Етикет: литература

*
Любовта ми към теб е излишна
като апендикс,
създава ми само болка,
когато през април
пак искам да съм влюбена

 

*
Някаква кучка
разнася дрипите,
които останаха от любовта ни,
дефилира с тях из мола,
сякаш е на подиум,
а толкова ми се иска
да оставя гербери
на гроба й…

 

*
Чувствата ми са вариации
Свиря едно и също до изнемога
Аз съм стар грамофон
Избърши всичката прах
Полепнала отгоре ми
За да летя отново

 

*
Забиваш думи в сърцето ми,
което отдавна е в безтегловност,
нали съм космонавт,
и търся бъдещ дом
за неблагодарници като теб,
самоубийци,
футболисти
и други любители
на кожени кецове…

 

*
Правя вуду кукла
с лика на сестра ми,
изрязан от предизборен плакат.
Мразя този живот,
в който всяка
тиква става депутат…

 

*
Всяка вечер си обещавам
да се усмихвам на утрото,
да целуна изгрева,
да търся щастието,
да помагам на другите
да заобичат вярата
в чудесата…
Заспивам умислена,
сънувам цветни сънища,
а на сутринта
се прозявам
и се събуждам в приказка-
за фалшиви рицари
и тъжна принцеса,
много демони
и няколко вещици,
предрешени като обикновени хора.

 

*
Мразя обещанията,
висящи във времето,
закъснението
за всяка среща
и увереността,
че жената може да чака
дооправяйки грима
на просълзените си очи

 

*
Самотата
е най-добрата ми приятелка,
вярна ми е,
не сваля мъжа, когото обичам,
винаги
намира време за една прегръдка,
отчаяно
повтаря колко много и липсвам…
Заедно
броим звездите на безсънните ми нощи,
кроим
планове дори за семейно огнище…
Самотата
е единствената, която не ме предава.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Трансплантация

Трахеята ми мечтае
ти да си донорът
на следващото й вдишване.

 

Amores perros

ние сме кучета
обичаме се
толкова много
че чак се
заклещваме
но не можем да спрем
нямаме
център на насищане

 

Maze

в мазето
слушаме джой дивижън
пеем фалшиво
пием шотове в чаши за вино
кръвта ни танцува
по теб има още
следи от червилото ми
не ми се заспива никога

нека умрем
преди да остареем

 

*
пореден следобед
изчезвам
мислейки си за скулите ти

 

*
откакто ускореното туптене
издаде че сърцето ми е
твоя кучка
си имам едно наум
и чакам камбаните

 

Enjoy it while it lasts

В анонимни делници
си спомням, че
коридор
е несъизмерима дума
в събота
в 2:30 сутринта,
когато усилваш синините
на бедрата ми.

Толкова е шумно, че
не мога да си чуя мислите.

 

In bloom

баща ми
е поет
само за майка ми.

 

Loud places

аз съм странна и с пороци
трудно се забравям
някой ми рисува слънце
по краката
шумно е
червената кутия се усмихва
издайнически
и въобще не ми пука че
тази мацка има като моите кецове

 

Wanderwall

харесвам от теб
жълтите спомени,
да се заровиш в косата ми,
че пазиш ключа от
гръдната клетка
и как миришеш на мое.

 

Love will tear us apart

ние сме нуличката
в бензоловото ядро
на допамина

като пръстенче
сме кръгли и безсмислени

 

Виагра

когато сутрин
лежа до теб гола
и косата ми е
като на горгона медуза
не трябва да ме поглеждаш
в очите никога
за да не получиш
вечна ерекция

ти го каза

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

*
правя картина с теб
задрасквам я с черен маркер
и започвам отначало

този път с избодени очи

 

далеч съм
а всъщност съм
на пейката и те наблюдавам

 

за теб ще бъда
без бельо
без тяло
ще ме докосваш грубо
а аз ще вярвам
в чудеса

 

*
разкъсвам въображението си
ходя по водата
за да вляза
в твоя живот

 

*
тласкаш ме
към непорочност
вдишваш
цигарения дим
кашляш
не ти понася
чашата натурален сок
е неизпита
опорочена съм

 

*
движиш се в обратна посока
докосваш предмети
отдолу нагоре
всичко е наопаки
катериш нанадолнището
объркан си
това ли са звездите?

 

докосваш ме
с поглед на влюбено хлапе
в алкохолния отблясък
от кенче фалшива бира

 

*
научих се на тишина
на мълчание
научих се да минавам между капките
научих се на слепота
на нямост
мислех че те мразя
а сега го твърдя

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Моряк

Ти си корабът на моята любов.
Шест месеца в океан от липси и сълзи – неизмеримо далечен,

сякаш зимата никога не свършва.
Шест месеца безумна любов – безкрайно лято.
Познавам само два сезона – с теб и без!

 

*
Ти знаеш моите силни страни,
аз твоите слаби места.

Защото ти си моята сила, а аз твоята слабост.

