Любел Дякоf – Това е животът

***
Това е
животът,
казваше
дядо:
кувьоз
кошара
ковчег

 

***
Обещах ти ръка,
която да те държи
винаги, дори когато
не заслужаваш,
усмивката ти да е
искрена, да ти покажа
света във всичките
му багри, да си
себе си във
всичките ти форми.

Но ти избра ръка,
която да ти посяга,
очите ти да плачат,
да се усмихваш, само
когато той е в настроение.
Да живееш в страх,
между четири стени,
в един нюанс и
да бъдеш негова
сянка във всичките
му форми.

Последното, което
ми каза беше:
“И лошите трябва
някой да ги обича!”

 

***
Очите й са
малки дървени
сандъци,
покрити с паяжина,
вътре непотребни
вещи, спомени, трупове.
Ръцете й – счупени
перки, прекалено
много летели.
Краката – изсъхнали
клони, отвяни
от тъжни бури,
листата, топлотата,
изпопадали.
Косите урагани,
пепел, разпиляни
в чужди животи.
Тя цялата бедствие,
цялата природа
събрана в нея,
цялата мъка.

 

***
Ще остана
по душа,
по ребра,
по стихосбирка.
Ти ще разкъсваш
всички страници.
Ще влезеш
в моя ум.
Аз ще стена
в лиричен отзвук.
Последният ти тласък
ще превърнеш в стих.

 

***
Забрави незабравимото,
сякаш ми казваха всички,
но те не разбират
дълбочината в очите ти
колко дълбоко е в мен.
Допирът има памет,
нима не знаят?

Часовникът е просто предмет,
сутрините – нови тъги,
нощите – белязани спомени.

Нима не знаят,
че най-трудно се
живее в миналото,
когато няма нищо
общо с настоящето.
Най-трудно се
върви с белези и
най-жестоко е
за непреживелия,
че е преживян.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Полина Господинова – Безсмъртие

***
сърцето ми
е космос
от който всички
космонавти се завръщат сити

 

***
на онази
жълта пейка
на която
остави
младостта си
те чака
просяк
за да му дадеш
шепа живот

 

***
издълбаните с нокти
в стената имена
се губят
в епохата на въпросителните
а ножът
отваря само буркани

 

***
                                         На С. Митева

… аз раздирам себе си
раздирам нашето
което го имало
само написано
на някакви черни
листи
защото душите
ни
били ама не съвсем
черни и
не съвсем души
но се душим
взаимно с
опитите си за любов

 

***
огънят прогаря
безплътните
незараснали
рани
врялата
вода ги пречиства
и оставя въпроси
на които
мълча
най-често ги
заравям
в пръстта под нозете си

избягах им
поне
за малко

докато аз
все още не съм пръст
а те все още са въпроси

 

***
на вратата
чука мълчание
моли да влезе
рисува кръстове

под вратата
влиза вяра
не пита а
се пръска
в цялата стая

докато ти чакаш
навън
аз вече вярвам
че не съществуваш

 

***
Събуждам се
обляна в светлина
теб те няма
не е Рая
часовникът
отброява
някакви вечности

събуждам се
обляна в светлина
навън е снежно
а майсторът
току-що заличи
следите от
драскотини по стената

 

***
Вратите скърцат
от толкова отваряне
труповете във краката ми
ме гледат с моите очи
жалват се безмълвно

тишината
е разцепена
на две от
виковете в огледалото

извадете ме оттук
вече разчистих
това което и
без това го нямаше.
чинията е празна
сипете нещо
което го има

 

***
Пиеш
вино
а сокът от
нар се стича
по устните ти

повярвах в теб
както вярвам в Бог

превърна мъдростта ми
в лудост
а лудостта във прах.
сокът от нар
се стича
по устните ти
и това ми стига
да вярвам
че си бог.

 

Безсмъртие

Бодливата тел
пронизва
безплътното ми тяло
жив си
докато
образът ти
пуска корен
върху раните ми.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Крис Енчев – Когато водата е разплетена

***
дори когато уж блуждая
очите ми те виждат
дори когато се правя
че ровя в джобовете си
ръцете ми те прегръщат
дори когато спя и сънищата
ме засипват с отпадъци
изгребвам ги
за да видя усмивката ти
в онзи наш таен меандър
това не е поезия
няма да проверявам
броя на клишетата
ще те погледна
за да изговоря
страшното
и изхвърлящо ме нагоре
изпълване с глас на думите
което звучи като катастрофа и спасение
едновременно

 

***
ако пчелата не пристига
за {в}ход
една под{р}обност
стига

 

