Месец: януари 2020

Той се размърда и се обърна малко настрани, за да се намести по-добре на мястото си, докато не стигнат следващата спирка. След толкова часове пътуване се беше схванал. От доста време му се пикаеше – през последните години го мъчеше простатата.
– Още малко и ще ми се пръсне мехурът – помисли си той и събра крака. Добре, че автобусът не беше пълен и можеше да се разполага и на съседната седалка.
Когато пътуваше с автобус, гледаше да седне до прозореца. Харесваше как се изменя местността, докато автобусът преминаваше бавно през села и безкрайни ливади.
– Най-после ще изпълня това пътуване – помисли си той. От години планираше да отиде за малко в чужбина. Още когато беше жива жена му. Беше ѝ го обещал една късна вечер на връщане от работа.
Затвори очи, опитвайки се да забрави парещата нужда да се изпикае. Онзи паметен ден се беше върнал късно от работа. Намеря я легнала на дивана в хола – гледаше разсеяно по телевизията някакво предаване за пътешествия. Журналистката беше пътувала до България и показваше разни забележителности.
– Защо не отидем и ние? – попита го тя и стана да му сложи вечерята.
– Ще отидем – отвърна и седна на масата.
И оттогава всеки септември тя го питаше дали не могат да си позволят едно малко пътуване до България за Коледа, но така и не успяха. Бяха зле с парите, а бакалията им не вървеше добре. После дойде кризата. Той беше от първите, които затвориха магазините си.
– Няма нищо – каза му жена му. – Време ти е да си пенсионираш, над седемдесет си, какво чакаш още?
Но тя много скоро си отиде – само три месеца след пенсионирането му. Неочаквано намериха тумор в корема ѝ, който светкавично се разрасна.
И докато се усети какво става, остана сам-самичък. Нямаше си никого, но самотата не му пречеше. Бързо свикна с нея. Така и така нямаше кой да му помогне и той просто я прие. Но орязването на пенсиите и все новите данъци от година на година вгорчаваха живота му. Ако беше жива и жена му, щяха да гладуват. А след толкова години не се виждаше краят на кризата – обещанията на политиците го докарваха до отчаяние.
Една септемврийска утрин реши да направи това последно пътуване – преди толкова години го беше обещал на жена си. Взе решението, докато се бръснеше. Както беше с пяната по лицето, изплакна самобръсначката на чешмата и се погледна в огледалото. Почти не позна лицето си: то го гледаше остаряло, сбръчкано и строго.
– Да вървят по дяволите парите! Тази Коледа ще отида до България. Ще намеря пари и ще отида. И защо не? Нямам ли и аз право на едно последно пътуване след толкова години? Годините се изтъркаляха – помисли си той и изми пяната от лицето си.
През следващите месеци само пестеше. Никакви излишни разходи. Вечеряше едно кисело мляко с филия препечен хляб. Вече не ходеше в кафенето, където на обед се събираха на по едно узо старите му приятели. Отказа и цигарите. Ако се наложеше, щеше да изтегли и последните си пари от банката. И един следобед през ноември влезе в туристическата агенция, за да плати мечтаното пътуване.
– За още двайсет евро можем да ви осигурим и куверт за Бъдни вечер в ресторанта на хотела – каза му усмихнатото момиче зад гишето. – Заслужава си, повярвайте ми!
– Добре, ще доплатя.
– Много добре. Хайде сега да преговорим програмата. Първи ден… Заминаване точно в 6.10 от площад „Синдагма“. Минаваме границата на Промахонас, където ще ви погледнат личните документи. Оттам имате два-три часа до София. Вечерята ще ви очаква в петзвездния хотел. Ще седнете пред камината.
– Майко мила, ще се разполагам в петзвезден хотел – помисли си той и пак се заслуша в момичето.
– На другия ден след закуската заминавате за Рилския манастир. От десети век е и е много красив – ще ви хареса. Вземете си топли обувки и подходящи дрехи. Там е високо в планината и сигурно ще има сняг. Да не настинете! – усмихна се тя закачливо, сякаш говореше на малко дете. – После заминавате за Банско – там има чудни кръчми с местни деликатеси. Но преди това ще се качите високо в планината и ще видите Седемте Рилски езера. На следващия ден ще заминете за Пловдив. Да знаете, че закуската в хотела е много богата. О после ще разгледате града – има тракийски, византийски, османски, арменски и еврейски паметници. А после – Велинград! Обещавам ви, че там ще останете смаян. Има басейни с топла минерална вода – за отпускане. Предполагам, че не сте ходили там.
– О не, не съм!
– Още по-хубаво. Сигурно ще ви хареса. На другата сутрин трябва да станете много рано. Автобусът заминава за Гърция в…
– Госпожице, оставете връщането – прекъсна я той.
– Добре, цената я знаете. И колко места ще искате? Предполагам, ще вземете и госпожата…
– Едно място, госпожице…
– О, извинете ме… Мислех, че няма да пътувате сам – господин като вас… Жалко… Ако искате, ще ви намерим придружителка – подметна хитро младата служителка, за да го накара да се поотпусне.
– Не желая. Моля ви, нека да приключим. Давам ви аванса за резервацията и след двайсет дена ще доплатя цялата сума. Става ли?
– Разбира се – отговори момичето и побърза да му издаде квитанцията. Беше усетила, че го подразни с нещо. – Добър път и приятно пътуване – каза му на раздяла и го изпрати до вратата, като преди това напъха в един плик рекламни брошури и му го подаде.
Прекара следващите дни в разучаване на брошурите. Научи всички подробности наизуст, какво трябваше непременно да види, в кои музеи да влезе. България е хубава страна и той се радваше като дете, че най-после щеше да я види с очите си. Всяка вечер, щом си легнеше, опрян на възглавниците, разглеждаше снимките с очилата за далекогледство на запаления абажур на шкафа. В главата му все се въртеше часът – 6.10…

