Михаил Ламас – Основаване на дом

Вероника Цекова, „bORDER“ (en) (бг. граница / РЕД), интерактивен хартиен обект, 2015

 

 

Три картини
(По стихотворение на Алваро Мутис)

І
Денят се вкаменява в службата, светлината се разболява. Почти сме ослепели: може да видим живота единствено през екрана. В помещенията въздухът е поражението, което ни диша. Чистачката залепя в сервизното помещение икона на апостол Тадей, по-късно ще направи приношение в казиното. На прага на конгресна зала плешив мъж се опитва да скрие ерекцията си, секретарка го следи с крайчеца на окото, спомняйки си вечерта с любовника си. В обществена баня, половин час преди да потегли, коленичил мъж се моли, за да се взриви всичко.

ІІ
Тази улица, по която са се разхождали жертвите и техните убийци, където двама мъже се целуват, подслонени от богинята на щастливия случай; права линия, на която никой не намира никого, единствено пищния упадък на героите и ръждата им. Може би е кулисите на победените, последен маршрут, отвеждащ към сънищата.

ІІІ
Никой не е сигурен какъв е произходът на тази песен. Зародила се е във времената на големите чудеса и великолепните ереси. Други смятат, че се е родила като глас сред плантациите за кафе, в гръдта на жена, обсебена от демони, или по-скоро на брега на река, където обитават човеци, които едва прикриват половите си органи. Може би в гора, където баща изоставил сина си в мига преди бурята, или много по-рано на Синайската планина, като непозната заповед. На никое от тези места не са останали богове, които да потвърдят съществуването й.
Един ден застана пред мен и остана в стаята ми. Днес излезе и кацна до гълъб на жиците, където е увиснал следобедът и нетрайното.

 

Из Основаването на къща

І
Основахме дома на четвъртия етаж.
Като изключим самолетите,
Никой не живее над нас.
Тя очерта границите на своите владения, не са много,
Апартаментът е малък.
Не е трудно да се срещаме на всяка крачка,
малко по малко преставаме да сме непознати.
Позволява ми да влизам в кухнята,
да приготвям храната не означава
нахлуване на не нейна територия.
На масата в гостната е работното ми място,
оттам съзерцавам лавиците с книгите
и близо до гръбчетата световна история
стои снимката от сватбата.
На нея не приличам на човека, който съм всеки ден,
изглеждам щастлив по различен начин,
по различен начин от сега.

ІІІ
Лусия има дръпнати тъмни очи и черни коси.
Мрази неделите и дъждовните дни,
но още повече мрази дима от цигари.
Тялото й, вярна родина на ръцете ми,
е смугъл следобед клонящ към края;
също толкова смугла е носталгията й.
Блясъкът му, променил се,
следвайки студа на този толкова голям град,
увеличава желанието ми.
Затруднява я пътуването с метро,
казва, че мъжкият поглед полепва по дрехите й,
затова се съблича веднага щом се прибере у дома.
Губи се лесно навсякъде,
ако я оставя насред някой търговски център,
трудно би намерила изхода.
Изглежда естествено никога да не се разделя с нея.
Без видима причина полудява от ревност,
понякога плаче след като сме правили любов
малко като първия път,
когато плътта ни подари своето раждане.
Не знам защо го прави,
каква борба вътре в нея се превръща в плач.

ХІІ
Наситена кожата й,
обгърната плътно от тялото ми,
така, че дори в дишането й
любовта ми разгръща
каменното цвете,
розата, която застива.

Времето шлифова в нея
прецизния си диамант, незаличима следа
пребъдваща твърдо в моето тяло.
Ясновидски кристал,
който ме вижда да падам в нейните очи.

В огъня, който прикрива от мен
умиротвореното целомъдрие на движенията ти,
в него пропадам
все едно става дума за гроб,
винаги гостоприемен.

Тъй разпростира ръката ми,
призована да прекоси това разстояние,
изгарящия досег,
където можеш да спечелиш
най-потайната слава на телата.

