Людмила Петрова – Роботите не сънуват

by New Social PoetryNo Comments

Колебание

Не потропах
на вратата на вятъра,
въпреки че той
ме повика в съня.
Самотният весел вятър –
покрай него
е толкова студено!

 

Препънах се
в подводните камъни
на душата си.
Опитах се
да ги отместя,
но те бяха хлъзгави
и коварни.
Погледнах напред,
а там някакъв фенер
затъмняваше пространството
край мен.
Заслушах се във вика
на безвремието,
в тишината
на доверието,
изплувала
от твоите очи
и в риданието
на бъдещето,
покълнало
от детската усмивка.
И камъните се пръснаха.

 

Благодарност

Крилете на дървото
се вкамениха.
Корените на птицата
изсъхнаха.
Времето обърна
хастара си
и така подновено
тръгна към бъдещето.
Нашето време.
Чуждото не постъпва така.
То подарява
старите си дрехи
на нас.
Вместо да съскаме,
ние сме благодарни.
Защото крилете
и корените ни
са фалшиви.

 

Роботите не сънуват

Дългото зимно коварство
изпочупи надеждите.
Започва митарство.
Митарство на сънищата.
Дълги сънища…
По-реални от реалността.
Затворени са всички пътища.
Навсякъде са труднопроходими.
„Пътувайте само с вериги!“
Но движението не се оковава.
Препускат вбесени толкова зими.
Спомен от нищото само остава.
Дълго, мъчително нищо –
половин живот,
смислено и интересно,
като съня на повреден робот.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Стойко Русев – Ключове

by New Social PoetryNo Comments

Ключове

Искам да забивам ключове в глави,
да ги завъртам в обратна на рационалното посока,
да късам невронни връзки и да ги създавам по-сензитивни,
да хвърлям фотонни вълни,
да крещя цветове и да възкресявам спомени,
да огъвам времепространствения континиум.
Да бъда адронен колайдер за идеи.

 

Пирони

Сам забивах пироните на вярата
в съзнанието си с чука на доверието.
Сега райският газ рязко изгуби силата си
и ме остави на агонията, която живее
вместо мен.
Чукам на собствената си врата,
но няма кой да ми отвори.

 

Изтрива в мен нощта

Изтрива в мен нощта всякакви измислици.
Изтрива моята жалка наивност.
Изтрива вчерашните глупави надежди.
Пак ли в мен събития се стичат?
Явно гравитацията има пръст в това.
Няма съвпадения, има само статистики.
Но няма да бъда статистика,
дори и мен да изтрие нощта.

 

Господар пълновластен

Аз съм в деколтето на новата Мона
В шапката на просяка
Във wi-fi-я или в жиците
В мрака
В кошмарите
Дори в мечтите ти
Аз всяка сутрин те натъпквам в костюма и в мотрисата
Аз съм твоя любима и твой господар пълновластен
Аз задушавам всяка мисъл и съмнение на съзнанието ти бездиханно и лека-полека
Погълнат си вече отдавна
И те смилам с прагматичност и незамисляне
Давайте, делете се мои нещастни органели!

 

Куршуми посредственост

Куршуми посредственост – летят безпощадно
Куршуми посредственост – брони от удоволствия
Куршуми посредственост – окопи от вещи
Куршуми посредственост – яростно отричани рани
Куршуми посредственост – безсрамно насадени нужди
Куршуми посредственост – изстреляни от картечницата на масовата култура
Куршуми посредственост – предвождани от генерали с италиански имена
Куршуми посредственост – колко разстрела ще избегнеш?

 

Самота

Самотата сега ме прегръща с длани студени като погребални плочи,
Забива нокти в съзнанието ми,
С зъби в шията ми смуче секундите ми необратимо,
Като комар ми пуска успокоителни, за да не се съпротивлявам.

