Цветан Марангозов разказва за бягствата си

by New Social PoetryNo Comments

Ния Пушкарова, on road mountains acryl, 50×70 cm

 

(фрагменти от разговори с Мая Горчева, 2015-2016 г.)

 

В Самоков, 1947.

… Майка ми и вторият ѝ съпруг бате Ванчо взеха под наем таванския етаж на една къща в Самоков. За кратко време бяхме семейство. В Самоков ме арестуваха за първи път, планирах да бягам в Югославия. На четиринайсет години съм. До десетгодишна възраст изчетох детската литература и оттам нататък ме интересуваха единствено книгите за възрастни. Бях си построил един детектор със слушалки, с кристал от силициум. В Самоков се чуваше добре радио Скопие. Бях голям симпатизант на югославския модел за работническото самоуправление на Кардел. Запалих се по тоя модел, според който производителите владеят производствените средства. По Титово време работниците бяха собственици на самата фабрика и участваха по равно във всичко. С две момчета, съученици, мечтаехме да избягаме в Югославия, където хората пътуваха свободно из Европа, където джазът не беше забранен. Гледаме на картата как, къде може да се мине. Самоков не е много далеч от границата. Аз – раница, компас. И открадвам пистолета на бате Ванчо. Знаех къде го крие. Отивам на другия ден за последно на училище и не мога да се стърпя да не се изфукам с оръжието. Веднага ме арестуваха. Озовах се в едно студено мазе на милицията. През деня чистя конюшнята, през нощта правя планове: като изляза, веднага тръгвам за границата. Бате Ванчо, влиятелна личност в Самоков – отговаря за спорта, бивш ятак на Рилския отряд, ме остави за назидание да кисна в това мазе, след седмица ме освободиха, но от гимназията бях изключен. В София баща ми успя да ме запише във Втора мъжка, тогава елитна гимназия […]

 

В София 1950-1951

Отново планове за бягство, този път заедно с петима приятели. Описал съм го отчасти в романа „Безразличният“. Група ученици, отявлени врагове на народа, решава със сила да пробие границата с Гърция. Разполагахме с пистолет и бясна решителност да не бъдем опитни зайчета на режима. Накрая, в деня на тръгването, останах сам, другите се изпокриха, днес бих казал с основание, аз бях единственият наивник, който наистина пристъпи от думи към дела. Успях да се добера до село Сърница, зад селото в една гора ме откриха и арестуваха. Последваха разпити в Пазарджик, след това в Пловдив, в Комендантството, където изкарахме заедно с няколко арестанти голям глад, след месец бяхме кожа и кости, нарочно ни държаха гладни, за да ни пречупят. Последваха съд, присъда и затвор. След четири месеца баща ми дойде с един файтон да ме вземе. Бях изключен от всички гимназии, но той успя да ме запише в гимназията на Павлово, директорката беше почитателка на поезията му. Изкарах последната година на един чин с Коцето Павлов, който също беше изключен от всички гимназии, но не се разбра заради какво. В десети клас при нас, в по-долен клас, учеше Любо Левчев.

 

В казармата, 1951-1954

Тъй като за следване не можеше и да се помисли, взеха ме войник. Бях първо в Гоце Делчев, след това в Симитли, след това в Сандански. На моя набор се падна да служи цели три години. Беше близо до границата. Аз дори съм бил на самата граница и съм си мислил: сега да се затичам и край… Обаче не става, придружаващият офицер можеше лесно да те застреля в гръб […]

 

1956

Майка ми гарантира, че ако ѝ отида на гости в Хамбург, ще се върна. Пуснаха ме през 1956-а да ѝ гостувам. Но аз не съм вече съвсем сигурен дали искам да оставам „на Запад“. Вече бях написал „Безразличният“ и това някак си ме връзваше. Отивам в Rowolt Verlag и те ме запознават с един българин, един достолепен българин, който след войната е останал там, но не толкова антикомунист, колкото пацифист, известен пацифист. Прочете моя ръкопис и без да му плащам, избра един откъс и го преведе на немски. Занесох го в Rowolt Verlag. Мина известно време, обадиха се. Казват: „Не сме заинтересовани, съжаляваме…“. Тогава още нямаше дисидентско движение, беше им май прекалено „анти“. По това време интелигенцията им беше предимно левичарска…

Още на втората вечер се скарах с майка ми на тема „комунизъм“, това се случва след Унгарското въстание от 1956 г., направо се стигна до бой. Взех си куфара и първо се настаних при едно момиче, с което се бях запознал в джаз-клуба „Пигал“ . Чаках да дойдат едни пари. В София бях дал на един лекар левове, а брат му от Америка щеше да ми изпрати съответно долари. Тия долари най-после пристигнаха и аз заминах за Берлин, където се събрахме с Веско Бранев, който беше емигрирал и работеше в театъра на френските войски. Този месец в Берлин е цял роман. Доларите бързо се свършиха. Започнахме дребна търговия с фотоапарати, които купувах в Източен и препродавахме в Западен Берлин, също пренасяхме под балтона фигурки от майсенски порцелан, живеех в оцелялото крило на хотел „Адлон“, където е живеел Хитлер. Стената я няма още, ние сме ту в Източен Берлин, ту в Западен. Две различни планети.

Паспортът ми изтича, трябва да тръгвам. Прибирам се в Народна република България със следната мисъл: ако се върна сега, ще ме пуснат и следващия път. Тогава ще реша дали да емигрирам.

 

1960

[разговор от 7 февруари 2015 г.] …Полетът не беше директен, в Мюнхен трябваше да продължа с друг самолет за Хамбург. Обаждам се на майка ми, казвам: „Оставам в Мюнхен“. Тя ми крещи: „Ти предаваш българската работническа класа!“. Направо ме досмеша. На летището разпарям вратовръзката си, в която бях скрил сто долара, взех такси, имах адреса на едно хотелче, хотел „Швабинг“, бях се запознал случайно в София със сина на собственика. Беше в София, опитваше се да пласира автомобилната марка Боргвард.

Защо избрах да остана в Мюнхен? Няколко месеца преди да замина, в Съюза на писателите гостува Ханс Вернер Рихтер. Голямо име – от него тръгват Бьол, Грас, Валзер, Енценсбергер. Беше гост на Съюза на писателите и понеже баща ми говори немски, възложиха му да разведе високия гост с жена му Тони из нашата красива страна. Обиколиха страната с фолксвагена на гостите. След като се върнаха в София, аз се запознах с писателя. Издебнах удобен момент и му казах на четири очи, че всичко, което е видял, са патьомкински села. А беше левичар, бивш комунист от 20-те години. Доверих му се, казах, че вече имам паспорт и изходна виза. Той: „Ами елате при нас в Мюнхен, ще се радваме“. Комунист, но едновременно разкрепостен, симпатичен, също жена му Тони. След пристигането ми още на другия ден му се обадих. Той веднага дойде да ме вземе. Пристигаме във вилата му в Пазинг. Вътре седят някакви господа, които няма откъде да познавам. Той ме представя, казва: „Млад български писател, емигрант. Току-що пристигнал. Син на един голям поет в България…“ и така нататък… Единият от господата се представя: „Енценсбергер“, другият казва: „Гюнтер Грас“, третият: „Хайнрих Бьол“, събрали се по някакъв повод. Няколко дни по-късно той ме заведе на всички важни места: при шефа на „Бавария филм“, след това при шефа на „Байерише Рундфунк“ (Баварското радио). Но първите четири месеца не бяха лесни.

