробваме да му помогне да види,
че ние му помагаме
да види, че
ние не го съдим
като му помагаме
да види, че не го съдим
като му помагаме
да види, че
той отказва да види,
че на него му
има нещо,
че не вижда, че
му има нещо
на него
за това, че не ни е благодарен,
че поне се пробваме да му помогнем

да види, че му
има нещо
на него

за това, че не вижда, че трябва да му има
нещо, че
не вижда, че трябва да му има
нещо на него,
че не не вижда, че му има нещо
на него,
не виждайки, че му има нещо
на него
за това, че не ни е благодарен,
че никога не сме се опитвали да го накараме
да се чувства благодарен

Задължение е на децата да уважават своите
родители
И е задължение на родителите да научат своите
деца
да ги уважават,
като им дават добър пример.
Родители, които не дават на децата си
добър пример
не заслужават уважение.
Ако им дадем добър пример,
ние вярваме, че те ще пораснат да са благодарни
на нас,
когато самите те станат родители.
Ако е нахално,
то не те уважава
за това, че не го наказваш
за това, че не те уважава
Не бива да лигавите детето.
Това е най-лесният начин да правят това, което искат,

но те няма да ви уважават, че им позволявате
да им се размине
с това, когато пораснат.

То няма да те уважава,
ако не го накажеш
за това, че не те уважава

Моята майка ме обича.
Чувствам се добре.
Чувствам се добре, защото тя ме обича.
Аз съм добър, защото се чувствам добре
Чувствам се добре, защото съм добър
Майка ми ме обича, защото съм добър.
Майка ми не ме обича.
Чувствам се лошо.
Чувствам се лошо, защото тя не ме обича
Аз съм лош, защото се чувствам лошо
Чувствам се лошо, защото съм лош
Аз съм лош, защото тя не ме обича
Тя не ме обича, защото съм лош.

Не се чувствам добре,
следователно съм лош,
следователно никой не ме обича.
Чувствам се добре,
следователно съм добър,
следователно всички ме обичат.
Добре съм
Ти не ме обичаш,
следователно си лош. Така че, теб не те обичам.
Добре съм
Ти ме обичаш,
следователно си добър. Следователно те обичам.
Аз съм лош
Ти ме обичаш
следователно си лош.

Майка ме обича,
защото тя е добра
Аз съм лош да мисля, че тя е лоша,

следователно, ако съм добър,
тя е добра
и ме обича,
защото съм добър,
знаейки, че тя е добра.
Аз съм лош
да се съмнявам че тя ме наказва, защото се съмнявам, че
тя ме обича, като ме наказва
за това че се съмнявам, че ме обича.
Тя казва,
че трябва да е по нейна вина,
ако се съмнявам, че тя ме обича.
Тя се чувства зле, защото
не мисля, че тя ме обича, защото
тя се чувства зле, когато не мисля, че тя
ме обича
Тя (се) чувства,
че е нейна вина,
че мога да бъда толкова жесток,
че да се съмнявам, че тя ме обича,
когато тя ме кара да се чувствам жесток,
че мисля, че тя се опитва да ме накара да се чувствам
жесток.

Да бъдеш мил е добро. Да бъдеш жесток е лошо.
Лошо е да чувствам, че майка е жестока с мен и
следователно зла.
Майка е жестока с мен,
но тя е само жестока, за да бъде мила,
защото мислех, че тя е жестока, когато
тя беше жестока,
наказвайки ме,
защото бях жесток с нея
да мисля, че е била жестока с мен
за това, че ме наказва,
защото я мислех за жестока
за това, че ме наказва,
че си мислех…
Вие сте жестоки
да ме карате да се чувствам зле, че мисля
че аз съм жесток, да ви карам да се чувствате жестоки,
защото се чувствам лошо, че можеш да бъдете толкова
жестоки да мислите,
че аз не ви обичам, когато знаете, че е така.
Ако не знаете, че знам, трябва да ви има
нещо не наред.

