Минало свършено

Сега, когато никого не чакам
спокойствието бавно ме надвива.
Отдавна съм забравила да плача,
макар че и с усмивка не заспивам.
И някак си, забравила за времето
обърквам дните, датите… Живея
в сегашно време, примирено земна.
Кога ли пак да литна ще посмея?
Със спомен за любов нощта е пълна.
А споменът дали е безнадеждност?
Когато със сърце докосна дъното
ти, спомен за живот, убий ме нежно.

 

Безпощадно

Тъмна и студена е каторгата,
където съм обречена
да доразчепквам преждата на дните си.
Каторгата
където липсата е
най-реалното присъствие…
Ще бъда ли отново с теб отвъд?
Ще бъде ли помилване смъртта,
от нечовешката присъда –
да те няма?
Виновна съм,
че дръзнах да обичам!
Откъснах плод от забранената градина
и с теб го разделих.
Така се сляхме!
И щастието беше непростимо,
и светлината, бликаща отвътре,
бе непростима,
защото се опълчихме на чернотата,
обсебила околното пространство.
Разбирам, няма шансове за бягство.
Но нека съм осъдена до вечност!!!
Не се разкайвам… Бях благословена
със споделение и вливане във тайнството!
За болката нестихваща – благодаря!

 

Защото те няма

Този празник в кръвта…
Наречен с твоето име.
Толкова истински,
толкова нереален…
Защото е започнал
парадът на вдовиците отдавна.
Сега го чувам
да минава под прозореца
и трябва да заспя,
за да не се прелея в него.
Отдалечавам се,
а все по-близо е до писъка на времето
във оня безвъзвратен миг
на сбогом.
По утрешната улица ще продължи
парадът на вдовиците
и аз ще бъда с тях.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.