 

Ципове

Ципове отварям, колко е прекрасно, колко много стои зад една дума.
Моментите, когато виждам цели вселени неоткрити – дааа, това е моята Нарния.
Или са случайни срещите с непознати и сродни хора по изненадващ начин.

 

Трупове

Редактирай ги, не ги прави красиви – не искам да са друго, освен това, което са.
Не бъди патолог, а погребален агент – измий ги и просто скрий нещата, от които някои биха повърнали, преди да са си сложили цветята.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Венцислав Арнаудов – Цветница

by New Social Poetry2 Comments

 

на NR

 

и казаха им че на господ е потребно
и пуснаха ни
от мястото на ранните маслини с чедото ми
тръгнахме не спряхме да спрат ни не посмяха
на господ е потребно
да бъдем там, да бъдем там нозете му да носим
да бъдем там на мицвата да отговорим
детето да откупя, за чедото да дам

че бяхме тъй дарени
задето даровете от Египет пренасяхме
четиридесет години
божието стадо, ято, глутница де бяхме
пътя следвахме с краката дълги, но и здравите копита
че камъни не бива да ни спират
ни в пътя нито тия в нас зарити в пясък

че бяхме с мицва тъй дарени
задето с млякото ни рожбите растяха
и цицките ни морни смесваха кръвта с живот

че бяхме с мицва тъй дарени
задето бяхме кучетата на стадата
ревът ни с ярост се прочу

че бяхме с мицва тъй дарени
задето връхлитащия глад
с месата си толяхме

сега ще трябва откуп, отговор на волята да се даде
ще трябва инак аз детето да убия, вратлето му да счупя аз ще трябва
цветът му във ръцете ми да вехне а тялото да трепне и утихне

пред портата тълпата разлюляна
лицата изкривени от надежда изтръгват гласовете от гръбнака
името му викат а своите пък
изкрещяват и
хукват имената към небето
и падат пред нозете ми като цветя
че царят да ги вземе и лекува

а той стои връз мен и само
той и аз
го знаем
защо ослицата с детето й избрал е
защо
агнецът мой е той
защо
на господ е потребно

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

 

Ружа Матеева – Не си изоставен

by New Social PoetryNo Comments

строиш дом
за да събориш
по-лесно
себе си

 

зимувам там
където все още помниш
цвета
на тревата

 

когато си щастлив
съм мъртва
когато си нещастен
ме убиваш сам
и твърдиш
че това престъпление
може да се нарече
любов

 

оглуша и онемя
преди да разчетеш
смисъла на сърцето ми
по устните
сега си с гръб към мен
без сетивата
на глухонемия

 

не проговори
когато трябваше
всяка подритната дума
е камък в стената
пред бъдещето

 

пръстът на оракула
пробожда очите ти
изтичат всички безсмислици
начело с мен
празното запушваш
с новородени планове
които растат
вместо деца
отказваш се от любовта
в името на живота
и скоро разбираш
че това е най-големия гъдел
в петата
на Бог

 

бъди непознат
така ще ме срещнеш пак
името преди очите
думите преди устните
в тази любов
в която
плътта е просто
каприз на душата
накрая копчето изтрило
пулса на сърцето ти
ще откаже завинаги
бъди непознат
за да си спомниш
бъдещето е само
ново копче
delete
а нашето настояще
е безсмъртно

 

върви
когато стигнеш
до своята музика
значи
си близо

 

те не познават
косата ти
снимките
са метални отблясъци
само пръстите помнят
чупливия растеж
на живота

 

нарече ме вчера
подстрига пръските пот
около силуета ми
с острото си
безразличие
и отмина
сега те питам
потят ли се
следите в теб
и как се казват

 

стакатото е сричка
в душата на пианото
но ръцете ти не умеят
да четат

 

ти си цар на абсурда
но планетата ти е самотна
царуваш сам
над себе си

 

говориш много
защото нямаш нищо
за казване

 

паметта оцелява
като готов на всичко
убиец
търгуваш с нея
без да усещаш
че въздухът пред теб
е миниран

 

лудост е тишината
препълнена
с отсъствия

 

не си изоставен
изоставил си
това е всичко
което не искаш
да си спомняш

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Ружа Велчева – Великден

by New Social PoetryNo Comments

Великден

1.
Стотици свещи,
малки и големи –
според греховете…

А над тълпата,
отдавна
невярваща
във вярата,
отегчен,
за кой ли път
възкръсваше Христос…

Варна
1965 г.