Джак го наранява
да мисли,
че Джил си мисли, че я наранява
като (той) бива наранен
да мисли,
че тя си мисли, че я наранява,
като я кара да се чувства виновна,
че го наранява,
(тя) мислейки си
че той я наранява,
бивайки наранен
да мисли,
че тя си мисли, че я наранява

от факта, че
da capo sine fine

 

Превод от английски Никола Стоянов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Никола Галчев – Напоследък казвам на ума си

by New Social PoetryNo Comments

Росен Тошев, For, 1999-2010 г., 250х110 см всяка, c-print, винил

 

***

Загледан в няколко лигнитни петънца
дъждовни облаци закриващи от взор отдалечените слънца
затоплящи безмерния и безобразен космос
петънца които съставляваха портрет of an almost lost
completely in his thoughts човек с брадясало лице
портрет рисуван с въглен по повърхността на долнопробното кафе
с което бях напълнил своето любимо канче
аз си казах дявол да го вземе май че
съзерцавам своя собствен огледален образ
и без дори да се замисля взех of course
подобаващото за такава ситуация решение
в клозета да излея себе си и течността в която разпознах противното си отражение
понеже както аз съм тъй и тя е съобразих a model piece of liquid shit
а пък клозетът по презумпция е свръхлайнолюбив

 

***

„Разбира се“ си казах
„че решението ни е превъзходно“

Това си казах и направих…
гребен

„Разбира се“ си каза
„че решението ни е превъзходно“

Това си каза и направи…
шкаф

И сетне моят гребен
се оказа в твоя шкаф

Но нито гребенът бе гребен
нито шкафът – шкаф

 

***

Видях огромен брой лица
докато обхождах земното кълбо
Видях огромен брой лица
които скриваха човешки черепи
както преди време пожълтелите листа
скриваха едвам-едвам
голотата на Адам и на реброто му
Видях огромен брой лица
сред които с отминаването на хилядолетията
с опожаряването на империите
така и не успях да изнамеря
някое наистина забележително

Vous les gens êtes tous les mêmes
all your faces are the same
и всеки с всеки е уеднаквен

Араш бе Аника бе Кшищоф
Кшищоф бе Мари бе Гюнтер
Гюнтер – Живка-Нефертити
и така нататък и тънъ-тънъ
Напразно продължавах ден след ден
с десетки хиляди човеци да се срещам
За мен един-единствен бе Човекът
а много – потресаващите ксерокопия
Аз търсих изначалната творба
сред милиардите фалшификати
та обратно да я върна на Едемския музей
но тя уви оказа се… завинаги изгубена

 

***

Стените – обложени обилно
с органично зеленикаво покритие
Набъбналата дограма – въоръжена
с многобройни стъклени ножове
Ще те заколи ако не внимаваш
А ти се налага да внимаваш
Закатинарчена заключена задъсчeна
вратата е особен вид стена
Опитай се да я разбиеш – няма да успееш
Почукай ако искаш – няма да ти се отвори
„Щом желаеш в мен да влезеш“ би ти казало
умееше ли да говори зданието
„принуден си да минеш през прозореца
и да се нарежеш на ножовете“

 

***

Напоследък казвам на ума си
всеки път преди да се отправя
къмто княжеството на Съня
че хубаво ще бъде
че дори по-хубаво от хубаво ще бъде
ако повече не се събудя
никога
ако повече не се завърна
никога
в омразната империя на Животта проклета
че хубаво ще бъде
че дори по-хубаво от хубаво ще бъде
ако срещна пак Добрия Смърт
и някак си успея да го убедя
веднъж завинаги да ме погуби

 

***

Нощ.
Сняг.
Бездомно куче лае.
Аз
с чук
навън в снега излизам.
„Ей,
гад,
ела ми само тука!“
Бляс-
бляс.
Трупът в снега се просва.
В тих,
свят
нощът ми се превръща.
Кръв.
Сняг.

