Етикет: поезия

 

Буден

Изтърси сънищата от косата си
Мое красиво дете сладко мое
Избери деня и
Избери знака на деня си
Божествеността на този ден
Първото нещо което виждаш
Обширен сияен плаж
В една студена скъпоценна луна
Голи двойки се състезават надолу по тихата й страна
И се смеем като меки луди деца
Самодоволни във вълнестите памучни мозъци на детството
Музиката и гласовете са навсякъде около нас
‘Избери’ тиха песен тананикат Древните
Времето дойде отново
‘Избери сега’ те пеят
Под луната
Близо до антично езеро
Влез отново в сладострастната гора
Влез в парливия сън
Ела с нас
Всичко е разделено и танцува

 

Затвор

Стените крещяха поезия зараза & секс
Вътрешен вой като луда машина –
Пусната в
Пещера от хлебарки
От гризачи

Компютърът
С лице към мъжете

Колажът на стената
Нещо за четене

Търговците (дилърите)

 

~~~

Аз съм водач в лабиринта
Ела & ме виж
В зеления хотел
Стая 32
Ще бъда там след 9:30 p.m.

Ще ти покажа момичето от гетото
Ще ти покажа горящия кладенец
Ще ти покажа странни хора
Обладани, звероподобни на
Ръба на еволюция

– Страхувай се от Властелините които са
скрити сред нас

 

~~~

Тръгвайки си от телефонната кабинка, аз бях
Ударен от полъх
Странност

Побъркана стара жено от провинцията
Ела да опееш убежищата
На града
Космати крака с/със разчесани язви

От какво блато или под кой камък
Изпълзя за да ни напомниш
Какво избираме
Да оставим зад себе си

 

Сила

Аз мога да накарам земята да спре по
Своята траектория. Аз накарах
Сините коли да си отидат

Аз мога да правя себе си невидим или малък
Мога да ставам огромен & да стигам
Най-далечните неща. Мога да променям
Естествения ход на природата
Мога да поставям себе си навсякъде в
Пространството или времето
Мога да призовавам мъртвите
Мога да възприемам събития от други светове
В най-дълбокото си вътрешно съзнание
& в съзнанията на другите.

Аз мога

Аз съм

 

~~~

На хората са им нужни Connectors
Писатели герои звезди
Лидери
Които дават форма на живота
Пясъчна лодка на детето гледаща
Слънцето
Пластмасови войници в миниатюрната
Кална война. Фортове
Гаражни Ракетни Кораби

Церемонии театър танци
Които да припомнят нуждата от Общност & памет
Вик да почиташ обединяваш
Преди всичко завръщане
Копнеж по семейството &
Спасителната магия на детството

 

~~~

Грандиозната магистрала
Е пренаселена
С/със
Любовици
&
Търсачи
&
Напускащи
Толкова
Нетърпеливи
Да
Задоволят
&
Забравят

Пустош

 

~~~

Сега е благословено
Останалото –
Спомнено

 

~~~

Един мъж събира листа към
Купчината в двора си една камара
& се подпира на греблото си &
Ги изгаря до основи.
Ароматът запълва гората
Децата спират & забелязват
Миризмата която ще се превърне
В носталгия до няколко години

 

~~~

Сирени
Вода
Дъжд & Гръмотевици

Реактивен самолет от базата
Гореща засуха насекомов плач
Жабите & щурците
Врати се отварят & затварят
Счупването на стъкло
Ефирният Парад
Случайност
Шумолене на коприна найлон
Навлажнявайки сухата трева
Огън
Камбани
Гърмяща змия подсвирвания кастанети
Косачка за трева
Човек с Благ Темперамент
Кънки & фургони
Велосипеди

 

~~~

Къде научи
За Сатаната – от една книга
За Любовта? – от една кутия

 

~~~

Нощ на греха (Падението)
1-ви секс чувствово че вече си
Правил същото това движение преди
О Не не отново

 

