Цветан Марангозов разказва за бягствата си

(фрагменти от разговори с Мая Горчева, 2015-2016 г.)

В Самоков, 1947.

… Майка ми и вторият ѝ съпруг бате Ванчо взеха под наем таванския етаж на една къща в Самоков. За кратко време бяхме семейство. В Самоков ме арестуваха за първи път, планирах да бягам в Югославия. На четиринайсет години съм. До десетгодишна възраст изчетох детската литература и оттам нататък ме интересуваха единствено книгите за възрастни. Бях си построил един детектор със слушалки, с кристал от силициум. В Самоков се чуваше добре радио Скопие. Бях голям симпатизант на югославския модел за работническото самоуправление на Кардел. Запалих се по тоя модел, според който производителите владеят производствените средства. По Титово време работниците бяха собственици на самата фабрика и участваха по равно във всичко. С две момчета, съученици, мечтаехме да избягаме в Югославия, където хората пътуваха свободно из Европа, където джазът не беше забранен. Гледаме на картата как, къде може да се мине. Самоков не е много далеч от границата. Аз – раница, компас. И открадвам пистолета на бате Ванчо. Знаех къде го крие. Отивам на другия ден за последно на училище и не мога да се стърпя да не се изфукам с оръжието. Веднага ме арестуваха. Озовах се в едно студено мазе на милицията. През деня чистя конюшнята, през нощта правя планове: като изляза, веднага тръгвам за границата. Бате Ванчо, влиятелна личност в Самоков – отговаря за спорта, бивш ятак на Рилския отряд, ме остави за назидание да кисна в това мазе, след седмица ме освободиха, но от гимназията бях изключен. В София баща ми успя да ме запише във Втора мъжка, тогава елитна гимназия […]

В София 1950-1951

Отново планове за бягство, този път заедно с петима приятели. Описал съм го отчасти в романа „Безразличният“. Група ученици, отявлени врагове на народа, решава със сила да пробие границата с Гърция. Разполагахме с пистолет и бясна решителност да не бъдем опитни зайчета на режима. Накрая, в деня на тръгването, останах сам, другите се изпокриха, днес бих казал с основание, аз бях единственият наивник, който наистина пристъпи от думи към дела. Успях да се добера до село Сърница, зад селото в една гора ме откриха и арестуваха. Последваха разпити в Пазарджик, след това в Пловдив, в Комендантството, където изкарахме заедно с няколко арестанти голям глад, след месец бяхме кожа и кости, нарочно ни държаха гладни, за да ни пречупят. Последваха съд, присъда и затвор. След четири месеца баща ми дойде с един файтон да ме вземе. Бях изключен от всички гимназии, но той успя да ме запише в гимназията на Павлово, директорката беше почитателка на поезията му. Изкарах последната година на един чин с Коцето Павлов, който също беше изключен от всички гимназии, но не се разбра заради какво. В десети клас при нас, в по-долен клас, учеше Любо Левчев.

В казармата, 1951-1954

Тъй като за следване не можеше и да се помисли, взеха ме войник. Бях първо в Гоце Делчев, след това в Симитли, след това в Сандански. На моя набор се падна да служи цели три години. Беше близо до границата. Аз дори съм бил на самата граница и съм си мислил: сега да се затичам и край… Обаче не става, придружаващият офицер можеше лесно да те застреля в гръб […]

1956

Майка ми гарантира, че ако ѝ отида на гости в Хамбург, ще се върна. Пуснаха ме през 1956-а да ѝ гостувам. Но аз не съм вече съвсем сигурен дали искам да оставам „на Запад“. Вече бях написал „Безразличният“ и това някак си ме връзваше. Отивам в Rowolt Verlag и те ме запознават с един българин, един достолепен българин, който след войната е останал там, но не толкова антикомунист, колкото пацифист, известен пацифист. Прочете моя ръкопис и без да му плащам, избра един откъс и го преведе на немски. Занесох го в Rowolt Verlag. Мина известно време, обадиха се. Казват: „Не сме заинтересовани, съжаляваме…“. Тогава още нямаше дисидентско движение, беше им май прекалено „анти“. По това време интелигенцията им беше предимно левичарска…

