Христина Лалева – Черен маркер

*
правя картина с теб
задрасквам я с черен маркер
и започвам отначало

този път с избодени очи

 

далеч съм
а всъщност съм
на пейката и те наблюдавам

 

за теб ще бъда
без бельо
без тяло
ще ме докосваш грубо
а аз ще вярвам
в чудеса

 

*
разкъсвам въображението си
ходя по водата
за да вляза
в твоя живот

 

*
тласкаш ме
към непорочност
вдишваш
цигарения дим
кашляш
не ти понася
чашата натурален сок
е неизпита
опорочена съм

 

*
движиш се в обратна посока
докосваш предмети
отдолу нагоре
всичко е наопаки
катериш нанадолнището
объркан си
това ли са звездите?

 

докосваш ме
с поглед на влюбено хлапе
в алкохолния отблясък
от кенче фалшива бира

 

*
научих се на тишина
на мълчание
научих се да минавам между капките
научих се на слепота
на нямост
мислех че те мразя
а сега го твърдя

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Красимира Кубадинова – Два сезона

Моряк

Ти си корабът на моята любов.
Шест месеца в океан от липси и сълзи – неизмеримо далечен,

сякаш зимата никога не свършва.
Шест месеца безумна любов – безкрайно лято.
Познавам само два сезона – с теб и без!

 

*
Ти знаеш моите силни страни,
аз твоите слаби места.

Защото ти си моята сила, а аз твоята слабост.

 

*
Глухонемият и сляпата се държат за ръце
сърце за сърце
без капка трагедия или съжаление
зад очила и жестове
тя е неговият глас
той нейните очи
за такова обожание говоря
не говоря, а само се усмихвам…
и двамата разбират

 

На търсещите (с) любов

оставям раните, които ми остави
който ги намери –
негов си

 

гръцки вечери

най-хубавият пръстен, който съм получавала –
безопасната игла от новата ти риза,
която се забива във врата ти,
но перфектно пасва на малкия пръст на ръката ми

 

*
Ставам малка
толкова малка
мъничка
колкото точка
побирам се в окото ти
в шепата
в съзнанието ти
ставам толкова мъничка
че в моето съзнание се побираш единствено Ти

 

*
Ще ти дам всичко да ми вземеш,
само за да имам, какво да поискам от теб по-късно,
само за да знам, че съм взела,
макар и себе си обратно.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Пламена Гиргинова – Мадоната от клек шопа на улица Раковски

*
Мадоната от клек шопа на ул.Раковски
рамкирана с опаковки от фъстъци, чипс, натриев глутамат
очаква тролей номер 9 и по точно шофьора му
да спре пред нея
както всеки ден, по два пъти на смяна
усмихва му се, когато вратата се отвори
казват си по нещо
най-често незначително,
но е достатъчно
като не свършващо погребение
като самолет, който пада, но никога не достига земята
като дете, което пита: Стигнахме ли?
като сърбеж от вътре,
от хиляди крака на пеперуди,
изтръпване, парене, болки в корема
предиупотребапрочететелистовката
преди дъжд мирише на
някой ще дойде

 

какво правят ескимосите в петък вечер

някои твърдят, че на северния полюс нямало петък вечер
след нея светли нощи, в които ескимосите не пият алкохол
и сокове от други зеленчуци
сервират суши и се замерят с пингвини
не могат да си тръгнат, не могат да напуснат ледените къщи
защото старите ще се обидят
не носят бански, а само чужди кожи
и всеки път когато им отида на гости
жените им са чисто голи,
а аз бях там, за да снимам един филм
после го излъчиха по телевизията
и на всички им стана ясно,
че ескимосите не убиват пингвини
не мразят негри
и си лягат студени
в петък вечер

(а на заден план се вижда група смели изследователи, които питат за посоката една ракета Томахоук)

 

придворно

дървото
в двора на Двореца
не се срамува
от кората си

 

наблюдаване траекторията на елементарните частици

измислих те
преди те нямаше,
не беше светла,
даже не живееше отсреща,
после баща ти не е гробар
и ти не си се целувала в катафалка за първи път.
не те е страх от кучета, подземия и автобуси
не знам, че харесваш лилави лалета, които сгъваш на четири и прибираш в чантата си –
най-неподходящото място за нощен хербарий
…..
поглъщаш светлината като отсъствие на цвят
оставаш мастилена
звезда родена в люпилня

