Очите на вярата
изглеждат
точно като онова момиче
което всеки ден зад ъгъла
протяга и двете си ръце
за милостиня
но хората вече нямат очи за виждане
в тях живее самодоволството
и ръце нямат за ръкостискане
заети да разопаковат измамното си щастие
и крака нямат, с които по Пътя да вървят
обувките на безразличието са тежки
и те не намират пътя към онова момиче
което вече има само една ръка
протегната за милостиня
защото в другата държи сърцето си
и много иска на нас да го дари.
***
На Иглика Дионисиева
Времето е всичко онова,
за което можеш да си спомниш
опитомиш или представиш
като философско понятие
физическо измерение
и пространство,
в което попадат или се
губят твоите желания:
да го опаковаш в кутийка за пръстен
и подариш на най-красивия миг
да го завържеш на брега на Индийския океан
и да го храниш само с пясък и слънце
Времето е всичко онова, което искаш
да спре дъха ти
или да убие скуката,
да можеш да го разтеглиш
като ластик,
който не можеш да прескочиш
или като дъвка,
която става и за балончета,
когато слагаш езика си в средата й,
но тогава винаги идва края.
Пук!
От зимното слънцестоене до днес
Земята направи много обиколки
нашите крачки също се ускориха
само пътят ми към теб се смали
заприлича на точица
която понякога
в звезда се превръща
и докато пада
изгаря
за да сбъдне нечие желание.
списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018