~~~

Между детството юношеството
Пубертета
& мъжествеността (зрелостта) трябва
Да има ясни граници чертани с/със
Тестове смърти подвизи обреди
Истории песни & преценки

 

~~~

Мъже които се качват на кораби
За да избягат от греха & градските тресавища
Гледат плацентата на вечерни звезди
От палубата, легнали по гръб
& пресичат Екватора
& извършват ритуали за да изровят мъртвите
Опасни инициации
Да маркират прехода към нов статус

Да се почувстват на ръба на едно заклинание
Обред за преход
Да чакат или поискат мъжествеността
Просветлението в пистолет

Да убият детството невинността
За един миг

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

 

Ние сме Динозаврия

такива сме ние
родени в нея –
с усмихнати боядисани с тебешир лица
под смеха на Господарката Смърт
през есента на аварийни асансьори
в гниещи политически миражи
в нея, когато чиновник в супермаркета има университетска диплома,
а тлъстата риба поглъща тлъсто парче
докато слънцето е във фазата на затъмнение.

Ние всички
сме родени такива
родени в нея –
в нарочно безумна война
в пустотата на разбити фабрични прозорци и сгради,
в тъмнината на барове, където вече никой друг не води разговор
и в битка, обикновено приключваща с пронизване и стрелба.

родени в нея
в болниците, толкова скъпи, че е по-евтино да ритнеш камбаната,
с адвокати, одиращи по десет кожи, че е по-евтино да се признаеш за виновен
в страна, където затворите са пълни, а лудниците – затворени
в тази, в която масите издигат безумци и ги превръщат в богати герои.

родени в тази,
цял живот прекосявайки през нея,
от нея умиращи

онемели от нея,
кастрирани,
осакатени,
лишени от наследството си
заради нея.

опиянени от тази,
използвани от нея,
да пикая на тази,
болни и озлобени от нея,
която ни направи
безчовечни
и жестоки твари.

закоравяват нашите сърца,
и пръстите ни държат за гърлото,
пистолет
нож
бомба
пръстите са прострени към безответния Бог,
пръстите търсят бутилка
таблетка
прах.

ние сме родени в тази нещастна умъртвяваща безизходица
с правителство, 60-години не намиращо изход от дълговете
скоро няма да имат с какво да плащат лихви на кредиторите;
банките са пламнали в ясен огън,
парите ще бъдат парчета хартия,
може би открито и безнаказано ще убиват по улиците,
където правото ще бъде на въоръжени банди.

земята ще опустее без полза,
безсмислено ще стане търсенето на храна,
много страни ще се обръщат към спасителната ядрена енергия,
безкрайни експлозии ще разтърсват нещастната земя
облъчени роботи-хората ще ловуват един за друг,
но богатите ще гледат на събитията от космически станции.

Дантевият ад в сравнение с това ще изглежда като детска площадка.
слънцето ще бъде невидимо, на земята ще царува нощ
дърветата ще умират
ще погинат храсти и посеви
облъченият от радиация човек ще яде плътта на облъчен човек
океанът също ще бъде отровен,
ще загинат езера и реки,
новото злато ще бъде дъждовната вода.

черен вятър ще разнася над земята мирис на гнилост,
малкото щастливци, които ще оцелеят, ще бъдат подложени на
нова ужасна болест, а богатите в космическите станции
ще загинат, защото никой няма вече да ги снабдява,
това е естествения ход на общото гниене,
но от това ще се роди
възхитителна, нечувана тишина
и слънцето ще продължава да се крие
в очакване на нова глава.

 

Затруднено дишане

малките неприятности
действащи
на нервите
прииждат
една
след друга:

случайности,
глупави и гадни,
абсолютно
абсурдни
без смисъл,
досадни случаи
ежедневни
постоянни
и един куп други
несъвършенства
безпокоящи ни
малки неща.

всички тези
