Етикет: поезия

Владимир

на Задушница
вратите са пълни
с родните хора
които никога вече
няма да минат през тях,
но въпреки всичко
ние ги оставяме
отворени.

в такова време
първо събуждам небето
с ръка
гледам как
децата на двора
берат череши –
Господ затваря така
кръга на живота

после вземам
лист хартия
пиша за Владимир,
говоря си с него на руски
разказвам
как ми беше наставник,
как искаше
да ме защитава,
но сега
него го няма
а аз мога само
да се моля.
и всичко това
от страх
че ще ме забрави,
и няма да ме познае
някой ден
на вратата.

 

История

разказвам ти,
как ирисите ми
побеляват без теб
и колко босилек
има във въздуха
когато ме целуваш.

твоите белези
носят форма
на цвете,
а кожата правят
с аромат,
с история,
която пишем
заедно,
за да знаят
раните,
че ти си моето
послушание
към Господ.

 

Стигма

чиста
като смокиня отвътре
същата бенка
от вчера
днес е стигма
по пътя
към съзвездието,
което ще нарека
на теб.

 

Смелостта и свободата

е да опитомяваш болката
с лист и писалка,
звучен джаз,
кафява захар
и раздвоение на личността
докато прагът на търпимост
прилича на синусоида
без обезщетение
за напомнянето,
че има смърт.

 

Фантастично

въобще
реалността изкушава
да открия
къде е пътя
към космоса
както Жул Верн
е отишъл
до края
въпреки всички
пороци на сърцето,
които
спират въздуха
всяколко.

 

Върху Борис Виан

Дишай какво чувствам,
миговете, които ни остават
са прекрасни
като прегорелите водорасли на Виан
в края на лятото
когато
по морето вече се усещат
ръжда и орхидеи,
от пътя
от кръвта
и всички други наслаждения
към които води
първата следа на превземане,

a следващото очакване
оттатък очите
ще брои бялото
като дете, което подскача
и тича след гълъбите
нагоре
където са
миговете, които ни остават
и прегорелите водорасли на Виан
толкова прекрасни,
че спирам
когато ги видя
само за да ти кажа:
Дишай какво чувствам.

 

Посветено

замълчах и подхвана
широкия пулс
на зениците,
отворени
отровени
да блъска по твоите
кръвоносни съдове
пълни с утаено помнене
жълто-красиво от сяра.
после продължи да ме води,
спира,
насочва
като малко момиче
което се учи да танцува
върху стъпалата ти
и от страх да те пусне
не слиза на земята,
заради пристъпи
полюси
прояви
на болка
от движението
на Живота
където има твърде малко
място
за обичане
и твърде много
свят
за едно Малко момиче
без стъпала,
върху които да танцува.

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

***
Разболяхме света
от тежка шизофрения,
в невменяемостта му
сме огледални отражения
на онези,
които сме създадени
да бъдем.

 

***
Първата крачка
към теб
е последната,
с която стигам
до себе си.

 

***
Противоречията
във вселената
на Бог
са чернова
преди да се родя.

 

***
Кървя
заради ръбовете ти,
създавам си цветна вселена.

 

***
Телефонът
ще помълчи
с разстоянието ни,
по-дълго е
от между двете слушалки.

 

***
Парадокс сме
от влюбени антоними.
Вселената
не е раждала
по-голяма загадка.

 

***
Не бягай.
Любовта не гони,
но липсата й чака.
И хапе.

 

Обич

Дори, когато съм
свита
до точица,
виждаш в мен
величие
без предели.

 

***
Галя ти мрака,
гушва се в мен
послушно
и мърка като котка,

не ме е страх
от нокти и белези,
любовта ги прави
красиво
красиви.