 

***

1.

Не много
отдавна,
когато
все още
бях малък,
вземах че
показах
гъза си
( | )
пред всички
девойки
в мах’лата,
а те пък,
глупачки,
на баба
от мен се
оплакаха…

2.

„Ми к’во да
покаже“
запита
ги баба
„на нули
дебилни
кат’ вас бе,
тъпеси?!“
\ Y /
Това ги
запита
добрата
ми баба
и вдигна
нагоре
полата
си черна.

 

***

„От мен изпитват страх
само вдобичените нищожества“
каза ми Добрият Смърт
комуто родните олигофрени
приписват женски пол
„Аз съм онзи който
от човешките злочестници съблича
в края на работния им денживот
вмирисаната униформа на плътта
и люби ги докато не излитнат
в ПРЕОРГАЗМЕН СВРЪХЕКСТАЗ“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Надежда Костадинова – Много ти се ще да се приключи

by New Social PoetryNo Comments

Росен Тошев, Голяма пощенска картичка IV, 2014 г., 100х150 см, маслени бои, платно

 

Крастави кучета

надушваме се като крастави кучета
по миризмата на опърлено живо месо
в стъклените ни очи се оглежда
един и същ образ

първо е бил увивен храст
розова мъгла
пърхащи облаци
ухание на дъжд и трева
пчели сладък прашец
цветя в ярки експлозии

а колко романтични сме всички глупачки
нахлузили маските на благоприличието
виещи самотни вълчици
отчайващо уязвими

колко малко ни трябва
да потънем в нечий поглед
протегната ръка
целувчица за лека нощ

такива сме
крастави кучета
лесно влизаме в примката на доверието
а после яростно лаем по всеки
който ни навира срама в очите

 

Той

като някакъв мазен цирей
събира гной с години
успокоява се за малко
после отново набира
издува се
дразни
боли
ще ти се да го стиснеш с нокти
да се излее цялата му помия

да се приключи най-накрая
долната му мерзост
мръсно копеле
много ти се ще да се приключи
така веднъж завинаги всичко
много ти се ще
но малко те е страх
от болката

 

Игра на шах

пешка и офицер
всеки играе по своите правила
грешките се заплащат със смърт

но става късно
да поставим нещата на мястото им
тук е фантазията
тук е животът
да е ясно кой от коя страна е

 

Дъжд

вярата
която усърдно събирам в шепи
толкова лесно
някой разпилява с думи
или бездушие

плисва студен дъжд
сама се оправяй
ми казва поредният непредсказуем вятър
спри да замърсяваш полето с отпадъци
намери нещо друго
дърво или камък трева
с което да нахраниш
вътрешните си червеи

има достатъчно графомани
липсват спасители

 

Сантиментално

не пиша на теб
а на змея
който дамгосва
с алени букви
стените на затвора ми

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Надежда Иванова – Да претопля каквото е останало?

by New Social PoetryNo Comments

Росен Тошев, Младия гангстер, 2015 г., 140х96 см, c-print, хартия

 

 

това не е любовно писмо,

но се обичахме
толкова отдавна,
преди хиляди лястовичи години,
затова навярно
нашата песен са забравили
и птиците
а имахме ли наша песен изобщо?
или главата ми е прекършена
грамофонна плоча,
въртяща първите няколко акорда на гласа ти?
били ли сме
или бяхме ли
някъде някога наистина?
и дали
това не е
само бележка
за онзи, който ще открие
фосил от някакво
четирикрако, двуглаво същество
толкова отдавна
заровено в земята.