 

твоето име

твоето име е най-дългата нощ в годината
твоето име ме чака на „нашата“ улица
разпуква изящните ъгли на неделна тъга

твоето име идва на гости с първите сутрешни мигли,
мирише по онзи начин, сещаш се, на чуждо тяло,
твоето име е град, който познавам, топъл асфалт,
мастило с притихнали дяволи

от твоето име пресъхва устата, като след дълго мълчание,
и няма напиване, няма забравяне

 

non c’è tempo

когато те няма слънчогледите наведени мижат,
вечността събирам в час
и безкрайността на длан полагам
по правата напред назад във времето обичам да гледам начина,
по който светлината ляга върху тялото от мрамор
и го избелва
като безсъние по пълнолуние
като щъркели през декември
до кост, до кост,
и мълчи градът,
мълчи и прозира сутринта,
а ти със стъпки се извиняваш на
плочките и тротоара
прибираш се по срички
само на време

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Ана Димиева – Виси над главата ми брадвата

*
чук
и сърп
и червено
колко много червено

(кръв по знамето?)

и пак пиша за нещо
на което
не съм била пряк свидетел
о, за колко много смърт
не съм и чула дори

и чувам като ехо

някакви опърпани учебници
и учители с мрачни лица
повтарят

„радвай се, че не си дете на цензурата“

 

*
удушена
надеждата
става на прах
и се посипва
върху кървавите
опити
на април
да бъде
септември
когато септември знае
че ще бъде
май

 

*
за теб ще си дам
и последния дъх
последния дъх
от въздуха на отчаянието
защото знам, че после
сърцето ти
през погледа ти
ще ме напои с покой
и може би ще мога пак
да се науча
да дишам

 

*
пресмятам всеки твой следващ ход
защото своите не мога
не ме бива никак
по математика
затова просто ще наблюдавам

 

*
мързелът
е изкуство
и тези които
не знаят какво е
не са живели истински
и един ден в живота си

 

*
насочвам зареден пистолет към слепоочията си
вместо куршуми – разочарование
огледалата криви да не харесам себе си
дори и когато кажеш че съм красива
зная че само ти единствен от всички
със само поглед ме четеш като книга
и зная че всеки мой образ и в снимка
дори от скръб тежък ти пак ще обичаш
но слушай лудница е в живота ми
в която никой няма усмирителни ризи
и лудница е в душата ми
в която можеш да срещнеш лед покрил огъня
и собствената ми сянка ме възпира от растеж
и всяка своя карта изигравам на сляпо
между вярно и грешно аз вечно лутам се
и първото все така скучно изглежда,
а пък второто все така силно изкушава
както в междучасие мисъл за бира
за бягане за криене от самата себе си
като малък плъх аз вра се по ъглите
и кой знае къде ли ще открия себе си

 

*
любовта
е пътят към нирваната
с удобните обувки на доверието
които едва докосват земята на хората

 

*
мозъкът ми казва да внимавам
все пак веднъж сърцето е попадало
и в студени ръце
но то май вече е хвърлило котва
и изобщо не ще да слуша мозъка
който все пак е съгласен
че на това момче кецовете му са яки
макар че са поизносени
защото думите му
винаги са по-нежни от залезите
които гледаме с него с ръцете
на единия около другия

 

*
любовта ни е нашата смърт
а домът в който сме свили гнездо – нашата болница
залъгваме се че бягаме от смъртта
като един друг се оперираме
със скалпела на прошката
но знаем много добре
че дори омразата си има
срок на годност

 

*
като мравка единствена
дъхът ти пълзи по кожата ми
като по филм
душите ни се вплитат
а после телата ни…
в 69 сънища
виждам подобни неща
и всеки път ми се иска
те да са реалност

 

*
виси над главата ми брадвата
на неизказаното признание
горчи ми като черно кафе в устата
но вече лежи съвестта ми в ковчег
шест фута под земята
желанието за свобода успя да ме докара
само до нашийник
добре че съм си сложила ключ на устните
и повече няма да позволя такова нещо

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Иван Такев – Разстреля любовта ни като Чаушеску