 

***
Ти си мое огледало,
аз – твое:

никой никого
не вижда истински,

само изкривени отражения.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

***
да те обичам е като
да запаля цигара и да я пуша наобратно

 

***
забождам те с кламер към себе си
но сутрешния вятър е по-силен от реалността

май трябва да пробвам с телбод

 

***
заведи ме на театър
където и най-добрата пиеса
ще завижда на изкуството
което създават устните ти върху моите

 

***
Напий ме
нарисувай ме
по гърлата на
бутилките
които мислено
пия с теб
тази вечер
за да ти кажа
истината
за липсата ти
скрита в мен

 

***
душата си скрих
в стрелките
на часовниците ти,
защото както казваш
времето е сила,
която проклинаме често,
а аз нямам нищо против
да проклинаш мен,
когато бързам с времето,
а ти закъсняваш.

 

***
не ми казвай какво да правя
ще ти направя напук
ще те искам двойно
ще валя
ще те създавам

не ми казвай какво да говоря
ще мълча тройно
само ще дишам
и ще е достатъчно
да те боли

 

***
може би
в някой друг живот
ще изпреварим времето

 

***
Ако алкохолът можеше да запали разстоянието помежду ни
щях да стана алкохоличка.

 

***
бих обичала егоизма, от който сърцето ти се храни

бих обичала червивото в душата ти
бих обичала ада на живота ти

бих чувствала мислите ти
бих дишала самотата ти

бих се превърнала в тъмнината, в която живееш
бих станала маска, която да носиш в понеделник вечер
бих изиграла ролите на игрите ти

бих избрала да те обичам
въпреки теб

и въпреки навика ти да ме убиваш

 

***
имам синини по сърцето
от ударите на твоето

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Чайки

Не е толкова трудно да видиш земята
с белите й скали и трева, и кристали,
стоейки на соления нос над водата.
Не е толкова трудно да прогониш летящите чайки,
идващи като викинги от шведския бряг,
щом стоиш на соления нос над вълните.
Крилата им сърдито докосват брега.
Без блясък пера се разпръскват по пясъка.
И само за час или два, на върха на света
не е толкова трудно да бъдеш със себе си
на соления нос над водата.

 

***
Сърцето ти издиша
В ритъма на баркод
Върху консерва риба тон,
В която ме няма.

 

12 етаж
всъщност перваза на прозореца ми
скачам и очаквам
да се ударя поне този път
да заспя в прегръдката
на изсипалите се
легло полутленни останки;
и този път се приземявам
в твоите думи, които
безгрешно отмерват
разстоянието до земята.

 

***
Отровни цветове
поникват на местата,
по които някога сме стъпвали;
пръстите достигат
еднопосочен уличен край;
а математиците се примиряват,
че уравнението не винаги има решение.

 

***
Думите са изправени
по азбучен ред
на разстрел пред
стена груби тухли.
Нищо не се чува
от задния двор на казармата;
само удар след удар,
все по-тъп удар след удар,
челна кост върху сплав
на пот, кръв и кал.
В червено обагрени мозъци
след всеки нов сблъсък.
Ако не мога да те имам
в задния двор на казармата,
ако ударите са глухи,
не мога да лазя нагоре.
Не можем да бъдем
върху празните пътнически
вагони в едно време.
Не мога да драпам
през кал и през кръв,
през бебешки плач,
през водни каньони
без въжета;
не мога да гледам
врагове да разкъсват
шевове тъкан;
не мога да спирам лавини;
не мога да застана
на пътя на зимата.
В задния двор на казармата
не мога да бъда със себе си.

 

***
Четеш Ницше сред паяжините на душата си;
пускаш Слави, за да не е самотно,
полу-чалга заглушава тишината,
в която танцуваме валс върху бетон.
В банята пускаш водата,
пускаш всичките електроуреди,
трупаш сметка за ток, докато
се унасяш в следобедна апатия;
забравяш да се молиш за другите.

