Етикет: New social poetry

 

The Beatles – Strawberry fields forever (1967)

“няма достатъчно пари днес, скъпи,
защото ни хвана бавният Отлив.”
родил си се и си живял като риба,
а остаряваш като рак.
големи мозъци на бийт-поколението
умряха
или се влачат пияни, гладни и голи.

ние бяхме децата на Ягодовите поляни,
израснахме с Джон Ленън, Мик Джагър
и Джим Морисън (велики китари!);
с каменни сърца
и с жълти подводници;
четяхме Джак Керуак и безплътна поезия,
която не казва нищо, само отваря врати;
всички бяхме еднакво добре облечени,
а когато бивахме много тъжни
отивахме на Ягодовите поляни
където няма нищо реално.
ние преживяхме очарованието на злото
и днес нищо не може да ни уплаши –
слепи улици, настръхнал облак, вампирясали песове, бедност –
просто картина от пейзажа.

ние, пак ние съборихме Стената,
пихме шампанско
от черепа на червения генерал,
пяхме с Пинк Флойд, заляхме
с Матиссово синьо знаме
площадите, улиците,
катедралите, надеждите.
ние съборихме Стената
без да подозираме че тя е невидима,
че тя е в болните, в хитрите мозъци,
в плешивите мозъци и брадясалите стаи –
стената на ужаса и бедността.
ние бяхме така пияни
от духовни опиуми, спирт,
секс и мечтание,
че дори не чувахме пророчествата:
“Пазете хляба, глад иде!”
предвидливите и младите тогава
скачаха в Новия свят,
а ние останахме тук
макар и с предчувствие
за Никъде Дзен Живот,
ние медитирахме
върху собствените си
илюзии.

тогава започна големият Отлив.
Матиссово сините вълни се отдръпнаха,
оставиха самотните площади
като боклукчийски кофи
със скимтящите шепоти и факти,
а България – кит, захвърлен
в тинята на кризите.
живеехме опипом като мишки в дупка,
свещите свършваха,
дъждът клокочеше в капчуците, но
крановете на чешмите пееха
заупокойна;
младите жени не можеха
да изкъпят бебетата,
застаряващите ставаха
по-сухи и по-стари;
безработните мъже брадясваха,
полудяваха,
пиеха много бира, псуваха,
биеха жените си;
безработните жени се чудеха
как да сготвят яйца,
защото храната внезапно свърши,
магазините – празни,
в къщите – хляб , картофи,
консерви боб,
консерви риба,
пържени яйца,
варени яйца, яйца на очи,
а в неделя – кюфтета.
чуждестранната преса тогава:
“България – бедстваща
африканска страна –
без ток, храна и лекарства!” –
и бяха прави.
докато се опитвахме да заспим
под скъсаното одеяло
гръмнаха банките
и си загубихме парите в
хиперинфлация –
потънаха като малки книжни лодки.
баща ми тогава загуби
бели пари за старини,
майка ми заболя неизлечимо,
аз – без работа, синът ми
замина да учи и печели $$$$$.
нощем гледах луната и мислех
за вечните Ягодови поляни…

сбогом!
“давай да се изнасяме, скъпи!”
сбогом от моята вехта черна шапка.
“къде? в Никъде Дзен Живот?”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

 

Минало свършено

Сега, когато никого не чакам
спокойствието бавно ме надвива.
Отдавна съм забравила да плача,
макар че и с усмивка не заспивам.
И някак си, забравила за времето
обърквам дните, датите… Живея
в сегашно време, примирено земна.
Кога ли пак да литна ще посмея?
Със спомен за любов нощта е пълна.
А споменът дали е безнадеждност?
Когато със сърце докосна дъното
ти, спомен за живот, убий ме нежно.

 

Безпощадно

Тъмна и студена е каторгата,
където съм обречена
да доразчепквам преждата на дните си.
Каторгата
където липсата е
най-реалното присъствие…
Ще бъда ли отново с теб отвъд?
Ще бъде ли помилване смъртта,
от нечовешката присъда –
да те няма?
Виновна съм,
че дръзнах да обичам!
Откъснах плод от забранената градина
и с теб го разделих.
Така се сляхме!
И щастието беше непростимо,
и светлината, бликаща отвътре,
бе непростима,
защото се опълчихме на чернотата,
обсебила околното пространство.
Разбирам, няма шансове за бягство.
Но нека съм осъдена до вечност!!!
Не се разкайвам… Бях благословена
със споделение и вливане във тайнството!
За болката нестихваща – благодаря!

