Разопаковани Климара, Етрофем, ампули Пурегон – подарявам. Осиновявам дете.
списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018
Роджър Уотърс в превод на Николай Фенерски
Временце
Нижат са моментите, дето ти затъпева от тех,
пилееш и фръгаш часовете си с широки пръсти,
мааш крачоле напреде-надзаде и са повръташ като пръдньъ у гащи по центъро на твоа си град
и чекаш нещо или па некой да ти даде акълец накъде да фанеш у тоа живот скапан.
Писнало ти а да та лъжат, затава си седиш дом си и дзепаш ка вали през джама.
Още си млад, живота е пред тебе и затава ти не дреме, че си губиш времето,
дорде един ден са огледаш и ти светне у кухата лейка, че са минале десетина годин, дагоеба
и никой ти не а обЯснил накъде да фанеш шущавата, пропущил си момента да побегнеш.
И затава после бегаш и бегаш, да фанеш баре малко от слънцето, преди да е залезло,
ма оно си избикаля, та да цъфне па зад гръбъ ти,
гледаш го, се си е същото относително, обаче ти си одрътел,
намалева ти лимита на броя вдишвания, ебаси, и си с един ден по-близо до мрекето.
Сека годин е все по-къса, временце пусто все ти не стига
и сите ти планове пропадат като мъда у садрани гащи,
Да си висиш у тихичко отчаяние си е Пустиняшкият начин на живот.
Дорде са уилиш, и си са озъбил, песентъ ти е изпета, кво повече да ти речем.
На село, дома си па и отново,
обичам да са завръщам, коги има как,
Коги се заврънем изстуден и кяфнал,
ми е кеф да си нагреем кокаяците край оджако.
А звънъ на черковната камбана ми припомня,
че при извора се пада на колене,
та да чуем по-добре онаа магия, дето сал тука ги има.
Превод у ефир по чуство: Н. Ф.
списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018
Гергана Добрева (Ша-Ша) – Към хоризонта
Няма край
Старата змия млада е била,
гонила в прахта мрак и светлина.
Който плаче тихо сменя кожа за крила
и солта с перата пада, пука се земята.
Вярвай, за да страдаш!
Падай, за да ставаш!
Пеем или плачем, и няма край… (2)
Старата върба млада е била,
галила с ръце своята река.
Тя къде отиват всички виждала сама,
как сълзи в небето слагат слънце и луна.
Вярвай, за да страдаш!
Падай, за да ставаш!
Пеем или плачем, и няма край… (2)
Старата жена млада е била,
кърмила сама син и дъщеря.
Там където плачат всички палела свещта
и на своята молитва кръстела ръка.
Вярвай, за да страдаш!
Падай, за да ставаш!
Пеем или плачем, и няма край… (2)
Спаси ме
Той носи вятър и градски шум,
кашони, птици, глас наум.
Той няма място сред прахта.
Той няма име пред смъртта.
Вземи ме! Той моли сам.
Спаси ме!
Тя носи снимка на две деца
и странен белег от любовта.
Тя няма спомени от своя свят,
но всеки ден го търси пак.
Вземи ме! Тя моли там.
Спаси ме!
Те идват голи от гърлен плач,
в ръце на глух и сляп палач.
Сгрешени кройки без имена –
парчета вестник, цвят мъгла.
Вземи ме! Те молят там.
Спаси ме!
Когато свърши Коледа
Когато свърши Коледа,
моля, приберете си гирляндите,
защото Господ ще умре за нас напролет.
Когато свърши Коледа,
моля, изгасете свещите,
защото огън ще държим от тях напролет.
Остава вятъра в градините
и вишните, побелили седмия ден.
Когато свърши Коледа,
моля, погребете клоните!
Сълзи ще плачат от върбите ни напролет.
Когато свърши Коледа,
моля не съдете грешните,
защото прошка ще поискаме напролет.
Остава вятъра в градините
и вишните побелили седмия ден.
Вятър и Мъгла
Нещо се пропуква в бялата стена.
