Митко Гогов – .легитимиране на ужаса

 

стихотворната щафета е предадена
(алармата за оцеляване на човечеството е активирана)

сирените на чудовищния страх
от воените кули на подсъзданието
огласят полицейския час на душата.

мозъкът се гърчи, стомахът се свива
– общуването лека-полека замира.

под мостa на очакванията,
сякаш скитници-кръпки в космоса
благодарно възпяват със стихове бунта.
с болка гръмовно грачат гласните струни
на безстрашните хора без кости.

не съществува по-силна гумена палка от последната
в този живот сълза на нощните бегълци от дома.

тираните, тези безбожни файтонджии на
смъртта, наглите спецове в отвличането на
визията за спасение на духа,
наместо да дадат своя вот на ангелския скок,
за да се видят крилата, устремени към небето,
с камшик рушат огнения костен мозък на века.

мислите, тези крехки брънки, полека се откъсват
от корпуса на съзнанието, удрят се в решетките
като затворени птици. не отлитат, тъгуват.

в суха дупка закопаваме,
без семе,
без вода,
всички лошотии и греха.
няма дъжд или прилив, който може да
измие настаналия нечовешки дързък подстъп.

още колко пъти повторно да легитимираме
ужаса на света?!

 

.легитимиране на ужаса

в креслата седят разнебитени силуети
по ръба на пропастта –
онемялата публика със сериен номер.

с аплауз се поздравява всяка нова стъпка
на горчивия живот.

ежедневнието боде от всички страни.

претворено е в наострен кактус,
който всичките свои отровни игли
е насочил към нас.

в хаотичен транс хората се изхвърлят
със своите негативни особености,
със всяко злонамерено дело
се гордеят,
венцеславят / възхваляват.

ако трябва да му се даде орден на това време,
той сигурно би бил орден за самоунищожение.

 

Превод от македонски Емилия Миразчийска

 

Ваня Вълкова, Interaction

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Ружа Велчева – Калифорнийски фрески

 

Дългокраки и гъвкави,
високо,
високо в небето
разпиляват
коси зелени.
С вятъра салса танцуват,
а въздишат по слънцето.
Зеленооки.
Грациозни.
Загадъчни.
Душата на земята
калифорнийска
към Бога
възвисяват
тези красавици –
палмите…

 

Мъртвата гора на Big Bear

Хиляди овъглени стволове –
трупове от жестока война.

Плаче земята –
отеква в сърцето ми.

Мъртви дървета.
Мъртви птици.
Мъртва земя.

Проклина земята –
проклина сърцето ми –
на въглен да стане този,
който убие гора!

 

Едно колибри
толкова непредпазливо
във ноздрите на вятъра
се вмъкна любопитно
тази сутрин
той
вятърът
от дързостта му
разгневен
и кихащ
обезумял се мята
сред чаените рози в парка
фееричните им рокли
сега лежат обрулени
в нозете им
Ах
тези голи рози
покрусени
от тази детска безразсъдност

 

Joshua’s Tree

Оранжево-червени канари
и хълмове,
облизани от вятъра,
понесъл огнения дъх
на пясъците долу,
и причудливите ръце-дървета,
към слънцето
протегнати за милост –
в пустинята открих
душата си разлистена…

 

Кактус

Остри шипове
крехки цветове
болезнено изящна
красота
стаена болка
и заплаха
във тяло
от зелена светлина
страхувам се
да го докосна
с любов
ще нараня и себе си
и него

 

Вечер в Лас Вегас

Лилаво синя знойна и хищна
вечер поглъща града
тежък мирис на секс
власт и пари
всеки е никой и ничий
глас на надежда
тръпка за риск и триумф
сладко горчив вкус на живот

 

Пустинята
на глътки
жадно пие
реката във душата ми
оазисът зелен
възкръснал
сред безвремието

 

Тази нощ
бяло седефена котка
кълбо от аромати
пропълзя
по голата шия на палмата
и скочи
през открехнатия прозорец
на съня ми
под острите нокти
на спомените
капе кръв
и неясна болка
за нещо
някъде
някого
безвъзвратно изгубени

Неясен копнеж
разцъфтя
със жасмина под прозореца ми
тази нощ

 

Перо от гарван
кацна на дланта ми –
небето ме докосна…

 

Концерт в Дисниленд

Такава я запомних
до фонтана
приседнала
сред пъстрата тълпа
от детски смях
отсъстваща
Жената слушаше
с притворени очи
рисуваше я музиката
млада
и красива
във слънчев дом
извира
радост
деца
и птици
хармония от чувства
страсти
музика струи
цветя
под палмите
на двора

сега домът за нея
е една количка детска
останалото
останалото е
в душата й
грижливо скътано
и подредено

Капки от залязващото слънце
се търкалят
по сбръчканите скули
и позлатяват
ръцете й
полегнали
две уморени птици
върху пола
от времето на пилигримите…

Отпуснала клепачи,
озарена
от мекото сияние
на музиката
жената се усмихваше на
миналото
и бе красива
толкова красива
защото беше жива…

Жива?…

 

Спомен от Ридондо Бийч

Готвачът виртуозно хвърля
живи
омарите в кипящата вода –
по един на секунда.

Аааааааа…-
отеква писъка им
в още живите –
един до друг
в живарника –
обезумели,
в паника…

Доволни,
клиентите по масите
преглъщат лакомо
и купчината мъртъвци
пред тях расте.