неизбежни
малки загуби,
непрекъснати
трохи поражения
трохи тъга
безпроблемно
тровят мига
ден след ден
година след година –
докато накрая
започнеш да се молиш
и да мечтаеш
за по-значима
по-тежка
съдба

и общо взето
разбирам
причините
защо
хората
скачат
от мостовете.

сигурно съм почти готов
да разбера и тези
които се въоръжават до зъби
и стрелят в упор
по своите приятели
и по съвсем невинните
минувачи.

не че напълно
им съчувствам –
аз осъждам
непристойното им поведение,
но мога да разбера
абсолютната
непоносимата,
несъмнената,
непоклатима
сила
на нещастието
им.

ако опитът
за нормален живот
на всеки от нас
жестоко, чудовищно
се разбива на прах –
аз съм убеден
че всички ние
сме поравно виновни
за всички престъпления
в света. невинни
сред нас
няма.

и ако даже Ад
не съществува –
хората които
хладно осъждат
тези нещастия
за всички нас
ще построят
Адът.

 

Разпятие

Сега ние трябва да избираме много внимателно
любовниците си, храната си, водата,
да можехме въздуха си да видим.
Внимание в днешното време!
Нашите политици подбират варианти за унищожение
с разхвърляни из целия свят бомби –
малко късничко, обаче, – защото ако един глупак
неизвестно къде
натисне копчето…

Ние уплашено се притискаме един в друг
търсим пътя за завръщане
в безопасността на утробата.
Но истината е, че сме натворили много, лудниците
отдавна са пренаселени и лудостта
е изтекла по нашите собствени улици.

След като нашите лидери говориха интелигентно –
сега говорят неясно
прекъсват се, продължават, търсят нелепо
порочните, фалшивите, безумните лозунги,
за да могат речите им истински да зазвучат.

Това е цената, която плащаме: обратно
връщане няма, а напред няма път, ние
безпомощно сме приковани с пирони
към света,
който сами създадохме.

 

И какво от това?

Вече не съвсем млад, но все още
неизвестен писател,
един млад мъж, седнал на дивана ми,
ме запита:
„Какво мислите за това, че Хъксли живее
там на върха на Холивудските хълмове, а вие –
тук в ниското? “
„Нищо, не мисля за това“ – казах аз.
„В какъв смисъл?“ – каза той.
„Искам да кажа – не мисля, че това има
отношение към каквото и да било. “

Сега младият мъж, който ми зададе този въпрос,
живее на върха на хълмовете,
а аз – все още тук.
И все още не мисля,
че това има
отношение към каквото и да било.
към писането на книги – още по-малко.
но хората все още задават
глупави въпроси.
наистина ли
още питат?

 

Мисли, които ми се явяват докато ям сандвич

ние искаме от нашите лидери да притежават
незаменим тънък чар с ясната мъдрост
на добрата репутация –
но не и лудост, най-малко –
пълна лудост.

може би енергията просто изчезна от света,
може би не само е отровен въздуха, отровен е и нашия мозък,
може би човешкият дух се разрежда в слаб
разтвор.
къде е предишният Аз?

в края на краищата, сега всеки
който е повече или по-малко, в точното време и на точното място,
практически сто процента
ще бъде обявен за новия лидер-герой!
все по-трудно и по-трудно е – не, по дяволите, това е вече невъзможно –
да се насладим и възхитим на тези, които днес
са смятани за големи.
всеки от тях е подозрителен
на всеки не достига

Благородство,
Оригиналност,
Честност,
Интелект,
и най-важното и най-необходимото:
Обикновено Добро Сърце.

само кости в кости отново
избеляващи на слънце.
казват, нищо не е изгубено?
може би е така.
а може би
всичко е загубено.

 

Сурова любов

малко тъмно момиче с
добри очи
когато дойде време да се
използва нож
аз няма да трепна и
няма да те обвинявам ,

както си карам автомобила сам по брега
докоснат от дланите на вълна,