Черни като вени жилки от тъга.
Шапката ме върна, избери врата.
Черна съм на прага, черен е страха.
Но каквото струва – скоро ще платя.
Себе си прегърнах, казах – бягай, луда жена!
Вятър и мъгла мога да платя,
но дори на смърт остава трън във всяка пета.
Ставай и не мрънкай! – каза моят кръст.
Корени изтръгвах сякаш вадех зъб.
И когато свърших всичко за мен – носех света.
Вятър и мъгла мога да платя,
но дори на смърт остава трън във всяка пета.
В камъка се спъвах с кървави крака.
Ниско се прегърбих, но ще продължа.
Лешоядът чака само за мен, да се уморя.
Вятър и мъгла мога да платя,
но дори на смърт остава трън във всяка пета.
Черепи летят
Имах само Проблеми.
Нямах ясна цел.
Няма вече дилеми –
купих си парцел.
Нямаше смисъл в Любовта,
която всички искат.
Всичко бе тъпо затова
и своя смях потисках…
Но днес косачи раздират и черепи летят…
Мързеливи Недели,
мрак в безлюден кът.
Ъндърграундът е в мене –
червеи гризат….
Имаше Болка и Тъга,
но вече нищо няма…
Нямам проблеми – затова
лежа и се разлагам
и косачи раздират и черепи, черепи летят…
Нямаше нужда от тъга,
защото смисъл няма…
Виж,колко е ведра утринта,
когато хич те няма…
И косачи раздират и черепи, летят…
И косачи раздират и черепи, черепи летят…
Пиротска
Пиротска е белият квартал,
черни печки въздуха е ял.
Там най-здрави са блондинките,
краката на калинките,
Пиротска – тепих на любовта.
Пиротска е белият квартал,
бела семка гълъбът е ял.
Там в парка шият се игличките,
линейки до количките,
Пиротска на вашите деца.
Оу, оу стой си дома! Нощем законът спира с полицейската
кола.
Пиротска е белият квартал, Хелоуийн на женския пазар.
Там най-черни са трамваите,
най-страшни са гуляите,
Пиротска прехапала кама.
Оу, оу стой си дома! Нощем законът спира с полицейската
Към хоризонта
Стените ни остават тук и по-добре ще са сами.
В прозорците блестят отвъд слънце и мечти.
Хладилника ни лъха студ, но сладоледът се топи.
Сърцата ни сънуват път, за сбогом махаме дори.
Eдна врата отваряме, да бягаме!
Шосето мърррка галено към хоризонта,
шосето мърррка галено към хоризонта.
Часовникът отмерва път и все напред, напред върви.
Секундите затягат кръг, а коридорът се стесни.
Кафето се излива в скок – във кафеварката гори.
И ето го на пода – хоп!, за сбогом маха й дори.
Eдна врата отваряме, да бягаме!
Шосето мърррка галено към хоризонта,
шосето мърррка галено към хоризонта.
списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018
Джим Морисън в превод на Александѫр Николов
Буден
Изтърси сънищата от косата си
Мое красиво дете сладко мое
Избери деня и
Избери знака на деня си
Божествеността на този ден
Първото нещо което виждаш
Обширен сияен плаж
В една студена скъпоценна луна
Голи двойки се състезават надолу по тихата й страна
И се смеем като меки луди деца
Самодоволни във вълнестите памучни мозъци на детството
Музиката и гласовете са навсякъде около нас
‘Избери’ тиха песен тананикат Древните
Времето дойде отново
‘Избери сега’ те пеят
Под луната
Близо до антично езеро
Влез отново в сладострастната гора
Влез в парливия сън
Ела с нас
Всичко е разделено и танцува
Затвор
Стените крещяха поезия зараза & секс
Вътрешен вой като луда машина –
Пусната в
Пещера от хлебарки
От гризачи
Компютърът
С лице към мъжете
Колажът на стената
Нещо за четене
Търговците (дилърите)
~~~
Аз съм водач в лабиринта
Ела & ме виж
В зеления хотел
Стая 32
Ще бъда там след 9:30 p.m.