*
разстреля
любовта ни
като
Чаушеску
в двора
на военна база 0141
в гърдите ти
сега
усмивката ти
удавена
в солта
на дните
намира
смисъл
за живот
единствено
в лицето
посивяло
на Алеко Константинов

купуваш
щастие
в супени
лъжици

 

*
не мога
да обичам
нежно
затова
ще бъда
на праскова
костилката
заседнала
на изхода ти
сутрин
докато
опитваш
да ме
изсереш

и как
ръцете ми
на Арес
копието
да прегръщат
тялото ти
премаляло
от жажда
за любов
когато
в мен
е кланица
а месарите
винаги
остават
гладни

къдриците ти
едвам
докосващи
земята
разстлала си
като
проклятие
по черния
сатен
на спалнята
в душата ми
да гъделичкат
закачливо
топките
отекли
на сърцето
разкъсано
на хиляди
парчета

кога
последно
успя
да наредиш
кубът
на Рубик

полагаш
главата си
отпусната
на раменете ми
поели
тежестта
на времето
и чуваш
как прешлените
на съзнанието ми
пукат
като
сухи
съчки
хвърлени
в огъня
на мръсните ти
мисли

не мога
да обичам
нежно

нагъзи се
за да поемеш
любовта ми

едва ли
друга
ще може
да я понесе

 

*
до кости
изгаряш
същността ми
в сярната
среда
на покварената си
утроба
докато
кръвта
едва
забележимо
стича се
на тънка
струя
от носа ти
/носле
заради
което
всъщност
бих
изчукал
на Лукавия
децата/
тъй както
меда
с който
напои
изсъхналите
корени
на хлипащото
като
циганче
в гърдите ми

дузина
майки
погребала си
заедно
със синовете им
и днес
надвиснала
над мен
като
проклятие
ръка
протягаш
за да
изтръгнеш
стон
от пресипналото
гърло
на живота ми

воалът
на булчинската
рокля
която си
облякла
едва
прикрива
усмивката ти
иронична
с която
присмиваш се
на Господа
в лицето

свличаш
с поглед
умореното ми
тяло
пред олтара
нескопосано
попипваш
влажната си
путка
и прошепваш
тихо
в ухото ми:

– Гладен ли си?

 

ПОЕЗИЯ

сърцето
понесло
съдбата
на непълнолетна
курва
танцува
голо
по перилата
на круизен
кораб

мислите
стискат
спасителен
пояс
в потрошените си
ръце

тялото
гледа
безизразно
и чопли
семки
върху
страниците
с некролози
от утрешния
вестник

животът
е смърт

смъртта – право
на избор

 

мога
да нарежа
по детски
нежната си
кожа
на парчета
и да я
подхвърля
на кучетата
озверели
в сърцето ти

но трябва
да остана
цял
до края
за да
може
твоята
любов
да ме
убие

 

*
удуших
Агнеца
жертвен
в съня си

от гроба
душата му
въздигна се
и изви се
в куковича
песен
над
живота ми

Бог
протегна
десницата Си
за да
помилва
вълчата ми
глава

от сърцето ми
потече
мед

смъртта
никога
вече
не ще ни
разделя

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Димитра Канева – Родина

родина

събираме
елементарните частици прах
от надвисналата над копнежите ни
токсична неопитомена страст
и създаваме съзвездия
от префинени илюзии
небето на родените под звездите
не би могло да бъде
нашата светлина
в края на тунела

 

*
не ме е страх
нито от височини
нито от тъмното
нито от паяци
нито от змии
нито от педофили
нито от кръв
нито от огън
нито от студ
нито от унижение
нито от болка

страх ме е
когато
ги няма

 

*
престани да се линчуваш
с празни обещания
не разбираш ли
няма съдия
който да е невинен
няма осъден
който да е виновен
има само признание
но имаш ли смелост
да изречеш пред себе си
че те е страх
от голямата празнота
но че я желаеш
повече от всичко
не разбираш ли
всички сме едно
когато пропадаме

 

*
говоря твърде много
за да не видят хората
как ги изпивам
до дъно
искам да живея
чужд живот
не просто да предполагам
какво би било
а да съм някой друг
изцяло
с чужда кожа
чужди мисли
чужди чувства
чужди забавления
чужди отговорности
чужд шанс
за споделеност