XVIII
Предлагам ти да превърнем любовта в нещо просто.
Да допуснем, че трябва да придобие нагласа към послушание.
Ще трябва да галим гърба й,
за да усвои от господарите си нежността на досега.
Да я оставим спокойно да броди из къщата.
Да й имаме вяра.
Но да не забавяме кучешкия й нрав,
винаги хапе ръката, която я храни.

Тя е тази, която се грижи за нас,
която с голяма грижовност поддържа дома ни.
Затворници на собствения ни звяр,
да живеем боейки се лишим от беса й.

 

Питър Пан протестира

И някой ден ставаме възрастни,
и отиваме на работа, сложени в калъфа на костюм,
но в главата ни се е загнездил риф на Нирвана
и това е единственият ни амулет.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

 

Мика Сийминеен – Кѫдѣ отивахте глупаци

Вероника Цекова, „KonsumENTEN” (de)
(бг. потребители / ПАТКИ), дигитална графика, 2020

 

 

Кѫдѣ отивахте глупаци
Слѣдъ
Брадати дебелаци,
И козли крҍсливи,
Съ души крадливи
Слѣдвайки
Тайни и явни содомити?
Така минаватъ днитѣ
Прѣхода не свършва
Но грабежътъ продължава
Вий мълчитѣ
Да признаетѣ
Въ душитѣ ваши
Смелость нѣма,
Че сгрѣшихте страшно.
Всичкитѣ надежди
Тамъ умрѣха
На сивитѣ площади
Въ прахъ и дъждъ
Свѣтлината
Въ каря на тунела
Азъ видѣхъ…
Видѣхтѣ я и вие…
Показа
Срѣденъ пръстъ
Изпънатъ въ цѣлия си ръстъ…

М.С. 03.12.2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мая Данева – Говорих си с лабиринт

Вероника Цекова, „BAUManagement“ (de) (бг. строителен мениджмънт / ДЪРВО), дигитална графика, 2020

 

***
говорих си с лабиринт
в стара катедрала
всичко разбрах
само не разбрах
за моя живот ли говореше
или за живота на
тези преди мен

 

***

един писател казва
докато разказваш, не живееш
аз съм психолог
давам убежище на всеки
който има нужда
временно да спре да живее

 

***

Майка ми е Шехеразада
Подслоняваше болки, 1001.
Разказваше ги на тишината.
Слухтях всяка вечер.
Попивах 1001 тишини.

Тя и смъртта
Смъртта отвори вратата без тя да я чуе.
Завари я натежала от спомени. В много формати.
Ярки, крещящи
голи, димящи.
рохки, дискретни,
вълнени, летни,
мъхести, грапави,
тревисти,
снежни, воднисти,
изсечени с брадва, полирани,
плътно лакирани…
Те всички гледаха в ‘en face’.
Дъх затаила, смъртта наведе очи
после на пръсти излезе
без вратата дори
да затвори.

Канадска есенност
индийско лято
рисуват дърветата –
червен клен ли е
или червени са вече
листата на зеления клен?
червено кану
в червеното отражение на
кленовата гора в езерото
добавя плътен нюанс
греблото сбръчква водата
попиват в нея
меките сенки на залеза
канадска есенност:
когато червените отражения на елементите
се срещат

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Китайски писма и вопли

Вероника Цекова, „POesie” (de) (бг. поезия / ДУПЕ) (от поредицата „PO“), калиграфска рисунка, мастило върху хартия, 2019

 

 

Очите ти дръпнати
Очите ми дръпнати
Китайски гъз
Родна стряха

 

Малката ти пишка
събужда
големия ми звяр

 

Обезкосменото ти тяло
привлича
гривестия ми кур

 

Черният ти гъз
се откроява
пред юмрука ми

 

Тесният ти гъз
се разтваря
след като го натъпча

 

Гъзът ти мирише
на попърс и мастика
слюнката ми протича

 

Ти стоиш целия разкрачен
Курът ми е насочен
готви се да стреля

 

Слюнката ми среща
протичащия лубрикант
по повърхността на ануса ти

 