«Заспал съм…». На предната седалка една госпожа беше наклонила глава на рамото на мъжа си и се мъчеше да заспи. Всички в автобуса бяха вече уморени, но шофьорът се беше заинатил и беше пуснал високо музиката. На задната седалка току проплакваше дете, а на една госпожа ѝ се виеше свят и все искаше да спират.
Той извади очилата и книгата си от сака и се зачете. Ставаше все по-тъмно и му беше трудно да различава буквите. Бутна книгата настрани и се извърна към прозореца. Затвори очи и си представи, че жена му пътува с него.

– След малко стигаме границата. Моля, пригответе личните си карти или паспортите, за да ги проверя – обяви екскурзоводката и го разбуди.
Той взе сака си и взе да търси за малкото портмоне, в което държеше паспорта си. Пъхна ръка в тъмното и заопипва да го намери. Не успя… Беше се стъмнило и той запали лампата над седалката, за да вижда по-добре. Напразно. Заля го вълна от паника, на челото му избиха капки пот. Екскурзоводката стигна до него, а той още не бе намерил портмонето си.
Къде ли беше, по дяволите! Сигурен беше, че го сложи тук, в първия джоб на сака, за да му е по-лесно да го извади.
Момичето застана до него и му се усмихна:
– Е, намерихте ли го?
– Сигурен съм, че си сложих портмонето си тук… къде ли съм го пъхнал. Там са ми и парите… мамка му!
– Не се паникьосвайте – каза тя. Ще го намерите, докато пристигнем.
– Никъде го няма – ядоса се той и с рязко движение преобърна целия сак върху съседната седалка. Калъфката на очилата му падна под стола и момичето се наведе, за да я вземе.
– Не го намирам. Трябва да е изпаднал, или някой ми го е откраднал на някоя от спирките… – тогава си спомни младото момче в тоалетната на заведението, където бяха спрели за последно. Да, сега си спомни. Нямаше и двайсет и пет години. Беше с окъсани дрехи и изглеждаше като просяк. Много слаб, смърдеше отдалече, а ноктите на пръстите му бяха пожълтели. Топлеше ръцете си под горещия въздух на сушилнята и все натискаше големия червен бутон, за да не спира въздухът.
В тоалетната си беше помислил, че е наркоманче. А после го видя да обикаля сред клиентите на заведението, докато те купуваха разни дреболии за подаръци или нещо за ядене.
– Сигурно този ми е взел портмонето – помисли си той. – Кога ли е успял? Може би когато си поръчах кафе о плащах на касата. Май тогава той мина плътно до мен. Копеленце… сигурно е наркоманчето. И как не съм се усетил? Ех, да ми падне в ръцете тоя боклук… само да го срещна някъде… Тая моя простата ми изяде главата…
– Много съжалявам, но в такъв случай не можете да продължите – прекъсна мислите му момичето. – Трябва да слезете на последната спирка преди границата, иначе ще си имаме проблеми. – И все така усмихната, тя отиде до съпрузите на предната седалка и поиска да види документите им.