Само едно дете
безмълвно плаче
до остъклената стена
на ресторанта –

толкова убийци
толкова смърт –
непосилно е да се поберат
в едно крехко
детско сърце…

 

In The Death Valley

Слънце убиец.
Хлъзгави пясъци.
Дебнещи змии.
Подлудяваща тишина.
Измамно спокойствие –
като предателство
от приятел…

 

Болка

Прозорец, цвете и котка
ослепели от взиране

подивели от самота
моят дом далече в България

 

Коприва

С малката ми внучка случайно открихме 3 оцелели стръкчета коприва в перфектно поддържания парк на Ървайн, Калифорния.
Рая ме погледна учудено и попита в типично неин стил:
«Бабо, а какво е това?»
Аз се усмихнах замислена и отговорих:
«Има я много в България».
«А, България…» разбиращо поклати глава тригодишното дете, родено в Америка.
Грижливо ги извадих от пръстта и вкъщи ги посадихме в саксия. Поливам ги всеки божи ден и сега зеленеят и радват душата ми, една нежна зелена усмивка на моята далечна България…

Парлива и силна,
зелена красавице,
кой вятър те довея
по тези земи?

Пиеш щедрото слънце,
не се страхуваш
от суховеи,
не те плашат есенните мъгли…

Дрипава,
но горда циганка,
смело надигаш главица
сред този разкош…

А нощем,
само нощем тъгуваш,
само с луната
плачеш без глас…

Чужда земя,
чуждо небе,
зелена изгнаннице,
толкова приличаш на мен!

 

Ървайн, Калифорния
2004 – 2008 г.

 

Ваня Вълкова, Women F

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Илеана Стоянова – Автопортрет с въображаема сестра

 

Бъдеще

Аз съм затворена
в един шкаф
заедно с другите –
„аз никоя съм
а ти кой си?”*

Затворена
в шкафа
с другите
меки корици
твърди корици
илюстровани
и голи
оръфани
прегъвани
с изтръгнати части
от телата
с цели целенички
и чисто нови.

Държаха ме
много ръце
много очи
разплаках
много сърца
разтуптях.

Но после
ме затвориха
така смачкана
от пипане
в шкафа
с другите.

Чукаме
по стените
крещим думи
със силата
на вибрациите
да счупим
ключалката
да ни извадят
да ни осигурят
нов живот.

Напразно!
Затворени сме
до другата
ядрена катастрофа
когато ще горим
като Ян Хус.

Засега
сме покрити са̀мо
с прах
след
петдесет години сън.

Ще са ни нужни
още петдесет
докато
вятърът ни разлисти
преди
да дойде
кладата
на крематориума
за хартия.

….
*От Емили Дикинсън

 

21-ви

животът ни не е поезия.
стѝховете ни не са поезия.
то е нещо друго –
по-близо е до съпротѝвата.

бездарно е времето –
страх и опиум
движат прогреса.

хората си слагат
предпазни колани
на мислите
(кротувайте, агнета,
вълкът иде!)

бездарни са държавите.
целият свят е под контрол.
и не от някакъв Бог
(не този опиум!)
а от малоумни самовлюбени магнати
на изток и на запад –
купуват и продават човешки живот
в името на народите.
купуват и продават смърт,
купуват, продават, убиват
в името на петрола.

и кръвта се лее, гладът убива
но всичко е под контрол.
няма кой да плаче
няма кой да пее
докато светът се разпада.

не е време за поезия.
време е за съпротѝва.

 

Автопортрет с въображаема сестра

ти не знаеш
колко леко мога да я нарисувам:
красавица и много секси,
напѐрена като Статуята на свободата
и малко разпътна –
Ана Каренина, до смърт влюбена
в тебе.

ти не знаеш колко лесно портрета мами
с нарисувана сестра ми,
вечно млада, гамѐнка с къса пола и грънч прическа,
шегува се и се надсмива,
мъжете все след нея тичат (не след мене).

и колко лесно ще й повярваш,
колко лесно
ще се влюбиш в сестра ми, малката
зеленоока като мене,
но много по-забавна
много по-палава,
с две трапчинки вечно усмихната,
шокираща в любовта
че така те привлича,
забавѝ всички други! нея обичай!

а когато ме срещнеш
ти познаваш всъщност нея –
онази отдясно на портрета
като жива е тя….
и ти нея обичаш.

а пък аз нямам сестра.

 

Диляна Първанова, Shared

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Чарлз Буковски – Б – означава безсмислица

 

Геният на тълпата

Предателство, омраза, жестокост, абсурд –
у всеки посредствен ги има
за цялата армия от стрелци.

Убийци са най-добрите защитници на добро,
омразата дреме в проповядващите любов,
войната обичат най-силно борците за мир,
за бог говорят онези които го търсят без резултат,
борците за мир – нямат мир,
певците често са лишени от любов.

Пазете душите си от проповедта,
от информираните – по-настрана,
със книжните хора внимавайте всеки ден,
пазете се от бедността и нейните деца,
пазете се от излишни хвалби, изискват отплата,
пазете се от недоволните вечно
пазете се от тълпата,
от нищожния мъж и жена се пазете
от тази любов посредствена,
която търси посредственост.

