Яна Радилова – Младост

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „egoCENTric“ (en) (бг. егоцентричен / ЦЕНТ), (от серията “CENT”), мастило и монета върху хартия, 2019

 

Същият

Отвъд саркофага,
скрил всички разпаднати атоми,
Чернобил е същият:
мъртва съвкупност от люлки.

Но някъде там,
между май и умрялото лято,
завърнах се в къщата,
пристан на мними светулки.

И в страшния блясък,
в гротескния лик на плакатите,
сред алени лозунги,
плиснали кръв по стените,

отвъд тишината,
попила разложени крясъци,
животът е същият –
както след трийсет години.

 

Хищник

Прометей ли открил е коварния огън – не знам,
и не помня кой пръсна по сушата алчните хора.
Но измислих си Бог. И понякога, в скрития храм,
щом изкиха се мрак, с божеството си тихо говоря.

Аз го питам:
Защо и най-хищният див лешояд
се насища, когато напълни търбуха си с мърша,
а човекът, положил на гръб половината свят,
си мечтае на другите птици крилете да скърши?

Той отвръща след миг:
Не съди. Не присаждай вина
на човека, закърмен с барут и израснал в огнище.
Щом изстине нощта и търкулне се плахо денят,
ще потънеш в почуда, когато съдбата разнищиш.

Не послушах ни Бог, нито своя най-вътрешен глас.
И наказвах с омразни слова всички лакоми хора…
А нощта беше дива и лека-полека и аз
станах хищник – досущ като онзи, с когото се борех.

 

Младост

Казваш, колко си млада… И с насмешка разчупваш погачата,
дето вчера омесих под жаркия покрив на юли.
Бях дете, но жестокото лято мъчително крачеше
и под тежките стъпки дочувах обиди и хули.

И под моите пръсти, докосващи плахо тестото,
се роди тишина, по-насъщна и мека от хляба.
Август носеше власт, ала моите шепи безропотно
си оставаха празни, отказващи алчно да грабят.

Но довърших погачата. Втасаха мъдрите думи,
дето толкова време прикривах под младата кожа.
И с прикрита насмешка, от житния клас по-безшумна,
аз отвърнах:
„Не гледай годините. По-важни са дрождите“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Хулио Руис – Израстваме

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „Erdbe“ (de)
(бг. земя / наследство), инсталация, картон, дърво, стъклен цилиндър, вода, 2016-2017

 

 

Израстваме, изучавайки стандартизирани асоциации, които ограничават свободата на нашите възприятия. Цветовете – едно от първите неща, които научаваме като малки – са предварително определени. Черният на смъртта, червеният на страстта, белият на мира, зеленият на надеждата, розовият на момичетата… синият…

Но ако погледнеш внимателно гарван например, ще забележиш как в тъмнината на крилете му се появяват нюанси на синьо, които изведнъж променят асоциациите, които правим с тази птица. Щом е син, значи не е толкова страшен, вече не е прокълнат, по-мил е, някак си по-лек.

Казаха ми, че съм син на цвят. Добре, приемам го и го уважавам, но какво синьо съм аз? Дали съм синьото на крилете на гарван? Едно тъмносиньо, почти черно? Позволете ми да видя нюансите на моите отражения.

 

Превод от испански Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Фрида Кало – Няма да те моля

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „disKUSSion” (de)
(бг. дискусия / ЦЕЛУВКА), червило и мастило върху хартия, 2019

 

 

