***

Не се вслушвай в гласовете на мъртвите приятели, Гаспар.
Не се вслушвай в гласовете на непознати, които умряха
В шеметни свечерявания в чужди градове.

 

***

Важното е да е добре написано, каза. Не, казах му, знаеш, че не това е важното.

 

Дино Кампана прави преглед на биографията си в психиатрията „Кастел Пулси”

Биваше ме по химия, по теоретична химия.
Но предпочетох да бъда скитник.
Видях любовта на майка ми в бурите на планетата.
Видях очи без тяло, безтегловни очи, описващи орбита около леглото ми.
Казваха, че не съм добре с главата.
Качвах се на влакове и кораби, обиколих земята на праведните
в най-ранния час и с най-скромните хора:
цигани и посетители на панаири.
Събуждах се рано или не спях. В часа
в който мъглата още не се е разсеяла
и призраците пазители на съня предупреждават напразно.
Чух предупрежденията и сигналите за тревога, но не съумях да ги разчета.
Не бяха адресирани до мен, а до спящите
но не успях да ги разчета.
Чувах невнятни думи, грухтене, крясъци от болка, чужди
езици, където и да идех.
Работех най-долните работи.
Обиколих Аржентина и цяла Европа в часа, в който всички
спят и се явяват призраците хранители на съня.
Но те охраняваха съня на другите и не съумях
да разчета спешните им съобщения.
Само откъслеци и затова посетих лудниците
и затворите. Откъслеци,
изпепеляващи срички.
Не вярвах в посмъртната слава, макар и понякога
да вярвах в Химерата.
Биваше ме по химия, по теоретична химия.

 

***

Университетът приличаше на гробище, което изведнъж бе започнало да размишлява. Приличаше също на празна дискотека.

 

***

Живей времето си
но кое е времето ти времето
на живота в ъгъла завряна от странни светлини
времето на съня натежал от момчета времето
на самотата в месарски магазин времето на олигавените гърди
и червената шия живей времето си скъпа
но при какви условия но върху колко
трупа но насред каква война в стълкновение
на колко впечатления (отде се взе толкова красива не знам не знам
не знам) живей времето си скъпа
нека светлините се запалят нежно за теб
сънищата да измислят герои с бузи бели
от щастие самотата да е за теб любовно
упражнение да се съвкупяваш веднъж седмично поне
и времето ти да се удължава като бамбукова пръчка
по гръбначния стълб на любимия

 

***

Няма лирическа поезия, която да не е кълколене или чуруликане на егоисти, трели на мошеници, клокочене на предатели, пущане на мехурчета от кариеристи, извивки с гласа на педали.

 

Духовно упражнение на Роберто Боланьо

В края на 1992 той бил много болен
и се бил разделил с жена си.
Това било шибаната истина –
бил сам и преебан
и често си мислел, че му оставало малко.
Но сънищата, чужди на болестта
се явявали всяка нощ
с вярност, която успявала да го учуди.
Сънищата, които го пренасяли в онази магическа страна
която той и само той наричал Мексико Сити
и Лиза и гласът на Марио Сантяго
четящ стихотворение
и толкова други неща хубави и достойни
за най-пламенните възхвали.
Болен и сам, той сънувал
и устоявал на дните, крачещи неумолимо
към края на поредната година.
И от това извличал малко сила и кураж.
Мексико, фосфоресциращите стъпки на нощта
музиката, звучаща по кръстовищата
където едно време замръзвали курвите
(в сърцето от лед на жк Гереро)
му предоставяли препитанието, от което имал нужда
за да стисне зъби
и да не плаче от страх.

 

***

Достопаметният момент, наречен „Не, пич“.

 

Отново видях баща ми

За Леон Боланьо

Историята започва с пристигането на шестия болен,
мъж превалил шейсетте, сам, с огромни бакембарди,
с транзисторче и един-два романа от онези
дето пишеше Лафуенте Естефания.
Петимата, които вече бяхме в стаята, се бяхме сприятелили,
ще рече, шегувахме се един с друг и познавахме
истинските симптоми на смъртта,
макар че сега вече не съм толкова сигурен.
Шестият, моят баща, пристигна безшумно
и през цялото време, докато беше в стаята ни
почти не продума на никого.
Въпреки това една нощ, когато един от болните умираше
(Рафаел от легло № 4)
той беше този, който стана и извика сестрите.
Ние бяхме вцепенени от страх.
И баща ми накара сестрите да дойдат и спаси болния
от легло № 4
и после отново заспа
без да му отдава никакво значение.
После, не знам защо, го преместиха в друга стая.
Рафаел го пратиха да умира вкъщи, други двама
ги изписаха.
А баща ми отново го видях днес.
Като мен, продължава да лежи в болницата.
Чете каубойските си романи и куца с левия крак.
Лицето му е ужасно сбръчкано.
Все още е неразделен с червеното транзисторче.
Кашля малко повече отпреди и не отдава особено значение на нещата.
Днес бяхме заедно в заличката, той с романа си
а аз с книга на Уилям Блейк.
Навън бавно се свечеряваше и потокът коли бе като поток от кошмари.
Аз не спирах да мисля за баща си отново и отново,
докато той стана, каза нещо
с дрезгавия си глас
което не разбрах
и запали осветлението.
Това бе всичко. Той запали осветлението и продължи да чете.
Безкрайни прерии и каубои с верни сърца.
Навън над Монте Кармело висеше пълната луна.