Ала в омразата има достатъчно гений
за да убие човека,
за да взриви самотата му
различна от тълпата.

Пазете се от бездарните,
краят на света за тях е спасение,
пазете се от неспособните да обичат,
те не вярват, че вие обичате,
мразят ви

и омразата им е съвършена
като блестящ диамант
като нож
като планина
като тигър
като бучиниш –

техният най-голям шедьовър!

 

Чудовища в рамката на времето

Брат Ван Гог рисува ма̀слени пейзажи
Хемингуей изпробва пистолет
Селѝн желае да напусне медицината
в безсилието на човешкото.

Вийон прокуден от Париж като крадец
Фокнър със стомах на алкохолик
във слабостта да са човеци.

Бъроуз застрелял своята съпруга,
Мейлър пък убит от нож –
беззащитността да си човек.

Мопасан луднал в гребна лодка
Достоевски до стената чака изстрела
Крейн пронизана от острието на безсилието.
Невъзможността.

Силвия пече глава във фурната като картоф
Хари Кросби хвърля топа с доза „черно слънце“
Лорка пък убит по пътя от приятел.
Безпомощност – човек.

Артюр – на пейката за луди,
Шекспир плагиатства в единадесет пиеси
Бетовен заклещен
в хулите на глухата глава.

Невъзможност, невъзможност!

Ницше окончателно е скъсал жиците
в безсилието на човешкото.

Всички тези хора
и техните възходи и падения –
прогнили
дрипи
и шампиони.

Бесните кучета на славата
блясват за миг над главите,
светкавицата
е близо до нас –

Непостижимите.

 

Б – означава безсмислица

бъди мил
бъди добър слушател
бъди готов да издържаш в борбата
бъди фен на класическата музика
бъди търпелив с децата
бъди късметлия на конни надбягвания
бъди атеист
бъди лек по трудните пътища на живота
бъди мечтател
бъди безразличен в мислите за смъртта
бъди горд, не моли за нищо
бъди способен да обичаш
бъди способен да гледаш отвисоко
бъди готов да разбереш, че прекомерната образованост е кучешка глупост

бъди готов да не харесваш поезия и поети
бъди готов да разбереш, че богат може да бъде бедният духом
бъди готов да разбереш, че бедните са по-щастливи от богатите
бъди готов да разбереш какво е най-нужно в живота
бъди сигурен, че във всеки живот има поне една лъжица лайна
бъди сигурен, че в живота лайната на едни са много повече, отколкото в живота на други

бъди сигурен, че тълпи от глупави копелета обикалят земята ни
бъди сигурен – човешкото сърце не може да бъде счупено
бъди способен да останеш далече от кинотеатрите
бъди способен да се кефиш, докато седиш сам със себе си
бъди способен да гледаш на котката си като на велико чудо
бъди способен да разпознаеш глупостта, дори и да я носиш в себе си.

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

Ваня Вълкова, Man 01

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Среднощен човек

 

Не-искане

Не искам да съм лидер в бизнеса.
Казвам го, защото наблизо
дърдорят на тази тема.
Не искам да съм изобщо лидер.
Казвам го, защото съм пред
смълчана тълпа подлизурковци.

Не искам да съм аташе
по печата в далечна страна.
Казвам го, защото познавам един,
който много иска. Не искам!…
Каквото и да е, от друг пожелано.
Казвам, че само това искам.

 

Лазене

Не понасям хора, които все нови къщи
правят. И вили. Купуват отново хладилник.
И още по-най-последен модел кола.
Не понасям лицата им. Нервните движения

на пръстите. Стиснатите зъби. И юмруци.
Елегантните костюми. Повторенията на усмивките.
И щедрите жестове… Не ги понасям!… Не ги
понасям!… Достолепно лазещи към смъртта.

 

Скитници

Вървя и сънувам, че оглеждам витрините
по единия тротоар. И по другия.
Внимавам да не се блъскам в хората.
Заобикалям ги. Спирам поглед върху манекените.
Повече са облечени. И един съблечен.
Разминавам се с красиво момиче.

Има ситно къдрава коса до раменете.
Сънувам и него. Изсънувах го. Засънувах
двама скитници. Бързаха нанякъде.
Единият много кльощав, другият – не толкова.
В телефонната кабина отсреща
забелязаха празна бутилка.

Не толкова кльощавият се спусна натам.
Двайсет и четири стотинки – каза с усмивка.
Зарадвах се заедно с него – в съня си –
и продължих да сънувам. Не се събудих,
когато някой ме попита: Ти ли си, ей човече?…
Не се събудих и когато сам се попитах.

 

Заедно

Луната над мене – кръгла, бяла –
свети страшно. Бавно се отдалечих,
завих зад ъгъла, в тъмното –
там нямаше луна. Не се виждаше
дори небето – още по-страшно.
Дъхът ми – острие в гърлото – боде,

ръце отвсякъде ме душат, драскат,
връщат ме обратно. И как да разбера
дали червената луна предупреждава
за идваща отгоре някаква опасност.
Или само отдалече ще ми се блещи,
и ще ми се пули, озверяла от самота.

 

Вечер

Малко хора са останали вечерта на улицата.
Кои са повече? Лошите? Или добрите?
Ако този с бенката на носа извади нож?
Ще се опитам да отгатна посоката
на удара. Най-добре е да отскоча встрани.
Ако този с дебелия врат се обърне рязко
и замахне? Ще го парирам. Ако циганинът,
който бърза насреща ми, ме сграбчи за ревера?
И закрещи истерично: Дай пари! Дай дрога!