Няма да те моля да ме целуваш.
Нито да ми се извиняваш, когато смятам, че си направил нещо нередно или си
сгрешил.
Нито ще те моля да ме прегръщаш, когато най-много имам нужда
или да ме каниш на вечеря на нашата годишнина.
Няма да те моля да ходим да опознаваме света, да имаме нови преживявания
и още по-малко ще те моля да ме държиш за ръка, когато сме насред града.
Няма да те моля да ми казваш колко съм красива, макар и лъжа да е, нито да
ми пишеш нещо хубаво.
Няма да те моля да се появяваш на вратата ми с роза, както толкова ми
се иска.
Нито ще те моля да ми се обаждаш да ми разказваш как си прекарал нощта,
нито да ми казваш, че ти липсвам.
Няма да те моля да се смееш на смешките ми и да се правиш на палячо, когато
съм тъжна и, разбира се, няма да те моля да подкрепяш решенията ми.
Нито ще те моля да ме изслушваш, когато имам да ти разказвам хиляди истории.
Няма да те моля да правиш каквото и да е, нито даже да останеш с мен завинаги.
Защото, ако трябва да ти се моля, вече не искам нищо.

 

Превод от испански Катя Герова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Теодора Бояджиева – Вятър повя във хладното утро

by New Social Poetry1 Comment

Вероника Цекова, „gLAUBe” (de) (бг. вяра / ШУМА), дигитална графика, 2020

 

 

Вятър повя във хладното утро
бавно студът през тялото мина,
скована от студ,
от сън обездвижена,
на ръба на чукара,
загледана в утрото.
Натам,
докъдето достигаше погледа,
танцуваха облаци,
а вятъра бързаше,
в мъглата над хълма изплуваха борове
и после пак във мъглата потъваха…

 

Новата година

Объркана, самотна, раздвоена,
пред телевизор, поднос с плодове,
объркана, отчаяна, смутена,
а Новата година почти дойде.

И мивката във празната ми кухня
не спря да капе – рови ми в ума,
и старият хладилник да приглася,
с бръмченето ритмично на нощта.

Навън е вечер – кишаво и снежно,
прозорци светят със безброй очи,
деца, елхи, подаръци и силуети,
насрещният прозорец ми откри.

Ще мине празничната вечер
и телевизора напразно ще шуми,
ще съм изпила виното, изяла плодовете,
а старата чешма да капе – ще си продължи.

Отпусната, унесена, спокойна,
завита топло със родопски одеяла,
повярвала във Новата година,
притихнала, със вяра и надежда ще заспя…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Стоян Костадинов – Аз съм добро момче

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „roMANce” (en) (бг. романтика; романс / МЪЖ), дигитална графика, 2020

 

 

Аз съм добро момче,
никога не взимам
чуждите жени,
а ако ги взема,
галя ги с перце
и не ги оставям
никога сами.

Аз съм добро момче,
кимам и показвам,
че разбирам,
даже изявявам
желание да се
колаборирам,
нищо, че
грам не разбирам,
нищо, че днес научих
думата “колаборирам”.

Аз съм добро момче,
правя винаги
каквото трябва,
винаги ще търся
как да ви зарадвам.

Аз съм добро момче,
няма да ви се развикам,
вие знаете това и викате.
а аз си знам да
да мигам,

Майка ми е е научила така,
кротък като тихичка вода,
минавам край живота,
а той край мене,
силен като ураган,
съсипва всичко в моя
тих будистки храм.

и все светът ми е виновен,
аз съм все недоразбран,
искам аз да ви зарадвам,
вие що поливате ме с катран?

Аз съм добро момче,
как да избягам не знам,
някой дава ли
смелост на заем?

– Животът няма смисъл –
спореше един пиян на площада
и смело проповядваше без пощада
тази си злокобна мисъл.

– Ето, виж каква
прекрасна вечер е! –
те му казаха
– Всички сме пияни,
и щастието вечно е…

– Животът няма смисъл!!! –
изкрещя със всичка сила той
и като след ожесточен двубой,
падна на площада (-) кисел,

победен от незнаен опонент,
за него не остана надежда
и един процент,
плещите му,
обезсмислени,
безумно тежки,
не можаха
да изправят
тревогите човешки,
единствено успя
за последен
път да се
облещи
и заспа.

Гледаха го те за малко,
после се развеселиха
и грабнали в ръце живота
с наслада от него отпиха.