 

обещание

напиши ми писмо
знаеш че харесвам
знаеш ли
оближи марката
залепи я
прошепни името
ще те усетя
ще те чуя
ще те видя в черно-бял филм
в избеляла кино лента
как ми пращаш писмо
знаеш ли
с теб не се познаваме
но по твоите мокри
хартиени устни
ще пише
обещание

 

гости не каня

толкова се пречупих
че започнах да
редя костите си
в картини
окачих ги на стените
вкъщи
и оттогава
всеки който влезе се стряска
какви са тези извращения?
питат
подсмивам се през сълзи

поезия

 

***

още се чудя
„любов към театъра“
в графата с вредни навици
или добри
да поставя,
ще мине още някоя пиеса,
докато ми хрумне,
или ще умра още
няколко пъти,
докато ми светне.

 

море

от пръв поглед през
мръсното стъкло на
автобуса
началото на месец юни
и парещата болка да дишам
докато те гледам
вулканът
който изригва в пепеливи цветя
букетите
подчертават общия ни гроб
защото какво е любовта
и влюбването
от пръв поглед през мръсния
прозорец
какво са клишетата
ако не
да знаеш в чии прегръдки
искаш да умреш

 

***

а колко е забавно само
да се имаш за котва,
докато си пристан и
очите ти да бляскат
със сълзите на русалките –
и те пусти и самотни
страдалци като теб,
а колко е забавно само
да гледаш на света
като на мидена черупка,
дето се чудиш на гердан,
сувенир или прах да направиш.
колко е забавно наистина
да се родиш, да дишаш,
да живееш и да чакаш
морето да те прибере
в сърцето на земята.

 

***

Ясно, ясно,
и ти ще си отидеш,
постановката съм я гледала;
главната героиня –
романтична и наивна,
те среща съвсем,
съвсем
ненадейно,
знак от съдбата,
прожектор към замечтаното
ѝ лице,
миглите пърхат с надежда,
замерят те с искри и
съвсем, съвсем
ненадейно
ѝ подаваш ръка,
картината се сменя,
абстрактен декор,
съновидение,
усмивка с очи
(очен дискомфорт),
тракат пръсти по масата
на вечеря,
тракат по таблата на леглото,
по прозореца на влака,
тя надали се сеща,
че съвсем, съвсем
ненадейно и ти
ще си отидеш
както всички други,
но за мен е ясно.
Постановката я писах

аз.

 

минало недовършено

при мен времето е
странно боязливо,
с 50% вероятност за валежи
от страх;
от теб,
от болка,
от това,
че ще си тръгнеш
като минало свършено.

 

***

клоните на черницата
се пропукаха от чакане
аз ли да оправя масата?
да допълня мръсните чаши?
да претопля каквото е останало?
да те чакам
под черницата(?)
е хладно
и масата е готова
къде си?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Милена Бакалова – То принципно е подсъдимо

by New Social PoetryNo Comments

Росен Тошев, Великия диктатор, 2016 г., 50х70 см, c-print, хартия

 

Той ме чукаше
По интернеда После интернеда Ми потече
В вените
Спрях да пия И тренирах
Кой кой е наебал тука?

 

То принципно е подсъдимо
Бейби
Да ти казвам как ще ти размазвам
Устата с паве
Но аз залагам на натурата
Защото не обичам аптеки
И не искам майчиното ми мляко
Да влиза в здравна каса
Въпросът е да прескочим зимата Самотните жени
Каменоделки
Се усмихват
И този мина и остави
Материал за обработка Животът ми
Страхотна риба
На сухо Отстрани
Отзад напред
По диагонал
Най-скъпото брашно
Е смляно
От двама ръбати

 

Той: Не се самобичува
й
с
кожата на последния наебан смок Аз:
Помагай
Свикнах
Да го правя
От
Пролет
До
Пролет

Той знае
Че ми трябва смок
Да си събличаме
Целогодишно
Кожите
И да ги слагаме
Във вази
А не да ги
Употребяваме
За наказание Брутално
Отблъскване
И привличане Между
Детската глъч
В градинката
И острият
Ми ток
Не е
Резонанс
Ехоооо
Е Той ме чукаше

 

Не вярвам в Бог
Но вярвам
Че той е навсякъде
И вярвам в неговата
Целенасоченост
Когато се отказва
Да вдигне взор
Към някого