грозните тежки длани,
като живият няма да пристигна
като мъртвият няма да напусна

аз няма да те обвинявам,
вместо това
ще помня целувките
нашите устни слепени с любов
и как ти ми даде
всичко, което трябваше
и как
ти предложих остатъка от
себе си,

и ще си спомням малката стая
усещането за теб
светлината в прозореца
твоите записи
твоите книги
сутрин кафето
нашите обеди нашите нощи
телата ни изтичащи едно в друго
сънят
мъничките течащи потоци
внезапно и завинаги
кракът ти преплетен в крака ми
ръката ти в моята
твоята усмивка и топлината ти,
която ме накара да се смея
отново.

малко тъмно момиче с добри очи
не трябва
нож.
ножът е мина
и аз няма да го използвам
все още.

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

 

((ОРНАМЕНТ))

 

„Малко ще остане Ришарде наистина съвсем малко
от поезията на този безумен век
с положителност Рилке Елиът
и неколцина още шамани владеещи тайната
на заклинанието…
а речта е подобна на пясъка…
твърде лесно повярвахме че красотата не спасява
а води лекомислените от сън в сън на смърт…
какви сили трябват та напук на съдбата
присъдите на историята човешката подлост
в леса на предателството да шептиш – тиха нощ…
затова ти изпращам
посреднощ поклона на моята сянка”
Зб. Херберт, До Ришард Криницки – писмо

 

/Молитва ХІ Из Просителни големи ектении/
Не помръдваме стоим с безброй парализи и тъй жестоки
задавен в горест без надежда
този век по-безславен от предишния
за после не можем да помислим –
Пуснати по улици пълчища стенещи безчестия
хорските души в пустини безброден дебнещ мрак
стада безславна оживотнена смърт
от горест засипано лицето на планетата –
Горящи факли континенти ангели издигнати бленувано из светлината
не спрели тъжно полет очи с покоя потопени в някоя земя
Народи мечтаещи под мрак и безнадеждност задъханата мъка
не ще я изречеш несретна сянка словото без храм светът душата
умножената тълпа безнаситни нечовеци слепеят с последните
и първи техни убежища сълзите братска кръв неразпознати
божието богу демонът не спи поглъща
В езера от смърт погасналата светлина грозен здрач
водачи и другата тиня гнусни сламени кукли подчовеци с власт и пари
в безпросветен страх ничии сред рояци демони птици светлика разсеяли
железни идеи мрачни птици с антихриста облечени
жънат животи поглъщат години
сърца божи съдби –
Всичко вече за тъгата е написано
мъката в отворените памети и рани е изпита
не ще повторим кървавите хапки минали
на прага нови глутници от гибели в очите ни се вглеждат
Несретната душа зачела бездомните пламтящи страници
на този век по-безславен от предишния
Где са звездните надежди погледът из мрак и бездна
птицата родена за безкрая далечна не забравена
/История/

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

 

* * *
Чашата се счупи.
Разпиляха се парчета –
остри,
назъбени.
Безкомпромисни въпроси.

 

Двубой

Мрак,
огъващ се пълзи;
всеки миг различен,
хиляди лица оформя…
Светлината –
лепкава и сляпа –
своя път опипва.
Приближава.
Плътно мрака тя обхваща.
Оковава го в единствен образ…

И настава ден.
Отново…

 

Начало

Безвремие,
първичен мрак,
зародиша обгърнал.

Движение.

Размекнатото огледало на
морето се огъва, под
ударите натежали от копнеж.
Размекнати часовници
отмерват времето със
тежки,
мазни
капки, които
сливат се с морето.

Сонарни удари гравират
върху тях
Делфини –
водата ги оформя.

Отново
и
Отново…

Делфините ме гледат –
в очите им
се отразяват
моите очи…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

 

Nocturnal

Притихвам в мрака
Мрачно син фон
Като кадифе