Дай каквото ти имаш, а аз – не! Дай!… Дай!…
Дай!…Дай!… Дай!… Давай го! Ще го ударя
над рамото с лакът. И ще отмина. Или не –
ще го ударя и с другия лакът. Отгоре. В черепа.
Ще продължа да удрям. Да удрям, да удрям,
да удрям, да удрям… Чувствам колко хубаво
ми става. Задъхвам се. Но ми е добре. Само
да не го убия. Тогава ще трябва да бягам.
Да се крия. И да се страхувам. А не искам.
По-приятно е да се разхождам по улицата.

 

Блус

           На Камен Кацата

Боли го главата. И мене ме боли.
Той пее. И аз се опитвам.
Главното не е песен. Боли ме
главата. От партийни гъзолизци,

безпартийни лизогъзци,
ченгета-бандити и крадци-комсомолци.
И не мога да пея. А той може:
ох-х-х-х, боли ме главата!…

 

Бащи и синове

Палачът беше обикновен палач.
Режеше глави, понякога ръце.
Имаше слабост към
изскубването на езици.
Ненавиждаше волнодумците –
били прекалено шумни.

Разказваше за стореното –
помнеше подробности,
разнообразяваше присъдите.
Такова беше времето –
даваше свобода на палачите.

Отдавна не броят обезглавените.
Останалите без ръце.
И с изтръгнати езици.
Палачите наоколо ги няма.
На ешафода-сцена
се качиха други – наследници,

направо техните деца.
Обясняваха колко тъжно им било.
Как безнадеждно страдали.
И се измъчвали. Докато татковците
са размахвали топорите.

 

Сивушко

Големият звяр избра по-малък –
да го представлява.
Не е толкова страшен.
Няма да плаши клиентите.
И работата ще върви.
Така мислеше големият звяр.

По-малкият избра друг –
още по-малък.
Всеки следващ звяр избираше
по-малък от себе си.
Накрая множеството се събра
около сиво зайче.

Сивушкото размахваше
касапски нож.
Заканваше се, че знае името
на следващата жертва.
Сочеше с острието: Ти си!…
Не, ти!… Ти!…Ти, ти, ти!…

Ти си!…Ти си!… Ти си!…
И ти също, и ти, и ти!…
Не се крий, виждам те! –
крещеше превъзбудено.
Както става винаги със зайците,
когато представляват зверове.

 

Двама

Човекът ровеше
в боклукчийската кофа.
Кучето опря лапи в съседната.
Ровеха и се поглеждаха.

Кой пръв ще открие
нещо по-интересно.
Човекът, превърнал се в куче.
Или кучето в човек.

 

Привечер

Непознатият се притиска
към ствола на дървото.
Крие се от дъжда.
И ме гледа упорито.

Поиска ли пари –
стотинка няма да му дам.
Ако ме нападне –
ще го посрещна безмилостно.

Преди да ме убие –
ще го убия. И добре,
че студеният дъжд спря –
видях в очите му сълзи.

 

Разминаване

Нищо няма да кажа на човека,
когото настигам. Не смея.
И няма да мога. Прилича на някого.
Май го познавам. Гледам светлините
на мократа улица. Забиват се в мене

с една-единствена дума. Чувам я.
И я разбирам. Не мога да я повторя.
Повтаря я човекът, с когото се изравних.
Усетих я да навлиза между ребрата ми.
Едновременно острие и светлина.

 

Картината

Мамка й на луната! –
повтаряше човекът.
Насред улицата. Насред града.
Няколко часа след средата на нощта.
Мамка й на луната! –
повтаряше и размахваше ръце.

Без да добави име на жена.
Без съперник, с когото да спори.
Забил поглед в паважа.
Мамка й на луната –
повтаряше и повтаряше той.

Фланелката му – парцалива.
И панталонът. И сянката.
И светлината. И нощта наоколо.
Мамка й на луната! –
мърмореше уморено човекът.

Стоеше прегърбен.
Лицето му не се виждаше.
Наблюдавах го отдалеко.
И бях сигурен, че виждам картината,
с която светът ще свърши.

 

Среднощен човек

Искам да се събудя, да се спася от гласовете.
Обвиняват ме за всичко лошо на света.
И аз не им оставам длъжен. Накрая
отворих очи за по-обикновен живот.
Видях човек. Погледите ни се срещнаха.
Непознатият забърза. Ей, приятел, чакай.
Чакай! Нека поговорим. Няма страшно.
Даже ако се посбием. Боят ще е разговор.

Нещо ще си кажем. Думи?… Думи също.
Ще се разберем. Полицай! Откъде се появи!
Палка, белезници, униформа. Стой далече.
И не се намесвай. Направи се на разсеян.
Ние сме добри. Добри сме. Само разговаряме.
Виж, луната заслужава твоето внимание.
Свети криминално. И убива. Бавно ни убива.
Докато зад облак някакъв в тъмнина изчезва.