–

Бог е начинът
По който хората общуват
С нега

*Да не се чете: него

 

Ходейки
По ръбът на острието
Признавам
Познавам пропастите
И от двете му страни
Не стават

 

Проправям си път
Между разгонени котки
И малки светещи
Приземни прозорчета
Уютно ми е Като вкъщи
Пресичам прерията
На токчета
Къде
Си

 

Търсих го
Къде ли не А той бил
Там където
Природата
Завладява
Индустрията
Показва ми
Кремиковци.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Татарски очи

by New Social PoetryNo Comments

Росен Тошев, Роден независим, 2009 г., 200х300 см, c-print, винил

 

Татарски очи

Tus oscuros ojos destellan entre sus resquicios
su fulgor se abre paso penetrando en mis entrañas
hipnotizada y cautiva mi mirada – de tus ojos necesitada –
espera ansiosa y apaciguada
que nuestros ojos rasgados se encuentren y converjan
entre sábanas de delirios y caricias manchadas

 

Твоите тъмни очи през пролуките си блестят
блясъкът им си пробива път към дълбините ми
очите ми – за твоя поглед копнеещи
хипнотизирани и омагьосани – чакат кротко и припряно
нашите дръпнати очи да се срещнат и да се слеят
сред чаршафи обагрени с ласки и бълнувания

 

Tu mirada penetrante
Tu mirada hipnotizante
Ojos tártaros hechizantes

 

Твоят пронизителен поглед
Твоят хипнотизиращ поглед
Омагьосващи татарски очи

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Марион Колева – Зимен ден в Кападокия

by New Social PoetryNo Comments

Росен Тошев, I love Classical Art, 2012 г., 90х160 см, маслени бои, платно

 

Зимен ден в Кападокия

Дими ноември.
Утринта
зад бурка от мъгла се гуши.
Той вдига ледена яка,
пристъпва с глинени ботуши.
А тя извила е снага,
наведена над мъртва сврака –
под ореола от тъга
следобеда
смирено
чака.
С огнище топло
вечерта
примамва скитницата плаха.
Сушени плодове,
лоза …
Наследството на Андромаха.
Забравена от лош късмет
стопанка
царевица
рони.
В нощта
всевиждащият лед
пълзи по скалните икони…

 

Снайперист

Погледът ти засмуква
като свещено тресавище.
Аз съм поредната жертва
от Чуждестранния легион.
Ягуари ми чупят гръбнака
в синьозелената джунгла на ириса.
Капиляри-лиани
душа̀т изтънелия въздух.
Изпиват ума ми набързо
питоните храмови.
През стон зарешетваш
небесните
куполи
бели
с лечебната къл на клепача
под мигли неравни.
На паника сладка съм пленница.
Слагам оръжие.
Водата ритмично струи
и залива вселената.
Звезди посред бял ден
скимтят ягуарски гальовно
и целят се в мене
втечнените черни зеници.
Това си ти – коте със снайпер!

 

Osmio Avosetta

Различна съм.
В пръстта отглеждам рожби.
Повивам ги с листенца от цветя.
Лишена съм от родови заложби.
Не правя мeд.
Не жиля
на ята.
Природата
ми драснала отметка:
„особен случай
в пчелния канон”.
Калта използвам
само за да слепвам
парченцата
на своя земен дом.
В потаен Изток
Пътя на нектара
налучквам
през
фасетни сетива.
Лъкът на хоризонта
се разтваря.
След мрака
озари ме,
Светлина!