Сиви сенки
Сама в стаята
Навън е нощ
Отделена съм от света
със стени и прозорци
Дърветата си говорят
със звук от листа
раздвижени от вятъра
Котките молят за храна
Мяукат, плачат от глад
Притихвам
Есен е и светът заспива
За да се събуди отново след няколко месеца
И аз ще заспя
Искам да се събудя
От кошмара на живота си
Искам отново пролет
Живот
Детски мечти и цвят
Преживявания на 100%
Пълнокръвни
Ще си нарисувам образи
Ще си измайсторя живот
Както природата майстори април
Ще разцъфне пролетта в живота ми
Да заспя и да се събудя…

 

Мебел

Харесах си мебели от каталог
Хубаво здраво ПДЧ
Толкова яко, че да издържи книгите ми
И душата в тях
Мебелите ще крепят мечтите ми
Ще украсят ежедневието ми
Светло и тъмно се преплита в тях
Талант и страст
Сърце и ритъм
Органайзер на вещи
Секция за стил на живот
Журнал с красивите моменти от живота ми
Едно обикновено ПДЧ
Парче дървесен материал
А толкова много обич в него
Сърцето ми стана на дърво
С шарки по него
С ПВЦ кант
Болтове, които да крепят старото и новото в битието ми

 

Дреха за книги

Имам си дреха за книги
От плат
Шарена
Със слонове по нея
Слоновете играят на топка
Летят
Плуват
Общуват
Говорят и мълчат
Те имат свой живот
Оживяват с всеки прочит на книгата,
приютена между парчетата плат
И биват потопени в художествената реалност
Книгите са слонове
Мъдри
Ние сме стъпили на тях,
като балансьори в цирка
Оцеляваме благодарение на познанието
Без шарените слонове на науката и мечтите,
няма бъдеще
Без бъдеще няма живот
Без живот няма хора
Без хора няма свят
Затворен кръг
Ще се крепя на моите слонове

 

Хипопотам

Навсякъде е хипопотам
Обграден от хора
Единственият хипопотам в обществото
Чист като животно
Незлоблив
Но с ум на човек
Мени си цвета,
според настроението
Ако е ръждив или червен
да не си на среща му
Но обикновено е сив
Като сивотата на дните от живота ни
Кога ще има повече цвят
Защо трябва да потъваме в унинието на днешния ден
Неразумен избор
Преобърнат живот
Грешка
Грешката на обществото

 

Кюфтета

Балканска радост
Добре приготвено месо
Каймата е смляна
Червено хубаво месо
Червен лук
Черен пипер
Сол…
Всичко необходимо
С цялата си любов ти забърквам кюфтета
За мама
За онази, която ме е отгледала
Влагам късче от сърцето си в тях
И една сълза – за пропуснатите мигове
Меся ги с доза щастие по пръстите
Сипвам щипка мечти за заедност
Ако знаеш, колко те обичам
Пържа ги в зехтин
Поемат дъха на студенопресовата маслина
Ти студенопресова душата ми със своята лудост
Но аз ти прощавам
Хапни кюфтета
Препечено месо,
купено с парите ми,
приготвено с обичта ми
Уютна къща и дъх на готвено
Чакам те да се прибереш
Може би ще се зарадваш

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

 

Очите на вярата
изглеждат
точно като онова момиче
което всеки ден зад ъгъла
протяга и двете си ръце
за милостиня
но хората вече нямат очи за виждане
в тях живее самодоволството
и ръце нямат за ръкостискане
заети да разопаковат измамното си щастие
и крака нямат, с които по Пътя да вървят
обувките на безразличието са тежки
и те не намират пътя към онова момиче
което вече има само една ръка
протегната за милостиня
защото в другата държи сърцето си
и много иска на нас да го дари.

 

***

На Иглика Дионисиева

Времето е всичко онова,
за което можеш да си спомниш
опитомиш или представиш
като философско понятие
физическо измерение
и пространство,
в което попадат или се
губят твоите желания:
да го опаковаш в кутийка за пръстен
и подариш на най-красивия миг
да го завържеш на брега на Индийския океан
и да го храниш само с пясък и слънце