 

2.

Един ден,
незаписан в Светото писание,
на Христос ще му омръзнат
хвалебните речи
на благочестивите червеи,
дарили го със безсмъртие,
за да се хранят
с плътта
и кръвта му…

Ще слезе мълчаливо от кръста
и ще бъде щастлив,
че е смъртен…

1985 г.

 

3.

Жестока е кармата
на необходимия грешник.
За да обезсмъртят Божия син
е нужно предателство!

Това е цената.

За Христос – любов
и вечна слава .
За Юда – храчки и анатема.

Плачете за необходимия грешник!
Плачете за Юда!

2017 г.

 

*
Пустинята на глътки жадно пие
реката във душата ми
оазисът зелен
възкръснал сред безвремието

 

Болка

Господи,
колко болезнен
е пътят през пустинята
от моето тяло
до твоето тяло…
Там,
някъде по средата,
тлее огънят.
Ключът – изгубен.
Забравен – езикът.
Магията – погребана
в пясъка,
изтичащ между пръстите…

 

Ослепях за слънцето.
Оглушах за птиците.
Забравих гласа си.
Престанах да дишам.
Умирам.
Обичам ли?
Мразя ли?…

 

*
В тялото ми есенно
линее
птица пролетна.

Не поглежда трохите.
Водата не докосва.
Тъмнината я плаши.

Пролетни небеса
сънува
птицата
в затвора
на тялото ми
есенно…

 

In the Death Valley

Слънце убиец.
Хлъзгави пясъци.
Дебнещи змии.
Подлудяваща тишина.
Измамно спокойствие –
като предателство
от приятел…

Болезнено изхлузих
старата си кожа.
Преродена,
кръвта ми срина
здравите прегради
и сега
голото ми тяло
свети,
озарено,
от допира на нежните ти пръсти

Добре дошъл във Рая!
Но се пази –
и аз сама не зная
дали сега съм Ева
или змията…

 

Вън от рая

Прокудени от Бог,
две деца –
изгубени и любопитни,
последвахме змията
сред тревите,
които шепнеха с телата ни…
Ласкавият залез
напълни шепите ни
с лудо вино
и ето –
огънят на виното
разпалва вече
жадните тела.
Една нетърпелива,
последна капка
от устните ми се отронва
и бавно
пълзи
по мрамора
на кожата ми
в очакване
да я изпият
устните ти…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Камелия Василева – Песента на птиците

by New Social PoetryNo Comments

*
слушам
песента на птиците
помниш ли
колко пъти
сме я слушали заедно
а ти не я чу
нито веднъж

 

*
лампата
в коридора
се преумори
от нашето будуване
на сутринта ни каза
сбогом

 

*
давя се
в очите ти
без позволение
не ми подаваш ръка
нарочно

 

*
не е лято
а банския
се подава от гардероба
поздравявайки
подсещайки
и припомняйки ми
колко пъти
съм тръгвала
към плажа с него
само
за да го изоставя на пясъка

 

*
прехапвам устни
в мисли
за твоите
върху тялото ми
извито в ръцете ти

 

*
хапеш устните ми
докато ме гледаш
дано си мислиш
за мен

 

*
играем си
в пясъчника
на любов
губя представа
за времето
забравям
какво съм искала
но чувствам
че това
си ти

 

*
страшно е
неизвестното
и така възбужда
любопитството ми
почти смъртоносно

 

*
вятърът
ми нашепва
устните ти
по голото ми тяло

 