Сладко-киселата ти сперма
среща
палавия ми език

 

Застанал си на кучешка
Гъзът ти е отворен
Светлото бъдеще предстои

 

Ебем се
Свършваме
И пак се ебем

 

Гладкото ти телце
е покрито
с гъстата ми сперма

 

Ебем се
Ебем се
С часове

 

Като видя усмивката ти
направо
ми се доебава

 

Фащаш ме за пакета
Фащам те за дупето
Край

 

Еба те в устата
Еба те в гъза
Кримпай

 

Кур
Кур
Бой с мечове

 

Още си на кучешка
От ямата ти протичат
Моите неродени чавета

 

Намалявам-увеличавам ритъма
Стенеш като курва
Музикалното китайче пее

 

Защо трепериш целия пред мен
Защо така ме поглеждаш
когато го вкарвам в теб

 

Яздиш
Откачваш
Скачаш
Трепериш
Танцуваш
Настръхваш
Движиш сa
Спираш
Продължаваш
Молиш сa

Свършвам

 

Я ми седни на лицето
Я ми отвори ципа
Я ми подай тоя гъз
Я ми лижи кура
Я ми
Свърших

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Марк Странд – Бракът

Вероника Цекова, „roMANce” (en) (бг. романтика; романс / МЪЖ), дигитална графика, 2020

 

Следи

Освобождавам се от чужди имена. Изпразвам си джобо̀вете.
Освобождавам си обувките от мен самия, оставям ги на пътя.
А през нощта стрелките на часовниците връщам;
Семейния албум разгръщам и виждам себе си като момче.

И какво от това? Часовете си свършиха работата.
Произнасям си името. Произнасям към всички: „сбогом”.
Думите падат в редици надолу.
Обичам жена си, но я откъсвам от мен.

Родителите се издигат с троновете си
в млечните стаи на облаците. Мога ли да пея?
Времето ми казва кой съм. Променям се и пак съм същият.
Освобождавам се от живота и животът оцелява.

 

Да се нахраниш с поезия

Мастило капе от устата ми.
Няма щастие като моето.
Нахраних се с поезия.

Библиотекарката не вярва на това.
Очите й са тъжни
тя ходи с ръце прилепнали към роклята.

Стихотворенията са изядени.
Светлината избледнява.
Кучетата лаят все по-близо.

Въртят очи,
светлата им козина гори, и краката четкат пода.
Бедната библиотекарка тропа с крак и плаче.

Тя не разбира.
Когато падам на колѐне и близвам ръката й,
пищи.

Аз съм новороден.
Изръмжавам към нея и радостно лая.
И даже от радост разкъсвам книжното тяло.

 

Бракът

Вятърът духа от север и юг,
пътувайки бавно.

Тя се обръща бавно във въздуха.
Той ходи бавно в облаците.

Тя се подготвя,
разтърсва косата си,
свежда очи
и се усмихва.

Слънцето изгаря зъбѝте й,
върхът на езика й ги овлажнява.

Той издухва прашинка от костюма си,
оправя си вратовръзката.

Той пуши.
Скоро ще се срещнат.
Вятърът ги отнася все по-близо.

Те си махат с ръка.
По-близо, по-близо!
Те се прегръщат.

Тя постила легло.
Той си сваля панталона.

Те се женят
и имат дете.

Вятърът ги отнася
в различни посоки.

„Колко бурен вятър!”, мисли той
докато оправя вратовръзката си.

„Харесва ми този вятър!”, казва тя.
Вятърът духа все по-мощно.
Цялата работа е в този вятър.

 

Щрихи на зимата

Кажѝ си
когато стане студено
и сивотата на въздуха покрива света
че ще продължиш
да ходиш и да се вслушваш
в тази мелодия без значение къде
се намираш —
под купола на тъмнината
или под пропуканата белота
на лунния поглед в снежната долина.
Тази вечер, когато стане студено
си кажѝ
това, което знаеш не е нищо повече
от мелодия изсвирена от костите ти
докато продължаваш да се движиш. И скоро ще можеш
да легнеш накрая под мигащия огън
на зимните звезди.
И ако се случи така, че не можеш
да продължиш или да се обърнеш назад
и краят те застигне там
където се намираш
кажѝ си
в този финален поток от студ пронизал крайниците ти
че обичаш себе си и не би изменил нищо.