Ще ти покажа момичето от гетото
Ще ти покажа горящия кладенец
Ще ти покажа странни хора
Обладани, звероподобни на
Ръба на еволюция
– Страхувай се от Властелините които са
скрити сред нас
~~~
Тръгвайки си от телефонната кабинка, аз бях
Ударен от полъх
Странност
Побъркана стара жено от провинцията
Ела да опееш убежищата
На града
Космати крака с/със разчесани язви
От какво блато или под кой камък
Изпълзя за да ни напомниш
Какво избираме
Да оставим зад себе си
Сила
Аз мога да накарам земята да спре по
Своята траектория. Аз накарах
Сините коли да си отидат
Аз мога да правя себе си невидим или малък
Мога да ставам огромен & да стигам
Най-далечните неща. Мога да променям
Естествения ход на природата
Мога да поставям себе си навсякъде в
Пространството или времето
Мога да призовавам мъртвите
Мога да възприемам събития от други светове
В най-дълбокото си вътрешно съзнание
& в съзнанията на другите.
Аз мога
Аз съм
~~~
На хората са им нужни Connectors
Писатели герои звезди
Лидери
Които дават форма на живота
Пясъчна лодка на детето гледаща
Слънцето
Пластмасови войници в миниатюрната
Кална война. Фортове
Гаражни Ракетни Кораби
Церемонии театър танци
Които да припомнят нуждата от Общност & памет
Вик да почиташ обединяваш
Преди всичко завръщане
Копнеж по семейството &
Спасителната магия на детството
~~~
Грандиозната магистрала
Е пренаселена
С/със
Любовици
&
Търсачи
&
Напускащи
Толкова
Нетърпеливи
Да
Задоволят
&
Забравят
Пустош
~~~
Сега е благословено
Останалото –
Спомнено
~~~
Един мъж събира листа към
Купчината в двора си една камара
& се подпира на греблото си &
Ги изгаря до основи.
Ароматът запълва гората
Децата спират & забелязват
Миризмата която ще се превърне
В носталгия до няколко години
~~~
Сирени
Вода
Дъжд & Гръмотевици
Реактивен самолет от базата
Гореща засуха насекомов плач
Жабите & щурците
Врати се отварят & затварят
Счупването на стъкло
Ефирният Парад
Случайност
Шумолене на коприна найлон
Навлажнявайки сухата трева
Огън
Камбани
Гърмяща змия подсвирвания кастанети
Косачка за трева
Човек с Благ Темперамент
Кънки & фургони
Велосипеди
~~~
Къде научи
За Сатаната – от една книга
За Любовта? – от една кутия
~~~
Нощ на греха (Падението)
1-ви секс чувствово че вече си
Правил същото това движение преди
О Не не отново
~~~
Между детството юношеството
Пубертета
& мъжествеността (зрелостта) трябва
Да има ясни граници чертани с/със
Тестове смърти подвизи обреди
Истории песни & преценки
~~~
Мъже които се качват на кораби
За да избягат от греха & градските тресавища
Гледат плацентата на вечерни звезди
От палубата, легнали по гръб
& пресичат Екватора
& извършват ритуали за да изровят мъртвите
Опасни инициации
Да маркират прехода към нов статус
Да се почувстват на ръба на едно заклинание
Обред за преход
Да чакат или поискат мъжествеността
Просветлението в пистолет
Да убият детството невинността
За един миг
списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018
Чарлз Буковски – Сурова любов
Ние сме Динозаврия
такива сме ние
родени в нея –
с усмихнати боядисани с тебешир лица
под смеха на Господарката Смърт
през есента на аварийни асансьори
в гниещи политически миражи
в нея, когато чиновник в супермаркета има университетска диплома,
а тлъстата риба поглъща тлъсто парче
докато слънцето е във фазата на затъмнение.
Ние всички
сме родени такива
родени в нея –
в нарочно безумна война
в пустотата на разбити фабрични прозорци и сгради,
в тъмнината на барове, където вече никой друг не води разговор
и в битка, обикновено приключваща с пронизване и стрелба.