Когато пристигнах, имах български паспорт за три месеца. Пиша, запознавам се с различни хора. Паспортът ми скоро ще изтече. От Fremdepolizei – полицията за чужденци, ми казват: ако искам да остана като емигрант, ще трябва да отида в Нюрнберг в лагера за бежанци Цирндорф. Там минаваш през тайните служби: във френската те разпитват, получаваш печат. Следват англичаните, след това американците, накрая германците. Защо се интересуват от новопристигналите? Например аз съм бил три години войник. Къде съм служил, в какви войски, колко, какъв чин имам… Или като писател: кои писатели се считат за дисиденти – тогава тази дума още я нямаше, – за опозиционери. Трябва да минеш през пет стаи, за да получиш всички права на лагерист. Което ще рече – безплатна храна в стола. Лагерът не е затворен – всеки може да излиза. Нюрнберг е на пет километра, Цирндорф е предградие. Можеш да ходиш на кино, да разглеждаш града… Стига да имаш пари. Бяхме по четирима в една стая и аз предпочетох да изляза на квартира. Отидох в едно хотелче в Нюрнберг, най-евтиното, пансион. Получавам телеграма от „Бавария Филм“ да се явя в Мюнхен да сключим договор. Отивам при шефа на лагера, показвам му телеграмата, той казва: „Няма проблем, тръгвай!“. Мюнхен е на един час с влака. Дадоха ми бележка, която да удостовери самоличността ми, понеже нямам вече паспорт. Отивам в Мюнхен, в същото хотелче „Швабинг“, в същата стаичка под тавана, където живеех преди. Настанявам се и звъни телефонът. Обажда се портиерът: „Тука има едни господа, искат да говорят с вас“. Слизам, двама полицаи ме арестуват. Питам за причината. Няма обяснение. В близкия участък чакам с часове да ме разпитат, не мога да разбера какво ми се случва. След няколко часа ме закарват с една затворническа кола в Polizeipresidium – централата на мюнхенската полиция. Попадам в една просторна килия, пълна с прясно арестувани, най-малко петдесет души – влизат, излизат на разпит… Максим-Горкова атмосфера… На другата сутрин ме водят в една стая. На писалището седи един човечец и ми казва: „Вие сте осъден на три месеца затвор заради Passvergehen“ – това означава или си фалшифицирал паспорт, или ти е изтекъл паспортът. Казвам: „Ето, от лагера в Нюрнберг имам документ“. Не го признават. Пак с една полицейска кола ме карат в Stadelheim, затвора в Мюнхен. Свалям дрехите, обличам затворнически костюм. Беше ми интересно да сравнявам с българския затвор. Отваря се клапата на вратата и една ръка ти подава някакви три книги. Аз протестирам: това е булеварден буламач, жълта преса! Отказвам да го чета. Аз съм лежал и в български затвор, където се даваха списъци да си избереш книги от библиотеката. Така беше в Пловдивския затвор. Изкарах в Stadelheim три месеца, включително Коледа и Нова година. Такива като мен бяха рядкост през 61-ва година. На вратата има табела, на която пише: Katholisch, Evangelisch. Питат ме и аз казвам: Griechisch Orthodox. Те не ме разбират и казват: „Ще пишем Katholisch, по-често ще излизаш за църква, да не висиш все в килията“. Да се отчае човек, пристигаш на Запад, в мечтаната свобода, и попадаш в затвора.

Минават три месеца, дават ми цивилните дрехи, помислих, че ще ме пуснат. Вместо това ми прочитат решение, че ще ме връщат в България и аз оставам в Abschiebehaft, тоест арестуван, за да бъда репатриран откъдето съм дошъл. Спаси ме Ханс Вернер Рихтер. Заедно с Гюнтер Грас взеха един силен адвокат, който по-късно стана и мой адвокат, преведоха от „Безразличният“ по-критичните пасажи на немски. Един българин, Стефан Маринов, преведе две-три глави. Насрочи се дело. Съдията, като видя Гюнтер Грас и Ханс Вернер Рихтер, че се застъпват, вднага ме пусна. Отидох в затвора да си взема дрехите и се връщам в хотелчето. Пак звъни телефонът и ми казват: „Тука има едни американци, искат да говорят с вас“. Слизам долу, двама джентълмени, много учтиви, казват: „Иска ни се да ни гостувате в Бертесгаден, един месец. Да си поговорим“.

Бях любопитен, взех си куфара и тръгнах с тях. В Бертесгаден е била лятната резиденция на Хитлер. Целият град Бертесгаден, където се настани централата на CIA, е в баварски стил. В местния търговски център ме запознават с управителя, мога да вземам каквото ми трябва, без да плащам. След това същото в един ресторант: тука мога да се храня.

Имам хубава стая с хубава гледка. Всичко както в планински курорт. И всяка сутрин от 10 до 12 си говорим с един американец – за България, за писателите в България, за моите истории… За времето ми като войник… Разказвам и те записват всичко. Слад 12 часа отивам с туристите да видя вилата на Хитлер на Келстайн. Вечерно време висях в кръчмите или в казиното.

Изкарах месец в Бертесгаден. Казвам им, че се прибирам, че ме чакат задачи. Бях подписал договор с Бавария филм. Закараха ме обратно в Мюнхен и ме оставиха пред хотела. Така започна животът ми на Запад като професионален дилетант.

 

Окончателният текст на колажа от записани разговори е прочетен и обсъден с Цветан Марангозов (б. а., М. Г.).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Юрий Каплан – Синът на покойника крепне на ръст

by New Social PoetryNo Comments

Ния Пушкарова, video still_ before and after C19

 

Юрий Каплан (р. 1988 в Запорожие) е украински музикант и поет. Пее почти изцяло на руски, с малки изключения – на украински и английски.
Има няколко издадени албума и големи турнета в Украйна и Русия с музикалния си проект “Валентин Стрыкало”. В момента е неактивен публично.
Представяме някои от текстовете на песните му в превод на български.

 

Всички мои хора

Като цяло хората неприятни са,
Ала мойте хора – те хора сладки са
Ала мойте хора – те хора сладки са,
защото те…

Защото те са винаги ухилени,
от съдбата доволно подсилени
или пък неподсилени.
Моите хора са те.

Всички мои хора са на черешата –
нека има малко веселба.
Да помолим отчето ние, грешните –
да се моли за нашта тайфа.

Всички те в настроение отлично са
Мойте хора – те хора прилични са
Мойте хора – те хора прилични са,
А приличните хора бодат.

Маякоковси беше зле с наркотиците
Достоевски беше зле с наркотиците
Мопасан беше зле с наркотиците,
Лиля Брик се бодеше с ефедрин.

 

Най-добър приятел

Ти протягаш приятелска ръка
и разбиваш сърцето ми така.
Срам, опустошение, сълзи в очите,
искам да умреш и да ти свършат дните,

приятелко добра,
с приятел най-добър,
поиграй си с мене за последен път!
Приятелко добра
с приятел най-добър,
поговори със мен за сетен път!

Чакам рейса
в мрак и самота.
Локвите са
зли огледала.
Пустота отвътре
и отвънка – пусто.
Искам любовта ти,
ала ти не искаш,

приятелко добра
с приятел най-добър,
поиграй си с мене за последен път!
Приятелко добра
с приятел най-добър,
общувай с мене за последен път!

 

Той постоянно

Аз му отдадох всичко без резерви
и не поисках нищичко за мен,
но есента обостря всички нерви,
а той остана някак притъпен.
Във къщи той си идва всяка вечер,
обут във анцуг със гъза напред
и ми държи такива странни речи –
като дълбоко неразбран естет…!?:(

Той непрекъснато яде,
той пуши като диване,
той бързо слага по килце.
Че ще спортува, се кълне,
но продължава да яде
и продължава да расте,
а аз не знам дали въобще
ще кажа пак “Обичам те”.

Не знам дали ме забелязва някой –
пристигат гости като в някой хан,
ядат с лъжици от буркани сладко,
до сутринта не тръгва никой сам.
Но как можах да съм така наивна –
предупреждаваха ме всички, знам,
че няма връзка с любовта взаимна
във погледа му този странен плам.

Той непрекъснато яде,
той пуши като диване,
той бързо слага по килце.
Че ще спортува, се кълне,
но продължава да яде
и продължава да расте,
а аз не знам дали въобще
ще кажа пак “Обичам те”.

 

Погребението на кварталния дилър

В квартала сме тъжни от сутринта:
погребваме нашия дилър
и плаче кварталната наша тайфа,
клошарите ризи раздират.

Лежи в ковчега младият другар,
а ние оставаме тук.
Ний ще те помним, приятелю стар –
прати от небето салют!

Кой откъде е – всички ще заминат,
но аз не вярвам още на очите си.
Пред гроба ти стоя, жестоко сринат,
приятелю, защо завърши дните си!

Но слънчево зайче с буцата пръст
подскочи на гроба игриво.
Синът на покойника крепне на ръст
и пак ще си имаме дилър!