Времето е всичко онова, което искаш
да спре дъха ти
или да убие скуката,
да можеш да го разтеглиш
като ластик,
който не можеш да прескочиш
или като дъвка,
която става и за балончета,
когато слагаш езика си в средата й,
но тогава винаги идва края.
Пук!

 

От зимното слънцестоене до днес
Земята направи много обиколки
нашите крачки също се ускориха
само пътят ми към теб се смали
заприлича на точица
която понякога
в звезда се превръща
и докато пада
изгаря
за да сбъдне нечие желание.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

 

The Beatles – Strawberry fields forever (1967)

“няма достатъчно пари днес, скъпи,
защото ни хвана бавният Отлив.”
родил си се и си живял като риба,
а остаряваш като рак.
големи мозъци на бийт-поколението
умряха
или се влачат пияни, гладни и голи.

ние бяхме децата на Ягодовите поляни,
израснахме с Джон Ленън, Мик Джагър
и Джим Морисън (велики китари!);
с каменни сърца
и с жълти подводници;
четяхме Джак Керуак и безплътна поезия,
която не казва нищо, само отваря врати;
всички бяхме еднакво добре облечени,
а когато бивахме много тъжни
отивахме на Ягодовите поляни
където няма нищо реално.
ние преживяхме очарованието на злото
и днес нищо не може да ни уплаши –
слепи улици, настръхнал облак, вампирясали песове, бедност –
просто картина от пейзажа.

ние, пак ние съборихме Стената,
пихме шампанско
от черепа на червения генерал,
пяхме с Пинк Флойд, заляхме
с Матиссово синьо знаме
площадите, улиците,
катедралите, надеждите.
ние съборихме Стената
без да подозираме че тя е невидима,
че тя е в болните, в хитрите мозъци,
в плешивите мозъци и брадясалите стаи –
стената на ужаса и бедността.
ние бяхме така пияни
от духовни опиуми, спирт,
секс и мечтание,
че дори не чувахме пророчествата:
“Пазете хляба, глад иде!”
предвидливите и младите тогава
скачаха в Новия свят,
а ние останахме тук
макар и с предчувствие
за Никъде Дзен Живот,
ние медитирахме
върху собствените си
илюзии.

тогава започна големият Отлив.
Матиссово сините вълни се отдръпнаха,
оставиха самотните площади
като боклукчийски кофи
със скимтящите шепоти и факти,
а България – кит, захвърлен
в тинята на кризите.
живеехме опипом като мишки в дупка,
свещите свършваха,
дъждът клокочеше в капчуците, но
крановете на чешмите пееха
заупокойна;
младите жени не можеха
да изкъпят бебетата,
застаряващите ставаха
по-сухи и по-стари;
безработните мъже брадясваха,
полудяваха,
пиеха много бира, псуваха,
биеха жените си;
безработните жени се чудеха
как да сготвят яйца,
защото храната внезапно свърши,
магазините – празни,
в къщите – хляб , картофи,
консерви боб,
консерви риба,
пържени яйца,
варени яйца, яйца на очи,
а в неделя – кюфтета.
чуждестранната преса тогава:
“България – бедстваща
африканска страна –
без ток, храна и лекарства!” –
и бяха прави.
докато се опитвахме да заспим
под скъсаното одеяло
гръмнаха банките
и си загубихме парите в
хиперинфлация –
потънаха като малки книжни лодки.
баща ми тогава загуби
бели пари за старини,
майка ми заболя неизлечимо,
аз – без работа, синът ми
замина да учи и печели $$$$$.
нощем гледах луната и мислех
за вечните Ягодови поляни…

сбогом!
“давай да се изнасяме, скъпи!”
сбогом от моята вехта черна шапка.
“къде? в Никъде Дзен Живот?”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

 

Минало свършено

Сега, когато никого не чакам
спокойствието бавно ме надвива.
Отдавна съм забравила да плача,
макар че и с усмивка не заспивам.
И някак си, забравила за времето
обърквам дните, датите… Живея
в сегашно време, примирено земна.