 

Изписах тефтер
тъмносив
като моите мисли,
животът красив
и вежлив
си минава край
моите мисли
и моят тефтер
тъмносив,
аз не го забелязвам
той – живота
изглежда ми крив
и в моя тефтер
тъмносив
описвам моите мисли
и живота колко е крив
и понякога,
само понякога,
в моя тефтер
тъмносив
моите мисли
приемат
друг – по-различен мотив
и живота става красив,
и това чувство
ме е страх да изгубя,
кажете сега какъв тефтер
да си купя?

 

На твоя език
знам само да казвам “обичам те”,
не и да обичам
с всички други думи,
колко искам да го науча
този твоя език,
не да се повтарям
папагалски като политик,
ама трябва постоянство,
а има пътища небродени,
песни неизпяти,
устни нецелувани,
върхове неизкачени,
кецове нескъсани,
няма време за учене,
и аз като баща ми ще казвам –
“Ще ми се да бях
наблегнал на английския.”
На твоя език
знам само да казвам „обичам те“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Стефани Караначева – 101

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „selbSTEINschätzung” (de) (бг. самооценка / КАМЪК), ръкопис върху хартия, въглен, камък, дървена рамка, стъкло, проект за голямомащабна инсталация на открито, 2019

 

 

101

помня, казах ти някога
ще те срещна след 101 живота някъде пак
белезите ми извикаха те
сто пъти по-рано
дишам учестено и кървя
стават чудеса малко преди коледа
наранени двама скитат се в нощта
и аз ги гледам високо от прозореца
тайно си представям ти и аз да сме това
като сняг се сипе под силния дъжд пепелта
изгаряш бавно от вълшебния допир по кожата
трепериш като листата падащи бавно
и аз над теб кръжа ли кръжа
като грозния дим от комините наредени като войници в града
душата ми скита се из улиците, твоята ръка ли е това? нечия чужда, студено-непозната
падам в локвите, топя се и те стават тъмночервени
с мирис на ръждясалите под влаковете железа
виждаш ли, ето, аз идвам
качена на облак от страх
издигам се бавно нагоре, после падам, превръщам се в прах

 

***

погледни ме, виждаш ли
по кожата ми си личи
че под нея кръвта ми
има твоя вкус
и тя ври, усещаш ли? кипи!

прокарай пръстите си
през косата ми
и там остави аромата си
който дълго ще се задържи след теб
и във сънищата ми ще се появява
и понякога съвсем меланхолично ще ми навява
за нашата любов

ще те пазя в тайна
още 333 години
смърт над главата ми да се е надвесила
името ти в устните ми ще е впито

иглите ти зверски нещо са разкъсали
там някъде между гърдите ми
и тече мастило
и ти оставаш там
и те мълвя в среднощна треска

виждам те в сюрреалистичен свят
истински ли си
или измислен?

 

***

душата ми е някак празна
като стаята, в която днес седя,
тя е пълна само с едно легло
наполовина изгорено,
там където искала съм да си ти
спомени разпръснати са по земята

навън е тихо
и само вятърът стене
вика зимата
своята тайна любовница
и тя отдалеч го гледа с тъжни очи
подава му ръката си
и едва се стигат
подхвърля му сърцето си в отливка
и той го изпуска ненадейно в морето

и пак тъй жално вие
ей тука
аз гледам тяхната история
горя
мислейки си
колко много ми напомнят
на теб и мен

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Симона Хальова – Аз бях чумата на твойте сетива

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „Fe•male” (en) (бг. (от) женски (пол) / желязо • (от) мъжки (пол), желязо, магнит, гравирани, 2018

 

 

Агне(с)