 

Ваня Вълкова, Man 02

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Илиян Сабадошев – Всекидневие

 

9 месеца, 1 година, 40 дни, скръбна вест… Имаше какви ли не. Автобусната спирка с некролозите не беше изключение от останалите, но така я знаеха всички. Стоях и чаках, оглеждайки се за познато лице, макар че освен мен и трите недопушени тънки фаса по снежния циферблат нямаше жива душа.

Първо познах миризмата. Една от онези царски инсигнии, с които малките принцове без спринцовки погребваха детството си. След което и нея. Внимателно зачеркваше опакото на некролога с отвореното лепило, а върху съединените диагонали дооформяше прилeжащия им правоъгълник. Да не би да беше дядо й? Била изтеглила размазаната снимка от фейсбук, нямала време. Подозирах, знаех. Думите – работа на професионалисти. Опечалените – единствено тя. А след погребението е полетът. Не ме позна.

Автобусът закъсняваше както обикновено.

Насъбралите се вече хора бяха свели поглед в смартфоните си. Както обикновено.

Януари, 2019

 

Ваня Вълкова, Angel 2

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Безкрайната библиотека

 

Безкрайната библиотека на Борхес… но откъде той знае каква трябва да е височината на библиотечния рафт?
Също като смаляваната Алиса спрямо растежа ѝ. 
Няма библиотеки, има само книги, които не оформят конзистентна класация.
Съответно, няма морален закон, има само страсти, отбелязва Жан-Клод Милнер.
Има само трансфинитни алефи на несъзнавано тотално пресмятане.
Маларме наричал Универсума Шанс.
Безполезно е да се конструира контра-Универсум от книги. 
Ние не можем да пишем, само азбуката на звездите върши това.
И нищо не ще заеме място освен мястото, с изключение може би на една констелация. 
Констелация като екзистенция на една неекзистенция – обсолетна и осъдена на забрава – което не смущава мимолетното ѝ сияние, казващо винаги „не” на параноичната чиста наука.
Констелация означава не съединение, а момент на изваденост, субтракция.
Всеки път когато изваждаме една книга от рафта, библиотеката се разсипва 
в неакордираната истерия на безкрайната си претенция.

 

Диляна Първанова, Интровертно, туш, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Embracing disruption

 

Това е хедлайна на билборд, който разчитам през прозореца на автобуса.
Кой знае защо ми напомня заглавието на една книга от Уенди Браун – Undoing the Demos
Английският герундий не е лесен за превод, получава се тромаво.
Биващото дадено на разбивки в герундий, being given – being riven.
Дисрупцията също ми се изплъзва в плеоназмите си – избухване, разрив, смущение.
Спирам се на по-неутралното: Да прегърнеш промяната
Вкъщи се сещам да вкарам хедлайна в Гугъл и така получавам цялата информация.

Известна промоутърска компания, базирана къде ли не по света, за да пусне корени и тук.
Dentsu Aegis Network България създава собствено звено за маркетингови изследвания
Прочитам разсеяно няколко разбивки от сайтовете, които излизат.

The key to transforming the business and embracing disruption is to drive agility, collaboration and a culture of empowerment.
Given Dentsu Aegis Network’s core values (agile, ambitious, pioneering, collaborative, responsible) sit at the heart of the business and influence the way we work already, the future of work was made for a business like ours
An experience is created when technology meets the heart
As the industry faces a year of disruption and change, the top 400 leaders across Dentsu Aegis Network gathered in Singapore to share how we’re embracing disruption and to position ourselves to win in the digital economy
As an industry, we need to create consumer experiences that transcend screens and channels, that are enabled by data and technology and that have real purpose at the heart.
It’s about connecting people to the soul of any great story.
It’s about the skill and process of originating, executing and sequencing ideas that matter.
It’s about creating the journeys and interfaces that enable real connection to evocative ideas — that makes people smile, laugh or cry.
This is what enables us to create work that augments the human experience, while driving true business value.

