Истина
Безброй са
белезите от докосване.
Единствен ти
във всяка чужда рана.
„…пепел при пепелта…“
Ще те изгарям ритуално.
За да посипя с пепел
паметта на устните.
Щом само след смъртта
ще мога да те вкуся.
….
Прости ли ми, Душа,
гладът на смъртна?
****
Мисълта
е тялото на
всяка истина.
А душата й
твоя воля.
Наравно
Ръцете ми те помнят.
И всичките ти белези
оставени от битките
по тялото.
А раните, които
съм написала
ще помнят
нелечимо
мене.
***
В тишината
те слушам.
Сърцето
затихва.
Всеки удар
убива
с отсъствие.
***
Не искам много.
Само разстояние
до всеки следващ
удар на сърцето ти.
Да побера отречената обич.
***
Аз съм единствената ти
грешка,
която ще е вярна
до смърт.
Поправи ме!
***
И само в тишината
истински те имам.
Не можеш да я нарушиш
с внезапно тръгване.
Във същността си
тя е нерушима.
За всичко,
незвучащо в теб,
съм глуха.
***
В устата ми думите
са свободни.
Анархия без граници.
И вкус
на самота.
Езикът ми е Хаос.
Производно
на твоята стерилна
тишина.
….
Когато ме целунеш
ще е просто:
Или ще млъкна.
Или ще умра.
***
Необратим е единствено
края на времето.
След него никой
не се е върнал
да разкаже.
Всичко друго
остави
на надеждата.
След нея никой
не умира
последен.
***
Не ме осъждай
заради безкрайността ми.
Не ме е питала
дали да те обичам.
Достатъчно е, че те няма…
списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016