The Beatles – Strawberry fields forever (1967)

“няма достатъчно пари днес, скъпи,
защото ни хвана бавният Отлив.”
родил си се и си живял като риба,
а остаряваш като рак.
големи мозъци на бийт-поколението
умряха
или се влачат пияни, гладни и голи.

ние бяхме децата на Ягодовите поляни,
израснахме с Джон Ленън, Мик Джагър
и Джим Морисън (велики китари!);
с каменни сърца
и с жълти подводници;
четяхме Джак Керуак и безплътна поезия,
която не казва нищо, само отваря врати;
всички бяхме еднакво добре облечени,
а когато бивахме много тъжни
отивахме на Ягодовите поляни
където няма нищо реално.
ние преживяхме очарованието на злото
и днес нищо не може да ни уплаши –
слепи улици, настръхнал облак, вампирясали песове, бедност –
просто картина от пейзажа.

ние, пак ние съборихме Стената,
пихме шампанско
от черепа на червения генерал,
пяхме с Пинк Флойд, заляхме
с Матиссово синьо знаме
площадите, улиците,
катедралите, надеждите.
ние съборихме Стената
без да подозираме че тя е невидима,
че тя е в болните, в хитрите мозъци,
в плешивите мозъци и брадясалите стаи –
стената на ужаса и бедността.
ние бяхме така пияни
от духовни опиуми, спирт,
секс и мечтание,
че дори не чувахме пророчествата:
“Пазете хляба, глад иде!”
предвидливите и младите тогава
скачаха в Новия свят,
а ние останахме тук
макар и с предчувствие
за Никъде Дзен Живот,
ние медитирахме
върху собствените си
илюзии.

тогава започна големият Отлив.
Матиссово сините вълни се отдръпнаха,
оставиха самотните площади
като боклукчийски кофи
със скимтящите шепоти и факти,
а България – кит, захвърлен
в тинята на кризите.
живеехме опипом като мишки в дупка,
свещите свършваха,
дъждът клокочеше в капчуците, но
крановете на чешмите пееха
заупокойна;
младите жени не можеха
да изкъпят бебетата,
застаряващите ставаха
по-сухи и по-стари;
безработните мъже брадясваха,
полудяваха,
пиеха много бира, псуваха,
биеха жените си;
безработните жени се чудеха
как да сготвят яйца,
защото храната внезапно свърши,
магазините – празни,
в къщите – хляб , картофи,
консерви боб,
консерви риба,
пържени яйца,
варени яйца, яйца на очи,
а в неделя – кюфтета.
чуждестранната преса тогава:
“България – бедстваща
африканска страна –
без ток, храна и лекарства!” –
и бяха прави.
докато се опитвахме да заспим
под скъсаното одеяло
гръмнаха банките
и си загубихме парите в
хиперинфлация –
потънаха като малки книжни лодки.
баща ми тогава загуби
бели пари за старини,
майка ми заболя неизлечимо,
аз – без работа, синът ми
замина да учи и печели $$$$$.
нощем гледах луната и мислех
за вечните Ягодови поляни…

сбогом!
“давай да се изнасяме, скъпи!”
сбогом от моята вехта черна шапка.
“къде? в Никъде Дзен Живот?”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.