Агнес бе майка в минало свършено време,
на Агнес й взеха туптящото още сърце.
От Агнес отмъкнаха плода на щастието й,
и го оставиха да гние в масов гроб.
Агнес бе майка, но и жената в нея гореше,
Агнес бе създадена за любов.
Агнес бе кротка като агне,
но сърцето бе проядено от вълци.
Пороците, като гарвани, усетиха кръвта в празнината,
и отнесоха със себе си последния майчин инстинкт.
Тя е Агнес- жена, отдадена на ласки,
душа в празно пространство,
дърво с увехнали корени,
осиротяло сърце на конци.
Денем и нощем около нея,
като гладни хрътки обикаляха мъже,
а споменът като сираче стоеше на прага,
и похлопваше глухо по изгнилата порта.
„Мамо!“ Чуваше писъци,
Смъртта се бе сгушила с часовник в ъгъла
и като книга прелистваше миналото.
„Къде изгуби сърцето си, мамо?“
„Защо ме остави на гладните вълци и гарвани,
и остави спомена да изсъхва като есенен лист?
Защо си толкова студена, мамо?“
Агнес бе жив човек в минало време,
Агнес бе кротко агне в необятна кошара.
В онази нощ тя чу вика на спомена,
остави всичко, що е ценно пред вратата.
Надяна вехтото овче палто,
и последва в отвъдното своето дете.

 

Пияният пианист

Прощавай, мила!
Поседни до мен.
Спомни си онази наша дивна вечер.
Спомни си онзи тъмен бар,
в който цветовете се размиваха в цигарен дим.
Завесите миришеха на изсъхнали рози,
а пианото бе проядено от дървеници,
от него аз създавах непознати светове.
Ти седеше до мен, по-красива от Изтока,
ти беше капан за хорските погледи.
Аз бях пиян. С треперещи пръсти създавах изкуство,
съграждах основите на неговата душа.
Аз пиех отровата на зелената фея,
а тя ми се смееше ехидно в чашата.
В очите на другите аз не съществувах,
музиката беше фон на твойта красота.
О, Боже, младостта е толкова преходна,
скъпа, погледни красотата сега.
Красива със своите сребърни нишки,
и загадъчни извивки по остарялото лице.
Скъпа, чуй пианото, този оглозган от дървеници скелет.
Няма вече размиващи се цветове.
Виж остарелите пръсти, те отново треперят,
аз съм пиян и мъртъв, но изкуството не е.

Тя плаче нощем с мен
Аз съм роб на всички пороци,
аз съм същество, непознаващо сънища.
Денем гоня облаците в прогнилото небе,
нощем гния сам в чашата с бренди.
И изгнил до последното парче прокажна плът,
лягам до нея и костите ми тракат като стрелки на часовник.
Чувам сърцето си, в синхрон с нейното
и двете на мъртви и празни тела.
Денем не мога да плача,
костите са обездвижени.
Тя. Тя е душа без дяволски мисли.
Тя обича. Тя плаче нощем с мен.
Тя лови пеперуди с ръце,
живота им в тях съхранява.
А нощем прегръща мойто сърце,
и оставя нейното да се разкъсва.
Тя плаче за моите пороци,
крещи и се моли за мен.
Викът прокънтява в празното тяло,
тя плаче нощем с мен.

Тя бе русалка,
затворник в мръсен аквариум,
плуваше в свои сълзи,
и „домът“ й много често преливаше.
Аз бях самотен рибар,
заключеник в мрачна и празна реалност.
Нощем до мен лежеше красива,
смъртта, в облика на тъжна жена.
Тя ми шепнеше за пясъчния си часовник,
и за свещите, догарящи пред олтара.
А аз не заспивах, и с времето разговарях,
бях неспособен да улавям сънища.
Знаех, краят е близо,
стъклото ще се счупи, ще изтече водата.
И любовта човешки облик ще добие,
ще се отпуснат хрилете, ще спре сърцето.
И тя ще падне, покосена,
а моето сърце ще потъмнее от мъка.
Тя бе русалка с тъжен поглед,
тя бе човек в минутите преди и след смъртта й.
Аз бях човек с тъмна бездна в гърдите,
аз бях смъртта й в облика на тъжен мъж.