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Красимир Симеонов – Оно Докен (самурай)

Вероника Цекова, „Erdbe“ (de) (бг. земя / наследство), инсталация, картон, дърво, стъклен цилиндър, вода, 2016-2017

 

Лошите поети умират дебели

Вече сто години
морето ръфа вълнолома,
глозга върлите скали,
желязото заостря.

Всяка сутрин
замахвам от ръба
с тефтерчето в ръка…
И привечер се връщам.

 

Сутрин

Бухтичките мъркат
в старото тиганче
и на рунтавия изгрев
смигат.

В градината съм
и си дялкам
трон
за слънцето.

Вътре чаят кипва.

 

Оно Докен*

Бях осъден и жив изгорен.
И когато към останките ми се приближи палача,
протегнах ръка от пепелта и го съсякох с меча му.

Не се спирай пред тази могила –
тук няма нищо.

(надпис върху камък )

*Оно Докен — самурай, несправедливо осъден на смърт чрез изгаряне през 1615 г. Според легендата, когато надзираващият екзекуцията чиновник се приближил да провери останките му, Оно сграбчил меча му и го съсякъл, преди да се разпадне на пепел.

 

Човекът в огледалото

От днес е вече в дъното на стаята.
Заел е стола, който скъпо купих.
Между пръстите с косата си играе
подобно лунен бог, примрял от скука.

И няма да си тръгне тази нощ или пък утре.
Навярно ще закуси с мен и книга ще отвори.
След работа ще го намеря още по-затворен
да пее и да се търкаля с кучето.

Той без да иска ще ме изпревари в банята
на следващата сутрин. Аз ще чакам дълго
пред вратата и ще блъскам, и ще вия
преди да ме налази тъмното…

 

Бог каза

не тъжи
живей просто
обичай щедро
давай повече
бъди сега

 

Тук и отвъд

Тук:
косматите залези;
еднодневното слово;
мъченици по кофите;
зверове нависокото;
човешките спори.

Отвъд:
мама и Бог.

 

За ползата от прилагателните и Бог

Детенцето прегаря, хрип. И край.
Ще вие майката нататък всяка нощ.
Ще пита…

Мила,
не търси отговора навън.
Той е пътечка по-тънка от косъм.

Той е в отрязания език,
в ума безутешен…
Той е небесния сплит!

Обичам те.

 

Брата Янис говори

Война е,
когато зад прозорците дебне мрак
и затворите се множат.

Мир е,
когато зад прозорците ехтят старите песни,
а затворите се превръщат в библиотеки.

(по Янис Рицос)

 

Есен

Вятър
с дъх на ябълка отново
из полето съхне.

 

Търсачът

Ако ще си птица –
не лети твърде бързо,
издигни се високо,
и се слей със светлината,
която кънти
в теб.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Катя Герова – Познавам жена която се казва Болки

Вероника Цекова, „lEARN” (en) (бг. учи! / ПЕЧЕЛИ!), типографска инсталация на стена, дърво, пирони, 2017

 

Познавам жена която се казва Болки
Скромна жена учителка
Познавам жена която се казва Зачатие
Страхотна майка винаги ме разсмива
Познавам жена която се казва Възкресение
Симпатична жена слаба ученичка
Познавам жена която се казва Светилище
Млада непорочна омъжи се за бившия ми

 

No cool is the new cool
Си мисля докато се промъквам
През задните улички към магазина
По пижама под якето
Стърчащи найлонови торбички
от джобовете и нагънато листче
Със списък на най-необходимото
Няма време за глупости, тийнове
Стягайте се

 

Първото нещо
което направихме
беше да свалим
Христовото разпятие
от стената
над леглото ни
По-късно закачихме
на гвоздея Буда
Той не гледа
Затова се усмихва