Още на втората вечер се скарах с майка ми на тема „комунизъм“, това се случва след Унгарското въстание от 1956 г., направо се стигна до бой. Взех си куфара и първо се настаних при едно момиче, с което се бях запознал в джаз-клуба „Пигал“ . Чаках да дойдат едни пари. В София бях дал на един лекар левове, а брат му от Америка щеше да ми изпрати съответно долари. Тия долари най-после пристигнаха и аз заминах за Берлин, където се събрахме с Веско Бранев, който беше емигрирал и работеше в театъра на френските войски. Този месец в Берлин е цял роман. Доларите бързо се свършиха. Започнахме дребна търговия с фотоапарати, които купувах в Източен и препродавахме в Западен Берлин, също пренасяхме под балтона фигурки от майсенски порцелан, живеех в оцелялото крило на хотел „Адлон“, където е живеел Хитлер. Стената я няма още, ние сме ту в Източен Берлин, ту в Западен. Две различни планети.

Паспортът ми изтича, трябва да тръгвам. Прибирам се в Народна република България със следната мисъл: ако се върна сега, ще ме пуснат и следващия път. Тогава ще реша дали да емигрирам.

1960

[разговор от 7 февруари 2015 г.] …Полетът не беше директен, в Мюнхен трябваше да продължа с друг самолет за Хамбург. Обаждам се на майка ми, казвам: „Оставам в Мюнхен“. Тя ми крещи: „Ти предаваш българската работническа класа!“. Направо ме досмеша. На летището разпарям вратовръзката си, в която бях скрил сто долара, взех такси, имах адреса на едно хотелче, хотел „Швабинг“, бях се запознал случайно в София със сина на собственика. Беше в София, опитваше се да пласира автомобилната марка Боргвард.

Защо избрах да остана в Мюнхен? Няколко месеца преди да замина, в Съюза на писателите гостува Ханс Вернер Рихтер. Голямо име – от него тръгват Бьол, Грас, Валзер, Енценсбергер. Беше гост на Съюза на писателите и понеже баща ми говори немски, възложиха му да разведе високия гост с жена му Тони из нашата красива страна. Обиколиха страната с фолксвагена на гостите. След като се върнаха в София, аз се запознах с писателя. Издебнах удобен момент и му казах на четири очи, че всичко, което е видял, са патьомкински села. А беше левичар, бивш комунист от 20-те години. Доверих му се, казах, че вече имам паспорт и изходна виза. Той: „Ами елате при нас в Мюнхен, ще се радваме“. Комунист, но едновременно разкрепостен, симпатичен, също жена му Тони. След пристигането ми още на другия ден му се обадих. Той веднага дойде да ме вземе. Пристигаме във вилата му в Пазинг. Вътре седят някакви господа, които няма откъде да познавам. Той ме представя, казва: „Млад български писател, емигрант. Току-що пристигнал. Син на един голям поет в България…“ и така нататък… Единият от господата се представя: „Енценсбергер“, другият казва: „Гюнтер Грас“, третият: „Хайнрих Бьол“, събрали се по някакъв повод. Няколко дни по-късно той ме заведе на всички важни места: при шефа на „Бавария филм“, след това при шефа на „Байерише Рундфунк“ (Баварското радио). Но първите четири месеца не бяха лесни.