 

Защото те няма

Този празник в кръвта…
Наречен с твоето име.
Толкова истински,
толкова нереален…
Защото е започнал
парадът на вдовиците отдавна.
Сега го чувам
да минава под прозореца
и трябва да заспя,
за да не се прелея в него.
Отдалечавам се,
а все по-близо е до писъка на времето
във оня безвъзвратен миг
на сбогом.
По утрешната улица ще продължи
парадът на вдовиците
и аз ще бъда с тях.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

 

Даоистки камък съм аз от езерото Тайлу
Лежах си неподвижно обтекаем в залива Сяо-Ся
Водата и природата оформяха моята автентичност
в течение на непонятни за съзнанието години
Един ден живописецът Сун Ми Фу ме откри
Познаващото му око видя неимоверната ми стойност
най-безценен дар за Императорските градини
където днес мисля живота и времето
оформили са моите неповторими контури
огладили са моите остри ръбци
хармонично завихряйки потоците си около мен
Отразявам невиждани пейзажи и образи
неизмисляни от въображение
изкристализирали от същността ми
Но очите видяли уникалната ценност са отдавна затворени
Псевдо-страстни псевдо-поклонници се нижат покрай
без да оставят и най-нищожна следа
Неподвижно е времето ми
и пространството ми –
деца играещи в потока Дао

 

Узрели думи в Райската градина събира Ева
Естествено невинна е в глада си
и като дете с храната заиграва се
Не с прелести и не със ябълка Адам почерпва –
в играта с думи партньорство му предлага
Но гъвкава, сетивна, любопитна
плодът доскоро таен непознат
тя по-умело сбира, комбинира
опитва със небцето си чувствително и нюансира
всеки плод на вкус различен и на вид е
С безкрайни комбинации и вариации
събужда неговия апетит за творчество
Човешкото небце е уникално казват, както и езика
вкусът на всичко е за всекиго различен
Веднъж опитал думите езикът
непрестанно гладен е да ги мълви
а пък умът ни да ги сбира и реди.

 

Ограничената безкрайност на мисълта ми
недостатъчна е за чувството
Свръхразделителната ми способност
е професионално изкривяване
на пространството
приписвам вината
за черните дупки
в ръцете Христови на кръста
разклонения
напъпили върховете на пръстите му.

 

С велурени весла греба безбрежност
разбърквам въздушния океан
облаци-ледници от издишани думи
Най-хубавото на безбрежието е абсолютната тишина
вдъхвайки я се напивам
от въздигналите се мисли човешки
Изтръгвам иглата впита в мозъка ми
за да зашия двете полукълба на един
да събера раздърпаните краища на друг
И тук ли трябва да се грижа
с весла да ги подреждам.

Не, искам просто слънцето бумтящо
да ги изпари до капка
и да се гмурна
в чистия ефир да се разтворя
освободена от безпаметност за бъдеще.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

 

В полета на чайника няма сакралност
Сакра-щенията са безпочвени
Тоест по синтез – нематериални
Няма ги и нямат тежест!
Защо чайниците,
Изливащи се в съвремието
Своевременно
Не тежат на местата си

 

Майката на римата е жертва
Съвремието е изнасилвач
Еякулираме бели стихове
Деца на бели прахове
Безжичен интернет полагаме
В гроб на аналогов телефон
Новият ми човек
Е призван и с мисия

 

Следи с очи
Пелтечи поета поемите си
Не е със себе си
Защото иска да е неин
Готов да стане притежание
Приживе да преживее
Привидна
Крива
Сляпата съдба на глухарчето
Пелтечи поета поемите си

 

Спазмите са парче мускулна тъкан
Не са причина да бъдеш
Бъдещето отчаяно иска такава
Сюблимацията на акта на чукане
И безхаберната безкапутност
Не са извинение
Не са продължение
Това е произвол на атоми
Във среда гостоприемна
За чаена лъжичка сперма

 

Дарете от тока си, хора
За просяците на уай фай
Уай, хау
Как Господ допуска
Ди екзистенс оф уърлд
С липсващ уайд уеб
Кому е нужен такъв
Дори рибарите,
Дори тези без риба
Си имат поне мрежа

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

 

Рядко ще видиш
мъртва врана на моравата
пред централна автогара поддържана
бяла от сланата на февруарското утро
обещание на скорошна зеленина и свежест
несправедливостта на природата неубедителната
подреденост на някой който е пътник
човешкото безсрамие на умирането
пред очите на другите на показ
не я касае

 

Времето ни е когато
бащите вече не завещават
ръчни механични часовници

Времето ни е когато
ремонтите започват вече
преди построяването на дома

Времето ни е когато
нищо вече не остарява
красиво с достойнство

Времето ни е когато
успеха бърза да изпревари
срока на годност

Времето ни е когато
вече просто няма време
за имане на време.