 

Превод от руски Иво Балев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Barbaria.net

by New Social PoetryNo Comments

Ния Пушкарова, fingerprint, 29×21 cm, print

 

Когато лионските тъкачи се надигат през 1831 година с оръжие в ръка, буржоазията създава своята класова памет. Спомня си за нашествието на племената, които нападат Римската империя, наречени варвари, защото езикът им звучал като шум. Тъкачите от Лион също не говорели език, който да е разбираем за буржоазията. В хилядолетната борба между цивилизация и варварство революцията се изразява на език, който не е на господарите, език, който Империята на цивилизацията не може да схване. Всеки път, когато експлоатираните класи са се надигали в историята, те са били носители на същото варварство, на същата човешка общност, насочени срещу експлоатацията. Barbaria е място в паметта, където се съхранява хилядолетната история на нашата класа от първобитните общности до световната човешка общност. Barbaria е място, което се разгръща в борбата, всичко онова, което остава неразбираемо и неусвоимо от капитала. Barbaria е там, докъдето не достига езикът на господарите.

 

Cuando los tejedores de Lyon se levantaron en armas en 1831, la burguesía hizo memoria de clase. Recordó las invasiones de esos pueblos primitivos que asaltaron el Imperio romano y que llamaron bárbaros, porque su lengua sonaba como el ruido. Tampoco los tejedores de Lyon hablaban una lengua que pudiera comprender la burguesía. En la lucha milenaria entre la civilización y la barbarie, la revolución se expresa en una lengua que no es la lengua de los amos, una lengua que el Imperio de la civilización no puede alcanzar. Cada vez que las clases explotadas se han levantado a lo largo de la historia, han llevado consigo la misma barbarie, la misma comunidad humana contra la explotación. Barbaria es un lugar en la memoria. Es allí donde se guarda la historia milenaria de nuestra clase, desde las comunidades primitivas hasta la comunidad humana mundial. Barbaria es un lugar que se despliega en la lucha, es todo aquello incomprensible, irrecuperable para el capital. Barbaria es allí donde no llega el lenguaje de los amos.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Алваро Валверде – Земна механика

by New Social Poetry2 Comments

Ния Пушкарова, Sippiciano view, 154×25, water color

 

*

Както в толкова
градове на Европа
гората е част
от това място. Снегът изпълнява
своето тайнство.
Бавно, бавно се разхождаме
из Княжеската градина
(Борисoвата)
по пътечки,
които всеки ден прекосяваш.
Сега твоите стъпки
са нашите стъпки.
Твоят път
слива се с нашия път.
Подривните песни
на птиците, статуите
на почитани мъже
и обичайни тирани,
смълчаните фонтани,
някои самотници,
дискретно придружават
нашето преминаване.
Накрая стигаме
до паметника
на съветската армия.
Железни победители
с войнствен жест
празнуват своя триумф
докато други, победени,
се отдават на потреса
да са сразени.
Едните и другите
във властта на капризното време,
окисите и забравата.
Не ни е лесно да тълкуваме
натрапеното,
незачитано вече от никого
Тази импозантност, пропорционална
на своето безсмислие и незначителност.

 

*

Como en tantas
ciudades de Europa,
el bosque forma parte
de este sitio. La nieve
realza su misterio.
Paseamos sin prisa
por el jardín Knyazheska
(el de Boris),
por senderos
que pisas a diario.
Tus pasos son ahora
nuestros pasos.
Tu camino
coincide con el nuestro.
Los cantos emboscados
de los pájaros, las estatuas
de hombres admirables
o de simples tiranos,
las fuentes silenciosas,
algunos solitarios,
acompañan, discretos,
nuestro tránsito.
Llegamos al final,
al monumento dedicado
al ejército soviético.
En hierro, vencedores,
con ademán guerrero,
celebran su triunfo
mientras otros, vencidos,
se rinden al horror
de la derrota.
Unos y otros
se dan a la intemperie,
al óxido, al olvido.
Nos cuesta interpretar
esta imponencia
que nadie ya respeta.
La magnitud proporcional
a su insignificancia.

 

Рила

1.

Има да чакаме да видим
манастир
зле разположен.
Рилският манастир и той не пада по-долу.
Отвън стените му ми напомнят
друга религиозна крепост:
манастирът на Гуадалупе.
От планини обкръжен е,
днес заснежени.
Склоновете, високи и стръмни
подслоняват гъсти иглолистни гори.
Оттатък мъглите,
сред високите облаци
едните и другите
отстояват надмощие над пейзажа.
Над светата обител равнодушно
вали.
Сякаш от векове
не спира.
Във вътрешния двор се издига
каменна кула от XIV век,
Хрельова я наричат.
В църквата –
фрески в полумрак,
и свещи, които озаряват духа
на това свято място,
това убежище.
Далеч от света
сме в света.

1.

Está por ver
que un monasterio
esté mal situado.
El de Rila tampoco.
Desde fuera,
sus muros me recuerdan
los de otra fortaleza religiosa:
Guadalupe.
Le rodean montañas,
hoy con nieve.
Sus laderas, muy altas e inclinadas,
sostienen densos bosques de coníferas.
Tras la niebla, entre las nubes,
unas y otros
ostentan su dominio
en el paisaje.
Sobre el claustro,
la lluvia cae impasible.
Pudiera parecer que llueve así
desde hace siglos.
En el patio se alza
una torre de piedra del XIV
que llaman la de Hrelja.
En la iglesia
hay frescos en penumbra
y velas que iluminan el espíritu
de este santo lugar
que es un refugio.
Lejos del mundo,
estamos en el mundo.

 

2.

Пази се снимка
на Патрик Лейг Фермор
пред дверите на Рила.
От есента на 34-а.
Коментира за себе си,
че трябва да е бил
“истинско представление”,
дълга, сплъстена коса
от праха и слънцето
превърнатa в плъст.
Лицето, както казва,
тъй загоряло,
че има цвят
на шкаф от орехово дърво
Раница на гърба,
унгарски резбован бастун,
пъстър, плетен колан,
кама от стомана и калпак.
Вечният пешеходец
веднъж без привичните
ботуши с шипове.

2.

Se conserva una foto
de Patrick Leigh Fermor
a las puertas de Rila.
Del otoño del año 34.
Comenta de sí mismo
que debía de ser
“todo un espectáculo”:
pelo largo y apelmazado
por el polvo y el sol
convertido en esparto.
La cara, según dice,
tan quemada,
que su tono sería comparable
al de un aparador de nogal.
Lleva mochila,
un bastón húngaro tallado,
un cinturón trenzado de colores,
una daga de acero y un kalpak.
Eterno caminante,
por una vez no calza
sus botas con tachuelas.

 

3.

Тази е територията
на вълка и на мечката.
На пъстървата.
Металните кубета
блестят в хубаво време,
възправени винаги срещу слънцето.
Непосредствено след светите
Кирил и Методий,
създатели на кирилицата
Свети Иван Рилски
е най-почитания
в България.
Разказва Падди, че ходил там на поклонение.
Спомня си дългокос гайдар,
който свирел пред група жени
мелодии в транс.
И Надежда си спомня,
студентка по френски от София,
с която три денонощия преживял
по тия места.
Минавали всеки ден
край гроба
на Джеймс Дейвид Бърчър,
някогашен професор от Итън
и кореспондент на Таймс,
един мъж отдаден
на българската кауза.
От ония екскурзии
сред горите
съхранява най-вече как се е къпал с момичето
в ледените кладенци из дефилето.

3.

Este es el territorio
del lobo y del oso.
Y de la trucha.
Sus cúpulas metálicas
brillan, cuando hace bueno,
constantemente al sol.
Después de los santos
Cirilo y Metodio,
inventores del alfabeto cirílico,
san Juan de Rila
acapara en Bulgaria
la mayor devoción.
Cuenta Paddy que fue de romería.
Recuerda a un gaitero con melenas
que tocaba ante un grupo de mujeres
algunas melodías desmayadas.
Y a Nadejda,
estudiante de francés en Sofía,
con la que pasó tres jornadas
por aquellos parajes.
Cruzaban cada día
delante de la tumba
de James David Bourchier,
antiguo profesor de Eton
y corresponsal del Times,
un hombre entregado
a la causa búlgara.
De aquellas excursiones
por el bosque,
evoca sus baños con la joven
en las heladas pozas del cañón.