 

януарски спомен

снегът
е бледата кожа на мъртвец
който танцува на устната ми
и отказва да бъде изречен
в пръстта

 

желание

всички мислят
че могат да ме имат
но и аз самата
се нямам
желая теб
но повече искам себе си
не защото съм по-интересна
а защото знам мислите си
но не знам откъде идват
ако твоите мисли са като моите
тогава ще те желая повече
от себе си
но ако можеш да ми кажеш откъде идват
ще избягам от желанието си
ти няма да си достатъчно сложен
за мен

 

*
когато животът ти
е развален грамофон
просто го строши
и запей фрагментите
фалшиво

 

*
в свят
на който
му харесва
да плува в отрова
труповете ще живеят
а душите
ще умират

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Мартин Костов – Дървото на живота

на брат ми

най-тъжната песен
е тази
когато мълчиш
и казваш с
поглед
повече

 

искам
езика ми
между краката ти
да те кара
да не искаш да
спирам
да те обичам
искам
сърцето ми
да облизва твоето
искам
да те чукам
да те имам
да те губя и
да ме имаш
завинаги

искам

 

в очите ти
са всички отсъствия
в които не искам да се губя
усещам аромата ти
и кожата
толкова топла
толкова нежна
толкова далечна
истинска
искам я
и когато затворя очи
по устните ми
съхне алкохола
пресъхвам
умирам и ожаднявам
желая те и
отпивам отново

 

сън

твоите ръце
са най-топлите
завивки

 

дървото на живота

обичам нежността ти
да се спуска по мен
и да стига с моята
под пъпа ти
където ръцете ни
се оплитат

 

13.02

очите ти са
жило
мед
надежда
сутрин рано
пускаш
езика си
по мен
размазваш
спомените по
кожата ми и
с безсилие
се завивам с тях

къде са думите
и любовта
къде си ти
къде е зимата
къде съм аз
къде сме ние
двамата
умираме
не раждаме
прераждаме се
с повече омраза
сълзи и
нежност
без теб
е бедност
в мен

 

*
изгревът-
в нищото
си проправя
път
все по към мен

 

*
Понякога алкохолът замества отсъствието ти.
Но не и мириса ти. Ръцете и погледа никой не може да замести. Настръхналата ми кожа от парещият ти по мен и оставящ остатъци от слюнка език. Съблечените ми вече дрехи, твоите също. И въздухът, с който деляхме всичко.
Понякога мисля и ми се иска да си с мен, но те няма. Няма те, нямало те е и няма да те има. А сълзите гаснат. Угасват попивайки до кост, минавайки през вените и кожата ми.
Сърцето се разкъсва. Сърцето умира, сърцето го боли. А теб шибаното ми сърце обича. Мен – твоето мрази.
Пълзиш в сънищата ми, не спираш и дишаш, живееш там. В мен. А аз, вечно млад и вечно сам и вечно мъртъв. В мен си – с теб съм.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Стефани Гончарова – На изток от образа ти

на изток от образа ти
утрото пада от върха на игла
по пода лази пеперуда
мия кожата с която докосвах
една твърде ярка тъмнина
(в началото беше само твоя)
времето изсъхва
разпръсва те по въздуха
и ме оставя да се чудя
кое е първо –
споменът
или желанието

 

светлината се усмихва и преминава към мъртвото

вече нямаме кожа но спомените ни настръхват
и интуитивно бързаме в паметта
преди да зашием света обратно в устата на мида
бяхме разбрали най-важното:
страхът е гумено блато гъмжащо от живот
преливаме от сънуване в сънуване
без да знаем кой ни спи
любовта е най-мощната единица смърт
и всеки се ражда от черното на нечий вик
преди да превърнем златото в гориво
и да счупим всичките прозорци на луната
болката беше разпръсната
като кариеси по костите на домашните ни любимци

мъртвото възкръсва и се събужда за светлината

в сянката която хвърля
ще направим град
(храчка на брега на последното начало)
вечността
изглежда така:
всички заедно
чакаме
да бъдем излекувани за да умрем

 