 

Шибан от вълни. Бургас, февруари 2018

Футуристични надлези над кръгови движения
по пътя за морето ти си пътник в рехав извънсезонен
пътникопоток вкочанен от студ в соленогорчивата пяна
цял покрит с водорасли като куче лежейки безсилен
на самия край на прибоя черно е желязото в илиада
стоманено архилоховото зимно черно море

 

Сибирския лесничей

Ти си лесничей
Налагащ закона в тайгата
Справедливост за бракониерите
Несправедливостта за корпорациите
Любовта вечния селски скандал
На вечното бебе без баща тя
Ще пречупи гръбнака ти.

 

Окончателно решение

Облак тухлен прах димки на агитка
стържене на багер лай на овчарки циганска
каруца товари останките ново зареждане дрехи
втора употреба последен отблясък по горните етажи
окончателното решение е близко

 

Операция Пустинна буря, началото на 90-те

В малките часове
на четирийстата нощ
петролния каптаж се самовъзпламени
това беше знак за началото
на всички изкушения

 

Спихването на атракционен балон

На Александѫр Николов

За кратко стои изправен
вертикално над приземилия се кош
после започва да се накланя наляво става
плосък отдясно комерсиален призрак на дали
в пустинната февруарска равнина до бензиностанции близнаци
от двете страни на магистралата сляга се напълно перка
на левиатан вкаменелост на стотици километри от морето
сокол летящ успоредно на пътникопотока на нивото
на телената ограда най-накрая празна черупка от охлюв
на дъното на изоставен открит басейн

 

Гларуси над Подуене

Изсред небесното нищо
между два калкана връхлитат
като сърпове на жътваря пикиращи
парчета алуминий дронове миг преди
натискането на спусъка някъде в аризона

ято гълъби се спасява в паника
господарите на лазура чертаят несмущавано
кръгове над необятното сметище

 

Минавайки покрай новия затворен комплекс

толкова стъкло на ръка разстояние
толкова ли сте сигурни в себе си
толкова ли във вечността
на мирния преход на ръка разстояние

 

Изграждаща се църква, жк Дружба

В примката на надземни тръби на топлофикация
Шоурум на великата стена охранявана от билбордове
Хранителна борса ограда от гофрирана ламарина с парцалаци
Стари предизборни плакати бензиностанция на газпром борса гуми
Ръждива вентилационна тръба да бъде твоята воля и под земята глух
Коловоз климатици накацали върху кръпки индивидуална изолация
Фиданки посадени в стари гуми зазидан училищен параден вход
Голи тухли от сгурия гол итонг жп прелез към несъществуващо
Светло минало надземен участък на метрото
Вечната форма изливана в бетон

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

 

Форми за летене
От цикъла ,,Сезони-думи”

Едновременни и единични
Множествени и самотни
Бавни и припрени
Нареждат, пренареждат, прегрупират
структурирано и волно
всичките възможни
звуци и позиции

Пространствени капчуци
Извори на скорост
Безпределни и далечни

Форми на летене – съвършени
Машини – заредени с необятност

Сиви

Гълъбово-сиви-форми на задружност
При малките ми крачка се формират
в маса с нова плътност
и
разделят времето на парка
преди да стъпя и не зная

Черни

Тънко-остри-линии на тревожност
Пробивни пространства на раздяла
Изчертават нови карти по земята,
а стъпките ми ги оформят неподвижни

Птиците от парка ме оставят да си тръгна

 

Поглед към Бога

Калта, елемент на красотата

изгражда-разпада

нови улеи-пролуки

през които виждам

Теб

и никой няма сетивата да ме спре

Летя с по-висока скорост

12, януари 2018

 

Пре-продавачи на надежди
От цикъла ,,Изпити думи”

Разлитащи се хаотично
кафяво-жълто-черни
листа-останки
градски птици на забрава

Минава погледът ми и отлита
далеч от мястото в което викат
Пре-продавачите
на сигурност и вечна ситост
се надигат и времето прилича да е тяхно
На всякакви пакети – краткотрайни блясъци
Почивки, острови, картини в порцелан и злато
екскурзоводи на екранни вкусове,
найлонови оазиси за временни надежди
за виртуални и реални домове,
без страх и с много блясък

А моят глас-съграждащ светове
от мисли, думи и рисунки

все повече затихва.