 

Коя дата сме

Кога ни затвориха в това ежедневие
в календара на делниците и празниците
и ни наложиха ритъма на живот
Кога стана това?
Дали, когато се борихме за почивни дни
в края на седмицата
Или когато се предлагахме целите
за да можем да препитаваме сами
Дали, когато искахме децата ни да имат детство
и да ходят на училище
Или когато жените отсякоха „ние също имаме права,
не само задължения“
Празнувайте казаха почивайте бъдете благодарни
за еди кое си завоевание
Слагайте масата марширувайте в строй
Съберете се днес с близките си
На тази дата не искайте не питайте не се разболявайте
Не се разболявайте никога
Ще ви чакаме утре на поста ви
Кога и как ни впрегнаха така тънко
Да се гордеем че сме герои и лидери да натискаме
надолу другите да следим
с подигравки от типа на „кой е тоя мускетар“
или „много мислиш, циркулирай“
Аз не чакам удобен момент да попитам как се заплаща
труда ми и рекламата която правя
Дори тогава е почти невъзможно
човек да запази честта си почти невъзможно
почти

 

Пет минути преди края
Спираме производството на коли
Спираме производството на пластмаси
Спираме да сечем горите
Спираме да избиваме животни масово
Спираме да се изходим
Спираме да се изповядаме
Съжаляваме за всичко
Сбогом

 

Сред огромните купища
Отпадъци за рециклиране
Заляни от 4G и 5G вълни
Сме се настанили като забучени
Бръмбари в хербария
На Чарлс Дарвин пред екрана
Почти неподвижни
Почти безжизнени
Но още дишащи
Помръдващи
Похапващи
Каквото има в 24 часовия магазин
Спазващи привично поведение
На сложни организми
От доминиращ в природата вид

 

Птичко
Пиле
Птиченце
Нарисувах ти в ръката си гнездо
Птичко
Пиле
Птиченце
Колко пъти се разби в стъклото
Птичко
Пиле
Птиченце
Стаята е пълна с тъмни и светли петна
На слънце ще подреждам твоите пера
А на сянка ще огъвам твоята душа
Птичко
Мисъл моя
Прозорецът отдавна е отворен

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Камелия Щерева – Тишината ми е щърбав циферблат

Вероника Цекова, „tERRitORy” (en) (бг. територия / ГРЕШКА),
интерактивен хартиен обект, 2015

 

* * *

Върховете на мисълта –
обърнати игли,
забити с тъпото
в масива на кожата,
нагъната от сетивните вълнения
на тектоничните парчета
житейски опит, защото….
Случващото се се бие до кръв
с най-далечните си и неосветени части.
Борбата със себе си
е неосъзнато подмолна,
пасивно-деструктивна.
Авангард и ариергард
са се слели в кръг на абсурда,
който рамкира
всички човешки войни
и ги закача по белите стени на безумието –
безутешен некролог на безименни, безлики,
прозрачни протектори на сегашното.
В подножието на ума
са се струпали тълпи думи,
издъхнали в опит да го изкачат.
Току се сблъскат,
образуват микротекст-стъпало…
После дума-убиец
с патология в нуждата от принадлежност
полепва, издърпва и
го калцира в клише.
Парализата на езика
се лекува с дълбоко проникване –
не подкожно,
не венозно,
а пробиващо цялата стратифицирана същност,
раздиращо слоевете на неравенството,
разбърквайки структурата му на фрагменти,
от чиито извори на основание
ще трябва да се пие отново.
И пак!
И пак!
До пресъхване,
болезнено…,
защото….
Върховете на мисълта
са обърнати игли,
забити с тъпото,
а тъпото преминава с болка
през кожата на живота.
…………………………………………………………………………………..