 

*

Не една война, войните.
Не един народ, народите.
Не една само култура,
културите.
Цивилизациите, империите.
Византийски, отомански,
руски, фашистки, комунистически.
Оцеляваме,
казва Живка Балтаджиева,
от нашите, от чуждите,
от вашите.
На оцелели
е българската история.
На Балканите.

 

*

No una guerra, las guerras.
No un pueblo, sino pueblos.
Ni siquiera una cultura:
las culturas.
Las civilizaciones, los imperios.
Bizantinos, otomanos,
rusos, fascistas, comunistas.
Sobrevivimos,
dice Zhivka Baltadzhieva.
A los nuestros, a los ajenos,
a los vuestros.
De los supervivientes
es la historia búlgara.
En los Balcanes.

От още непубликуваната книга “Cuaderno de Sofía” – “Софийска тетрадка“

 

Земна механика

Също както някое изображение
ни спомня друго, аналогично,
една сянка – свежата влага
на друго кътче в паметта,
един мирис – някоя случка
близка поради своята смътност,
този град – друг някой,
обитаем и далечен,
така, когато следобедът
се превръща във вечност и е юли
всичко изразява някакво многозначно,
непостижимо присъствие
и водата е много повече от филтъра,
на което тече и отминава,
светлината много повече от було,
което осветява нещата,
вятърът много повече от надслова
на някоя тъмна вест.

 

Mecánica terrestre

Lo mismo que una imagen
recuerda a alguna análoga
y una sombra a la fresca
humedad de otra estancia
y un olor a una escena
cercana por remota
y esta ciudad a aquélla
habitable y distante,
así, cuando la tarde
se hace eterna y es julio
todo expresa una múltiple,
inasible presencia,
y el agua es más que el filtro
de lo que fluye y pasa
y la luz más que el velo
que ilumina las cosas
y el viento más que el nombre
de una oscura noticia.

От „Mecánica terrestre“ . “Земна механика”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Шамил Кобалт Болокудо – Из живота на Невъзможен Че

by New Social PoetryNo Comments

Ния Пушкарова, ER collective, in search of G-spot, performance, part of Sofia Underground, 2019 

 

Невъзможен Че явно току що беше станал. Зърната на едрите му цици бяха щръкнали под нежното ефирно комбинизонче. Брадата, наситено черна беше рошава и сплъстена, а по мустаците личаха следи от нощните приключения….
Огледа се в огледалото. С небрежен жест посегна и сложи фуражката на главата си. Хммм… Стои добре, дори много добре! Висока, с червена околожка и едри златни листа. Аугусто има вкус, си помисли и се отправи към леглото и спящия …

06.01.2021

 

***

Видя го в Неапол, а в Милано вече бяха любовници. Колко добре му седеше черното! Масивните черти на лицето, голата глава, изпъкналата челюст действаха на Невъзможен Че, като електрически ток. И тези силни ръце, които знаят как да насилват…. В компанията на неговите другари му миришеше опияняващо на кръв. Почти толкова силно, колкото край скотобойните на Буенос Айрес. Искаше ги всичките. Искаше ги в Рим, за където най-сетне бяха тръгнали…

07.01.2021

 

————————-
Мъдри мисли изказани по различни поводи и в различен контекст от Невъзможен Че.

————————-

Революцията, а и вторачването в половите органи може да те направи звезда!

08.12.2020

 

****

Колкото и да е вторачен в половите си органи, Пушкин не би оповестил Революцията!

01.02.2021

 

***

Цялата история на революцията свидетелства, че без вторачване в половите органи революцията търпи поражение, а с него – удържа победа.

14.01.2021

 

***

Защо наричате вторачването в половите органи любов, а не Революция!?

05.01.2021

 

***

Защо се вторачвате в половите си органи, а оставате слепи за Контрареволюцията?

06.01.2021

 

***

Само си представете какво щеше да се случи със света, ако вторачването в половите органи изчезнеше… ако това бе възможно, а аз не вярвам, че е възможно.

27.11.2020

 

***

Вторачването в половите органи е в нас и ние сме във вторачването в половите органи; то нас обръща и ние него обръщаме.

16.12.2020

 

***

Тихо, тихо да не събудим студентите. Те спят дълбок зимен сън. Само вторачването в половите органи е важно!

08.12.2020

 

***
Как да се вторачвам в половите си органи, след като вече цяла неделя вали дъжд!!!

12.01.2021

 

***

В света на Толкин не намирам никакво вторачване в половите органи!!!

21.01.2021

 

***

Вторачването в половите органи, ще е водещо за революцията и през новата 2021 г.

03.01.2021

 

***

Вапцаров едва ли може да се счита за поет и революционер, понеже не се е вторачил в половите си органи!

10.12.2020

 

***

Вторачването в половите органи е мерило за величието на революционера, което не може да бъде обяснено само с думи.

19.11.2020

 

***

В свят в който всичко е едновременно и истина и лъжа, единственото сигурно нещо е вторачването в половите органи.

27.10.2020

 

***

Мейк вторачването в половите органи грейт агейн!

08.11.2020

 

***

Какво са историята, философията, поезията, та дори и най-доброто от тях, какво представлява най-отбраното общество, какво е най-прекрасно устроеният живот в сравнение с умението да се вторачваш в половите си органи.

25.10.2020

 

***

Разбирам света като поле за мирно вторачване в половите органи.

19.10.2020

 

***

Имам една мечта. Един ден моите деца да се вторачат в половите си органи.

29.10.2020

 

***

Аз не съм против вторачването в половите органи, защото така един революционер може да си почине малко.

28.10.2020

 

***

Вторачването в половите органи се основава на реалността, а болшевизмът – на теорията.

11.11.2020

 

***

Никой не пита победителя дали се е вторачвал в половите си органи, или не.

06.11.2020

 

***

Вторачването в половите органи е алгебрата на революцията.

23.10.2020

 

***

Докато народът е вторачен в половите си органи, от всички изкуства за нас най-важни са поезията и цирка.

28.09.2020

 

***

Днес Гевара пие млечен шейк в старбъкс и се вторачва в половите ви органи.

15.10.2020

 

***

Нека читателите треперят пред интелектуалната революция. В нея писателите няма какво да изгубят освен вторачването в половите си органи. А ще спечелят цял свят.

23.09.2020

 

***

Вторачването в половите органи освобождава!

13.11.2020

 

***

Най-безспорната черта на революцията е вторачването в половите органи.

07.10.2020

 

***

Фиксацията върху половите органи е опиум за народите!

18.09.2020

 

***

Вторачването в половите органи е нужно на поета така, както въздуха и слънцето за всяко живо същество.

30.09.2020

 

***

Естествено въпросът за отношенията между нас и нашите врагове е своего рода въпрос на вторачване в половите органи.

21.10.2020

 

***

По време на революция човек или побеждава, или се вторачва в половите си органи.

13.10.2020

 

***

Революцията е невъзможна докато сме фиксирани само върху половите си органи!
Революцията е неизбежна понеже сме фиксирани само върху половите си органи!

17.09.2020

 

***

Марксизмът, приятелю, изучи икономиката, социалните класи; това е прекрасно но забрави да изучи вторачването в половите органи.

13.10.2020

 

***

Количествените вторачвания водят до качествени полови изменения!

24.09.2020

 

***

Ако се оставите на изкушението, да се вторачвате само в половите си органи, идващите поколения ще наследят дългата и безутешна нощ на огорчението.

08.10.2020

 

***

Борбата за освобождение на работническата класа означава борба не за класови привилегии и монопол, а за право на вторачване в половите органи.

22.10.2020

 

***

Вторачването в половите органи е висша форма на доверие!

06.10.2020

 

***

Полови органи от всички страни, вторачвайте се!

22.09.2020

 

***

Hasta la vtora4vane v polovite organi siempre!