родени в нея
в болниците, толкова скъпи, че е по-евтино да ритнеш камбаната,
с адвокати, одиращи по десет кожи, че е по-евтино да се признаеш за виновен
в страна, където затворите са пълни, а лудниците – затворени
в тази, в която масите издигат безумци и ги превръщат в богати герои.
родени в тази,
цял живот прекосявайки през нея,
от нея умиращи
онемели от нея,
кастрирани,
осакатени,
лишени от наследството си
заради нея.
опиянени от тази,
използвани от нея,
да пикая на тази,
болни и озлобени от нея,
която ни направи
безчовечни
и жестоки твари.
закоравяват нашите сърца,
и пръстите ни държат за гърлото,
пистолет
нож
бомба
пръстите са прострени към безответния Бог,
пръстите търсят бутилка
таблетка
прах.
ние сме родени в тази нещастна умъртвяваща безизходица
с правителство, 60-години не намиращо изход от дълговете
скоро няма да имат с какво да плащат лихви на кредиторите;
банките са пламнали в ясен огън,
парите ще бъдат парчета хартия,
може би открито и безнаказано ще убиват по улиците,
където правото ще бъде на въоръжени банди.
земята ще опустее без полза,
безсмислено ще стане търсенето на храна,
много страни ще се обръщат към спасителната ядрена енергия,
безкрайни експлозии ще разтърсват нещастната земя
облъчени роботи-хората ще ловуват един за друг,
но богатите ще гледат на събитията от космически станции.
Дантевият ад в сравнение с това ще изглежда като детска площадка.
слънцето ще бъде невидимо, на земята ще царува нощ
дърветата ще умират
ще погинат храсти и посеви
облъченият от радиация човек ще яде плътта на облъчен човек
океанът също ще бъде отровен,
ще загинат езера и реки,
новото злато ще бъде дъждовната вода.
черен вятър ще разнася над земята мирис на гнилост,
малкото щастливци, които ще оцелеят, ще бъдат подложени на
нова ужасна болест, а богатите в космическите станции
ще загинат, защото никой няма вече да ги снабдява,
това е естествения ход на общото гниене,
но от това ще се роди
възхитителна, нечувана тишина
и слънцето ще продължава да се крие
в очакване на нова глава.
Затруднено дишане
малките неприятности
действащи
на нервите
прииждат
една
след друга:
случайности,
глупави и гадни,
абсолютно
абсурдни
без смисъл,
досадни случаи
ежедневни
постоянни
и един куп други
несъвършенства
безпокоящи ни
малки неща.
всички тези
неизбежни
малки загуби,
непрекъснати
трохи поражения
трохи тъга
безпроблемно
тровят мига
ден след ден
година след година –
докато накрая
започнеш да се молиш
и да мечтаеш
за по-значима
по-тежка
съдба
и общо взето
разбирам
причините
защо
хората
скачат
от мостовете.
сигурно съм почти готов
да разбера и тези
които се въоръжават до зъби
и стрелят в упор
по своите приятели
и по съвсем невинните
минувачи.
не че напълно
им съчувствам –
аз осъждам
непристойното им поведение,
но мога да разбера
абсолютната
непоносимата,
несъмнената,
непоклатима
сила
на нещастието
им.
ако опитът
за нормален живот
на всеки от нас
жестоко, чудовищно
се разбива на прах –
аз съм убеден
че всички ние
сме поравно виновни
за всички престъпления
в света. невинни
сред нас
няма.
и ако даже Ад
не съществува –
хората които
хладно осъждат
тези нещастия
за всички нас
ще построят
Адът.
Разпятие
Сега ние трябва да избираме много внимателно
любовниците си, храната си, водата,
да можехме въздуха си да видим.
Внимание в днешното време!
Нашите политици подбират варианти за унищожение
с разхвърляни из целия свят бомби –
малко късничко, обаче, – защото ако един глупак
неизвестно къде
натисне копчето…
Ние уплашено се притискаме един в друг
търсим пътя за завръщане
в безопасността на утробата.