Кога ли пак да литна ще посмея?
Със спомен за любов нощта е пълна.
А споменът дали е безнадеждност?
Когато със сърце докосна дъното
ти, спомен за живот, убий ме нежно.

 

Безпощадно

Тъмна и студена е каторгата,
където съм обречена
да доразчепквам преждата на дните си.
Каторгата
където липсата е
най-реалното присъствие…
Ще бъда ли отново с теб отвъд?
Ще бъде ли помилване смъртта,
от нечовешката присъда –
да те няма?
Виновна съм,
че дръзнах да обичам!
Откъснах плод от забранената градина
и с теб го разделих.
Така се сляхме!
И щастието беше непростимо,
и светлината, бликаща отвътре,
бе непростима,
защото се опълчихме на чернотата,
обсебила околното пространство.
Разбирам, няма шансове за бягство.
Но нека съм осъдена до вечност!!!
Не се разкайвам… Бях благословена
със споделение и вливане във тайнството!
За болката нестихваща – благодаря!

 

Защото те няма

Този празник в кръвта…
Наречен с твоето име.
Толкова истински,
толкова нереален…
Защото е започнал
парадът на вдовиците отдавна.
Сега го чувам
да минава под прозореца
и трябва да заспя,
за да не се прелея в него.
Отдалечавам се,
а все по-близо е до писъка на времето
във оня безвъзвратен миг
на сбогом.
По утрешната улица ще продължи
парадът на вдовиците
и аз ще бъда с тях.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

 

Даоистки камък съм аз от езерото Тайлу
Лежах си неподвижно обтекаем в залива Сяо-Ся
Водата и природата оформяха моята автентичност
в течение на непонятни за съзнанието години
Един ден живописецът Сун Ми Фу ме откри
Познаващото му око видя неимоверната ми стойност
най-безценен дар за Императорските градини
където днес мисля живота и времето
оформили са моите неповторими контури
огладили са моите остри ръбци
хармонично завихряйки потоците си около мен
Отразявам невиждани пейзажи и образи
неизмисляни от въображение
изкристализирали от същността ми
Но очите видяли уникалната ценност са отдавна затворени
Псевдо-страстни псевдо-поклонници се нижат покрай
без да оставят и най-нищожна следа
Неподвижно е времето ми
и пространството ми –
деца играещи в потока Дао

 

Узрели думи в Райската градина събира Ева
Естествено невинна е в глада си
и като дете с храната заиграва се
Не с прелести и не със ябълка Адам почерпва –
в играта с думи партньорство му предлага
Но гъвкава, сетивна, любопитна
плодът доскоро таен непознат
тя по-умело сбира, комбинира
опитва със небцето си чувствително и нюансира
всеки плод на вкус различен и на вид е
С безкрайни комбинации и вариации
събужда неговия апетит за творчество
Човешкото небце е уникално казват, както и езика
вкусът на всичко е за всекиго различен
Веднъж опитал думите езикът
непрестанно гладен е да ги мълви
а пък умът ни да ги сбира и реди.

 

Ограничената безкрайност на мисълта ми
недостатъчна е за чувството
Свръхразделителната ми способност
е професионално изкривяване
на пространството
приписвам вината
за черните дупки
в ръцете Христови на кръста
разклонения
напъпили върховете на пръстите му.

 

С велурени весла греба безбрежност
разбърквам въздушния океан
облаци-ледници от издишани думи
Най-хубавото на безбрежието е абсолютната тишина
вдъхвайки я се напивам
от въздигналите се мисли човешки
Изтръгвам иглата впита в мозъка ми
за да зашия двете полукълба на един
да събера раздърпаните краища на друг
И тук ли трябва да се грижа
с весла да ги подреждам.

Не, искам просто слънцето бумтящо
да ги изпари до капка
и да се гмурна
в чистия ефир да се разтворя
освободена от безпаметност за бъдеще.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018