 

***
Ако писателите и рапърите
и преподавателите
и шумните спиритуалисти
и техните крясъци
знаеха отговорите,
щяха да се отдръпнат завинаги.
Да убият римите и безмълвни
да хванат коси и да тръгнат към нива,
да смилат доволни сухия залък
и да изваждат влажни деца
от безжизнената почва.
Но не знаят.
И никога няма да знаем.
Не се крием в полето и не раждаме
здрави, спасителни деца.
Наша е само купчината хартия,
галила чуждите твърди мазоли,
които
са знаели повече,
са знаели всичко.

 

***
Понякога тихи и пусти
като улиците, по които
обикалят в кръг,
хартиените хора не спират
за поздрав; не им е дългът
да са топли през хладното
гражданско пладне;
учтиво да предлагат дъждобран,
когато стрехите запеят
и не спрат; да бъде избран
случайно поздравеният пътник,
на който отказват посока,
не им е дългът.

Понякога тихи и пусти
като улиците, по които
чертаят траектории,
хартиените хора не спират
за сбогом.

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

***
времето реже парчета от мен
и ги подхвърля на гладните нощи
свърших се
оставам само стръв
за новите ти
капани

 

***
понякога се привързваш
към нещо
и започваш да го разбираш
разтваряш всяка клетка от тялото си
улавяш светлината
разрешаваш му да се вмъкне
под кожата ти

приемаш го
става част от теб

едва тогава
те убива

 

***
За мен си детска играчка
губя интерес когато те
счупя

 

***
под ноктите си откривам
кожата ти и белите кръвни телца
на сънищата
вкопчени в останките от спомени
разкъсвам логиката вдишвам
миналото ти
и впивам зъби във вените
на всяко твое
стихотворение

 

Обезкостяване

„остави
аз ги умея тези неща по – добре“ –
каза ти

разтвори внимателно плътта
и елегантно извади вътрешността

гледах рибата
разрязана на две
гледах мястото
където до преди малко
блестяха гръбнакът и костите

колко много празнота
остана вътре в мен
след като те изтръгнах

 

***
Той пие бира
от различни чаши
и различни марки
никога една и съща
сменя ги
като думите
за да не му омръзнат

когато го виждам
рецитира стихове
или свири на китара
в някой бар
препълнен с фенки
и казва
жената е като бирата
докато е студена и пенлива
не мога да й се наситя
но стопли ли се
става отвратителна

 

Прошка

времето е спряло
секунда преди животът да побутне
махалото на спомена
и всичко да започне
отначало

 

***
тази сутрин нощта
не иска да си тръгне
стои под прозореца ти
като послушно кученце
очаква да му подхвърлиш
каквото и да е

кокалче от паднал ангел
залче отхапано от пълнолунието
или дума от стихотворение

 

***
да си поиграем на любов
ти ще бъдеш Зевс
аз Йо

 

семейство

сестра ми и брат ми
живеят в Щатите
веднъж годишно
се връщат
в родния ни град
а аз не го правя с години

въпреки това всяка събота
мама готви любимите ми
пълнени чушки
подрежда празнично масата в хола
и забравя да включи телефона си
баща ми
обърква дати лица събития
за по-сигурно носи
ключовете си окачени на врата
макар че вече не си спомня
за какво се използват

когато един ден се прибирам
намирам вратата
отворена
(никой не ме очаква)

 

***
от всичките лица
на Бог
във спомените си
запазих
само
твоето

 

стриптийз

свалям всичко от себе си

свалям кожата си
която настръхва
само при мисълта ми за теб

свалям всичко
едно по едно

оставям само сърцето
и очите
за да те гледам
докато си отиваш

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Истина

Безброй са
белезите от докосване.
Единствен ти
във всяка чужда рана.

 

„…пепел при пепелта…“

Ще те изгарям ритуално.
За да посипя с пепел
паметта на устните.

Щом само след смъртта
ще мога да те вкуся.
….
Прости ли ми, Душа,
гладът на смъртна?

 

****
Мисълта
е тялото на
всяка истина.
А душата й
твоя воля.

 

Наравно

Ръцете ми те помнят.
И всичките ти белези
оставени от битките
по тялото.