14 февруари 2018

 

Кучета и некучета

Три, две или
По-малко от усещането за ситост
Кучетата в подлеза

Траектории на надежда
се пресичат
Три, едно, още едно
Воят-крясък-болезнена тъга
от наръгано време, вечер
Всяко има свое място
Всяко има свой кашон
Всяко има свое време за погалване
Две, едно, без едно
Сами и заедно
В мястото на срещи и несрещи

Кучешко време

Винаги в края на подлеза
седи и пуши
Винаги е сам и безлицев
Винаги не гледа, а потъва
Другият кашон е за него.

(Кратковремеви и периодични наблюдения от края на януари до началото на февруари, 2018)

 

Код на потребление

Червено – жълто
Продуктите минават
Червено, жълто
Написано е нещо неразбрано
на пергамента на лицето
Ръцете тежко-груби
преместват много бързо
всички думи, раздробени, асортименти,
без означение за важни,
в пакети по кашони.

Червено – жълто
Лицето е набръчкано и младо
Ръцете му прибират, много шумно
Разпределят и отделят
металните останки от машини за подвижност,
контейнери на непознати вкусове,
мечти-желания за притежаване на
вечна повтаряемост и сигурна печалба.

Червено – жълто
Код на меркантилната реалност
Добре, че магазина е отворен – непрестанно
А притежателят на пергамента
ще остане след последните свистящи гуми
да престанат да пристигат
и жълтото на светофара да ги дебне.

Червено – жълто
Не се опитайте да разберете лесно
Да седнете на стола на лицето,
Разделящо нощта и сутринта на време без броене
Броят ръцете на жената с къдри,
ленти черна мъка
броене на парите,
а другите прибират се доволни,
от загубата им в замяна на мечтите за доволство.

Времевите-оборотни хора си отиват
Да вечерят.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

 

Мъжествена изцепка по време на дъжд

Твърдят, че саламандърът
Не бил дъждовник
И че дъждовникът
Понякога не е петнист
Но той не е и глист
И не е червей
Петната му са правомерни
И като в петолиние
Дъждовникът на нота „ре“ се свива
И нещо из калта навива.
Така и мъж без дъждобран
Се скрива
Мъжът не е чадър
И дъждобран мъжът не е
Мъжът в дъжда
Излиза и сере.

 

Столична изцепка, ж.к. Свобода, бл.19Г, ет. 5, балкона

Нощният автобус
Е ракова клетка
Търсеща своите жертви
По зле осветените
Пътни артерии
На надгробния град
Пияници, наркомани
И всякакви други отрепки
Тоест мъжете
Готови да обладаят
Застарялото
Атрофирало тяло
На тази некрофирала
Стара мома – града.
Останалите клечим
По нейните нощни балкони
Без панталони
И пушим
В безлунната суша
И пушек се вдига
Над всички балкони
Нагоре, нагоре
И се събира
В юмрук за фистинг
Стига да нямате кисти.

 

Гурбетчийска кръчмарска песен

Дефекират факирите
Уринират кумирите
Онанират от ООН-то
Да ти излезе късмета
Айде, качи се на автобуса
Недей така да се мусиш
Заминавай за тая чужбина
Айде… фтобусъ зъминъ.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

 

Камбана

Пак ме поглъща квартала,
тази фурна отрано разпалена
и като кората на хляба забравен
дими, прегаря във фурната моята кожа.

Накъде ли съм тръгнал –
при вас ли, приятели?
Нима ви е нужен развъдник на мисли.
Пак ли подпрели лакти о масите
ще спорим за жегата с чашите бира.

И днес, и утре
все тъй под сянката улисани в приказки
не ще усетим, няма да чуем,
как пламнал някой далеч отмина,
далеч от моста, накрай града,
за да умре по стълбите към камбанарията.

 

Чест

В живота толкова неща избягаха от мен,
като че ли съм престъпник, комуто щастието е
изневерило.
А исках, само исках, парченцето любов в мига
от раждане до смърт да разделиме.