Но истината е, че сме натворили много, лудниците
отдавна са пренаселени и лудостта
е изтекла по нашите собствени улици.
След като нашите лидери говориха интелигентно –
сега говорят неясно
прекъсват се, продължават, търсят нелепо
порочните, фалшивите, безумните лозунги,
за да могат речите им истински да зазвучат.
Това е цената, която плащаме: обратно
връщане няма, а напред няма път, ние
безпомощно сме приковани с пирони
към света,
който сами създадохме.
И какво от това?
Вече не съвсем млад, но все още
неизвестен писател,
един млад мъж, седнал на дивана ми,
ме запита:
„Какво мислите за това, че Хъксли живее
там на върха на Холивудските хълмове, а вие –
тук в ниското? “
„Нищо, не мисля за това“ – казах аз.
„В какъв смисъл?“ – каза той.
„Искам да кажа – не мисля, че това има
отношение към каквото и да било. “
Сега младият мъж, който ми зададе този въпрос,
живее на върха на хълмовете,
а аз – все още тук.
И все още не мисля,
че това има
отношение към каквото и да било.
към писането на книги – още по-малко.
но хората все още задават
глупави въпроси.
наистина ли
още питат?
Мисли, които ми се явяват докато ям сандвич
ние искаме от нашите лидери да притежават
незаменим тънък чар с ясната мъдрост
на добрата репутация –
но не и лудост, най-малко –
пълна лудост.
може би енергията просто изчезна от света,
може би не само е отровен въздуха, отровен е и нашия мозък,
може би човешкият дух се разрежда в слаб
разтвор.
къде е предишният Аз?
в края на краищата, сега всеки
който е повече или по-малко, в точното време и на точното място,
практически сто процента
ще бъде обявен за новия лидер-герой!
все по-трудно и по-трудно е – не, по дяволите, това е вече невъзможно –
да се насладим и възхитим на тези, които днес
са смятани за големи.
всеки от тях е подозрителен
на всеки не достига
Благородство,
Оригиналност,
Честност,
Интелект,
и най-важното и най-необходимото:
Обикновено Добро Сърце.
само кости в кости отново
избеляващи на слънце.
казват, нищо не е изгубено?
може би е така.
а може би
всичко е загубено.
Сурова любов
малко тъмно момиче с
добри очи
когато дойде време да се
използва нож
аз няма да трепна и
няма да те обвинявам ,
както си карам автомобила сам по брега
докоснат от дланите на вълна,
грозните тежки длани,
като живият няма да пристигна
като мъртвият няма да напусна
аз няма да те обвинявам,
вместо това
ще помня целувките
нашите устни слепени с любов
и как ти ми даде
всичко, което трябваше
и как
ти предложих остатъка от
себе си,
и ще си спомням малката стая
усещането за теб
светлината в прозореца
твоите записи
твоите книги
сутрин кафето
нашите обеди нашите нощи
телата ни изтичащи едно в друго
сънят
мъничките течащи потоци
внезапно и завинаги
кракът ти преплетен в крака ми
ръката ти в моята
твоята усмивка и топлината ти,
която ме накара да се смея
отново.
малко тъмно момиче с добри очи
не трябва
нож.
ножът е мина
и аз няма да го използвам
все още.