*
всичко в което имитирахме движение бе гладко
отсъствието на издатини и врязвания беше в постоянно падане
ако падането нямаше посока
(обръсната коса и сенки под очите – беше любов от пръв поглед)
„отдолу“ и „отгоре“ не съществуваха
нямаше мъгла
защото всичко беше вътрешно и твърде младо за да се покрие
нищо не беше покрито и нищо не виждахме
(звярът отвори устата си и вонящият му дъх ни привлече)
бяхме като фойерверки
светехме като звезди по пода и не знаехме
дали има празник който ни оправдава
(бащите ни си приличаха по това че ги мразехме)
огънят бе син като дълбоко дъно а водата имаше небе
не бяхме влажни нито люспести
без собствена телесна температура зъбите ни скърцаха
и така произвеждахме въздух
(намерихме се в най-неподходящия момент)
от всичко най-малко притежавахме себе си и нещо което да изгубим
(залогът – планина която съборихме над себе си)
бяхме минали от широкото към нищото
където двата края на страха се сблъскаха
и се формира вакуум който ни засмука
(влязох в стаята ти и единственият изход беше надолу)
трябва да е имало цветове по които са отскачали зениците ни
трябва да е имало паркове в косите на нощта
(когато не беше надрусана цитираше ницше)
утопия за живот след който – смърт
милостта да спреш да бъдеш този себе си
на когото тялото те е обрекло
(сиамският близнак на страстта е страданието)
тогава се срещнахме и се познахме по това
че твоят глад приличаше на моя
(устните ти капещи малини аз ги хващах)
изконсумирахме се като два събрани минуса
аритметика на „може би въпреки всичко“
(белези от стрии разпръснати като кинжали по бедрата ти)
по мекия ръб на неоправеното легло
се приземи сълза и потопи света ми
(най-близкото до двойка ставахме когато плачехме една пред друга)
с всяка следваща вечност
те забравям все по-ярко

 

*
за два дни
костите на зимата
се потопиха в зелено
като кръв от цвят
по улиците

тази стая
е повече небе
и по-малко топлина
оттук погледнато
винаги си същата
но друга

 

*
затвори прозорците
днес светът е щастлив
и агресивен
(обичам те толкова че бих те убила)
мога само да избирам
да скоча
или да потъна

 

*
някъде в бъдещето
е поставена бомба
устата ти
се разтяга като мускул
отворена пъпка на кактус
пот и страх
полепваме като ръжда
върху пирон забит във въздуха
и все повече
натежаваме от обич

 

*
оттам където надеждата е отишла
не можем да върнем дори сянката й
плащ върху дух
наметало за вятъра
свободата се разпада на капки
разкриваме света постепенно
далеч преди думите
виковете са сини
този стих е пясък
по надгробната плоча на смъртта

 

*
да ни видя весели
е като да се роди дъга
в купе на влак –
возим се
будни и отпуснати
по линията
но не и към точката
имам четири ръце
две от твоите са в белези
пушим през прозореца
и махаме в движение
не бягаме предали сме се
знаем че пътят
е само навън
но изтичаме като през дупка

 

пръстите ми
са органи на знанието
пулсират
като фенери които
са светили
цял ден
прекарвам ги през косата ти
и кървя

 

*
родила си се
със споменът за ледена епоха
имаш градина от огледала
и вместо цветя отглеждаш ножове
електрически крушки кристали
празни кутии разкъсани пакети
качваш се над нищото и висиш за дъха си
виждаш идеи зад предметите
рисуваш вкуса на отсъствието
знаеш че няма две еднакви нежности
че слънцето е бог на избледняваща империя
и всички скорости се сменят в снега
имитирайки живот

 

усмивката ти е лилава –
като мембрана
танцуваш
гола
на фотьойл от миди
харесваш ми все повече
и чувството
че си измислица
заглъхва като шум

 

*
ти си в някоя от хилядите пози
в които плуваш
в стаята си
и летиш
и плачеш
защото няма телефон
който не деформира гласа ми
слънцето е претопен метал
наровете побеляха
единственият робот на света
се учи да забравя

 

*
докосвам се до утрото ти
като сляпа дума
и успявам да видя
как сипваш мляко в ушите си
халюцинираш дракони
изписваш името си
наобратно по ръката ми
буркана който си напълнила със слюнката си
свети в тъмното
като палатка в река
колко стотин рани има
до завръщането към невинност
колко сърца
трябва да сменя
за да спра да идвам
в тази стая
в която неуспешно
отлагаме присъдите си