 

* * *

Тишината ми е щърбав циферблат
с цялата азбука по ръба,
без цифри, без стрелки,
премълчаните думи се ориентират сами.
Трополят и пукат като лумнали снежинки,
отразени по очите.
Следват облите повърхнини
на своя танц, на циркадния ритъм
на изговарянето на света навътре.
От едно събуждане до друго…
…………………………………………………………………………………………

 

Депривация от контрол

На сянка, на сянка
от лъчите на последната мисъл!
Миналото праща светлина
като блясък в очите на Асмодей,
а те са черни дупки-тунели
към кървави бунтовища,
изстъпления от самота.
На сухо, на чисто
от следите на последната мисъл!
Гласовете блуждаят в стените си,
плетат вътрешна другост, разкъсват се
и в пустините на студа
излагат голите нерви на усещанията,
психонавти на душите ни.

………………………………………………………………………….

 

Дифузия

Скелетите в гардеробите
натрупали са много тежък въздух,
задържащ новите им елементи
до дверите на тъмното пространство,
отпуснато им по закон от страховете.
Костите опорни и двигателни
подпрени са статично, обездвижени,
гризе ги червеят остеокластен,
енергията им складира във латентност
на пластове, разискрени от триене,
излъчващи във спектъра на Рьонтген.
Зад резето,
зад вкаменените от времето дъски
на гардеробните криле,
паралитични спрямо полета на отварянето,
там набъбва акреционно, трупа маса
костното тяло на свръхнова,
в чийто остатък чета тайните,
скрити от разума.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Ивайло Колев – Стърже бачкатора

Вероника Цекова, „arBEiTE“ (de) (бг. Работи! / МОЛИ СЕ!), обект, картон, 2014-2017

 

 

Стърже бачкатора на студеното със шмиргела, псувайки тихо битието си, ей тъй, даже по навик.
А искрите от стружките проблясват наоколо му празнично. Като комети, заря от звезди.
Горят като слънцата, които наистина са били някога, там в началото на времето. Пепел от звезди, за миг съживени.
Попържа човека цяла Вселена, потреперва в студа, а шмиргела бучи ли бучи…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Елизабет Йоскова – Да не разбира нищо от жени

Вероника Цекова, „selbSTOPtimierung” (de) (бг. самоусъвършенстване / СТОП; СПРИ!), дигитална графика, 2020

 

 

Животът ми прекарах го
На автогарата
Сред коси, бради
Мустаци и езици
Косми, рокли и чорапи с пръсти
Носове и колене, и стъпала
Шевове и шалове
Фасове, салфетки и подметки
Типове и дами
Цигани и циганки
Ауспуси, седалки, пейки
Вестници, закуски и кафета
Мозайки и гишета
Стоене по гишетата, стоене прав, спане в чакалнята до някой непознат
Накратко Какофония
Но ето
Сложи й музика за фон
И става
Дефиле

Да не разбира нищо от жени
Но мен да ме харесва
Да носи дрехите ми нощем
Сутрин да ми носи чай
Да готви, да ме храни с пръсти
Да бъде умен колкото е нужно
Да слуша
Да ми чете
Да не говори много
Но да ми пуска любимите албуми
Да ме желае повече отколкото аз него
(В противен случай се сбогуваме)
Да оставя аз да съм отгоре
Да оставя аз да знам посоките
Да оставя да го водя за ръка
Да мисли за раздяла щом се скараме
Но тайно и за малко
И после да се обвинява
Сякаш е извършил престъпление
Да не разбира нищо от жени
Но мен да ме харесва
Толкова, че някой ден
Пред мен да падне на едно коляно
И да ме вдигне на ръце
За да не отлетя
Със друг глупак, случайно.

Не ми харесва да говорите за него
Втренчили сте се във маската и сочите
Че бил такъв шумен, мръсен
Бил облечен в скъпи дрехи
А живеел евтино
Естествено, сте по-добри и всичко тва ви е противно
(Но все пак тайно ви забавлява)
Когато е шумно общо и на висок глас успокоявате съвестта си с него.
И изобщо нехаете какво е под повърхността.
Когато стане тихо.
В пет сутринта млад татко сменя пелена.
В семейното общежитие.
Майката е първа смяна в магазина.

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X