Исках и да не започва тъй
стремително пътечката на мъртвия нагоре.
Да роди бездетната и във викът ѝ
да се родят нещата, за които само си говорим.

И приятелите ми, които се кълняха в чест,
да се завърнат и с усмивка прошка да измолят,
и живота пак да завърти каплата на детството
из двора.

Исках и да не вехне тъй,
самотно, стръкчето през есента родено
и свободни да върлуват духове,
а не в бутилките да стенат унижени.

Исках, но защо ли, толкова неща
побягнаха от мен, като че ли съм плашило.
И какво ли ми остана днес? Нима честта
да се залъгвам с думи и на стените да говоря.

 

Лилия

Дали ще бъда жив след толкова години,
колкото е нужно за да цъфне веселия лист
на хилядолетна лилия
/та нали и на щастието цвета все някога разцъфва/.

Дали гърди раздул в щастлива изнемога,
ще поделям радостния миг със теб природо
и прероден в дихание сред пролетния вик,
ще прелитам като стих в сърцата
на животните двуноги.

Дали разтворен като дивния прашец,
понесен от пчелата горска,
ще се крия в дъното на дънера проклет
и ще се надявам да ме открият хората.

Дали ще бъда звук от дървено клепало
потънало във прах – в музея, в ъгъла
и дали край мен ще мине малчуган избягал
от ръката на баща си да ме бие.

Трън,
дали ще бъда във очите и в ходилото
на оня, който е забравил,
че не от думи се замесва хляба,
и не са вода сълзите.
Или сам захвърлен и забравен
някъде дълбоко, толкова дълбоко,
че дори да искат гърдите ми
да се надигнат във въздишка не ще успеят,
ще мечтая за лилия хилядолетна
па макар и мъртъв – по-мъртъв даже
от дървото гнило доплувало до кея.

И тогава никой
мечтите ми не ще успее да измами.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

 

Революция

Лъч над звездите в ъгълът на атлас
момчета с кубинки като нови цветя
рицари на огъня от жълти стъкла
Пробив!

Контрол над щурците – зеленото убива
инквизитор – виолетов генерал.

Под дъжда остава фитил
сигнал от нова генерация:
кебапчета рози и разврат
поквара релси и грес.

Хазарт и смут. Кота 0. Ново 20:
след дъжд качулка. Нормално.

 

Минно поле

Под слоя черен пясък зрелищна експлозия
изхвърляща навсякъде О-та и Х-ове – за някои
минно поле за други – морски шах за трети – азбука
в етап на зачеване две основни форми несъчетаеми.

Докато се усетя сън полепна по гледащите очи:
сега непрекъснато заспивам и се събуждам
ако гаг рефлуксът можеше да спи щеше да е
по този начин. Притеснява ме пътя – като пуловер

на кръпки по гърба на времето – стъпиш ли
върху мина избухвате заедно. Пусни магаретата
да минат преди ти да минеш когато в небето
се носи пчелен аромат. (Суб)културите които са

товарните животни да бъдат ужилени. По раните
на оцелелите които не са стъпили върху някоя
мина ще гадаеш какво да бъде твоето движение.
Магарето ме погледна от твоите очи и в него видях

страхът на всяка една култура да не изчезне
да носи своя товар до крайното предназначение.
Товарите които носим са нашите собствени
означаващи и несъвършенствата на тялото ни

не могат да ни отклонят от пътя: Ние сме само
преносители на идеи които не ни принадлежат
а телесните течности не стигат за да ни излекуват.
Пусни магаретата да минат през тази черна степ

да уловят под копитата си цялата експлозия
в железните сърца на заровените скарабеи-убийци
чак тогава един по един косо на индианска нишка
ще тръгнем. Не те послушах тогава исках сам

да рева над своите бездни – нали поетът е автор на
собствена митология. Не виждах азбуки и
магарета не виждах потока който общото съзнание
на хората обединява. Подсъзнанието спи под
боричкащи се вълни и няма го няма го Ион

нашето намерено дете възпитано като оракул
да ни свърже като точки в общо минно поле.
Да бъде първото магаре пуснато да носи
своя товар а ние да го целунем в огъня.

 

По Рилке

Всеки ангел е ужасен – безумна красота
която не може да се побере
в рамките на пола в разбиранията

на хората – така както се радваш
на звездното небе или моралния
закон. На гората щом се изгубиш в нея.