29.09.2020

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Ex Russia Lux

by New Social PoetryNo Comments

Ния Пушкарова, me and irina, red print, 50×70 cm, silk screen print

 

Аз съм класически ренегат. Завършил съм Съветското средно училище при Посолството на СССР в НРБ. Първият ми досег с поезията, който ме направи това, което съм и искам да бъда, беше стихче на Пушкин за есента. После от само себе си дойдоха Некрасов, Достоевски и Маяковски. Това са моите негри, влъхвите ми.

Еманципацията ми от детството съвпадна с превръщането на България от 16 ре(с)публика в историческата Територия с липсващ избор между Рим и Византия. В това дяволско време имах чистия късмет да попадна на Брехт, който ме предпази от дупката на липсващия избор след естественото напускане на руското ми детство. Пораснах и прописах поезия с Брехт. Където детските ми руснаци не смогват, разчитам на него. Немската му работа е гаранцията ми, че руската работа няма да се олее. Тя го обича, познавам я добре.

След края на Смутата в Русия и връщането й към проекта на Третата Византия под егидата на КГБ, мафията и Газпром трябваше ясно да тегля за себе си чертата между руското и имперското. Обичам с цялата всепояждаща страст на детството Русия. Мразя с цялата достъпна ми мъжественост Империята на КГБ, мафията и Газпром.

Любовта обаче трябваше да се оттегли изцяло в езика и литературата, а това не ми е достатъчно. Продължавам да чакам тази велика страна да стане това, което мечтая тя да бъде.

Вярвам, че когато се появи човек, който не се страхува да умре за това, няма невъзможно. Българските избори между Рим и Византия не ме касаят. Обичам Русия. Чакам този човек.

Така че, скъпи фб сънародници, аз съм русофил и путинофоб. И не смятам да го обяснявам фсеки път.

Ex Russia Lux.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Зоя Христова – Човекът, който си остана

by New Social PoetryNo Comments

Ния Пушкарова, Portrait of ELICHETO, pastel drawing, 70×90

 

– Още веднъж, ако видя някои да му дава, късам отношения с него. Така да знаете! Аман от паразити! Този е такава отрепка, че ме е срам, че го познавам. Нямал, че и аз нямам бе, дай ми ти на мен!
Боби много се дразнеше от Уди Алана, почервеняваше до черно, когато го видеше в библиотеката.
Признавам и мен дразнеше, но него по особен начин. Може би, защото Боби, самият, някак изкара живота си в читалнята и кафенето. Там беше средата му, там минаваше всекидневието му, дотолкова, че беше развил известно чувство за собственост към пространството и обитателите.
Несемеен, безработен мъж към петдесет с изумителна обща култура, най-редовният читател, магнит за младежи като нас.
Уди Алана – така го бяхме кръстили заради поразителна прилика с режисьора.
Ходещо клише за читател – среден ръст, очила с рогови рамки, стандартна прическа, занемарено облекло.
И, ако не беше иновативният му бизнес и любопитно поведение, можеше дълго да си живее незабелязан в читалнята.
Боби го мерна още пролетта, когато се премести при нас. На него нищо не му убягваше.
– В тоя има нещо гнило, да знаете – привикваше ни в кафенето, за да споделя наблюденията си.
И ние студентите слушахме, главозамаяни от вниманието на начетения мъж. Беше ни пленил, изглеждаше ни недостижимо знаещ и можещ, а ние едва стартиращи в голямата наука.
– Виждате ли, че не чете, а само се разхожда и гледа, ще го проуча аз, може и опасен да излезе. Как гледа само с тия мазни очичики! – говореше ни с часове за новата си мишена.
Така Аланът постепенно се превърна от невзрачен читател в злокобно, тайнствено същество с нечисти цели.
Признавам, поведението му беше странно.
Той никак не се вписваше в неформалния код за общуване в библиотеката, свързан с разговори около общи знания и четива. Аланът изскачаше от нищото и се забиваше напосоки в някой четящ с нелеп въпрос, като:
– О, Ницше, а?! Четем Ницше, вярно ли, че това е най-великият немски философ?
– Или пък, Хегел, а?! Той ли е най-добрият?
И ти потънал в някаква тема нямаш реакции към общото и условно питане.
Да, истина беше, не беше типичен читател. Тук всеки имаше изследователска ниша и интереси, Аланът очевидно идваше за друго.
Разхождаше се от маса на маса и питаше за всяка книга, докато не установи контакт с четящия и не го изведе навън.
– Виждате ли как следи кой какво чете, това не е нормално? Този не е случаен, да знаете, поставено лице е – вбесяваше се Боби.
А, ние, млади зелени недоумявахме с какво би могло да сме толкова специални, че някой да ни шпионира, но се вслушвахме в прозренията на баткото.
Какво фиксираше най-много Боби върху Алана?
Жените от библиотеката – гардеробиерки, библиотекарки, читателки, носеха храна и дрехи на Уди. Това така го вбесяваше, че чак на устните му се появяваше пяна.
– Какво прави тоя бе, как ги омайва тия лелки, защо на мен никой никога нищо не даде?! – ядосваше се често.
Така мина зимата с Алана, като основна тема на разговорите в кафенето. Един ден Боби се появи с ехидна усмивка:
– Хванах го, разбрах кой е, каза ми един от старите професори?
– Кой, кой – развикахме се в един глас.
– Слушайте сега, ама тихо и на никой – зашепна заговорнически.
– Значи, навремето, тук, в библиотеката, на мястото на пета читалня, е била читалнята с книгите със забранени заглавия. Не е можело да се влиза, била е заключена. В нея са били най-вече западните автори. Можело е да се поръчат, но само с бележка за какво точно ти трябват. Например, ако правиш докторат и заявяваш за какви цели ще ползваш изданието. Та, разказа професорът, имало е няколко човека, които са били назначени да следят кой какво поръчва и защо го чете и да докладват. Слушалки на Държавна сигурност, та този хубостник е от тези, просто си е останал след промените, защото не си е намерил друга работа. Така мисля аз, че той е от тях – нареждаше Боби с доволно изражение, излъчващо увереност.
– Професорът каза, че е имало над десет щатни сътрудника на територията на библиотеката. Виждате ли го как гледа, разпитва, следи, а в същото време не чете и нищо не знае за никой автор, задава съвсем общи въпроси. Няма какво друго да е! Предполагам, че от онова време са му останали тези навици. Сега е безработен и се изхранва от просия, не е успял да се адаптира след соца, останал си е на старото работно място, защото не става за друго – убеждаваше ни Боби.
Макар и съвсем млада, едва на двадесет и две години, версията на Боби не ми звучеше убедително, но започвах да изпитвам неясен страх при среща с Уди. Внезапните му изскачания предизвикваха полазвания в областта на тила. Определено информацията ми се отразяваше, даже пречеше на четенето ми.
Наблюдавах го как се разхожда с изражение, в което вече разчитах престорена разсеяност, подозирах актьорска игра във всеки жест.