Аз бях чумата за твойте сетива,
аз бях чумата на Камю.
Квазимодо в твоите очи,
чужденец за твойте силни чувства.
Аз бях нервния срив в съзнанието,
менструалната болка в нощите,
безкрайният плач на вътрешното Аз.
Аз бях твоята телесна болка.
Аз бях наплашен от живота, мила моя.
Аз търсех критиката в погледа ти,
изневярата в думите ти,
страха от личността ми в обичта ти.
Аз бях наплашен, бях пустинен вълк.
Ловях светулки в капан за мечки.
Търсех ангели в малкия ми роден град,
и богини в голямата прашасала столица.
Теб намерих някъде в морето,
аз бях удавник, ти бе спасението.
Като Бастет те почитах,
на пиедестал поставена,
мила моя, ти си лек,
мила моя, аз съм чума.

„Слагайте маски, няма да ви загрозят.“ -каза човекът с грозна душа, наплашен до смърт от пушача, който кашля рано сутрин.
Каза човекът, до когото седи Смъртта,
брояща всяка песъчинка от часовника му,
която вода излива върху догарящата му свещ.
А аз, по дяволите, бях си сложил шибаната маска.
Автобусът- змийско гнездо от незадоволени дами,
върви в голямата мръсна Шопия.
„Маските са, да мълчите.“
Ама моля Ви, мадам, махнете си я от очите.

Предсмъртно на палача
„Тик-так”- часовникът говори с часовете,
а те с досада си отиват.
Но отново връщат се като виновник
за изповед пред тъмната икона.
***************************
Аз грешник съм,
ще ме осъдят.
Договорът е подписан с кръв.
Решено е.
С куршум ще се превърна в спомен.
Ех, палачо, от смъртта изхранваш се,
пиеш водка от страдания.
Пари, спечелени от плач,
и охолство от последните молитви.
Ех, как завиждам, че живееш,
и след този миг ще си отидеш.
Ще захвърлиш пистолета на дивана,
и децата ти ще си играят с него.
Нощи с мирис на последното уиски,
и утрини на първата цигара.
Ех, палачо, ти прощавай.
Стреляй… и не съжалявай,
че със смъртта ми тази нощ ще се напиеш.

Обезглавена душа
Чий грях изкупвам, Боже,
да виждам изкривени лица?
И в чия църква да се моля
за избавление и блага дума?
Кой ми взе сърцето от душата,
както аз отнех животите?
Кой отдели го, и го отнесе,
така, както аз отделям главите?
По мен вървят живот и смърт,
покорно, като сити вълци.
И чувам неуморния часовник,
в диалог с изтичащото време.
След всяка последна молитва, боли ме,
след всеки празен поглед, умирам.
А после отново, сякаш съм жив,
вкусвам от топлото вино.
И в него оглеждам се, и се давя,
потъвам в безжизнено опиянение.
За него тази нощ ще вдигна тост,
за грешника, обезглавил душата ми.

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Рени Васева – Молитва

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „hEAR clEARly” (en) (от серията “EAR”) (бг. чувам ясно / УХО), калиграфска рисунка, мастило върху хартия, 2019

 

 