Когато пристигнах, имах български паспорт за три месеца. Пиша, запознавам се с различни хора. Паспортът ми скоро ще изтече. От Fremdepolizei – полицията за чужденци, ми казват: ако искам да остана като емигрант, ще трябва да отида в Нюрнберг в лагера за бежанци Цирндорф. Там минаваш през тайните служби: във френската те разпитват, получаваш печат. Следват англичаните, след това американците, накрая германците. Защо се интересуват от новопристигналите? Например аз съм бил три години войник. Къде съм служил, в какви войски, колко, какъв чин имам… Или като писател: кои писатели се считат за дисиденти – тогава тази дума още я нямаше, – за опозиционери. Трябва да минеш през пет стаи, за да получиш всички права на лагерист. Което ще рече – безплатна храна в стола. Лагерът не е затворен – всеки може да излиза. Нюрнберг е на пет километра, Цирндорф е предградие. Можеш да ходиш на кино, да разглеждаш града… Стига да имаш пари. Бяхме по четирима в една стая и аз предпочетох да изляза на квартира. Отидох в едно хотелче в Нюрнберг, най-евтиното, пансион. Получавам телеграма от „Бавария Филм“ да се явя в Мюнхен да сключим договор. Отивам при шефа на лагера, показвам му телеграмата, той казва: „Няма проблем, тръгвай!“. Мюнхен е на един час с влака. Дадоха ми бележка, която да удостовери самоличността ми, понеже нямам вече паспорт. Отивам в Мюнхен, в същото хотелче „Швабинг“, в същата стаичка под тавана, където живеех преди. Настанявам се и звъни телефонът. Обажда се портиерът: „Тука има едни господа, искат да говорят с вас“. Слизам, двама полицаи ме арестуват. Питам за причината. Няма обяснение. В близкия участък чакам с часове да ме разпитат, не мога да разбера какво ми се случва. След няколко часа ме закарват с една затворническа кола в Polizeipresidium – централата на мюнхенската полиция. Попадам в една просторна килия, пълна с прясно арестувани, най-малко петдесет души – влизат, излизат на разпит… Максим-Горкова атмосфера… На другата сутрин ме водят в една стая. На писалището седи един човечец и ми казва: „Вие сте осъден на три месеца затвор заради Passvergehen“ – това означава или си фалшифицирал паспорт, или ти е изтекъл паспортът. Казвам: „Ето, от лагера в Нюрнберг имам документ“. Не го признават. Пак с една полицейска кола ме карат в Stadelheim, затвора в Мюнхен. Свалям дрехите, обличам затворнически костюм. Беше ми интересно да сравнявам с българския затвор. Отваря се клапата на вратата и една ръка ти подава някакви три книги. Аз протестирам: това е булеварден буламач, жълта преса! Отказвам да го чета. Аз съм лежал и в български затвор, където се даваха списъци да си избереш книги от библиотеката. Така беше в Пловдивския затвор. Изкарах в Stadelheim три месеца, включително Коледа и Нова година. Такива като мен бяха рядкост през 61-ва година. На вратата има табела, на която пише: Katholisch, Evangelisch. Питат ме и аз казвам: Griechisch Orthodox. Те не ме разбират и казват: „Ще пишем Katholisch, по-често ще излизаш за църква, да не висиш все в килията“. Да се отчае човек, пристигаш на Запад, в мечтаната свобода, и попадаш в затвора.

Минават три месеца, дават ми цивилните дрехи, помислих, че ще ме пуснат. Вместо това ми прочитат решение, че ще ме връщат в България и аз оставам в Abschiebehaft, тоест арестуван, за да бъда репатриран откъдето съм дошъл. Спаси ме Ханс Вернер Рихтер. Заедно с Гюнтер Грас взеха един силен адвокат, който по-късно стана и мой адвокат, преведоха от „Безразличният“ по-критичните пасажи на немски. Един българин, Стефан Маринов, преведе две-три глави. Насрочи се дело. Съдията, като видя Гюнтер Грас и Ханс Вернер Рихтер, че се застъпват, вднага ме пусна. Отидох в затвора да си взема дрехите и се връщам в хотелчето. Пак звъни телефонът и ми казват: „Тука има едни американци, искат да говорят с вас“. Слизам долу, двама джентълмени, много учтиви, казват: „Иска ни се да ни гостувате в Бертесгаден, един месец. Да си поговорим“.

Бях любопитен, взех си куфара и тръгнах с тях. В Бертесгаден е била лятната резиденция на Хитлер. Целият град Бертесгаден, където се настани централата на CIA, е в баварски стил. В местния търговски център ме запознават с управителя, мога да вземам каквото ми трябва, без да плащам. След това същото в един ресторант: тука мога да се храня.

Имам хубава стая с хубава гледка. Всичко както в планински курорт. И всяка сутрин от 10 до 12 си говорим с един американец – за България, за писателите в България, за моите истории… За времето ми като войник… Разказвам и те записват всичко. Слад 12 часа отивам с туристите да видя вилата на Хитлер на Келстайн. Вечерно време висях в кръчмите или в казиното.

Изкарах месец в Бертесгаден. Казвам им, че се прибирам, че ме чакат задачи. Бях подписал договор с Бавария филм. Закараха ме обратно в Мюнхен и ме оставиха пред хотела. Така започна животът ми на Запад като професионален дилетант.

Окончателният текст на колажа от записани разговори е прочетен и обсъден с Цветан Марангозов (б. а., М. Г.).

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X