Ние, младите, познавахме епохата на социализма само от разказите на старото поколение. И в зависимост от това от какво семейство си, периодът изглеждаше по различен начин. За децата на успелите, беше епоха на възход, за децата на прокудените се изравняваше с времето хитлеристка Германия.
Аз бях от вторите, макар и в лека степен. На дядовците ми са били отнети работилници и пивоварни, а самите те са прекарали известно време по лагери. Затова краските на времето бяха натоварени с всичко негативно, дотолкова, че си представях НРБ като гигантски концентрационен лагер. Филмовите представи за фашизма и разказите на дядовците бяха оформили мракобесна картина с подчертано подсилени щрихи.
Фантазията ми доразви образа на Уди и той се превърна в лицето на мощния апарат.
Виждах го как следи, записва, подстрекава хора да си признават и им съставя досиета.
Представях си мъките на жертвите, пратени в лагер, защото четат Немска класическа философия или поръчват френска литература.
Образът доби небивала плътност и всяваше ужас при всяка поява.
Един ден, докато пиех кафе сама, защото я нямаше обичайната ми компания, Аланът седна на масата ми.
– Свободно ли е! – попита с любезна усмивка.
– Дддддд, да – запелтечих треперейки.
Той седна и веднага ме заговори.
– Вие студентска ли сте? Забелязал съм, че четете руска и източна философия, какво учите?
Ужас, мислех си, в полезрението му съм.
– Ффффилософия – едва проговорих, съскайки от страх.
– О, философия, това е майката на науките – изстреля клишето.
Въпреки ужаса, който изпитвах, любопитството надделяваше.
– А, вие с какво се занимавате?
– О, аз ли, не мога да ти кажа мила, въпреки че си сладка, секретни работи са.
– Много хора ли следите? – изкрещях.
Аланът ококори очи, направи самодоволна гримаса, повдигна гордо глава и ми смигна.
– Нямаш представа колко миличка – после стана бавно от масата и изчезна.
О, Боже, мислех, истина е! Освен, че е бил прикрепен към Държавна сигурност в миналото, е шпионин и в момента. Страхът ме парализира.
Споделих с приятелите ми и започнахме акция по изобличаване. Говорехме с всички в библиотеката, предупреждавахме ги да не се сближават и да не дават храна.
Груповата параноя бавно се превръщаше в масова и плавно завземаше читалните.
– Защо ще ни следи? – недоумяваха гардеробиерките.
– Ама, каква информация ще извлича от нас? – питаха библиотекарките.
Но въпреки неразбирането, служителите бяха притеснени.
Мълвата толкова се разпространи, че Боби, като най-редовен читател сред нас, беше привикан от самия директор.
“Лицето е поставено“, обяснил Боби.
“Имам много сигурна информация и солидни наблюдения, не знам за кого работи, но определено вече е събрал много сведения. Може да следи преподавателите от университета“. Бил много убедителен, дотолкова, че директорът пусна заповед да се отнеме читателската карта на Алана и да не се допуска в библиотеката.
Така Уди изчезна, остана само споменът за голямото преследване и надъханите разкази в кафенето, които дълго ни носеха тръпка.
С месеци не чухме нищо за него.
Докато един ден, чакайки на спирката, го видях на пейката под навеса, свит на кълбо.
Погледите ни се засякоха, Уди ме позна, и ми кимна леко, въпреки напрегнатата гримасата, издаваща силна болка.
Възпитана съм да помагам на човек в беда, затова се приближих.
– Здравей, помниш ли ме?
– Пппомня – каза много глухо, едва говореше.
– Какво ти е, боли ли те нещо?
– Ббболи, рязко неща ме сви, от вчера ме почна – говореше, пъшкайки.
– Да ти помогна ли с нещо?
– Ако, ме заведеш до нас, ще съм…- не довърши.
Така аз и Уди, който придържах под мишница, се качихме на тролея, живееше в “Хаджи Димитър“.
Озовахме се на празната двойна седалка. Влошаваше се с минути, губейки телесен цвят. Приличаше на умиращ.
– Да те заведа в болница – предложих.
– Не, не в болница, първо у нас, там ще се обадя на лекар – увери ме той.
Трудно и мъчно стигнахме разпадащата се панелка, в която живееше. Помогнах му да отключи и влязохме в извънредно мизерно жилище, от което ме удари силна смрад. Той легна на леглото, запъшка и след няколко минути започна да утихва, докато не утихна съвсем. Доближих се, приличаше на мъртъв, не дишаше.
Можете да си представите ужаса на двадесетгодишно момиче, попаднало в стая с покойник, при това почти непознат.
Започнах истерично да тропам по вратите на съседите. Отвори ми възрастна жена, от съседния апартамент.
– Извинете – виках, гласът ми кънтеше с неестествен тембър в коридора.
– Познавате ли човека, който живее до вас?
– Кой, Владко ли, да, познавам, защо?
– Мисля, че почина, не знам, не съм сигурна, дали може да ме придружите?
Бабата леко се стресна, но тръгна с мен. Отиде до леглото и пипна челото му.
– Да, така изглежда, студен е, не диша, да викаме линейка.
Линейката дойде да констатира смъртта, после се обадихме на полицията, живееше сам. Лекарят каза, че изглежда като перитонит, стомахът беше твърд и подут.
– Няма ли близки, роднини – питах жената.
– Абе, няма бе, няма. Майка му наскоро почина, то тя го издържаше жената с една инвалидна пенсия. Много объркано момче беше Владко. Роднини имат в Огняново, на вуйчо му ще търся телефона, да дойде.
– Е, не, той имаше работа, просто заради прикритието явно не е казвал на майка си – обяснявах.
– Каква работа бе, момиче! В живота си Владето не е работил. Гледаше го жената, тя си знае колко изпати с него. Училище криво-ляво завърши, после записа история, до първи курс добута. Намерят му работа, след два дена го уволнят, не ставаше милият, хич не можеше с нищо да се оправя. Какво ли не направи жената да започне да работи, ей на, на петдесет години е близо, така си и умря, нищо не захвана.
– Ама вие не знаете, той е шпионин – настоявах.
– Да, той такива ги разправяше понякога, все шпионски истории му бяха в главата. Някъде ходеше по центъра, даваха му храна там и дрехи, защото като умря майка му, та остана съвсем без доходи.
Прекратих спора, явно и Аланът, като нас, си е фантазирал.
– Айде, тръгвай момиче, аз ще изчакам полицията и ще търся роднини, защо седиш? – побутна ме жената.
Вървях и плачех по улиците, хората ме оглеждаха притеснено.
Откъде ни хрумна, че е шпионин, ядосвах се на себе си, че повярвах на щуротиите на Боби.
Как го набедихме, че чак изгонихме, укорявах се в първия момент.
А, после се замислих, и ми стана някак радостно. Та на Боби медал трябваше да се даде.
За първи път Владко получи реализация, беше човек с кариера, умря с имидж на шпионин, какъвто искаше да бъде.
Колко смешно, мислех, параноята и безделието на Боби, създаде Бонд в библиотеката, виц направо.
Всички повярваха във фантазията му, може да се каже, че си отиде щастлив.
Ами, да, ти си това, което вярваш, че си. Щото, колкото и да си, ако не вярваш, че си нещо – кел файда.
Кой знае как е пускал слухове за себе си, смеех се.
Ей, Уди, шантав човек се оказа, радвам се, че те познавах, мислех си по пътя обратно към библиотеката.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Блага Бонева – Спасена

