Минало свършено
Сега, когато никого не чакам
спокойствието бавно ме надвива.
Отдавна съм забравила да плача,
макар че и с усмивка не заспивам.
И някак си, забравила за времето
обърквам дните, датите… Живея
в сегашно време, примирено земна.
Кога ли пак да литна ще посмея?
Със спомен за любов нощта е пълна.
А споменът дали е безнадеждност?
Когато със сърце докосна дъното
ти, спомен за живот, убий ме нежно.
Безпощадно
Тъмна и студена е каторгата,
където съм обречена
да доразчепквам преждата на дните си.
Каторгата
където липсата е
най-реалното присъствие…
Ще бъда ли отново с теб отвъд?
Ще бъде ли помилване смъртта,
от нечовешката присъда –
да те няма?
Виновна съм,
че дръзнах да обичам!
Откъснах плод от забранената градина
и с теб го разделих.
Така се сляхме!
И щастието беше непростимо,
и светлината, бликаща отвътре,
бе непростима,
защото се опълчихме на чернотата,
обсебила околното пространство.
Разбирам, няма шансове за бягство.
Но нека съм осъдена до вечност!!!
Не се разкайвам… Бях благословена
със споделение и вливане във тайнството!
За болката нестихваща – благодаря!
Защото те няма
Този празник в кръвта…
Наречен с твоето име.
Толкова истински,
толкова нереален…
Защото е започнал
парадът на вдовиците отдавна.
Сега го чувам
да минава под прозореца
и трябва да заспя,
за да не се прелея в него.
Отдалечавам се,
а все по-близо е до писъка на времето
във оня безвъзвратен миг
на сбогом.
По утрешната улица ще продължи
парадът на вдовиците
и аз ще бъда с тях.
списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018