*
ще те разходя
в мислите си
ще ти дам да надникнеш
в най-тъмните места
на ума ми
и ще ти постеля
в сърцето си
ако решиш
да останеш

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Камелия Накова – Мъртво море

by New Social PoetryNo Comments

*
мъртво море
не е географски обект
а водният басейн на
кръвта ми
която излиза от сърцето
умиращо от болката
по неподелената ни любов

 

*
името ти
пари на гърлото ми
когато го изричам
така, както алкохола
(който пия при отсъствието ти)
го прогаря
сега съм тройно изгорена
един път за това, че ме
подпали с бягството си
един път за това, че
обръщам поредния шот
и един път за това, че
крещя името ти
в комбинация с
„мразя те“
три е свещено число,
мисля, че си заслужих рая

 

*
страховете в нас
се раждат бързо
като насекоми
които не преминават
пълна метаморфоза
не трае 9 месеца
бременността
като с бебетата
но
хубавите неща
стават бавно
а лошите –
бързо

 

*
като те погаля с пръст
по мен полепва прашец
и по това разбирам
че си невинна
като пеперуда
която току-що
е излязла от пашкула си
и е разперила криле
към необятното

 

видях те
и ослепях

твърде дългото
гледане към
ярка светлина
води до слепота

и до любов

 

*
с мечтите в очите си
създавам океани
в които и аз
и хората срещу ми
с удоволствие се гмуркаме
без да ни е страх
че ще се удавим
защото света на мечтите
е единственото място
където да сме безгранично щастливи
за толкова време,
колкото искаме
смъртта със спокойна душа
е жадувана смърт

 

(без)край

последните крачки
са най-изморителни
затова отстъпваш крачка
назад от мен:
събираш сили
да оставиш любовта ни
недовършена
преди да ни измори

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Ернесто Карденал – Псалом 18 (версия по Книга на Хваленията, Псалом ХІХ, превод Бубер/Розенцвайг)

by New Social PoetryNo Comments

 

Галактиките разпростират славата на Бога
и Арктур 20 пъти по-голям от слънцето
и Антарес 487 по-ярък от слънцето
Сигма в съзвездието Златна рибка с яркостта на 300 000 слънца
и Алфа Орион която се равнява
на 27 000 000 слънца
Алдебаран с диаметъра му от 50 000 000 км.
Алфа в съзвездието Лира на 300 000 светлинни години
и мъглявината в съзвездие Воловар
на 200 000 000 светлинни години от нас
възвестяват за делата на ръцете Му

Езикът Му е език без думи
(и не е като лозунгите на политиците)
ала не е език който ДА НЕ СЕ ЧУВА
Съкровени радиовълни излъчват галактиките
студеният водород на междузвездните пространства
е изпълнен с видими вълни и с вълни музика
в междугалактическите празноти има магнитни полета
които пеят в радиотелескопите ни
(и може би има цивилизации
изпращащи съобщения
до нашите радиоантени)
Един билион са галактиките в достъпната за наблюдение вселена
кръжащи като карусели
или като музикални пумпали…
Слънцето описва гигантската си орбита
около съзвездието Стрелец
То е като жених който излиза от брачния си чертог
И се движи обкръжено от планетите си с 72 000 км. в час
към съзвездията Херкулес и Лира
(и му отнема 150 милиона години да направи пълна обиколка)
и не се отделя нито на сантиметър от орбитата си

Законът на Господа успокоява несъзнаваното
съвършен като закона на гравитацията
Неговите думи са като параболите на кометите
Неговите повеления са прями като центробежното въртене на галактиките
Неговите наставления са чисти и точни като звездите
които запазват винаги местата си
и своите скорости
и разстоянията помежду си
и пресичат хиляди пъти пътищата си
и никога не се сблъскват
Съдбите Господни са справедливи
не са като пропагандата
и по-ценни от валутите
и от акциите на фондовите борси
Предварди ме от високомерието на парите и на политическата власт
и ще съм избавен от всяка измяна
и от голямата грешка
И нека бъдат благоугодни пред лицето Ти думите на стихотворенията ми
моя скала
мой Освободителю