Това е неолибералната реторика, както я описва и Уенди Браун – семиотично разхлабена, но специфична.
Но брандирането не е ли като някогашния агитпроп – да вкараш пазара в сърцата на хората, както едно време се опитваха да вкарват идеи…
Чувствам се като в оня фантастичен роман на Филип К. Дик, където не капитализмът е взел превес над комунизма, а обратното, и героят пише какво би се случило, ако победата бе на страната на капитализма.
Сякаш никой не вижда противоречието в термините на пазарна демокрация и пазарна държава.
Приканват ни да прегърнем разрива, който самият неолиберализъм е причинил – това е някаква степен на саморефлексивност и игра със самореференциалните парадокси на всяка система.
Капитализмът, това условие на света и на душата, както знаменито се е изразил Кафка, сякаш винаги ни изпреварва в революционните намерения, готов е да прегърне и революцията срещу самия себе си, взел на въоръжение собствените си издънки с намерението да ги издъни.
Не да фиксираш или трансцендираш разрушителния елемент, а да го трансформираш, нещо като при творческата самодеструкция на капитализма при Шумпетер, пазарният Феникс, който се надига от собствените си руинирания
Какво е неолиберализъм ли? Не, по-добре да се запитаме като Браун какво днес не е неолиберализъм. Управленческата му рационалност е проникнала навсякъде, без да се натрапва, сякаш е естественото състояние на света, условието за света и за душата.
Става разбираемо защо Кафка добавя, че капитализмът няма да умре от естествена смърт.
Прегръщайки самодеструкцията, един капитализъм от капитализми отново и отново морфира в демонстрация на свободна либертарианска воля и свободен морал, като и това противоречие в термините остава незабелязано.
Младите харесват това. Те няма да харесат моята лява реторика за експлоатация и самоексплоатация, за бедност и мизерия, за тези откровено нещастни лица в автобуса, който ни отвежда на работа.
Неолибералните норми симулират младенческата жестокост на конкуренция и анти-едиповски отпушвания, дисрупции, пазарно рапиране на лайфстайлове и симулативни скандали
.
Не върви да им се втълпява, че всичко това се прокарва през Херкулесовите стълбове на симптома и на фетиша.
Не само марксистките, но и психоаналитичните дискурси не се харчат лесно днес, те също имат нужда от промоутъри.
Неслучайно Лакан не е довършил дискурса за капитализма.
Браун дава примера как много леви интелектуалци злоупотребяват с медийните си профили в Туитър, Фейсбук, не толкова заради революционни трансформации, а за да промотират своите книги и остроумни идеи с цел да лансират пазарната им стойност.
Перверзната теодицея на пазара, по-скоро ойко-дицея, реалното икономизиране на всички сфери, финансиализацията, деривативните революции – какво че всичко това се контролира от мъртвото време на капитала, както претенцията на един голям неекзистиращ Друг контролира перверзните ни желания…
Аз ще го кажа другояче, може би като Габриел Марсел – трябва да прегърнем мистерията на злото и да го направим наше зло, наш ограничител и katechon, без да се интересуваме какво има отвъд, защото може би там няма нищо, освен нови ерупции и интерстеларни оргазми.
Светът е халюциниращата си стойност на интензивности без произход.
Embracing disruption, както Маларме прегръща в деструкцията своята Беатриче.

 
 

Ваня Вълкова, Between

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Роберто Боланьо – Магарето

 

 ***

Не се вслушвай в гласовете на мъртвите приятели, Гаспар.
Не се вслушвай в гласовете на непознати, които умряха
В шеметни свечерявания в чужди градове.

 

***

Важното е да е добре написано, каза. Не, казах му, знаеш, че не това е важното.

 

Дино Кампана прави преглед на биографията си в психиатрията „Кастел Пулси”

Биваше ме по химия, по теоретична химия.
Но предпочетох да бъда скитник.
Видях любовта на майка ми в бурите на планетата.
Видях очи без тяло, безтегловни очи, описващи орбита около леглото ми.
Казваха, че не съм добре с главата.
Качвах се на влакове и кораби, обиколих земята на праведните
в най-ранния час и с най-скромните хора:
цигани и посетители на панаири.
Събуждах се рано или не спях. В часа
в който мъглата още не се е разсеяла
и призраците пазители на съня предупреждават напразно.
Чух предупрежденията и сигналите за тревога, но не съумях да ги разчета.
Не бяха адресирани до мен, а до спящите
но не успях да ги разчета.
Чувах невнятни думи, грухтене, крясъци от болка, чужди
езици, където и да идех.
Работех най-долните работи.
Обиколих Аржентина и цяла Европа в часа, в който всички
спят и се явяват призраците хранители на съня.
Но те охраняваха съня на другите и не съумях
да разчета спешните им съобщения.
Само откъслеци и затова посетих лудниците
и затворите. Откъслеци,
изпепеляващи срички.
Не вярвах в посмъртната слава, макар и понякога
да вярвах в Химерата.
Биваше ме по химия, по теоретична химия.

 

***

Университетът приличаше на гробище, което изведнъж бе започнало да размишлява. Приличаше също на празна дискотека.

 

***

Живей времето си
но кое е времето ти времето
на живота в ъгъла завряна от странни светлини
времето на съня натежал от момчета времето
на самотата в месарски магазин времето на олигавените гърди
и червената шия живей времето си скъпа
но при какви условия но върху колко
трупа но насред каква война в стълкновение
на колко впечатления (отде се взе толкова красива не знам не знам
не знам) живей времето си скъпа
нека светлините се запалят нежно за теб
сънищата да измислят герои с бузи бели
от щастие самотата да е за теб любовно
упражнение да се съвкупяваш веднъж седмично поне
и времето ти да се удължава като бамбукова пръчка
по гръбначния стълб на любимия

 

***

Няма лирическа поезия, която да не е кълколене или чуруликане на егоисти, трели на мошеници, клокочене на предатели, пущане на мехурчета от кариеристи, извивки с гласа на педали.

 

Духовно упражнение на Роберто Боланьо

В края на 1992 той бил много болен
и се бил разделил с жена си.
Това било шибаната истина –
бил сам и преебан
и често си мислел, че му оставало малко.
Но сънищата, чужди на болестта
се явявали всяка нощ
с вярност, която успявала да го учуди.
Сънищата, които го пренасяли в онази магическа страна
която той и само той наричал Мексико Сити
и Лиза и гласът на Марио Сантяго
четящ стихотворение
и толкова други неща хубави и достойни
за най-пламенните възхвали.
Болен и сам, той сънувал
и устоявал на дните, крачещи неумолимо
към края на поредната година.
И от това извличал малко сила и кураж.
Мексико, фосфоресциращите стъпки на нощта
музиката, звучаща по кръстовищата
където едно време замръзвали курвите
(в сърцето от лед на жк Гереро)
му предоставяли препитанието, от което имал нужда
за да стисне зъби
и да не плаче от страх.