Дните

Този ден
е облечен в сиво.
Небето зашива
разпокъсани облаци
с иглата
на ярка светкавица,
очертаваща
огнен тегел.
И е просто
поредната сутрин,
възвестена от глас
на петел,
наводнена
от летен порой,
мъглива,
с предчувствие
за утрешни мигове,
в които зеленото
ще си отива,
в които слана
ще съсирва кръвта
на земята,
а птичият хор
ще е ехо
от земи непознати.
Една снежна кралица
се готви да бъде
щастлива…
Така тежи това небе –
с подгизналите облаци,
надвиснали
върху комините,
готови да премажат
селото,
донесли само мрак
и някаква тъга,
която се увива
по хълмовете,
разтревожена мъгла –
змия, която ще погълне
къщите и хората.
А хората сме аз и ти,
поостарели
Кай и Герда,
последните,
изправени едва – едва
до гнилите дъски
на земната ограда.
„Той взе, що му се пада“ –
казваш ти,
а аз ти се усмихвам.
Жива плът
до жива плът.
И някак леко,
сякаш без да искаме,
пием на живота
горчивата отвара.
А думите потъваха
в комините на къщите,
блъскаха се
в керемидените покриви,
режеха усмивки
в процепите на стъклата,
пироните ковяха
чистите им ризи
по стените.
Думите от моята
молитва
литваха съвсем
безпомощни,
губеха се като дим
(един поет
в това сравнение открил
на равнодушието
страшната отрова),
а господ примирено
сменяше
красиви багри
в четири сезона.
И плуваха
към тъмнината
къщите –
отвъд пространството
и времето,
затъваха във залеза,
а думите ми
глъхнеха,
затворили у себе си:
на хълмовете
тихите въздишки,
зеленото
на дивата трева
и тези жълти,
дребнички цветя,
които нощем мигаха
срещу звездите.
И в някоя космическа
година
за някого (навярно)
можеха да се превърнат
във откритие…

 

Молитва

От дъното на локвата
ме гледаше морето
с очите на удавена жена.
Паветата проблясваха
със песъчинки, дето
подхвърляше, изронена, луната.

На дъното на локвата
по пламък от прозорец
гадаех пак любовната ти вечер.
В зеници електрически
надничах и се молех
безмълвно-даже господ нямах вече.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев-Щурмана – Последен пристан

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „bEAU“ (fr) (бг. красив / ВОДА), фотография, проект за инсталация на открито, 2020

 

 

на А д’К и V.S.

Тази заран ще метем тавана във „Последен пристан“
А също и талаша смесен с наште си останки
Опашки плавници
Хриле
Изпечен е гръбнакът – може да се
Изяде – ако чироз си
О, християнски риби празнувани в картината
Францискова, в кантината
„Francisco Franco – pescador“ Аликанте
И в доковете Лисабонски – лов на „Лорна“
кораба последен от Великата Армада
граблива птица – шотландско гадже
непостлало
Никому легло сега лежи до кея – на дълъг шлейф Начало
от удавени делфини, черва от риба трупна смрад от брашното рибно, бумтящи пещи
подвижен Крематориум – полярна рибна морга с
Прегледно подредени ледени ковчези в трюма
минус двайсе седем А тази сутрин
профсъюзната Florabela F сбира профсъюзните момичета
изчукали корпусите корабни изчукали ръждата от моряците
Е литургично утро по стълбите нагоре към
sao Francisco de Paula
a аз със устни прилепени към основата на стълбата – гръбнак
мириса на тинята благословена
Вдъхвам
О християнска рибо, избягала през прозорците на мрежата – 8 сантиметра
снощи плътта си ядохме с избелени от ярост и зехтин
Очи от нас и люспа не остана
а Florinda F ми рече
с устни потопени в ухото
„Да пием за ония, които са в морето, че ако се завърнат – за нас и капчица не ще остане.“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Николай Бойков – На пристигане у дома

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „hEAR clEARly” (en) (от серията “EAR”) (бг. чувам ясно / УХО), калиграфска рисунка, мастило върху хартия, 2019

 

на пристигане у дома

в кухнята зад пералнята паяче потрепва краче
в моята стая като стана 20 градуса миризливка забръмчава

 