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Божидар Пангелов – Събота

***( между)

между
небето и земята
дъжд
и зло е

камъка да вдигнеш
и камък да оставиш
зло е
между
дъжд и
цвят

 

***/надежда/

О, утрините – със свежестта на птиците.
Това дете, което скачаше като на дама,
за да не настъпи сенките.
Цъфтежа на далечните бадеми,
рисунка на ръката …
И тези диви слънчогледи на тебе подарявам
( на дланите ми слиза вятърът).
Думи нищо не значещи като:
“ Стани, Лазаре!“

Господи! Подарявай надежди.

 

върба

приятелю
не вярвам в ръката
която държеше пироните
в очите от пясък
в големите думи
„Осанна !“
на лицето блести
капка роса – случайно
отронена от дългия
лист на върбата
отминава водата
но никога вярата
да Го позная
без твойта ръка
без мойта ръка
(за да не кажат
„разпни, разпни Го!“)

след деня на цветята

 

Четвъртък

Успокойте се.

Звярът е мъртъв.
Той никога не е живял
(освен в приказките
със щастлив край).
Сега е ред на трапезата.
Свършиха розите.
Остана бръшлянът
по статуите.
И едно вечно махало
напред,
назад.
Същото.
Страшно звънят на ръба
лъжиците,
ножовете,
чашите.
И се чува гласът,
който целува.
Но даже и римляните
няма да дойдат.
Няма да дойдат
дори и гробарите.

Целувката е достатъчна.
За кръст.

И Възкръсване.

 

Събота

аз няма да остана при мъжете,
които чакат, чакат но какво ли
и чуват гръмотевичния звън
на кухите си кости
и при жените няма да ме има
жените винаги са някъде навън
и търсят, търсят но какво ли
голо тяло да намерят
земята тук е ниска
прашна
камениста
земя почти от гвоздеи
и от проповеди
каква любов е тази
която трябва да се пипне
( мъжка , женска)
да се начупи на парченца
да се види
края

аз няма да остана при мъжете
и жените за да зная
когато
„се превърнат розата и огънят в едно”*

* – Т. С. Елиът

 

Нововъзкръсналите

Да, всичко тука се мени.
Отново се завърта колелото
изтръгващо с железни пръсти
от моето сърце димяща кръв.
Но Тебе няма да продам
за трийсет сребърника.
Не се променят мъртвите
и неродените,
не се променят – нововъзкръсналите!
Менящите се да ядат
прахта на дните, за да оцелеят.

След петъци Разпети,
зная,
Неделите възкръсват!

 

Воскресе

През пролетта неусетно настъпва
белият взрив.
И нощните камбани разлюляват
тишината.
Неугасим е този миг
на свещите в ръцете откровени.
Устните докосват се в словото
„Воскресе!“.
И светлината прави скока –
лесна и топла.
Светлината – дишането
на кожата на живота.
Светлината – до този миг
забавен ритъм
готов да спре…

Светлината – „Воскресе!“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Сашо Серафимов – Потъването на светлината

ПОТЪВАНЕТО НА СВЕТЛИНАТА

Ще пея докато гласът ми заглъхне в тръстиките
сред кафявия папур на жабите,
сред жълтите сламки на мравките, по които техния свят лъкатуши.

Ще чакам слънцето да ме огрява като следача на сцената –
само мен, тръстиката, жабата и сламката.
Защото приказката е безкрай
и войниците ще пресичат блатото,
ще потъват техните оръдия, заедно със звуците на живота.
Но те ще продължават.
Ще затъват чуждите пейзажи,
ще затъва светлината, от която е направен света.

А моята песен е като въжето на обесения.
Ще ме пренесе отвъд.

 

ВСЕКИ ДЕН СЪС НЕЩО СЕ СБОГУВАМЕ

На Иван СТАВРЕВ

тъй както се сбогува лятото
с блестящото си тяло по водата.

Сбогувам се със тази улица,
която вдъхновено крачи към морето
и днес е приютила мимоходом
момчето с пуканките, старецът с теглилката…
Сбогувам се с дърветата, които
като антена свързват улицата с други
и разговарят си по морза на листата –
къде и как ще пренощуват птиците.