Превод от английски Илеана Стоянова
списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018
Христина Василева – Изпращане
Horror vacui
Къдрите ти, момче,
Са засмукани от тази вихрушка,
Разразила се в небето над теб,
Но ожулените ти колене не трепват, топката здраво притискат
Прашен е пътят, далече се вие –
Диплите на света Тереза привличат те –
Гънките на материите и душите…
Ще пристъпят очуканите колене, ще приклекнат в мраморния полумрак на капелата на
Santa Maria della Vittoria
Изподраните ръце ще потърсят хладното й каменно стъпало
Изящно, нежно, успокояващо
Къдриците ти светят от
Златото на приближаващия дълго залез
Чао Дево,
Чао Христе,
Пак ще се видим следващия четвъртък,
Пак ще разцъфнат белите лилии и ще нахлуе средиземноморският бриз през искрящия мрамор, рехаво ще затрепти далечният син хоризонт и ще пусне светлината през колоните;
Мантията ти ще се раздвижи от нежния полъх и ще се разтвори отново онова звездно небе на Джото в капела degli Scrovegni
и
твоето
голо тъничко тяло, Исусе, свито стъпил в реката –
беззащитно, рахитично,
леко приведен, б ез страх и поза,
свободен, открит, прозрачен –
там горе вдясно над олтара, в ъгъла, толкова тъмен,
крил те десетки години от мен,
ще застане пак като бяло платно, всъщност щит, и
няма да се уплаша да стъпя до теб в ледените зелени води на онази далечна река, дълбока,
нежна, защото
все по-слабо ще усещам пронизващите тръпки на острата влага наоколо, усойното сенчесто място, режещия вятър, бръснещото течение,
нищетата на това тук – все същата, дотам докъдето
владее болката тялото
и времето – душата
и не се разтворят угризенията, упреците и вините и
оттам заухаят белите ти лилии, Богородице,
не се оттекат немощите и
оттам грейнат звездите ти, Джото,
не се изтощят невъзможностите и
оттам духне просторът на морето ти,
Мили Исусе,
Мила Мария
16.02.2018
Rondo Spezzato
В началото бе песента на птиците
старите коренища бяха погалени
сухите землища подпалени
празните корита прекопани
напъпилите венчелистчета прекършени
Кукувицата напролет би камбаната
и взриви стихиите познати и непознати
небесната твърд се отдели от водата
заревото от тъмнината
проехтя
и Бог видя че това е добро
страхът от смъртта на песента се роди
но това никого не смути
накрая Ablösung im Sommer притихна и
при смяната на лятната стража летата пренареди
пренаписа писмата
прехвърли бариерите
преломи вратите
преобърна смислите
предизвика вълнение най-сетне
безсънни зори безпокойство роди но и упование
проблесна простор
провидя се виделината
песента се разстла
разрастна се светлината
Кукувицата наесен изкука в сънищата на дълбоките тъмни гори
чекръкът на Гретхен проскърца и колелото затрополи
бавно се завъртя и заби затупка сърцето й
ту яростно ту горестно в очакване
забързваше и забавяше ритъма
милваше малките камъчета по пътя
прескачаше и подхващаше
тръгваше и се връщаше
криволичеше подушваше
опитваше плезеше се облизваше
посръбваше дъвчеше отминаваше и заобикаляше
спъваше се в препятствията наоколо удряше се я в мускулче я в жила падаше ставаше и пак продължаваше
мушкаше се през костите, дюдюкаше свиреше лаеше
шумно се смееше подрусваше се
увиваше танцуваше люлееше се
лелееше
пееше
въртеше се колелото
носеше колебанието и преодоляването му а с него помрачението и рязкото просветление
появиха се слабост и сила в едно
сладост и горчивина суша и вода лед и лава ураган и тишина
влачещ камъни и пясък буци отломки от цъфнали клони изпочупени стъкла
водовъртеж от кал замайване
стени от тиня затънали потулени порутени
един след друг трак-трака-трак
Sein Händedruck, und Ah! Sein Kuss!
Чекръкът се разчупи
Кукувицата се завъртя
В началото бе песента.