Той изгледа как автобусът бавно се отдалечава към границата и се изгубва в мъгливия хоризонт сред сухи, заснежени дървета. България се отдалечаваше.
– За няколко часа ще стигнете от границата до София и там вечерята ще ви очаква в петзвездния хотел – спомни си той думите на момичето от туристическата агенция. Пъхна ръце в джобовете. Студът го пронизваше и трябваше да поседне за малко някъде. Да подреди мислите си и да види как ще се върне, като беше останал без пари. Може би трябваше да отиде до автогарата, да обясни на началника какво го е сполетяло и да го помоли да се качи безплатно на някой автобус в обратна посока. Щеше да му обещае, че щом се прибере у дома, ще вземе пари и ще плати цената на билета. Трябваше да намери и телефон. Да се обади да анулират кредитната му карта, да поговори с някого, който да го посъветва какво да направи.
– Отвори вратата и влезе в чакалнята на автогарата. Много хора чакаха да се качат на автобуса за Атина. Войници, помъкнали раниците си, стоически чакаха да мине времето, за да започне истинският им отпуск. Една бременна се чудеше къде да помести багажа си, а едни деца се смееха и се надвикваха, закачаха се, докато родителите им чакаха на опашката пред гишето, за да купят билети за Атина.
Застана в един ъгъл и се загледа в таблото с разписанието на автобусите. Следващият автобус за Атина трябваше да тръгне след два часа и нещо. Той отиде към стаята на началника, почука на вратата и отвори, без да чака отговор.
– Какво желаете? – попита го мъж на средна възраст.
Той му обясни какво му се е случило. Помоли го да му помогне да се прибере в Атина.
– Добре де – каза началникът. – И как казахте, че е името ви? Ще видя какво мога да направя за вас. Знаете ли колко хора идват при мен и ми разправя някакви сълзливи истории, само и само да не платят билета? Разбирате, че трябва много да внимавам.
– Разбирам. Уверявам ви, че не лъжа… Можете да се обадите в туристическата агенция и оттам ще потвърдят, че съм пътувал с техния автобус.
– Добре, вървете сега. Ще ви извикам, когато автобусът е готов да замине и ако има свободно място, ще видим какво може да се направи.
Отвори вратата и излезе навън. Поне началникът му беше обещал да му помогне. Беше му студено и беше гладен. Цял ден не беше ял. Седна в един ъгъл и се заоглежда, докато чакаше да минат проклетите два часа. По-точно, два часа и нещо.
– Ей, приятел! – чу той колеблив глас. Повдигна очи и видя някакъв мъж. Беше онзи. Държеше портмонето му в ръце. Подаде му го. – Взимай го бе, приятел!
Поколеба се. За миг му се догади – не искаше да вземе портмонето от мръсните, пожълтели ръце на младия мъж. Все пак протегна ръка и си го прибра. Отвори го несъзнателно и погледна съдържанието му. Увери се, че всичко си беше там – паспортът, парите, кредитната карта. Наистина всичко си беше на мястото.
– Няма нужда да го гледаш – каза младежът. Липсват седем евро. Само си купих един сандвич, сок и шоколад… Проверявай, щом искаш. Качих се на следващия автобус, за да те намеря. И като видях паспорта, разбрах, че ще те спрат на границата. Съжалих те. Рекох си: какво ми е виновно старчето? И така… сега те намерих и всичко е наред, нали? Ама и ти как не внимаваш! Знаеш ли колко лесно ти гепих портмонето? Изобщо не се усети.
Преди малко той си мислеше, че ако хване крадеца на портмонето си, ще побеснее и ще го смаже от бой. И странно – сега, когато младежът стоеше пред него, не чувстваше нищо. Може би понеже този наркоман не беше съсипал пътуването на един непознат старец, а бе довършил живота му.