by New Social PoetryNo Comments

Ния Пушкарова, the garden oil painting, 90×100, oil painting

 

Елена пусна телевизора. Дребната ѝ фигура потъна в тежкия облечен с черна кожа фотьойл. Тя се облегна назад. Протегна ръка, взе купата с пуканки от масата. Постави я в скута си и се загледа в екрана. Даваха любимия ѝ криминален сериал. Унесена от играта на актьорите, хрупайки пуканки, Елена не забеляза своя домашен любимец, едрия черно-бял котарак Сайръс. За по-кратко Сай. Той се приближи до нея. Протегна подред предни и задни лапи. Замърка. Огледа се. Отърка се в краката ѝ. Очакваше тя да се наведе над него, да го погали по главата, да го вземе на ръце и да го прегърне. Разочарован се сви на топка пред краката ѝ. Заспа. Елена беше тази вечер сама. Това ѝ харесваше. Тя се усмихна , заровила ръка в купата с пуканки. Неочаквано силен тътен проглуши ушите ѝ. Злобна гръмотевица разтърси въздуха. Ослепителна светкавица освети стаята. Котаракът Сай подскочи. Зашеметен измяука. Замръзна за миг застанал на четири крака. Опашката му се удебели. Козината му настръхна. Гърбът му се изви, като дъга. Измяука пронизително. Очите му заблестяха изпълнени със страх. Притича с вирната опашка през стаята и се шмугна под дивана. Вятърът се засили, засвири зловещо, заигра се с клоните на дърветата, заблъска ги в стъклата на прозорците. Гърмежите се повториха и потретиха. Разчленени светкавици процепиха небето. Прозорците се отвориха с трясък. Найлоновите пердета се издигнаха нагоре затанцували буен фееричен танц. Елена скочи от фотьойла. Телевизора изгуби картина. Остави купата с пуканки на масата. Побърза да затвори прозорците. Едри капки забарабаниха по стъклата. Пердетата се успокоиха. Заеха предишното си място. Елена загаси телевизора и запали осветлението. Крушката на полилея не светна. Имаше повреда в електрическата мрежа. Вятърът се усили още повече. Клоните се блъскаха отново и отново в стъклата на прозорците. На външната врата някой заудря с юмрук.
– Елена аз съм Емил от съседния вход! Отвори ми! Забравил съм си ключа! Няма къде да отида в тази буря! – тревожния му глас я накара да потрепери.
– Чакай сега ще отворя само да намеря фенерчето! Тока угасна.
Елена се огледа в тъмното. Нищо не се виждаше. С опипване на мебелите се добра до чекмеджето, където държеше фенерчето, няколко свещи и кибрит. Емил продължи да блъска с юмрук вратата. Елена постави една свещ в чашка. Драсна клечка кибрит. Пламъчето освети с оранжева светлина лицето ѝ. Запали свеща и тръгна към вратата. Гръмотевица разцепи въздуха. Светкавица освети стаята. Уплашена с разтуптяно сърце прекоси коридора със свещ в ръка. Отключи вратата. Пред нея стоеше изплувал от мрака Емил. Тя го харесваше. Остави го да премине покрай нея. Заключи вратата.
– Благодаря ти !- погали я с два пръста по бузата – Ти си ангел! Спаси ме от бурята! Не бях забелязал, че си толкова красива! Винаги съм мислил, че приличаш на момче с тази късо подстригана руса коса. Но сега виждам, колко си красива. Незнаех, че очите ти са сини.
– Остави сега това! – засрамено погледна в земята постави свеща на масата и с жест го покани да седне във фотьойла – Гладен ли си. Имам само пуканки в тази купа.
Стояха прави в средата на стаята. Бурята вилнееше навън. Гърмежите и светкавиците се редуваха. Вятърът свиреше продължително. Въздуха се нажежи. Стаята се намагнитизира. Клоните се блъскаха в стъклата на прозорците. Всичко се повтаряше до полуда. Двамата се гледаха забравили света. Изведнъж Емил се размърда. Протегна ръце и я сграбчи. Докато се опомни тя се намери в прегръдките му. Грубо я притисна до гърдите си. Тя се опита да го отблъсне. Той продължи да я стиска.
– Остави ме! Не съм готова за това! Не ме наранявай! – каза тя усетила агресията му.
– Всички сте еднакви! – изсъска в ухото ѝ разхлабил прегръдката си.
– Моля те пусни ме! – успя да измъкне ръцете си и го заудря по гърдите – Пусни ме! Пусни ме!
– Това няма да ти се размине! – кресна той.- За коя се мислиш!
– Ще извикам полиция! – през сълзи каза тя.
– Полиция ли? Недумай! – подиграваше ѝ се.
Хвана я за раменете. Отблъсна я леко от себе си. Огледа я. Сълзи се стичаха по бузите ѝ това го раздразни.
– Млъкни! Стига си ревала! Каквато си дребна с един удар ще те смажа.
– Защо? Аз те приютих заради бурята! – хълцаше.
Елена съжали, че го е пуснала в апартамента. Той я вдигна на ръце и тръгна из стаите. Светкавиците му помагаха да се ориентира в обстановката. Блъсна с крак една врата и се отзова в спалнята. Елена се развика. Той я хвърли върху леглото. Тя го удари по лицето. Той ѝ върна със същото. Удара му беше толкова силен, че тя за миг изгуби съзнание. Той се възползва от това. Надвеси се над нея. И в момента в, който отметна полата ѝ и опита да разкопчае дънките си отпред, нещо профуча покрай него и скочи върху гърба му. Вкопчи остри нокти във врата му. Изхъхка. Издаде грозни звуци и захапа ухото му. Той извика и се изправи. Котаракът Сай висеше вкопчил се в гърба му. Емил се въртеше около себе си и се опитваше да хване своя нападател ту с лявата , ту с дясната ръка , но не му се отдаваше. Колкото повече искаше да се отърве от този проклетник, толкова повече котаракът Сай стискаше зъби. Кръвта шурна и обагри рамото и потече по гърдите му. Едва, когато усети кръвта в устата си котарака пусна ухото му. Емил се задъха. Спря се. Наведе се. Хвана с ръце коленете си. Изпъшка. Бурята утихна. Вятъра спря. Клоните на дърветата замряха. Гръмотевиците се скриха някъде. Светкавиците просветнаха и угаснаха. Само малки и големи дъждовни капки браздяха стъклата на прозорците. Елена отвори очи. Тока дойде. Крушките на полилея светнаха. Емил се превиваше от болка сгънат на две с котарака Сай на гърба. Елена се изправи. Доближи се до Емил. Обхвана гърба на своя любимец. Погали го. Той се отпусна усетил нежните ѝ ръце. Отдели се от гърба на Емил и се сгуши в нейната прегръдка. Успокоен замърка. Емил се изправи. По врата му се стичаха вадички кръв. Ухото му висеше полу-откъснато. Очите му горяха. С треперещ глас набра 112 и повика линейка. Не се сбогува. Просто излезе от апартамента зашеметен. Елена притисна котарака Сай до гърдите си. Зашепна му нежни думи. Понесе го на ръце. Заключи вратата и се отправи към банята. Почисти първо кръвта полепнала по муцуната на своя любимец. После го изкъпа в мивката. Докато пълнеше ваната с топла вода изсуши със сешоара козината на котарака Сай. Остави го в неговото пухено легло. Успокоен той се сви на топка и заспа. Върна се в банята. Съблече дрехите си. Спря кранчетата. Влезе във водата и се плъзна по дъното на ваната . Затвори очи. Спасена. Спасена от един котарак.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Лидия Иванова – Седем смъртни гряха

by New Social PoetryNo Comments

Ния Пушкарова, hair book, installation, part of exhibition Art with working hours

 

Имах един диван. Той не беше съвсем обикновен диван. На вид изящен, от скъпа кожа и извита облегалка. Той бе най-удобният диван, можех да спя вечно в него и после да спя още малко. Нищо друго нямаше значение, когато бях с моят скъп, прекрасен диван. В него се хранех, когато все пак се налагаше да съм буден, чиниите криех под дивана, не исках да се отделям от него. Все пак това не беше обикновен диван, сигурен съм, че никой не притежаваше, такава чудна вещ. Не давах друг да го докосва, полудявах ако друг го доближеше, исках да му извия врата. Все пак аз се докосвах на него, възбуждаше ме гладката му кожа. Прекрасно си живеехме с моя диван, ден след ден, нищо друго не ми трябваше… но един ден го видях. Стоеше нахално на витрината, тези извивки, тази нова скъпа кожа, този аромат. „По дяволите! Трябва да бъде мой, само мой!“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Райна Маркова – Месо безкрай!

by New Social PoetryNo Comments

Ния Пушкарова, ER collective, in search of G-spot, performance part of Sofia Underground 2019 

 

Месо на мечове! Месо на мечове, което не престава да идва и идва и идва и идва към вас! Пригответе се за Голямото Плюскане! Това, което ще откриете в новата шураскария „Платаформа де Фого“ в Куелтън сити, не може да бъде открито никъде другаде в града!

Стара истина е, че месото има по-добър вкус, когато бъде сервирано на масата от гаучоси в бухлати гащи и с мечове на кръста, перчещи се със секси бразилски акцент. Но тази истина не е универсална! Ако решите да вечеряте в най-новата Мека на месото, „Платаформа де Фого“, новото бразилско барбекю в града, отгоре ви ще се стовари повече месо с отколкото бихте се справили, повече отколкото можете да си представите, повече от повечето – месо безкрай! И това в акомпанимента на блюда, гарантиращи да изстрелят копчето на вашите Dockers в Kосмоса. В случай, че нямате време да забележите, ще ви го кажа отсега – това е възможно, защото ще ви обслужват роботи! Роботите са силата, която може да се опре на скоростта на вашите тренирани челюсти, на мощта на неуморните ви глътателни мускули, на стоманените ви стомаси и на шеметния ви апетит. Новата света троица на Платаформа де Фого: кибернетика, мениджмънт, персонал!
Освен месото, разбира се! Месото е по подразбиране!

Как „Платаформа де Фого“ ползваше роботите досега? Как може да се усъвършенства съвършенството? Това не ви е някаква там Руби Голдбургер простотия. Досега „Платаформа де Фого“ ги ползваше в кухнята. Така че може да се каже, че първо бяха изядени готвачите, хо-хо. Чувствителността на сензорите, точността на електрониката е това, което гарантира вкуса на всяко блюдо, но в шураскариите е важна и скоростта и постоянният дебит на потоците месо. Така че ето че дойде ред да изядем и гаучосите с мечовете! 
Светената вода на кибернетиката покръсти шураскариите и ги издигна от света на търговията във висините на абсолютната Тоталност!