 

***

Има моменти за рецитиране на стихотворения – и има моменти за боксиране.

 

Магарето

Понякога сънувам, че Марио Сантяго
Идва да ме вземе с черния си мотор.
И оставяме зад себе си града и докато
Светлините постепенно изчезват
Марио Сантяго ми казва, че става дума
За откраднат мотор, последния мотор
Откраднат за да пътуваме по бедните земи
На севера, посока Тексас
Докато преследваме един неназовим сън
Не подлежащ на класификация, съня на младостта ни
С други думи най-смелия сън от всички
Наши сънищата. И при това положение
Как да откажа да се кача на бързия черен мотор
На севера и с мръсна газ да се впуснем по пътища
Прекосявани някога от светците на Мексико
Просещите братя поети на Мексико
Неразговорливите смокове от Тепито
Или жк Гереро, всички по един и същи път
Където се объркват и смесват времената –
Глаголни и физически, миналото и афазията.

А понякога сънувам, че Марио Сантяго
Идва да ме вземе или е поет без лице
Глава без очи, нито уста, нито нос
Само кожа и воля и без да питам нищо
Се качвам на мотора и отпрашваме
По пътищата на севера, главата и аз
Странен екипаж поел по мизерен
Маршрут, пътища изличени от праха и дъжда
Земя на мухи и гущери, сухи храсталаци
И пясъчни виелици, единствената мислима сцена
На нашата поезия.

И понякога сънувам, че пътят
Прекосяван от мотора ни или нашия копнеж
Не започва в моя сън, а в съня
На други: невинните, блажените
Кротките, онези, които за наше нещастие
Вече не са тук. И така Марио Сантяго и аз
Излизаме от Мексико Сити, града продължение
На толкова сънища, материализацията на толкова
Кошмари и заизкачваме нагоре щатите
Все на север, все по пътищата
На койотите и нашият мотор тогава
Е с цвета на нощта. Нашият мотор
Е черно магаре, най-спокойно прекосяващо
Земите на Любопитството. Черно магаре
Прекосяващо човечността и геометрията
На тези мизерни безутешни пейзажи.
И смехът на Марио или на главата
Поздравява призраците на нашата младост
Неназовимата безполезна  мечта
На смелостта.

А понякога сякаш виждам един черен мотор
Като черно магаре отдалечаващо се по пътищата
На земите на сакатеките и коахилите, по пределите
На съня и без да успея да разбера
Смисъла му, последното му значение
Все пак схващам музиката му –
Една весела песен за сбогом.
И може би смелите жестове са тези, които
Ни казват сбогом, без озлобление и горчивина
В мир с абсолютната си благодарност и с нас самите.
Малките безполезни жестове на предизвикателство – или които
Годините и навиците направиха така
Че да ги смятаме за безполезни – са тези, които ни поздравяват
Тези, които ни правят загадъчни знаци с ръце
Насред нощта, от едната страна на пътя
Като нашите любими и изоставени деца
Отгледани сами в тези варовити пустини
Като блясъка пронизал ни един ден
И който бяхме забравили.

И понякога сънувам, че Марио пристига
С черния си мотор насред кошмара
И отпрашваме по посока на север
По посока призрачните градчета обитавани
От гущерите и мухите.
И докато сънят ме пренася
От един континент на друг
През душ от студени и безтрепетни звезди
Виждам черния мотор като магаре от друга планета
Как разсича надве земите на Коахила.
Магаре от друга планета
Безсрамния копнеж на нашето невежество
Но също нашата надежда
И нашата смелост.

Една неназовима и безполезна смелост със сигурност
Но преоткрита на предела
На най-далечната мечта
Във фракталите на последната мечта
По смътния и притегателен път
На магаретата и на поетите.

 

Архилох съгласно Дивите детективи

Сърце, сърце, налегне ли те смут
непобедим, главата горе! Съпротивлявай се
като посрещаш с гръд противника, на вражеско
лукавство опълчи се твърдо. И победиш ли
скрий, сърце, ликуване и гордост
а победят ли те, недей се унижава, плачейки във вкъщи.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

Ваня Вълкова, Dragon Man

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.