***
по езерото
на очилата ми
следи от боси стъпки
на твоята нежност
като прилив
чай
и бряг
за нашите
глътки

 

***
Когато водата е разплетена
възлите на сърцето отпускат
тънката линия на живота
да продължи към твоята
приютена в шепите ти

 

***
читалнята ни е чайна
зелен чай рисува стихове
в най-топлия цвят
ненадейно

 

***
ръцете ти нощем
криле на желанието

денем всяко твое перо
долетяло на бюрото ми
е повече от стих

 

***
пръстите ми –
пощенски гълъби
за брайловото писмо
на кожата ти

докато пиша морзов отговор
точки с тирета
танцуват удивително

 

***
смълчани са думите
а между погледите ни
толкова много за казване
толкова много нюанси в зениците

в лъч очертавам твоя профил
за него се хващам
за да те стигна
в съня

 

***
опитвам се да те прочета
осветявам всички тъмни кътчета
втурвам се в порите на кожата ти
катеря се по косите ти като по въже

когато умората ме изпрати
в долната земя
и там ще те потърся
ще те намеря
дори да те няма

това не е стихотворение

 

***
позволи ми да потъна
да те чета с подводни очила
когато изплувам
ще издишам думите

 

из цикъла стихотворения „Рапсодия в лилаво“

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Иван С. Вълев – Изгубване

Изгубване

„Хайде да се изгубим”
казва ми тя
и наистина
изглежда толкова лесно –
сред костилките от
маслини в пепелника,
сред пепелта по глезените,
сред слънчевите целувки,
но и толкова реално –
в рукналия изведнъж
дъжд,
във внезапно падналата
нощ,
на път за вкъщи,
уплашени и
сами –
изгубихме ли се всъщност?

 

Париж

Глухият вътрешен двор
с напукани стени
и светлини
от прозорците –
илюстрация от книжка
с приказки
или
картина от някого,
родил се доста
след импресионистите,
на когото остава
последното дръпване
от поредната цигара
и още едно,
и още.

 

Тук не говорим

за любов,
а за загуба
и намиране на време
заедно.

Тук не говорим за любов,
тук я правим мълчаливо
и после всеки си отнася
каквото е останало.

 

Лабиринт

Нощем,
когато се въртиш
като звяр,
а мечтаеш митологии,
прогледни,
кълбото на Ариадна също се върти
и нишката води
към толкова много неща,
все още неизречени
в панелния ти лабиринт.

 

Отваряне на хладилника

като книга пълна с истории:
ароматите на Индия,
тайните подправки на юга,
житена питка от приказките
и бутилки с бохемски рапсодии –
остави най-сладкото
за накрая.

 

Край

Нова игра за сетивата –
да дойдеш
толкова близо,
че да чуя шума на клепачите ти
като звук на криле,
а тъмнината да свием
на точка,
подходяща
за щастлив край.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Ружа Матеева – Бумерангът на думите

***
няма да разбереш
откъде ухае
на тази неподозирана радост
защото не пожела
да вдишаш
тъгата ми

 

***
не пиша
червени точки
за отсъствие
само издърпвам стълбата
по която се стига
до затихналия вулкан
на душата ми

 

***
пожелавам ти
да се имаш изцяло
тогава ще разбереш
къде съм

 

***
намали звука
на мълчанието
не чувам
думите ти

 

***
две мълчания разговарят
само когато
думите
са свършили

 

***
светлината
не е предсказание
светлината
е минала тъмнина
разгадала
смисъла си

 

***
дете
очите ти са нощ
дълбока като кладенец
единствено разбралият
вижда вътре деня
и жадният
водата

 

***
не ме губи
защото съм мъничка
и няма да успееш
да се наведеш толкова
че да ме търсиш

 

***
редактирай мислите ми
с любов
и ще видиш
че ги няма

 

***
някъде
дадох всичко
оказа се
че няма място
което да пази
моето нищо

 

***
излъга ме
че си истински
сега истината
убива
двойника ти

 

***
аз съм сляпа птичка
която се блъска
в цимента на сърцето ти
и се чуди
защо небето
е твърдо

 

***
сърцето ми
е продупчена гюдерия
с която изтриваш
предното стъкло
на колата
за да видиш
зимата

 

***
защо ми е
усещане за дом
където няма
усещане за мен

 

***
изведнъж пораснах
тръгнах си по-късно
отколкото
трябваше

 

***
за да се върнеш към мен
първо влез обратно
в себе си

 

***
мислиш
че си ме пречупил
но грешно си разбрал
тестото за бисквитки
отдавна свърши
опитай да нарониш
душата ми

 