Спомни си за жена си. Ако беше тук, щеше да прегърне този непознат нещастник и да му прости. Само щеше да го попита дали е гладен.
– Никой човек не е поел по лошия път от много любов, а от това, че никой не го е обичал – казваше тя, когато прегръщаше сина им, когато се прибираше у дома. Никога не го питаше къде се е скитал през последните пет или десет дена, докато тя го издирваше по болниците, из съмнителните места в града, по улиците на собственото си отчаяние, по пейките на страха и на сълзите си. Понякога имаше късмет: намираше го вкочанен в някой ъгъл, или безчувствен в болничното легло.
– Диша ли още? – питаше тя сестрата, останала без дъх.
– Диша, но… – отговаряше сестрата и излизаше забързана от стаята. Не я интересуваше, че хората се сърдеха, нито я трогваше мъката в очите им. – Вашият не става вече за никъде, зарежете го – казваше ѝ сестрата. Но жена му беше обръгнала и не се притесняваше от чуждото презрение и упреците на околните. Не ѝ пукаше.
Жена му не трепна дори когато една сутрин го докараха трима полицаи заедно с една прокурорка. Бяха дошли да претърсят дома им. Тя остана неподвижна, втренчена в белезниците на сина си. Сърцето ѝ кървеше. А синът ѝ само поиска да пийне вода. Тя едва успя да задържи чашата до пресъхналите му устни, докато той преглъщаше с усилие. В душата ѝ се беше насъбрало кълбо от гняв, безсилна болка и любов.
– Винаги е виновно семейството – беше се произнесла прокурорката. – Някъде сте сгрешили с него. Къде е съпругът ви? Кога се разведохте с него?
Тя не слушаше, нито отговаряше. Нямаше значение какво ѝ говореха. И на кого хвърляха вината. Можеха да си мислят, каквото си щат. Тя бе свикнала да живее със страха. Гледаше само окованите мръсни ръце, увиснали до окървавените шорти на сина ѝ. И подутите му устни.
– Сигурно са го били – мислеше си тя и почувства болката в собственото си тяло.
След няколко дена пак го видя, този път в съдебната зала. Той мина пред нея и тя разпозна детето си в подивелите му очи. И докато слушаше стоически обвиненията за притежание на наркотици в очакване на присъдата, Христина побягна с него в общите им спомени. Хвана го за ръка и те се затичаха към люлките на плажа, които той толкова обичаше като дете. Виждаше го пред себе си да върви с несигурни стъпки, облечен в дебело яке, а тя го прегръщаше и го подхвърляше високо във въздуха, търкаше ръчичките му, за да ги стопли, лягаше до него върху пясъка и му пееше. Притискаше го в прегръдките си… Само така можеше да издържи в онази зала, без да припадне. И когато излизаха от съда, мъжът ѝ стискаше ледената ѝ ръка, гневен на сина си за болката, която им бе донесъл през всичките тези години. Тогава бе решил да не го погледне никога повече в очите.

А чуждото момче го гледаше с недоумение.
– Защо си ме зяпнал така, бе приятел? Казвам ти, нищо не съм взел от портмонето ти, нали виждаш, че съм дошъл да ти го върна. Погледни сам – и му обърна гръб, за да си ходи.
– Как се казваш? – попита го.
– Мариос – отвърна младежът.
– Още ли си гладен?
– Винаги съм гладен – отговори Мариос с безразличие и пъхна мръсните си ръце в джобовете на панталоните.
– Има още два часа, докато замина. Два часа и нещо. И аз съм гладен. И имаме пари да хапнем – каза му той и показа портмонето си. – Ще дойдеш ли?

Превод от от гръцки Иван Б. Генов

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X