Лилия Йовнова – Стихове

Прах при прахта

Задушница.
Майка ми пуши
до гроба на дядо.

 

Вяра

 

Денем е пременена като
катедрала – прозорците й
към света са обрисувани
в цветове и цветове и цветове.
Чуват се литургии и изповеди
от сърцевината й, а портите й
изглеждат така внушителни.

Нощем се преоблича като
джамия, ала няма нужда който
и да е да напомня за вечерната
молитва – всички подраняват.
Навярно има нещо в източната й
осанка и екзотични абаносови очи,
което ги прави толкова отдадени.

И до днес никой не е разбрал
коя е нейната истинска вяра.

Само знаят, че трябва да
се молят на колене.

 

Теорема

 

Дори когато вървим с едно
и също темпо по успоредни
пътища, отиваме към
различни краища
на този объркан свят.

Това, че се движим
едновременно не е
достатъчно, за да
стигнем заедно.

 

Този стар град

със смокиновите си дървета
и скърцащите балкони
неравните калдъръми
мириса на прясно сладко

този стар град
колко много младост е погубил.

 

***
Дълбоко в себе си го знаеш:
нищо не е по-близо до гърлото
ти от острието на спомена.
(И знам, че едвам преглъщаш.)

Единственото спасение е да
помниш колко е важна забравата.

 

Едно сбъркано стихотворение

Да се завърнеш в бащината къща…

Къщата – да изглежда внушително,
да не се е пропукала с годините,
да ти е простила всички напускания,
да те очаква с толкова трепет,
да съхранява всички спомени за
порастването на една малка разбойничка.

Бащата – да го няма.

 

Мантра

Не можа да излекуваш беглеца у някого.

Това не те превръща в летище.
Това не те превръща в пристанище.
Това не те превръща в гара.

Не можа да излекуваш беглеца у някого.

Това не те превръща в място,
от което винаги ще си отиват.

 

Слънчогледови момичета

Познаваш ли и ти слънчогледови
момичета?

Сигурна съм, разпознал си ги.
На тях жълтото винаги им отива,
понеже е цветът на лудостта.
И тъмните им абаносови очи са
все вгледани в недостижимото.
Толкова крепки и здрави са стъблата
им, сякаш не са създадени за откъсване.
Те вечно са в борба с неизбежното,
дори в битките с природата и естественото.
Нагло гледат, носят арогантно листата
си, докато не се стъмни непрогледно.
Нощем се крият из полетата и се
молят никой да не разбере с кого са.

Познаваш ли и ти слънчогледови
момичета?

Сигурна съм, разпознал си ги.
По гордостта, с която си отиват в края на август.
Те винаги са знаели, че лятото е всичко, което имат.

 

Зъби

Някои хора изпадат от
живота ти като млечни зъби –
боли те много, по детски,
но знаеш, че е задължително,
за да продължиш да растеш.

Другите се изтръгват от теб
като постоянни здрави зъби –
и толкова ограбен се чувстваш,
че шокът не ти позволява да плачеш,
а е така естествено просълзяването.

Общото е, че винаги има някаква кръв.
Разликата е, че след едните загуби
не очакваш никакви заместители.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Comments

comments