 

Sentimental Novel

Заварих я в гората посред зима.
…Небрежно посребрена и сама,
сред сечището беше като рима
на бягството от шум и суета.
С изтръгнати иглички, осквернена,
повита в скрежносивия си шал,
набръчка ми сърцето, сякаш в мене
стърчеше стволът –
призрачен,
но цял.
Пейзажът бе преписан от корана:
розетки, мадохили, макраме,
творени от ръцете на Снежанка
и някое пепитено джудже.
В разрухата на трупове дървесни,
сред зимната бродерия и жал,
настигна я с топличе безсловесно
погалката на вятър овдовял.
Далечен ек от брадви и триони
наежи поизгърбения стан,
но ехото на вятърко отрони:
„Дойдох да стопля, не да те предам.“

 

Венеция – натюрморти

На Тони

Из артериите на лагуната
кръвните клетки
се движат поединично.
„В легкой гондоле
юная лейди…“
Мелодията се дави –
откраднато бижу,
захвърлено в блатото.
Черни драгуни,
поруган иконостос,
задигната колесница –
сенки се стичат по
каменния епидермис
на града.
Зимен пейзаж
за самоубийци.
Ренесансово убежище
за паметта на василевсите.
и на Максим-алистките,
нестигнали до Париж.
Карнавал, класика, декаданс.
Солен полъх
над мост,
претоварен с въздишки.
История без край.
Обтекаемост, впримчила времето.
В мокрия хлад
през оголен нерв
се изхлузва
халката на вечността.
Бавна, стъклена капка,
стаена в склерата на залеза.
Ноемврийски отлюспена,
кожата й
облизва пристана.
Много малка е –
последната
от
изчезналата порода
на топлокръвните сирени.

 

Трон

Все някой ще намери малко време
да ти разкаже притчата за тях:
за двата храма – видим бял;
и черен.
За Тадж Махал.
За трона на Аллах.
Навярно проумявали са трудно
защо мъжът,
в излишества живял,
пастир на домакинство многолюдно,
най-мъртвата от всички е избрал?
Владетел на безчислени богатства,
заключил радостта си в храма-цвете.
Лъчи без образ.
Химн без светотатство,
та вътре да почиват боговете.
А храмът черен смогнал да иззида
единствено с кръвта си,
вдън душата,
където с всяка клетка-керемида
и тухличка
погребвал светлината.

Оставил чист олтара поднебесен,
(с протегнати към слънцето ръце –
минорна, вкаменена, мъжка песен)
владетелят починал от сърце.

Все някога и ти ще го сънуваш –
надвесен като облак над река,
хем много земен,
хем несъществуващ –
безмълвно цвете в звездната леха;
че всяка обич е напъпил лотос,
а лотосът – притихнал исов гонг,
забравил да отмерва време-восък
с отчетлив звук на източен дифтонг.

 

Лапландски пейзаж със скала и среднощно слънце

За едни разнебитен,
а за други – първичен,
там лежи Монолитът, към света безразличен.
Недостъпен за някои,
а на други омръзнал,
на върха не прикляка,
срещу вятъра дръзва.
Няма начин съдбата да го целне в дамара.
Просто сам в необята той си мъкне товара.
Гол от дъното иде.
Бил щастлива бластема,
водорасло,
и мида,
и дори протонема.
От горещото слънце на недрата отпивал
и в прохладните кюнци на водата изстивал.
После Онзи снизходил
(тъй безмилостно весел)
и анодно-катодно зверски всичко премесил.
След повратната точка охладняла скалата,
без да проси отсрочка,
без да търси отплата.
Ветрове я ломили, а светкавици бесни
Монолита вчернили с попадения лесни.
И сега оживява
безмълвният камък
на отвъдната лава
под тихия пламък
само в дългите нощи на лапландската зима.
Висват топлите мощи
над света.
И Го има!