***
какво ме интересува
необелената шлюпка
на мълчанието ти
тя е твърда и неядлива
подай ми сърцевината
и глътни думите си
завинаги

 

***
събери страховете ми
в лъжичка
подслади си с тях
кафето
и усети
колко горчи
неизказаното

 

***
стига си падал
в очите ми
ако стигнеш дъната им
няма да помня
откъде
си скочил

 

***
„беше“
е примката на въжето
с което убиваме
любовта

 

***
тревожиш се
че си центърът на всичко
ти си по-опасен
защото си периферията
тихите вълни
обрамчили
самотния сапунен балон
на желанията

 

***
някога ще разбереш
посланието на любовта
но в този ден
бумерангът на думите
ще се повреди
и нищо
което ми пратиш
няма да се върне към теб
същото

 

***
още не си довършил
рамката на отлитащото
и бързаш да изхвърлиш
картината
на вероятното кацане
не знам с какво
ще украсиш стената си
когато на времето му омръзне
да го забравяш
наопаки

 

***
върнах те обратно
без да съжалявам
тръгна си само
илюзията
че те няма

 

***
не се обръщам вече
острата страна
на раменете ми
е компас
повреден
завинаги

 

***
излъга ме
после избяга
заедно с истината
която си
самият ти

 

***
приличаме си по нещо
отсъстваме
от себе си

 

***
вече не те виждам
затова
отворих вратата
и влезе
сянката ти

 

***
днес прерових
само веднъж
чекмеджетата на ума си
за да те открия
каква неподозирана победа
на сърцето

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Хайри Хамдан – Последният портал

Последната палма

Видях последната палма,
отсечена тази сутрин.
Разчленена, не издаде звук.
Трупчетата в пещта стоплят
замръзналото съзнание
на поредната люта зима.
Преди това секачите
умело я бяха разголили.
Останала бе тук-там
по някоя фурма,
узряла, капан
за заблудените пчели.

 

Никого

С никого не тръгвам.
Връщам се сам.
Споделям мрака единствено
с мравките.
Събарям, изграждам,
преминавам и стопирам
потока мисли.
Освобождавам паметта.
С никого не враждувам,
Сдобих се с дневник,
изгубих два.
По пътя купих букет
карамфили
все още с нечетен брой
пъпки.

 

***
Какво ли да подаря на царете
по случай деня на планетата?
Те имат всичко,
ходят по златни пътеки
задавят се с перли!

Ще им подаря молитвеник
и кехлибарна броеница.
Ще им подаря бял гарван
и черен гълъб.

 

***
Птицата отказа своите крила,
по време на полет.
Някои смятат, че става дума просто
за доброволно прелитане
към бездната.
Акт на протест срещу измамната
синева.
Пречупените крила на съня
неопитомен кон вързан до плаха
кобила.
Пясъчна буря срещу пустошта
никой не е застрахован срещу
самотата.

Разпознаваме се единствено през
маските си.

 

Последният портал

Хищници всякакви се тъпчат,
в поредната мотриса тази вечер,
седнали плътно един до друг,
пътуват и правостоящи.
Едва се чува съобщението по уредбата:
„Следващата спирка НЕ е летище София”.
Двайсет минути по-късно
влакът е почти празен.
Отсреща е Софийската Света гора.
Малцина хищници продължават до края,
дъвчат безразличието си.
По уредбата гърми познатия глас:
„Последният портал копелета!”.


списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Денис Олегов – Черна събота

На сините площади

Изстинали площади
от тихите стъпки
на гневен реванш.
Сипайски метеж
разкъсва съдбите
на бели и черни,
червеникаво-сини
маси безцветни.
Реките от кръв,
въздигащи трона,
разтварят се в почвата –
гроб на борбата.
Сираци се молят
за пролетен дъжд –
демарш на страха!

 

Политически клишета

Либерален строй –
мисли свободно
каквото ти кажем.

Двупартийна система –
Вълкан и Вълчан
си поделят месото.

Парламентарен режим –
множество краде
гласа на мнозинството.

Съветски комунизъм –
всички са равни
пред трудовия лагер.

 

Изкуство

Точка на белия лист –
сътворение
на вселенския живот.

 

Олимп

Внезапна смърт –
антично крушение
на светия Олимп.
Прометей поведе
през пустинята
пробудени илоти
в огнена мъст.
Земетръс! Във
белите нощи
Олимпът руши се.
Спри се, Атласе,
подлъган ключарю
на залата тронна.
Водещ месиите,
възкачващ тирани
умираш в руини
на гняв хаотичен.