А раните, които
съм написала
ще помнят
нелечимо
мене.

 

***
В тишината
те слушам.
Сърцето
затихва.
Всеки удар
убива
с отсъствие.

 

***
Не искам много.
Само разстояние
до всеки следващ
удар на сърцето ти.

Да побера отречената обич.

 

***
Аз съм единствената ти
грешка,
която ще е вярна
до смърт.
Поправи ме!

 

***
И само в тишината
истински те имам.
Не можеш да я нарушиш
с внезапно тръгване.
Във същността си
тя е нерушима.

За всичко,
незвучащо в теб,
съм глуха.

 

***
В устата ми думите
са свободни.
Анархия без граници.
И вкус
на самота.

Езикът ми е Хаос.
Производно
на твоята стерилна
тишина.
….
Когато ме целунеш
ще е просто:
Или ще млъкна.
Или ще умра.

 

***
Необратим е единствено
края на времето.
След него никой
не се е върнал
да разкаже.

Всичко друго
остави
на надеждата.
След нея никой
не умира
последен.

 

***
Не ме осъждай
заради безкрайността ми.
Не ме е питала
дали да те обичам.

Достатъчно е, че те няма…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

***
ти си като истината
страх ме е да те разбера,

но не искам да се залъгвам

 

***
бабо

раят е там
където не ме
гледаш отвисоко

 

***
ако прочетеш дневника ми
защо не те обичам

ще попаднеш на бели листи

 

***

мразеше вредните ми навици
повече от всичко на света

жалко, че не си тук,
за да видиш как някой ми пали
цигарата

 

неточност

отношенията ни бяха като везна

хоризонталният лост
беше нашата бариера,
за да можем да сме
закачени, но не и близки

и най-често аз падах,
за да станеш ти

 

***
любовта ни не е химия,
а математика

и в случая никога не се събираме

 

***
мога да напиша няколко реда
за времето, в което бяхме заедно

и няколко тома
как си тръгна

 

***
след години докосването ти
ще бъде единствено плод
на богатото ми въображение
бедният ми речник ще помълчи

 

***
на нова година пуснаха нашата песен
и аз целунах спомените ни
с друг

 

***
понякога нещо толкова малко
като например фиба, ластик
писмо или твоя бележка
могат да ме върнат назад
как нарочно си забравяла, за да мога аз да си спомня

 

***
присъствието ти в живота ми е баланса,
който ме държи
здраво стъпила на земята
под контрол

като те няма
започвам да псувам,
да крещя
и да съм друга
(по-лоша версия на самата мен)
като те няма..

мамка му
МАМКА МУ

 

ирония

най-често искаме да се върнем при този,
който сам си е тръгнал от нас

 

***
знаеш, че не казвам онези две думи често
даже май не съм ги казвала никога

какво по-голямо бедствие
да не знаеш, че си обичан от стихия, която те гради

вместо да те опустoшава

 

***
докато спиш
спокойно и дълбоко
ще си взема дрехите
ще обиколя света
ще срещна хора

след това ще се върна,
за да те събудя и да ти кажа,
че светът няма значение,
ако не го обикалям с теб

 

***
ще започна да обичам всички отначало,
за да стигна отново до теб
и да кажа, че ще имам
най-щастливия край

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Прах при прахта

Задушница.
Майка ми пуши
до гроба на дядо.

 

Вяра

 

Денем е пременена като
катедрала – прозорците й
към света са обрисувани
в цветове и цветове и цветове.
Чуват се литургии и изповеди
от сърцевината й, а портите й
изглеждат така внушителни.

Нощем се преоблича като
джамия, ала няма нужда който
и да е да напомня за вечерната
молитва – всички подраняват.
Навярно има нещо в източната й
осанка и екзотични абаносови очи,
което ги прави толкова отдадени.

И до днес никой не е разбрал
коя е нейната истинска вяра.

Само знаят, че трябва да
се молят на колене.