 
Approaching Shadow

На другия край на площада
се чува пак „Крáлю Портáлю”…
Напредва безгрижно следобедът,
търкулнат подобно на обръч,
окръглен в черти на момиче.
Ожулена,
боса усмивка.
Унесена,
тя не внимава.
Играта поглъща очите,
ръцете,
затопля гласа и́.
Тя вече напуска аркадите,
лъчите ще галнат лицето и́,
неволно ще вдигне брадичката,
а после добра и прехласната
ще хлътне в злокобните сенки,
вещаещи залез без покрив.
В часа на проклети знамения
бял гущер ще легне под камъка.
Хей, малка луни́чке,
не бързай!
Стар цирков фургон на площада,
с проскърващи панти е зейнал.
Прокобно виси маранята –
не смее дори да припари.
Почакай, Елвира!
Не тичай!
От сенките бавно се стича
възтънкият ням силует
на някакво друго момиче,
което се плъзга насреща,
безплътно,
унило,
безволно.
Близначка,
напуснала цирка,
пълзяща обратно по пътя?
По-скоро мастилена питанка,
разплескана скоро на плочника,
предизвестяваща сблъсъка
на светлината със сянката…

Бележка: Върви с картината „Мистерия(та) и меланхолия(та) на улицата“ (1914) от Джорджо де Кирико (б. а.).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мадлен Аспарухова – Слушателят – единствен

by New Social PoetryNo Comments

Росен Тошев, Табло №2, 1997 г., 90х70 см, смесена техника, картон

 

Превърнаха се в истории

Превърнаха се във истории
моите неслучени момчета –
красиви, силни, горди,
парчета пъзел от живота ми.
Редя ги между спомените –
цветя, целувки, наши песни,
нощи, смях, мълчание,
някой заминава, някой плаче,
песните са тъжни, мразя рози…
Превърнаха се в кратки басни
моите дефиниции на „всичко“.
Разказвам ги преди заспиване –
герои много, истории различни,
слушателят – единствен.

 

Справедливост

Тя ще те прежали, ами ти?
Нима ще свикнеш на живот без нея?
Нима ще стигнат всичките ти дни
да оправдаеш жалкото си его?
И няма ли до кокал да боли
след тебе да я видиш преродена –
далечна, лека, по-красива,
без следа от твоето обичане?
Да се усмихне като непознат,
да ти подаде ръка любезно
и в очите само да личи,
че всичко вече е простено.
На тебе тая среща ти е писана
да ти бъде тайното разпятие,
боли и справедливост няма –
кръстът е един, разпнатите – двама.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Красимир Симеонов – В кожен чувал

by New Social PoetryNo Comments

Росен Тошев, Путин в сърцата ни II, 2019 г., 120х80 см, c-print, хартия

 

ХМ

дрехи де моде
сърце на крава
в тяло на жираф
с отрязан врат
хамстер
с кучешки живот
кенгуру с крила на щраус
език на уличник
и всичкото затънало
в блато от съмнения
до нос

вижда ми се само
детското око
на мъничък циклоп

 

Няма да умрем

Хей, ти, няма смисъл –
и да останат костите ми с теб,
сърцето е далеч.

Някъде в земите
на братството и доблестта, където
яхнал своя динозавър,
приказен магьосник ни очаква.

Харесва ми, когато всяка вечер
с пламъци в косите
ни събира той да поговорим,
да се смеем, да мълчим.

Или край огъня, когато
ни разказва за нещата,
които има да се случат.
Дете съм там и вярвам в чудеса.

Това е.
Не са ми нужни думи
по-нататък.

 

Анархида

Майко моя,

с короната от жили и конци;
с пръстите от плачещи върби;

с коси, които търсят свободата;
с очите от планински вятър;

с бедра – да завъртят земите;
с птицата на мъката в гърдите.

 

Особен занаят

Мозък, очи
ребра, сърце
жлъчка, дроб
и кости
в кожен чувал.
(Повтаря се три пъти, за да го разбереш!)

Запалваш огъня с кичур коса
и нахвърляш
есенни листа и вестник.
Запържваш конска тор
с малко изворна вода и восък,
потапяш молива
и чакаш.

Ако думите не се върнат,
вземаш пистолета
и стреляш
на чувала в горната част.

 

Различни

пътят и вървящия по него
думите и словото
жертвата и хищника
господа и бога

но ще дойде Утешителят
на всичките неща

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X