 

Погребение

Траурни камбани –
глас обсебващ
на ранно опело.
Рани раздиращи
под черно наметало –
грешници горди,
барутни чада.
Овъглените от
ядрено огниво,
предадени
на долната земя,
догарят пред
портите на Хадес.
Погребението –
спасение в
безумната война.

 

Черна събота

Фигурата в черно
набеляза жертвата –
параноичен сатана.
Война на злите сили
в бездната гранична
между ада и рая.
Вселенският симптом
осъди на забвение
нерешена битката
под знаците
на Южния Кръст.
Компютърните богове
разкъсаха небето.
В морето пътуват
душите, ощетени
от бъдещето черно.

 

Кръговрат

Пробуждане на духа
в прогресивна борба
по пътя към върха.
Нестихваща енергия
на устрема огнен
изстрелва в небето
космически блян.
На студения връх
гасне бурната жар.
Стремглаво падение
от ръба на света.
В прегръдка на нощта
сънят лекува раните
в очакване на утрин
за вечна борба
на човешкия дух!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Невена Борисова – Какавида

Сърце в снега

Да се изгубиш в този сняг е лесно.
Няма пътеки, няма видими камъни,
само студ на тънки нишки обагря сърцето ти в бяло.
И тази сребърна звезда, която свенливо осветява пътя,
тя мълчи и сякаш те изслушва, за да се произнесе
за теб на друго място.
Под снега или над бялата му длан ще търсиш
силата да се спасиш?
Това не знаят нито снегът, нито дори звездата.
И що за въпроси в тази студена вечер, когато чаят
разбъбря устите за чаени разговори?
Единствено сърцето ти, което вече сто лета студува,
знае как да те спаси, но ти ще трябва
да го съхраниш от този гарван в бяло с зли очи,
и после да го пуснеш
да преплува преспите, за да се върне
закалено, с алени страни. И то ще знае.

 

Зимна нощ

Прозорците се пълнят с виолетово и
мракът е уютен тези дни, когато
хората преядоха със мрак и мръвки.
За битките си можеш да разказваш
и никой няма да те чуе в тази врява,
във този хаос от сблъсък на оръжия,
във този хаос на грозни помисли и жестове.
Нима дотам достигнахме и все не стигаме
отвъд? Спасение да търсим въпреки човека?
Във тази врява котка спи, дете, звезда.

Защо не се заслушаме?

 

Фенер

Внимавай да не се подхлъзнеш и да паднеш.
Има ли такава опасност, попита той и аз му отговорих, чеда,
Такава опасност винаги има.
Липите долу заврели от лято заливат асфалта и
Въздухът вещае себе си във изобилие.

Роклята ми, ален китайски фенер, издига се и спуска,
осветена от така необичайно светли помисли.

Кой сега би посмял да ги изгаси?

 

Сякаш

Аз седнах на старата пейка,
изскърца дървото, сякаш да сподели
за поднебесната есен.
Падат листата, като че ли
горят ръкописи.
И къщите коленичили
с белите си пердета въздишат.
Черга пее срещу вятъра и
некролог й приглася.
И човек строи покрив –
сякаш начало на света.

Аз я видях, съвсем истинска беше,
старица с вретено, която
отвърна на втренчения ми поглед.
А пътят разпридаше от
краката ми и тъчеше.

Защо сякаш ни водиш, Господи,
през тази идилия,
към смъртта?

 

Шар планина

Като корем на Бог издута
планината
навява спомени за вечност.
Поглеждам и я питам
откъде да черпим сили,
за да я пребродим.
Тя мълчи с мъглите си, те
капят, подобно
разпиляно мляко и
аз си спомням живите приятели,
умувам колко жива съм.
Очитe ми просветват, пълзят
измежду чукари и сухи клонаци,
подобно благородни влечуги.

Появява се градът,
с пекарните си огнедишащ,
и ме поема, за да
забравя всичко.

 

Антиквариат

Часовниците бяха неми.
Единствено един прошумоляваше отмерено,
изящно тъмен, той
мълчеше и работеше във ъгъла подобно на
прегърбен, дребноок ковач.
И за да предизвикам онова, което там се движеше
и движеше и мен невидимо,
погледнах го с презрение, със
най-усърдна хладина, със страх с хастара му
обърнат. И в този миг
(искра край наковалня)
той гръмогласно
се разсмя с махалото си три пъти подред.
Отминах го със същото презрение и
после се улисах с кехлибарен пръстен.

А сърцето на старата маслена лампа тайно
се сви.

