Сърце в снега
Да се изгубиш в този сняг е лесно.
Няма пътеки, няма видими камъни,
само студ на тънки нишки обагря сърцето ти в бяло.
И тази сребърна звезда, която свенливо осветява пътя,
тя мълчи и сякаш те изслушва, за да се произнесе
за теб на друго място.
Под снега или над бялата му длан ще търсиш
силата да се спасиш?
Това не знаят нито снегът, нито дори звездата.
И що за въпроси в тази студена вечер, когато чаят
разбъбря устите за чаени разговори?
Единствено сърцето ти, което вече сто лета студува,
знае как да те спаси, но ти ще трябва
да го съхраниш от този гарван в бяло с зли очи,
и после да го пуснеш
да преплува преспите, за да се върне
закалено, с алени страни. И то ще знае.
Зимна нощ
Прозорците се пълнят с виолетово и
мракът е уютен тези дни, когато
хората преядоха със мрак и мръвки.
За битките си можеш да разказваш
и никой няма да те чуе в тази врява,
във този хаос от сблъсък на оръжия,
във този хаос на грозни помисли и жестове.
Нима дотам достигнахме и все не стигаме
отвъд? Спасение да търсим въпреки човека?
Във тази врява котка спи, дете, звезда.
Защо не се заслушаме?
Фенер
Внимавай да не се подхлъзнеш и да паднеш.
Има ли такава опасност, попита той и аз му отговорих, чеда,
Такава опасност винаги има.
Липите долу заврели от лято заливат асфалта и
Въздухът вещае себе си във изобилие.
Роклята ми, ален китайски фенер, издига се и спуска,
осветена от така необичайно светли помисли.
Кой сега би посмял да ги изгаси?
Сякаш
Аз седнах на старата пейка,
изскърца дървото, сякаш да сподели
за поднебесната есен.
Падат листата, като че ли
горят ръкописи.
И къщите коленичили
с белите си пердета въздишат.
Черга пее срещу вятъра и
некролог й приглася.
И човек строи покрив –
сякаш начало на света.
Аз я видях, съвсем истинска беше,
старица с вретено, която
отвърна на втренчения ми поглед.
А пътят разпридаше от
краката ми и тъчеше.
Защо сякаш ни водиш, Господи,
през тази идилия,
към смъртта?
Шар планина
Като корем на Бог издута
планината
навява спомени за вечност.
Поглеждам и я питам
откъде да черпим сили,
за да я пребродим.
Тя мълчи с мъглите си, те
капят, подобно
разпиляно мляко и
аз си спомням живите приятели,
умувам колко жива съм.
Очитe ми просветват, пълзят
измежду чукари и сухи клонаци,
подобно благородни влечуги.
Появява се градът,
с пекарните си огнедишащ,
и ме поема, за да
забравя всичко.
Антиквариат
Часовниците бяха неми.
Единствено един прошумоляваше отмерено,
изящно тъмен, той
мълчеше и работеше във ъгъла подобно на
прегърбен, дребноок ковач.
И за да предизвикам онова, което там се движеше
и движеше и мен невидимо,
погледнах го с презрение, със
най-усърдна хладина, със страх с хастара му
обърнат. И в този миг
(искра край наковалня)
той гръмогласно
се разсмя с махалото си три пъти подред.
Отминах го със същото презрение и
после се улисах с кехлибарен пръстен.
А сърцето на старата маслена лампа тайно
се сви.
Руменина
Очите й са вперени напред, но не
за да ме видят. И скрила е в зеницата си цял живот,
самата без да го разбира.
Откакто е заспала, още четири жени, една след друга,
като нея,
я последваха.
И никоя от тях не съхрани руменината.
Косата е прибрана, но
във гънките на роклята прошумоляват
страсти.
Кой може да си спомни за живота й, освен
да го отгатва?
От тялото й е останал само поглед. И портрет.
Във нея се оглеждам и не я откривам, търся
себе си и другите.
***
Ще се спасим един друг.
Не се сещам за по-голямо клише.
И все пак, ти си запетайка между протяжните и
дълги изречения.
Светъл си и тъжен като преспите навън.
Даже няма нужда да ти изброявам.
Присъствието ти е острие,
което милва.
Какавида
Ние сме неизбежно това,
което не сме.
И това постоянно отлагане
във времето, на времето,
ни създава, с неговите пясъчни
ръце, клещи, часовници.
Всички тези пеперуди са клишета –
нека си кажем истината,
тихо,
как живеем,
как обичаме,
как се стремим към щастието.
Подобно какавида,
която
непрекъснато
се затваря.
Епилог
В стиховете многословието убива,
във живота – тишината.
Значи двойно поражение.
Но нека тържествува поражението.
То не знае –
победите са по-жалки.
списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017