 

***

Достопаметният момент, наречен „Не, пич“.

 

Отново видях баща ми

За Леон Боланьо

Историята започва с пристигането на шестия болен,
мъж превалил шейсетте, сам, с огромни бакембарди,
с транзисторче и един-два романа от онези
дето пишеше Лафуенте Естефания.
Петимата, които вече бяхме в стаята, се бяхме сприятелили,
ще рече, шегувахме се един с друг и познавахме
истинските симптоми на смъртта,
макар че сега вече не съм толкова сигурен.
Шестият, моят баща, пристигна безшумно
и през цялото време, докато беше в стаята ни
почти не продума на никого.
Въпреки това една нощ, когато един от болните умираше
(Рафаел от легло № 4)
той беше този, който стана и извика сестрите.
Ние бяхме вцепенени от страх.
И баща ми накара сестрите да дойдат и спаси болния
от легло № 4
и после отново заспа
без да му отдава никакво значение.
После, не знам защо, го преместиха в друга стая.
Рафаел го пратиха да умира вкъщи, други двама
ги изписаха.
А баща ми отново го видях днес.
Като мен, продължава да лежи в болницата.
Чете каубойските си романи и куца с левия крак.
Лицето му е ужасно сбръчкано.
Все още е неразделен с червеното транзисторче.
Кашля малко повече отпреди и не отдава особено значение на нещата.
Днес бяхме заедно в заличката, той с романа си
а аз с книга на Уилям Блейк.
Навън бавно се свечеряваше и потокът коли бе като поток от кошмари.
Аз не спирах да мисля за баща си отново и отново,
докато той стана, каза нещо
с дрезгавия си глас
което не разбрах
и запали осветлението.
Това бе всичко. Той запали осветлението и продължи да чете.
Безкрайни прерии и каубои с верни сърца.
Навън над Монте Кармело висеше пълната луна.

 

***

Има моменти за рецитиране на стихотворения – и има моменти за боксиране.

 

Магарето

Понякога сънувам, че Марио Сантяго
Идва да ме вземе с черния си мотор.
И оставяме зад себе си града и докато
Светлините постепенно изчезват
Марио Сантяго ми казва, че става дума
За откраднат мотор, последния мотор
Откраднат за да пътуваме по бедните земи
На севера, посока Тексас
Докато преследваме един неназовим сън
Не подлежащ на класификация, съня на младостта ни
С други думи най-смелия сън от всички
Наши сънищата. И при това положение
Как да откажа да се кача на бързия черен мотор
На севера и с мръсна газ да се впуснем по пътища
Прекосявани някога от светците на Мексико
Просещите братя поети на Мексико
Неразговорливите смокове от Тепито
Или жк Гереро, всички по един и същи път
Където се объркват и смесват времената –
Глаголни и физически, миналото и афазията.

А понякога сънувам, че Марио Сантяго
Идва да ме вземе или е поет без лице
Глава без очи, нито уста, нито нос
Само кожа и воля и без да питам нищо
Се качвам на мотора и отпрашваме
По пътищата на севера, главата и аз
Странен екипаж поел по мизерен
Маршрут, пътища изличени от праха и дъжда
Земя на мухи и гущери, сухи храсталаци
И пясъчни виелици, единствената мислима сцена
На нашата поезия.

И понякога сънувам, че пътят
Прекосяван от мотора ни или нашия копнеж
Не започва в моя сън, а в съня
На други: невинните, блажените
Кротките, онези, които за наше нещастие
Вече не са тук. И така Марио Сантяго и аз
Излизаме от Мексико Сити, града продължение
На толкова сънища, материализацията на толкова
Кошмари и заизкачваме нагоре щатите
Все на север, все по пътищата
На койотите и нашият мотор тогава
Е с цвета на нощта. Нашият мотор
Е черно магаре, най-спокойно прекосяващо
Земите на Любопитството. Черно магаре
Прекосяващо човечността и геометрията
На тези мизерни безутешни пейзажи.
И смехът на Марио или на главата
Поздравява призраците на нашата младост
Неназовимата безполезна  мечта
На смелостта.

А понякога сякаш виждам един черен мотор
Като черно магаре отдалечаващо се по пътищата
На земите на сакатеките и коахилите, по пределите
На съня и без да успея да разбера
Смисъла му, последното му значение
Все пак схващам музиката му –
Една весела песен за сбогом.
И може би смелите жестове са тези, които
Ни казват сбогом, без озлобление и горчивина
В мир с абсолютната си благодарност и с нас самите.
Малките безполезни жестове на предизвикателство – или които
Годините и навиците направиха така
Че да ги смятаме за безполезни – са тези, които ни поздравяват
Тези, които ни правят загадъчни знаци с ръце
Насред нощта, от едната страна на пътя
Като нашите любими и изоставени деца
Отгледани сами в тези варовити пустини
Като блясъка пронизал ни един ден
И който бяхме забравили.

И понякога сънувам, че Марио пристига
С черния си мотор насред кошмара
И отпрашваме по посока на север
По посока призрачните градчета обитавани
От гущерите и мухите.
И докато сънят ме пренася
От един континент на друг
През душ от студени и безтрепетни звезди
Виждам черния мотор като магаре от друга планета
Как разсича надве земите на Коахила.
Магаре от друга планета
Безсрамния копнеж на нашето невежество
Но също нашата надежда
И нашата смелост.