Футуризъм и месо, месо и футуризъм. Новата Карибска революция тръгва по света! Така че, взимайте се в ръце! Светът досега не е имал възможността истински да се наплюска!

Това, което e започнало като скромно семейно начинание в Порто Алегре през 1970-те, днес се гордее с авантпостове из цял свят и една чисто нова главна централа, един мастодонт, стъпил на площ 50 000 квадратни фута в Хелс китчън, Манхатън!
Да, това, което е започнало съвсем надребно и локално, днес гордите наследници на Тупинамба разгръщат глобално!

А вие просто дръзнете да отскочите до центъра на Куелтън днес. Позволете си да бъдете примамени от хипнотизиращите проблясъци на огъня и от обещанието за много, много, много печено месо; за да изпробвате габаритите на своя стомах и да се включите в консумирането на това, дадено ви от Бога, както и на всеки порядъчен цивилизован човек, право да се наяде до пръсване!

Радикален дивашки аристократизъм и глобален хиперкапитализъм? Месо и машини! Не се удивлявайте чак толкова! Ние, Тупи винаги сме били глобални. Никога не сме отличавали градското от предградията, пограничната държава от континенталната, вашето от нашето, търбуха от ребрата. Спали сме, както се казва, връз картата на Бразилия.

Нооoo, аз пак се отплесвам!

Ако пристигнете преди уговорения час за сеанса, и особено ако сте в група, в очакване на маратона можете да се отбиете за по няколко надценени уискита в близкия Encore бар. А можете, докато ви постилат масата, да разучите и нашия собствен елегантен бар на балкона, където сигурно ще заварите няколко маси с костюмирани гъзари да се наслаждават на кайпиринята си в компанията на красиви жени.
Знаете ги. Това са тия момчета от Роуз Файненшъл Груп дето е наблизо. Те по цял ден правят цифри в своите лъскави офиси. В нашия шибан свят на технологично опосредствана икономика най-много се произвеждат цифри, а цифрите, както знаете, са абстрактни, нито могат да се пипнат, нито да се хапнат. Цифрите са замислени така, че позволяват единствено и само непрестанен обмен и произвеждане на още и още цифри, не и консумирането им. Е, нека го кажа така: момците от Роуз Файненшъл Груп обожават да идват в Платаформа де Фого, за да пипнат и хапнат, да консумират, консумират, консумират… Консумирането те кара да се чувстваш интензивно жив, особено ако по цял ден си правил цифри. Разбирам ги и още как!

За началото на маратона ще ви осведоми вибратото на ресторантския зумер; ще бъдете отведени до залата от приятен робо-гид, където други робо-гаучоси ще лавират секси и елегантно между масите покрай стърчащите от платата мечове, шишове, пики и стрели с набодени по тях меса. Яденето започва с инструкция, как шураскарията работи. Тя ще се появи на електронното табло, но в резюме: грабите всичко, до което се докопате, ако изберете пълната услуга: $59.50 за вечеря и $39.50 за обяд. Тези, които са ходили вече в шураскарии, знаят как се прави: получавате кръглата карта с една зелена и една червена страна. Обръщате картата със зелената страна нагоре – „mas“ – и лудостта започва. Към вас ще заприиждат гигантските парчамаци месо, от говежди бут та до пилешки бутчета. Поне 16 вида! И те ще продължават да идват, да идват, да идват докато баялдисате и се предадете и обърнете картата с червената страна нагоре – „no mas“. Така чее, пригответе се от сега за атака:

Свръх нежната и ароматна фралдиня и пиканята с изключително хрупкава коричка с аромат на въглен и превъзходната витела ком еспесиариас; сочните костелетас и добре подправената лингуиса, нежните и крехки, разпадащи се, капещи от костта костелас де порко и ломбото със солена пармезанова коричка ви очакват и ви обещават много нежност.

В добавка към месото всяка вечеря ви предлага и други гевезелъци. Можете да ги откриете след визита до салатения бар. Той е отрупан с всевъзможни марули и сирена, салати и сурови зеленчуци, разядки, които помагат да прокарате тежките меса.

Към това всяка маса получава и панер с неприлично топъл, неправдоподобно вкусен и зовящ за помощ отстрани пау де кейжо, маслено руло от юка, бухти и хрускаво запържено картофено пюре плюс сосни, пържени в олио банани. Какво прекрасно, жизнерадостно, засищащо меню!

Платформата е забавна среда за група, особено ако празнувате специален повод, защото е интерактивна! Това е чудесен начин да превърнете вечерята в игра и то без да се разсейвате от дъвченето. Можете да наблюдавате на екран докато е още живо това, от което скоро ще ядете. И то, разбира се, съвсем не е виртуално! И, да, забавлението включва възможността да посочите коя част от него предпочитате: бут, ребра, мозък… А също и как! С насочването на един показалец, с натискането на едуин бутон. Клането и транжирането в реално време са само част от забавлението.

И как щях да забравя! Не пропускайте в никой случай хрупкавата и игрива Карета сердо – Маската! Когато мислим за барбекю, месото обикновено е главният герой, но ако има нещо, което несправедливо пренебрегваме с обидното прозвище „субпродукт“, това е свинската маска. Не го правете. Маската обещава много игриви, супер незабравими шураскерийни моменти. Свинско лице яде свинско лице! Не е ли забавно? Представете си само заруменялата кожа в разгара на пламъците! Пригответе си и повече салфетки, защото ще ядете това с пръсти. Дотогава се наслаждавайте на каквото има.

И никога не бързайте да обърнете картата на червено, защото докато го направите, докато си поемете дъх от стек „Браганса“ и ще съзрете нещо неустоимо, например интензивно ароматните такос ди кабеза, кръстени „Виейра“. И „no mas“ ще стане пак набързо „mas“.

С подобни забавления няма да усетите как ще се отъркалят три часа. Не е евтино, но си струва всеки цент!

Вечеря за двама, включително бутилка вино, и „данък бакшиш“ са малко над 215 долара, заслужава си, като се има предвид дори само обема. Ако сте човек, който цени качеството на наистина отлично приготвена пържола, може би и една от многото пържоли в града ще ви е напълно достатъчна; но ако сте истински грешник и обожавате не само месото, но и наказанието след това, тук ще намерите безброй възможности, на които да се насладите.

Най-вълнуващата и нова изненада се състои в това, че обектът за транжиране е в залата с вас. И може би също ви оглежда! Дзаааак! Все още не разбирате? Погледнете нагоре. Чувате ли дрънченето на веригите и съскането на вакуума? Насред делириума на плюскането забелязвате ли как се спускат едни устройства понякога и се издигат? Не? Вгледайте се. Но не прекалявайте. Бъдете най-бързи! Бъдете първи! Може да се каже, че животът ви буквално зависи от скоростта на вашите челюсти!

Погълнете невротичните ангели на хиперкапиталистическия модус вивенди и ги трансформирайте в демони на голата природа.*

Сега ние сме вие, а вие сте нас. Не е ли това най-човешкото приключение?

И нека тялото на тази тоталност се разпада на върха на езика ви като вашите, разпадащи се от нежност, копнеещи да ги разкъсате, костелас де порко.

И да не забравя: внимавайте с пръстите! Докато омитате някой себеподобен, като нищо може да отиде и някое пръстле. Но, търпение! Гледайте с упование към бъдещето! Платаформа де Фого скоро ще ви посрещне с нова изненада – възможност за свръхскоростно самоизяждане!

 

*Текстът е кътъп, съдържащ парафрази на Communism of Capital and Cannibalism of the Common: Notes on the Art of Over-Identification / Matteo Pasquinelli и Manifesto Antropophago на Oswaldo de Andrade

Финалната закачка от очакващата отпечатване „Влажна зона“ на Райна Маркова. За повече инфо: https://ergobooks.eu/tag/vlazhna-zona/

Книгата се издава с подкрепата на Национален фонд „Култура” (б. а.)

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X