 

 

Превод от испански Владимир Сабоурин
по изданието Ernesto Cardenal, Salmos, Madrid: Editorial Trotta, 1998.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

 

Христина Панджаридис – Престъпление и наказание

by New Social PoetryNo Comments

Забулената жена

Тя е забулена –
скрила косите, скулите,
бледите или розови бузи,
талията и ханша,
бедрата,
разширените вени от ражданията.
Вятърът открива във формите й
амфора,
ваза,
цигулка,
пирамида,
храм
Нали и той, вятърът,
е с мъжки очи.

 

Три минути

Денят нараства с три минути
ше мисля още една страница за теб
ще изстудя бирата във фризера
ще си напомня да ти кажа обичам те

колко пъти обичам те
се побират в три минути

 

*
Пролетно напъпва
и езикът му
става бъбрив

 

Порастване

Как ще порасна
ако ме спасяваш винаги
с любовта си

 

Нарушителите се глобяват

поляна с маргаритки
коя да откъсна
за да не наруша
равновесието

 

Лесноизтриваемо

долната женска устна
те съблазнява
но ти вече си ял
попарата на горната
стискаш устни
после слагаш червило
лесноизтриваемо

 

Престъпление и наказание

Престъпление е
да не ти се случва
напукване
замайване
цъфтеж
престъпление е да убиеш
преди да се родиш

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Божидарка Божинова – Отречено бъдеще

by New Social Poetry1 Comment

Отречено бъдеще

ти си тук
когато те няма
твоето някъде
е навсякъде в мен
всички отсъствия
ме изпълват докрай
и те имам
в отречено бъдеще
там където си сам
и съм твоя

 

*
мразя
да ме будиш
без упойка
спасяваш ме
от недоспиване
всяка сутрин
се обличам
в червено
хващам бика
за рогата
и го обричам
на смърт

 

*
когато бях птица
паднах отвисоко
в съня ти
леглото се счупи
и ми откъсна
крилете
направих си протези
от мъртви пера
за да мога
да те прегръщам
когато се събудиш
отново ще летя

 

*
любовта ми
е спешен случай
спомените са
частна болница
заплаща се
в червено
не ми стига кръв
да си откупя
сърцето

 

Изпий ме

Понякога
сладко ме удряш
с тъмни устни
по светлата част
на сърцето.
Нощта се топи
като восък.
Ходя насън
по ръба на дланта ти.
Изпий ме
преди да падна
на дъното
на сърцето ти.

 

Секунда любов

някак смутено
отпиваш от сянката
на поредната вечер
с цвят на кафе
сърцето е само
фигурка в чашата
сметанова пяна
на върха на езика
загатнато утро
облечено в мрак
сънлива усмивка
секунда любов
стрелките вървят
наобратно

 

*
очите ми
изпиват огледалото
в което твоите ръце
убиха цвете
изплетоха камшик
с листа от роза
и с него
ме направиха красива

 

*
поезията
е пролята кръв
страстта е скитница
и чука на вратата
краде души
по време на любов
смъртта е призрак
на живота

 

*
ръката ти
е нежен скалпел
разряза въздуха
на равни половини
дъхът ти е упойка
обрече ме
на недовдишване
обичам райски газ
върни ми дрогата

 

*
не си ми център
на главоболията
на сърдитите сутрини
на възлите в косата
и горчивите паузи
не мисля за теб
когато отварям очи
и ги затварям веднага
не се връщам обратно
в съня си
да досънувам
пропуснати празници
удавени нощи
празни усмивки
скокове с бънджи
в проклетото минало
не си ми смисълът
изгревът
всичко
ти си само
юмрук
в слепоочието

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017