На теория – и без да имам пръст в избора на темата – моето изказване трябваше да е озаглавено „Откъде води началото си новата латиноамериканска литература”. Ако се придържам стриктно към заглавието, отговорът няма да надхвърли три минути. Водим началото си от средната класа, или от един горе-долу улегнал пролетариат, или от семейства на наркотрафиканти от втория ешелон, които не искат повече престрелки, а се стремят към респектабилност. Ключовата дума е респектабилност. За това вече писа Пере Жимферер[1]: навремето писателите произхождаха от висшите класи или от аристокрацията и, избирайки литературата, избираха поне за известно време – което можеше да продължи цял живот или четири-пет години – обществения скандал, разрушаването на усвоените ценности, непрестанната подигравка и критика. Сега напротив – и особено в Латинска Америка – писателите произлизат от ниската средна класа или от редиците на пролетариата и това, към което се стремят в края на прехода, е леката лакировка на респектабилността. Тоест писателите сега търсят признанието, но не признанието на съратниците си, а на т. нар. „политически инстанции”, на държащите властта, независимо от политическите разцветки (на младите писатели им е все тая!), и посредством властта – признанието на публиката, ще рече, продажбите, които правят щастливи издателствата, още по-щастливи обаче самите писатели. Тези писатели, които знаят – защото са го преживели като деца в дома на родителите си – колко тежко е да се работи осем часа на ден, или девет, или десет. Такова е било работното време на родителите им, когато изобщо са разполагали с работно място, защото по-лошо от това да работиш десет часа е да нямаш работа и да се луташ, търсейки някакво платено занимание, в лабиринта или по-скоро в ужасната латиноамериканска кръстословица. Така че младите писатели, както се казва, са препатили и се отдават телом и духом да продават. Някои използват повече тялото, други – повече душата, но в крайна сметка това, за което иде реч, е да се продава. Какво не продава? О, това е важно да го имаш предвид. Не продава разривът. Не продава едно писане, което се потапя с отворени очи. Например: не продава Маседонио Фернандес[2]. Че Маседонио е един от тримата учители на Борхес (а Борхес е или би трябвало да бъде центърът на канона ни), е най-малкото, което може да се каже за него. Всичко сочи, че би трябвало да го прочетем, но Маседонио не продава, така че го игнорираме. Щом Ламборгини[3] не продава – край с Ламборгини. За Вилкок[4] знаят само в Аржентина и то само неколцина щастливи читатели. Следователно игнорираме Вилкок. Откъде води началото си новата латиноамериканска литература? Отговорът е пределно прост. Води началото си от страха. Води началото си от ужасния (и до известна степен напълно разбираем) страх да работиш в някоя службица или да продаваш джунджурии на Пасео Аумада[5]. Води началото си от желанието за респектабилност, което само прикрива страха. Погледнато отвън, приличаме на статисти във филм за нюйоркски мафиоти, които не спират да говорят за уважение. Истината е, че от пръв поглед ни личи, че сме една жалка група от трийсет-, четиресет- и някой и друг петдесетгодишен, очакващи Годо, който в случая е Нобел, Рулфо[6], Сервантес[7], принцът на Астурия[8], Ромуло Гайегос[9].

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

[1] Pere Gimferrer (1945) – каталонски поет, близък приятел на Р. Боланьо през барселонския му период (б. пр.).

[2] Macedonio Fernández (1874-1952) – аржентински поет и философ (б. пр.).

[3] Osvaldo Lamborghini (1940-1985) – аржентински писател и поет. Боланьо пише за него есето „Освалдо Ламборгини: мъченик” (1999) (б. пр.).

[4] Juan Rodolfo Wilcock (1919-1978) – аржентинско-италиански писател и поет, Боланьо има есе за него (б. пр.).

[5] Paseo Ahumada – пешеходна зона в центъра на Сантяго де Чиле (б. пр.).

[6] „Хуан Рулфо” (Мексико) – международна литературна награда за цялостно творчество на писател, пишещ на романски език (б. пр.).

[7] „Мигел де Сервантес” (Испания) – международна литературна награда за цялостно творчество на испаноезичен писател (б. пр.).

[8] Награда на принца на Астурия (след 2014 – Награда на принцесата на Астурия) – висша държавна награда на Кралство Испания (б. пр.).

[9] „Ромуло Галегос” (Венесуела) – международна награда за роман на испански език, спечелена от Боланьо през 1999 г. с Дивите детективи  (б. пр.).

 

Ваня Вълкова, Inside 01

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.