Една неназовима и безполезна смелост със сигурност
Но преоткрита на предела
На най-далечната мечта
Във фракталите на последната мечта
По смътния и притегателен път
На магаретата и на поетите.

 

Архилох съгласно Дивите детективи

Сърце, сърце, налегне ли те смут
непобедим, главата горе! Съпротивлявай се
като посрещаш с гръд противника, на вражеско
лукавство опълчи се твърдо. И победиш ли
скрий, сърце, ликуване и гордост
а победят ли те, недей се унижава, плачейки във вкъщи.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

Ваня Вълкова, Dragon Man

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Роберто Боланьо – Откъде води началото си новата латиноамериканска литература?

 

На теория – и без да имам пръст в избора на темата – моето изказване трябваше да е озаглавено „Откъде води началото си новата латиноамериканска литература”. Ако се придържам стриктно към заглавието, отговорът няма да надхвърли три минути. Водим началото си от средната класа, или от един горе-долу улегнал пролетариат, или от семейства на наркотрафиканти от втория ешелон, които не искат повече престрелки, а се стремят към респектабилност. Ключовата дума е респектабилност. За това вече писа Пере Жимферер[1]: навремето писателите произхождаха от висшите класи или от аристокрацията и, избирайки литературата, избираха поне за известно време – което можеше да продължи цял живот или четири-пет години – обществения скандал, разрушаването на усвоените ценности, непрестанната подигравка и критика. Сега напротив – и особено в Латинска Америка – писателите произлизат от ниската средна класа или от редиците на пролетариата и това, към което се стремят в края на прехода, е леката лакировка на респектабилността. Тоест писателите сега търсят признанието, но не признанието на съратниците си, а на т. нар. „политически инстанции”, на държащите властта, независимо от политическите разцветки (на младите писатели им е все тая!), и посредством властта – признанието на публиката, ще рече, продажбите, които правят щастливи издателствата, още по-щастливи обаче самите писатели. Тези писатели, които знаят – защото са го преживели като деца в дома на родителите си – колко тежко е да се работи осем часа на ден, или девет, или десет. Такова е било работното време на родителите им, когато изобщо са разполагали с работно място, защото по-лошо от това да работиш десет часа е да нямаш работа и да се луташ, търсейки някакво платено занимание, в лабиринта или по-скоро в ужасната латиноамериканска кръстословица. Така че младите писатели, както се казва, са препатили и се отдават телом и духом да продават. Някои използват повече тялото, други – повече душата, но в крайна сметка това, за което иде реч, е да се продава. Какво не продава? О, това е важно да го имаш предвид. Не продава разривът. Не продава едно писане, което се потапя с отворени очи. Например: не продава Маседонио Фернандес[2]. Че Маседонио е един от тримата учители на Борхес (а Борхес е или би трябвало да бъде центърът на канона ни), е най-малкото, което може да се каже за него. Всичко сочи, че би трябвало да го прочетем, но Маседонио не продава, така че го игнорираме. Щом Ламборгини[3] не продава – край с Ламборгини. За Вилкок[4] знаят само в Аржентина и то само неколцина щастливи читатели. Следователно игнорираме Вилкок. Откъде води началото си новата латиноамериканска литература? Отговорът е пределно прост. Води началото си от страха. Води началото си от ужасния (и до известна степен напълно разбираем) страх да работиш в някоя службица или да продаваш джунджурии на Пасео Аумада[5]. Води началото си от желанието за респектабилност, което само прикрива страха. Погледнато отвън, приличаме на статисти във филм за нюйоркски мафиоти, които не спират да говорят за уважение. Истината е, че от пръв поглед ни личи, че сме една жалка група от трийсет-, четиресет- и някой и друг петдесетгодишен, очакващи Годо, който в случая е Нобел, Рулфо[6], Сервантес[7], принцът на Астурия[8], Ромуло Гайегос[9].

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

[1] Pere Gimferrer (1945) – каталонски поет, близък приятел на Р. Боланьо през барселонския му период (б. пр.).

[2] Macedonio Fernández (1874-1952) – аржентински поет и философ (б. пр.).

[3] Osvaldo Lamborghini (1940-1985) – аржентински писател и поет. Боланьо пише за него есето „Освалдо Ламборгини: мъченик” (1999) (б. пр.).

[4] Juan Rodolfo Wilcock (1919-1978) – аржентинско-италиански писател и поет, Боланьо има есе за него (б. пр.).

[5] Paseo Ahumada – пешеходна зона в центъра на Сантяго де Чиле (б. пр.).

[6] „Хуан Рулфо” (Мексико) – международна литературна награда за цялостно творчество на писател, пишещ на романски език (б. пр.).

[7] „Мигел де Сервантес” (Испания) – международна литературна награда за цялостно творчество на испаноезичен писател (б. пр.).

[8] Награда на принца на Астурия (след 2014 – Награда на принцесата на Астурия) – висша държавна награда на Кралство Испания (б. пр.).

[9] „Ромуло Галегос” (Венесуела) – международна награда за роман на испански език, спечелена от Боланьо през 1999 г. с Дивите детективи  (б. пр.).

 

Ваня Вълкова, Inside 01

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X