20.02.2018
Изпращане
Времето беше хубаво
Слънчев денят
Минаваха отрядите
Мъже, жени, със раници и
Камуфлажни облекла
Първи тръгна мъжът ми с една група
После предадох малката на следващия отряд,
Млада жена ми извика през рамо, да не се безпокоя –
ще се погрижи за нея
После закрачих в колоната и на моята група
Мислех си как да го предупредя да не се връща,
Защото всички бяхме вече заминали
Неколцината приятели останаха
Отзад на тротоара да чакат
техните отряди
Мирно беше времето
Нямаше война
Птичките пееха в короните на дърветата
Слънчев денят
списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018
Пламен Пенев – Молитва ХІ Из „Просителни големи ектении“
((ОРНАМЕНТ))
„Малко ще остане Ришарде наистина съвсем малко
от поезията на този безумен век
с положителност Рилке Елиът
и неколцина още шамани владеещи тайната
на заклинанието…
а речта е подобна на пясъка…
твърде лесно повярвахме че красотата не спасява
а води лекомислените от сън в сън на смърт…
какви сили трябват та напук на съдбата
присъдите на историята човешката подлост
в леса на предателството да шептиш – тиха нощ…
затова ти изпращам
посреднощ поклона на моята сянка”
Зб. Херберт, До Ришард Криницки – писмо
/Молитва ХІ Из Просителни големи ектении/
Не помръдваме стоим с безброй парализи и тъй жестоки
задавен в горест без надежда
този век по-безславен от предишния
за после не можем да помислим –
Пуснати по улици пълчища стенещи безчестия
хорските души в пустини безброден дебнещ мрак
стада безславна оживотнена смърт
от горест засипано лицето на планетата –
Горящи факли континенти ангели издигнати бленувано из светлината
не спрели тъжно полет очи с покоя потопени в някоя земя
Народи мечтаещи под мрак и безнадеждност задъханата мъка
не ще я изречеш несретна сянка словото без храм светът душата
умножената тълпа безнаситни нечовеци слепеят с последните
и първи техни убежища сълзите братска кръв неразпознати
божието богу демонът не спи поглъща
В езера от смърт погасналата светлина грозен здрач
водачи и другата тиня гнусни сламени кукли подчовеци с власт и пари
в безпросветен страх ничии сред рояци демони птици светлика разсеяли
железни идеи мрачни птици с антихриста облечени
жънат животи поглъщат години
сърца божи съдби –
Всичко вече за тъгата е написано
мъката в отворените памети и рани е изпита
не ще повторим кървавите хапки минали
на прага нови глутници от гибели в очите ни се вглеждат
Несретната душа зачела бездомните пламтящи страници
на този век по-безславен от предишния
Где са звездните надежди погледът из мрак и бездна
птицата родена за безкрая далечна не забравена
/История/
списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018
Petra – Размекнати часовници
* * *
Чашата се счупи.
Разпиляха се парчета –
остри,
назъбени.
Безкомпромисни въпроси.
Двубой
Мрак,
огъващ се пълзи;
всеки миг различен,
хиляди лица оформя…
Светлината –
лепкава и сляпа –
своя път опипва.
Приближава.
Плътно мрака тя обхваща.
Оковава го в единствен образ…
И настава ден.
Отново…
Начало
Безвремие,
първичен мрак,
зародиша обгърнал.
Движение.
Размекнатото огледало на
морето се огъва, под
ударите натежали от копнеж.
Размекнати часовници
отмерват времето със
тежки,
мазни
капки, които
сливат се с морето.
Сонарни удари гравират
върху тях
Делфини –
водата ги оформя.