 

Теорема

 

Дори когато вървим с едно
и също темпо по успоредни
пътища, отиваме към
различни краища
на този объркан свят.

Това, че се движим
едновременно не е
достатъчно, за да
стигнем заедно.

 

Този стар град

със смокиновите си дървета
и скърцащите балкони
неравните калдъръми
мириса на прясно сладко

този стар град
колко много младост е погубил.

 

***
Дълбоко в себе си го знаеш:
нищо не е по-близо до гърлото
ти от острието на спомена.
(И знам, че едвам преглъщаш.)

Единственото спасение е да
помниш колко е важна забравата.

 

Едно сбъркано стихотворение

Да се завърнеш в бащината къща…

Къщата – да изглежда внушително,
да не се е пропукала с годините,
да ти е простила всички напускания,
да те очаква с толкова трепет,
да съхранява всички спомени за
порастването на една малка разбойничка.

Бащата – да го няма.

 

Мантра

Не можа да излекуваш беглеца у някого.

Това не те превръща в летище.
Това не те превръща в пристанище.
Това не те превръща в гара.

Не можа да излекуваш беглеца у някого.

Това не те превръща в място,
от което винаги ще си отиват.

 

Слънчогледови момичета

Познаваш ли и ти слънчогледови
момичета?

Сигурна съм, разпознал си ги.
На тях жълтото винаги им отива,
понеже е цветът на лудостта.
И тъмните им абаносови очи са
все вгледани в недостижимото.
Толкова крепки и здрави са стъблата
им, сякаш не са създадени за откъсване.
Те вечно са в борба с неизбежното,
дори в битките с природата и естественото.
Нагло гледат, носят арогантно листата
си, докато не се стъмни непрогледно.
Нощем се крият из полетата и се
молят никой да не разбере с кого са.

Познаваш ли и ти слънчогледови
момичета?

Сигурна съм, разпознал си ги.
По гордостта, с която си отиват в края на август.
Те винаги са знаели, че лятото е всичко, което имат.

 

Зъби

Някои хора изпадат от
живота ти като млечни зъби –
боли те много, по детски,
но знаеш, че е задължително,
за да продължиш да растеш.

Другите се изтръгват от теб
като постоянни здрави зъби –
и толкова ограбен се чувстваш,
че шокът не ти позволява да плачеш,
а е така естествено просълзяването.

Общото е, че винаги има някаква кръв.
Разликата е, че след едните загуби
не очакваш никакви заместители.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Дом за сираци

смеем се
залепнали
като сенки
на деца
върху прозорците
когато вън лаят кучета
защото правят това
което честите
камшици
за възпитание
ни забраняват
на вратите на нашите стаи
пише единствено
обичайте тишината
до смърт

 

***
целунах един мъж
с тихия изгрев
на сърцето си
и той се обеси
защото съм убила
самотата
която
е научен
да обича
само
със залезите
на очите си

 

Сирак

тиха съм
като сиропиталище
в което
децата спят
по принуда
за да не сънуват
бъдещето си
с отворени очи

 

тази сутрин
се взирам в черните котки
които минават по пътя ми
толкова дълго
че мога да взема
веднага
всичките им животи
накуп
и само с един поглед
в теб
да те направя
безсмъртен

 

в сухата ти гора
от побелели дънери
ще се превърна
в единственото дърво
обърнато наопаки
с корените към небето
ще удуша облаците
за да не плачат отгоре ти
и изпепелена от слънцето
още топла
ще се разпилея по теб
за да стопя
студа на земята ти
толкова
че да покълнат фиданки
които
винаги ще те обичат
след мен

 

***
забита съм
като безопасна игла
в мълчащия ревер
на сърцето ти
и чакам да се отворя
за да убода поне
тялото ти
толкова че да забрави
камъка на самотата
който го е премазвал
преди мен

 

Още есен

гласът ти е паднал
като листо
съборено от вятъра
на покрива
на дома
който
никога
не ни потърси

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016