 

Руменина

Очите й са вперени напред, но не
за да ме видят. И скрила е в зеницата си цял живот,
самата без да го разбира.
Откакто е заспала, още четири жени, една след друга,
като нея,
я последваха.
И никоя от тях не съхрани руменината.
Косата е прибрана, но
във гънките на роклята прошумоляват
страсти.
Кой може да си спомни за живота й, освен
да го отгатва?
От тялото й е останал само поглед. И портрет.
Във нея се оглеждам и не я откривам, търся
себе си и другите.

 

***
Ще се спасим един друг.
Не се сещам за по-голямо клише.
И все пак, ти си запетайка между протяжните и
дълги изречения.
Светъл си и тъжен като преспите навън.
Даже няма нужда да ти изброявам.
Присъствието ти е острие,
което милва.

 

Какавида

Ние сме неизбежно това,
което не сме.
И това постоянно отлагане
във времето, на времето,
ни създава, с неговите пясъчни
ръце, клещи, часовници.
Всички тези пеперуди са клишета –
нека си кажем истината,
тихо,
как живеем,
как обичаме,
как се стремим към щастието.
Подобно какавида,
която
непрекъснато
се затваря.

 

Епилог

В стиховете многословието убива,
във живота – тишината.
Значи двойно поражение.
Но нека тържествува поражението.

То не знае –
победите са по-жалки.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Весислава Савова – Отчаяние

Хайбун

Хайбунът е кратка проза с допълващо, но не и повтарящо я хайку.

 

1. Общи приказки
(избор на редактора за септемврийския брой на Cattails, 2016 г.)

– Бог е Любов!
– Да, разбира се, но никой не е виждал Бог.
– Е и?
– Значи, никой не е виждал Любовта.
– Любовта не е за гледане, а за чувстване.
– Да, права си. Би ли избутала инвалидната ми количка по-близо до извора, дете?

слънчеви лъчи
гол охлюв бавно пълзи
по алеята

 

2. Сутрин
(Contemporary Haibun Online /юли, 2015 г.)

Излизаш в 5 сутринта през зимата. Не защото имаш куче. Не защото имаш работа за вършене. Не защото не можеш да изчакаш още два часа да запалиш цигара (пак забрави да си купиш).
Излизаш за първата глътка въздух. Измамният аромат на пролет те кара да се усмихнеш – на бездомното куче, на скитника, който излиза от контейнера за боклук, на сънения продавач в магазина „Нон-стоп“.

сам бегач
врабчетата излитат
от тротоара

 

3. Отчаяние
(The Other Bunny/2016)

Ще започна съвсем отначало – от ченгелчетата за буквите. После, ще изписвам всяка от тях бавно, докато осъзная значението им и как се свързват в думи, а думите – в изречения. Отчаяна съм. Добре, че не съм ничия съпруга, а и външният ми вид не е достатъчно добър за сапунен сериал.

глухарчета
желанието ми отива
на вятъра

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Ванеса Димитрова – Еконт

***
когато ми кажеш
че мразиш болката
която ми причиняваш
намразвам себе си
защото има част от мен
която не обичаш

 

***
ако ще ме обичаш
нека любовта ти бъде
чиста
като кучето покрито с кал
то може винаги да се измие
но любовта му
никога

 

Татус

татуира си
окото ми
на ръката
за да не ме забравиш никога
а аз теб в сърцето си
и усещам всяка твоя болка
а ти не усети ли
как видях предателството
с окото на ръката ти

 

***
показваш любовта си
по интернет
мрежата е единствения начин
да ми пратиш сърцето си

 

***
обзема ме
ужасяваща грозна и разтърсваща тревога
когато изскочи мисълта
че мога да загубя хората
които обичам
като дете
на което са отнели
плюшеното мече

 

Пушач за кратко

когато ме запали
по теб
изгорях толкова бързо
а аз бях първата ти
и последна
цигара

 

***
не късам възела
който преплетохме
двама
но тежестта която теглим
оказва влияние

 

***
децата
са моделин
родителят може
да го смачка
или
да извае крила
на скулптурата си

 

***
грешките
в живота ми
са най-правилното нещо
за което съжалявам

 

***
нищо не е по ценно
от това да си себе си
дори когато не си

 

***
дядо
моля те
върни времето назад
нека отидем отново
заедно
до кварталния магазин
за сладолед
и се върнем вкъщи
където ще ми разказваш
приказки за смели воини
които винаги побеждават
злото и смъртта

 

Еконт

усещам любовта ти
прилежно прибрана
опакована
в лъскава куха кутия
с надпис „чупливо“
и чакам да дойде
часа на доставката

 

***
цигарата
олицетворява живота
никотинът е пристрастяващ
прегръдките ти също
тъкмо я запалиш
живота ти е изречение
след което идва точката
която не може да се преправи
на запетая
и вече е останал само фас

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017