Всеки ден със нещо се сбогуваме,
тъй както се сбогува светлината
с божествения си произход нощем.

Нима не помниш оная тиха вечер
на кея сред седефа на вълните –
приказвахме и бавно се сбогувахме
с баладите на Девня и с мечтите,
които там затрупахме с бетона.
Нима не помниш как виното
разтваряше вратата
на времето, погълнало внезапно
оня източен мъдрец – Фикри.
Как неговите чудеса накацаха
край печената риба и запяха
мелодията на земята.
а после се обесиха на фара.

Всеки ден със нещо се сбогуваме,
тъй както се сбогува самотата
с парещото тяло на съня.

Нима не помниш вечерята на кея
със печените миди върху камъка,
поляти със стиха на Наско Коев,
как бисерите светеха във тъмното
и как го чакахме да се завърне
от нощните си срещи с боговете,
а той надуваше тромпета на нощта
по-ясно да усетим тишината…

Всеки ден със нещо се сбогуваме,
тъй както се сбогува вятъра
погалвайки невидимо живота.

 

СИПВАЙКИ ПО МАЛКО ВРЕМЕ

На Валери Пощаров

Поело е нанякъде дървото,
перото си размахва
и с мастилото на вятъра рисува изгрева…

Хълмът задминава слънцето,
наметнат с дъждоносен облак,
върви по своя път невидим…

Поляната с безбройните крачета на тревата
едва-едва пълзи и шушне нещо на гората…

Придвижва се животът едновременно.

Единствено човекът се е спрял и гледа
как камъка минава покрай него –
премествайки на сянката петното.
Човекът има правила,
измислил си е вечности и крайности
и меси като Бог живота,
сипвайки по малко време
тук и там – за ориентири.

И всяка вещ превръща в огледало –
отново да се види, да се полюбува ,
дали защото мисли, че не съществува,
или защото се страхува,
че в другите неща ще се загуби.

 

ПРИТЧА

Срещнаха се като два камъка
Огрети от слънцето

Търкаляха се един до друг
Мълчаливо

Искаха да се слеят
Не знаеха как

Тогава
единият се зарони
И приготви постеля на другия
Камък

 

СЪНЯТ

Когато човек спи,
тялото разговаря с времето, с ветровете, с другите тела.
Сънят е балада.
Не будете човека.
Не посягайте с ръка към това,
което не можете да сътворите.

Том,
в езерото на съня,
тялото пие живот от цялата вселена…
И тържествува!

 

ЗВЪНЪТ НА ЖИВОТА

Две момчета и едно момиче.
Единият й предлага сърцето си,
другият – портфейла.

И двамата са искрени.

За единия времето е страдание,
за другия – пари.

А нощта е дълга.

Момичето
като език на камбана
докосва двамата
и се разнася звънът на живота.

 

ВРАТА

Нарисувах врата.
Отворих я
и влязох,
и видях,
че хората уреждат боксов мач
между добрия и лошия човек.

Оставаше последен рунд,
когато лошия се срина победен.

Зарадвах се.
Опитах да отворя…
Някой бе изтрил вратата.

 

СИМВОЛЪТ НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА

Ти, който обикаляш контейнерите за боклук,
събираш кашони, бутилки, железа;

ти, който обядваш с кучето на една трапеза
под звуците на аристократичния вятър;

ти, който се прибираш под балкона и под моста,
на завет в изоставена барака;

ти, който обитаваш един разнебитен свят –
непотребен и омразен;

ти, който виждаш в кражбата
пътя, истината и живота,
а в ножа – спасението…

Ти, братко,
пропътувал пеш няколко хилядолетия,
Ти си символът на цивилизацията.

 

УБИВАЙ ЗА ДОБРО

Във века,
в който мечтите стават за ядене –
леко прeпечени, сварени, на клечка,
продават ги евтино, раздават ги като презервативи,
лакират ги като украшения, произвеждат ги серийно…

във века,
в който мечтите не са пътните знаци на живота,
а потънали кораби, изгаснали звезди,
невидими като въздуха, плашещи като бурята,
изменчиви като политиците,
един човек сам си направи мечта.