Отново
и
Отново…
Делфините ме гледат –
в очите им
се отразяват
моите очи…
списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018
Мая Джамбазова – Кюфтета
Nocturnal
Притихвам в мрака
Мрачно син фон
Като кадифе
Сиви сенки
Сама в стаята
Навън е нощ
Отделена съм от света
със стени и прозорци
Дърветата си говорят
със звук от листа
раздвижени от вятъра
Котките молят за храна
Мяукат, плачат от глад
Притихвам
Есен е и светът заспива
За да се събуди отново след няколко месеца
И аз ще заспя
Искам да се събудя
От кошмара на живота си
Искам отново пролет
Живот
Детски мечти и цвят
Преживявания на 100%
Пълнокръвни
Ще си нарисувам образи
Ще си измайсторя живот
Както природата майстори април
Ще разцъфне пролетта в живота ми
Да заспя и да се събудя…
Мебел
Харесах си мебели от каталог
Хубаво здраво ПДЧ
Толкова яко, че да издържи книгите ми
И душата в тях
Мебелите ще крепят мечтите ми
Ще украсят ежедневието ми
Светло и тъмно се преплита в тях
Талант и страст
Сърце и ритъм
Органайзер на вещи
Секция за стил на живот
Журнал с красивите моменти от живота ми
Едно обикновено ПДЧ
Парче дървесен материал
А толкова много обич в него
Сърцето ми стана на дърво
С шарки по него
С ПВЦ кант
Болтове, които да крепят старото и новото в битието ми
Дреха за книги
Имам си дреха за книги
От плат
Шарена
Със слонове по нея
Слоновете играят на топка
Летят
Плуват
Общуват
Говорят и мълчат
Те имат свой живот
Оживяват с всеки прочит на книгата,
приютена между парчетата плат
И биват потопени в художествената реалност
Книгите са слонове
Мъдри
Ние сме стъпили на тях,
като балансьори в цирка
Оцеляваме благодарение на познанието
Без шарените слонове на науката и мечтите,
няма бъдеще
Без бъдеще няма живот
Без живот няма хора
Без хора няма свят
Затворен кръг
Ще се крепя на моите слонове
Хипопотам
Навсякъде е хипопотам
Обграден от хора
Единственият хипопотам в обществото
Чист като животно
Незлоблив
Но с ум на човек
Мени си цвета,
според настроението
Ако е ръждив или червен
да не си на среща му
Но обикновено е сив
Като сивотата на дните от живота ни
Кога ще има повече цвят
Защо трябва да потъваме в унинието на днешния ден
Неразумен избор
Преобърнат живот
Грешка
Грешката на обществото
Кюфтета
Балканска радост
Добре приготвено месо
Каймата е смляна
Червено хубаво месо
Червен лук
Черен пипер
Сол…
Всичко необходимо
С цялата си любов ти забърквам кюфтета
За мама
За онази, която ме е отгледала
Влагам късче от сърцето си в тях
И една сълза – за пропуснатите мигове
Меся ги с доза щастие по пръстите
Сипвам щипка мечти за заедност
Ако знаеш, колко те обичам
Пържа ги в зехтин
Поемат дъха на студенопресовата маслина
Ти студенопресова душата ми със своята лудост
Но аз ти прощавам
Хапни кюфтета
Препечено месо,
купено с парите ми,
приготвено с обичта ми
Уютна къща и дъх на готвено
Чакам те да се прибереш
Може би ще се зарадваш
списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018
Здравка Шейретова – От зимното слънцестоене до днес
Очите на вярата
изглеждат
точно като онова момиче
което всеки ден зад ъгъла
протяга и двете си ръце
за милостиня
но хората вече нямат очи за виждане
в тях живее самодоволството
и ръце нямат за ръкостискане
заети да разопаковат измамното си щастие
и крака нямат, с които по Пътя да вървят
обувките на безразличието са тежки
и те не намират пътя към онова момиче
което вече има само една ръка
протегната за милостиня
защото в другата държи сърцето си
и много иска на нас да го дари.
***
На Иглика Дионисиева
Времето е всичко онова,
за което можеш да си спомниш
опитомиш или представиш
като философско понятие
физическо измерение
и пространство,
в което попадат или се
губят твоите желания:
да го опаковаш в кутийка за пръстен
и подариш на най-красивия миг
да го завържеш на брега на Индийския океан
и да го храниш само с пясък и слънце
Времето е всичко онова, което искаш
да спре дъха ти
или да убие скуката,
да можеш да го разтеглиш
като ластик,
който не можеш да прескочиш
или като дъвка,
която става и за балончета,
когато слагаш езика си в средата й,
но тогава винаги идва края.
Пук!
От зимното слънцестоене до днес
Земята направи много обиколки
нашите крачки също се ускориха
само пътят ми към теб се смали
заприлича на точица
която понякога
в звезда се превръща
и докато пада
изгаря
за да сбъдне нечие желание.
списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018