Всичко е намек за живот
– един възможен отговор на Наталина Гачкова –

Сряда вечер
след като си спал цял следобед
Срещи с непознати
Вървежът в града
където краката сами знаят посоките и пътя
Покупките на домати чушки и кисело мляко
Вие сте млад Не помните Такива мрежички ползвахме в социализма
Линзера в сладкарница срещу Спортната зала
Началата на есента
Началата на любовта
Болчиците в тялото
Болежките на душата
Потракващите капачки във вятъра гонещи гълъбите
Колите пропърхорващи отвън
Шурците дори при затворена врата
ей, гошо
в неучленимите човешки гласове и на отворена
Ученическите ти бележници
пълен отличник
без документирана двойка тройка и само една четворка
всичките ти забележки от четвърти до единайсти клас:
(Подсказва в час по химия.
Ученикът не изпълнява задълженията на дежурен.
Геометрия – Ученикът е без домашна работа.
Без домашно по алгебра.
Като дежурен закъснява за час и не си изпълнява задълженията.
Без речник по литература.)
Бележниците с адреси и телефони

Лексиконите
(Спомени, Ястребино 1981

Течат водите на Амур
обичам само теб сладур
(подписани с прободено сърце и котва)

Желая ти да си намерих идеал
със храбоста на Зевс със силата на
Херкулес със красотата на Аполон
и със очите на Ален Делон
(правописа е по автора, имената на гръцките антични герои първоначално са написани с малка, но поправени на голяма буква)

от Петър Петров от град еди-кой си)

Писмата от пубертета

(23. 11. 85
Здравей, Ники,
Днес Бургас е кофти град. Студено е и вали. Р. много се зарадва като видя, че си му посветил стихотворение. На мен обаче то не ми хареса по няколко причини:
1. Не си овладял все още вътрешния ритъм на белия стих.
2. Идея има, но не е защитена.
3. Понеже е късо и почти фрагментарно, би трябвало да бъде по-концентрирано и недвусмислено, т.е. всяка дума да тежи на мястото си и да не може да се премести от тях.
Във второто стихотворение, което си ми пратил има напредък, в сравнение със старите ти неща. Но стига толкова за поезия. Човек не трябва да плещи много, много за нея; а да я прави.
Не зная как си с математиката. Но за себе си отчитам спад в нивото си. Изглежда с всеки изминат ден се отдалечавам от математиката, а не искам да е така. Утре вечер от София ще идва Иван Димовски да ни чете серия от лекции по топология. Сега наближава голямото междучасие, така че трябва да си потърся цигарите, та да пална сетне един тютюн. Само дано не ме пипнат, щото така са се развихрили. Ама и ние не стоим мирни.
Получих вчера писмо от М. Тя била рекордьор в класа по неизвинени отсъствия. През зимната ваканция, след състезанието в Русе, мисля да ходя на лагел във Велинград с класа. За сега това е всичко.
(подпис Х. (тя))

Стихотворенията ти на унгарски от студентските години
(заглавие: Битието на стихотворението

Когато се нанесох в общежитието
видях на стената надписа:
Римата най-главна е
леля Мари меси тесто
(превод мой))

Оправданието на Мехмед Мереджан
светещо от калъфа на нощната лампа
преди да кажеш
(да познаеш неразмътеното дъно
сладкото на горчивото
обяснението в любов на дъжда
окосяването на трева в късния следобед
прибирането на смеха на окото и устните
болката да ощипеш до посиняване
грехът на други за свой грях да вземеш
изплакал прашеца на Времето да посегнеш към чашата, пълна с отрова):

Животът е хубав и всичко има смисъл

 

Вместо стихотворение за най-красивите неща преди да пропеят птиците
на Владимир Сабоурин

тиктакането на часовника, чуващо се само в утринните тишини
изтрополяването на остатъчни капки дъжд по ламарината на остъкления балкон
пробучаването на кола, преминаваща по улицата пред блока
капчукането на капките от чешмата в легена в банята
мъжки глас, не учленявам какво казва, но не мога и да измисля нищо, проговарящо тук
проскърцванията в мрака, докато вървя към прозореца
за да видя дунава, вече забулван от избуяли дървета
явяващия се спомен за лунната пътека, вбридана
във водното му, черно огледало

муха отбръмчава

19.07. 2020, 4.47

 

из Преводи с биография (138)