Кастриран по рождение без травми
от детството – без воля без гняв най-
безмилостен палач с нож в едната си

ръка превръзка за очи в другата –
ще те оперира от твоето проблемно
детство от твоята воля от твоя гняв.

Няма изход от Рая – смъртта идва
когато застанеш пред портите му
и те прехвърлят от другата страна.

С вързани очи сетивата ти ще бъдат
готови да се настанят тук веднага
след кастрацията – анестезията

– очарование пред нещо съвършено.
Това вместо успокоително ще пази
болката от липсваща мъжественост.

Осъден да се радваш по заповед
да плачеш по заповед – ти си кукла
от прежда в ръцете на сърдито дете.

 

Поп арт

нека жаждата за малко сантименталност
да се утолява от друг тип култура не от
официалната – и защо тя е единствената
официална не знам да сме все още

в средновековието и всички да обслужваме
култа към светците с жития молитви
и похвали една култура значи ли това че
поддържа нечия държавна политика значи ли

това че щом искам да се отпусна в нови
слушалки с досадна песен с повтарящ се
припев за да задоволя нуждата си

от сантименталности трябва тази песен
да се среща навсякъде под път и над
път и всеки камък да може да я пее – не

не казвам че тази култура е по-малко от другата
това са различни паралелни вселени все
едно да се сравнява фолклор с литература
но нека има повече сергии на пазара повече

продавачи писна ми от едни и същи парчета
вмирисана риба крещи над своите бездни
слушащия досадния повтарящ се припев
докато разслоявайки културата като глава

лук прави кавър версии на забравени
оригинали за да създаде разнообразие –
вече не мога да различа стихотворение

на български поет от началото на XX век
и безбройните му кавър версии на нови
интернет книжовници от началото на XXI

 

Независимост

Независимост! не пред мен
екран да стои над мен азбука
под мен – ограничаваща линия –
матката на платката наричана още
безкрайност наричана още

разширяваща се Вселена. Плуваме
в огромна матка с мисълта си
над нас части от колективния
разум под формата на език под
формата на азбука пред нас –

зрението като екран най-красиво
проклятие. Независимост от стил
на живеене независимост до
обезличаване – върховна радост втора
по важност след смъртта на семето ценност.

Но всяка мисъл е материална всеки
плод от човешкото дърво тежи.

Идвам на кон яхнал кон яхнал
кон в лявата ми ръка лежи Бъдеще:
не Апокалипсис тракторни гуми и изкуствени торове
а деца които правят фигури
от пластилин и им слагат семена
за очи. В дясната – велики човешки

градове направени от рециклирани
боклуци – в тях велико изкуство
от боклуци непредизвикващо
изплюване на гнили плодове а тяхното
усвояване в ландшафта. Идваме на коне яхнали

коне яхнали коне върху седла
от рециклирани гуми. Независими
като фрагменти но обединени като
поема – това е морето в което не се
потъва защото всяка капка е вълна

всяка вълна – глас в полифоничното пеене.

 

На Далас Уинс
първия американец, на когото е присадено лице

Двадесет и три годишен да работиш
в тежката тексаска сутрин се събуждаш
двадесет и три годишен боядисваш
гърба на храма.

С
л
и
з
а
й
к
и

издигащата се платформа
се опира върху жиците и напрежение
от няколко хиляди волта среща челото ти. Резултатът:
изгаряне четвърта степен смъква кожата.
Вълната стига черепа и го обгаря. Мозъкът
остава незасегнат. Покриват с кожа раната. Двадесет
и три годишен сляп и без лице се връщаш вкъщи.
Очакваш дъщеря ти да избяга
но тя познава баща си по ръцете.
Силно те прегръща.

По нататък: обаждат се по телефона. Хирургията
се е развила достатъчно че да е възможно да се присади лице
от мъртвец на жив човек. Скоро се намира донор.

Лицето е свалено и транспортирано със самолет. Хирурзите
работят бавно върху черепа ти: свързват
стотици нерви мускули и кръвоносни съдове. Един по един:
невероятно е но тази чужда тъкан
се свързва с твоята напълно. Обонянието ти
се възвръща гласът ти също лицето ти добива нужната
чувствителност за да усещаш целувките на дъщеря си

и летящите сапунени мехури които вятъра поднася
пред стъкленото ти око
под парещо тексаско слънце до дървото.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018