Защото той беше господарят и слугата на този свят,
семето и проклятието му,
Бога и Безбожника…

Леко прехвърчаха божиите заповеди край прозореца му,
шумно минаваха парадните речи на политиците,
тържествено за правдата се обявяваха войните,
нажежено беше окото на верите – огън и меч в зениците му…

И той,
единствения човек на земята –
самотен, разплакан, отчаян,
със стотици богове над главата си питаше:
– Защо да убивам, да ограбвам, да лъжа, да руша?!

 

ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО НОСТРАДАМУС

Певците и за нас ще пеят песни,
че безименни сме били,
макар и с къщи, и с деца, и с чувства;
че виждали сме в падащия лист
смъртта,
която не можехме да обясним.
Певците!
Ако все пак някога ги има,
ще кажат, че сме тръгнали към свободата,
с тела сме защитавали родината
и още много героични стъпки
с песни на уста сме извървели,
докато всъщност,
поливайки пред къщата цветята
и галейки децата си усмихнати,
сме си издъхнали в последната война.

Певците ще възпеят победителя
/с чалма или с костюм и вратовръзка/,
как там от хълма на победата
/във бункера, сто метра под земята/
е взел освободителни решения,
когато ние сме кипели
в казана на земята
и сме миришели без памет, без помръдвали…
Нямало е даже лешояди!

 

ПЕСЕН ЗА КОТАРАКА,
КЛАДЕНЕЦА
И ДРУГИТЕ

Ако беше човек,
щеше да е в затвора
или щяха да му отлеят барелеф –
зависи от гледната точка.

Но той пресичаше мълниеносно дворищата.
Не признаваше оградите, вратите
и конституцията.
Крадеше, убиваше, мамеше, чукаше…
Беше гладен всеки ден.

 

ОТДАЛЕЧАВАНЕ

Отдалечаваме се от нещата.
Остава символът им непонятен
и все вървим към него.
С формула, с перо, с машина…
Да го разровим, да го обясним,

като че някога мъжът се е отделял от жената
и може със ръка да вземе
целувките и ласките
от себе си
и на друга да даде.

Отдалечаваме се.
Преградите от въздух, мислене и смърти
като лозници ни отделят от морето
и само трепкането на водата
в малката пролука ни напомня за безкрая,
в който сред порядъка световен
са къщата, прозореца, червеното мушкато,
ръката, която го полива,
и която
се е спускала в душите ни,
за да извади желание, неясна дума, плач
за нещо,
което после намираме подритнато на прага.

 

БЪЛГАРСКО ВРЕМЕ

Стихотворението отдавна се канеше да избяга
при варварите
но чак сега намери сгоден случай
да се върне в родината си.

То нямаше автор, нямаше идея, нямаше поанта,
дори не беше написано
и лесно се скри зад декорите на цивилизацията.

Скокна в Историята
и взе да човърка различни паметни дати.
681 – краят на народа и началото на държавата.
855 – просвещението на чиновниците.
1989 – похищението на Европа

Стихотворението можеше да събере
всичкото варварско време в една купчинка,
но от уважение към гражданите го остави разхвърляно – тук и там,
за да се ориентират хората в историята си.

 

ТАМ НЯКЪДЕ

Тази чаша от кафе ухае на червило,
а цигарата ми е последна.
Как да обясня жената, която усещам!
Лесно е да се каже, че е там някъде.
Ами ако там някъде не е най точното място,
ако там някъде е опит да бъда отклонен!
Не, нещата не са обвързани толкова тясно
и не се откриват с такава лекота.

Предпочитам, там някъде, да е предмет,
да го нося със себе си,
да отпивам от него.
Защото аз също съм там някъде,
зад дърветата, след дъжда,
или в еди-коя си година, седнал на пейката
с последната си цигара.

 

ПРИНОС КЪМ ХЕЛИОЦЕНТРИЧНАТА
СИСТЕМА НА КОПЕРНИК

Не се докосвам до никакви стихотворения
в последно време.
Да не би случайно да ме изпоцапат
с разните му там съвест, морал, истини
и други вкаменелости, които не стават за ядене.

Така уютно си живея в града на голямата мизерия,
че съм заприличал на прасенце,
което грухти, рови
И върти с опашката си целият свят около слънцето.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017