Семейство Шьонберг, 1907; Петер Кантор

Какви са били семейство Шьонберг,
едва ли ще научиш от платното на Ричард Герстл.
Имало един мъж (Арнолд) и една жена (Матилде),
и те имали две деца. Вън, сред природата
нито един от тях не се вижда ясно: светлината
вибрира и скрива детайлите.
Четири взаимосвързани фигури – поне
платното ги свързва. Герстл е художникът.
Обичал жената, която тук няма лице,
да му се усмихва в отговор. Главата
на мъжа е като огромна нота, с две
отдалечени черни точки в нея, очите.
Шьонберг е композиторът. Нему принадлежи
главното място в композицията. Всеки него
гледа. Съпругата му се е върнала.
А художникът е сложил примка на врата си.

В 5.02 съм записал този превод, реших да прилегна в кухнята, съседката излезе на нанякъде, избуботи асансьора, после остана жуженето, все още свиреха щурци, мислех няма да мога да заспя, в съня си се питах буден или заспал съм, в съня се будех и проверявах в какво състояние е стаята, в която спяха родителите ми и където съм струпал нещата – едни за изхвърляне, други за прибиране, трети за евентуално оползотворяване – и си казвах, а значи спя (моментното ѝ състояние не отговаряше на образа в съня), по едно време се събудих отново в съня си, сестра ми се беше прибрала, светеше в стаята, в която спяха родителите ми, държеше плика с празните опаковки на лекарства, неизхвърлени от майка ми, и остатъка от лекарствата (кутии, блистери и пр), останали неизползвани, бяха се смесили, после ги изпусна на пода сред разпилени хартии, бяха сортирани, казах, отново ще се върши тази работа, появи се и майка ми, беше с младо лице и късо постригана, нищо не съм изхвърлил, казах, дори и боклука пазя, после изотнякъде изскочи десетгодишната ми племенница (дали не от гардероба?) и покрай нас се разтича, и нещо жизнерадостно цвърчеше и любопитстваше. Когато се събудих, полежах в полусън, припомняйки си съня, станах, включих лампата в кухнята, сложих кафе на котлона (в метална купичка за супа сипвам вода, премерена в чашата от костен порцелан, включвам на три, по някое време закъкря на слаб огън), включих компютъра, беше 5.50, седнах да фиксирам в думи съня. Сега на привършване чувам, навън още свирят щурците, кафето къкри, корема ми изкъркорва, птиче изписква.

31.08. 2020, 6.06

 

Равносметка

най-доброто на карантината:
може да ядеш чесън когато поискаш
на първа закуска
на втори обяд
на четвърта вечеря
на среднощен пир на чесъна

най-лошото на карантината:
че свърши
като свърши проумях
не искам никъде да излизам
че мога да живея в дома си
до края на света в карантината
стига на имам минимално задоволение
с храна вода ток интернет телефон

 

Обяснение в любов

Сложих тенджерата на печката.
Ръснах последния естрагон, после чушки и карфиол от фризера, следваха картофите.
Къде ли ми е картофобелачката, металната?
Нямаше я при металните кухненски инструменти,
нямаше я при металните прибори, нямаше я при измитите прибори,
нямаше при приборите, останали от майка ми,
нямаше в шкафа с тенджерите, в шкафа с чашите и чиниите,
нямаше и разните други шкафове, които не отварям,
нямаше я отвън на балкона при бракуваните,
никъде, никъде я нямаше,
намерих ножицата, която се беше загубила,
намерих цедката, която се беше загубила,
намерих тигана, който се беше загубил,
оттук нататък, казах си, няма мърдане,
всяко нещо на местото му, немедлено и обезателно,
обелих картофите с нож, нарязах ги, нарязах лука, праза, морковите.
Закипя супата, приседнах и се присетих, никога не съм имал метална картофобелачка,
метална картофобелачка имаше на Козàра 13/а, в стана 3г.
И заповтарях Кòзара, Кòзара, Кòзара, Кòзара, Кòзара.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X