 

*
Глухонемият и сляпата се държат за ръце
сърце за сърце
без капка трагедия или съжаление
зад очила и жестове
тя е неговият глас
той нейните очи
за такова обожание говоря
не говоря, а само се усмихвам…
и двамата разбират

 

На търсещите (с) любов

оставям раните, които ми остави
който ги намери –
негов си

 

гръцки вечери

най-хубавият пръстен, който съм получавала –
безопасната игла от новата ти риза,
която се забива във врата ти,
но перфектно пасва на малкия пръст на ръката ми

 

*
Ставам малка
толкова малка
мъничка
колкото точка
побирам се в окото ти
в шепата
в съзнанието ти
ставам толкова мъничка
че в моето съзнание се побираш единствено Ти

 

*
Ще ти дам всичко да ми вземеш,
само за да имам, какво да поискам от теб по-късно,
само за да знам, че съм взела,
макар и себе си обратно.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

*
Мадоната от клек шопа на ул.Раковски
рамкирана с опаковки от фъстъци, чипс, натриев глутамат
очаква тролей номер 9 и по точно шофьора му
да спре пред нея
както всеки ден, по два пъти на смяна
усмихва му се, когато вратата се отвори
казват си по нещо
най-често незначително,
но е достатъчно
като не свършващо погребение
като самолет, който пада, но никога не достига земята
като дете, което пита: Стигнахме ли?
като сърбеж от вътре,
от хиляди крака на пеперуди,
изтръпване, парене, болки в корема
предиупотребапрочететелистовката
преди дъжд мирише на
някой ще дойде

 

какво правят ескимосите в петък вечер

някои твърдят, че на северния полюс нямало петък вечер
след нея светли нощи, в които ескимосите не пият алкохол
и сокове от други зеленчуци
сервират суши и се замерят с пингвини
не могат да си тръгнат, не могат да напуснат ледените къщи
защото старите ще се обидят
не носят бански, а само чужди кожи
и всеки път когато им отида на гости
жените им са чисто голи,
а аз бях там, за да снимам един филм
после го излъчиха по телевизията
и на всички им стана ясно,
че ескимосите не убиват пингвини
не мразят негри
и си лягат студени
в петък вечер

(а на заден план се вижда група смели изследователи, които питат за посоката една ракета Томахоук)

 

придворно

дървото
в двора на Двореца
не се срамува
от кората си

 

наблюдаване траекторията на елементарните частици

измислих те
преди те нямаше,
не беше светла,
даже не живееше отсреща,
после баща ти не е гробар
и ти не си се целувала в катафалка за първи път.
не те е страх от кучета, подземия и автобуси
не знам, че харесваш лилави лалета, които сгъваш на четири и прибираш в чантата си –
най-неподходящото място за нощен хербарий
…..
поглъщаш светлината като отсъствие на цвят
оставаш мастилена
звезда родена в люпилня

 

твоето име

твоето име е най-дългата нощ в годината
твоето име ме чака на „нашата“ улица
разпуква изящните ъгли на неделна тъга

твоето име идва на гости с първите сутрешни мигли,
мирише по онзи начин, сещаш се, на чуждо тяло,
твоето име е град, който познавам, топъл асфалт,
мастило с притихнали дяволи

от твоето име пресъхва устата, като след дълго мълчание,
и няма напиване, няма забравяне

 

non c’è tempo

когато те няма слънчогледите наведени мижат,
вечността събирам в час
и безкрайността на длан полагам
по правата напред назад във времето обичам да гледам начина,
по който светлината ляга върху тялото от мрамор
и го избелва
като безсъние по пълнолуние
като щъркели през декември
до кост, до кост,
и мълчи градът,
мълчи и прозира сутринта,
а ти със стъпки се извиняваш на
плочките и тротоара
прибираш се по срички
само на време

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

*
разстреля
любовта ни
като
Чаушеску
в двора
на военна база 0141
в гърдите ти
сега
усмивката ти
удавена
в солта
на дните
намира
смисъл
за живот
единствено
в лицето
посивяло
на Алеко Константинов

купуваш
щастие
в супени
лъжици

 

*
не мога
да обичам
нежно
затова
ще бъда
на праскова
костилката
заседнала
на изхода ти
сутрин
докато
опитваш
да ме
изсереш

и как
ръцете ми
на Арес
копието
да прегръщат
тялото ти
премаляло
от жажда
за любов
когато
в мен
е кланица
а месарите
винаги
остават
гладни

къдриците ти
едвам
докосващи
земята
разстлала си
като
проклятие
по черния
сатен
на спалнята
в душата ми
да гъделичкат
закачливо
топките
отекли
на сърцето
разкъсано
на хиляди
парчета

кога
последно
успя
да наредиш
кубът
на Рубик

полагаш
главата си
отпусната
на раменете ми
поели
тежестта
на времето
и чуваш
как прешлените
на съзнанието ми
пукат
като
сухи
съчки
хвърлени
в огъня
на мръсните ти
мисли

не мога
да обичам
нежно

нагъзи се
за да поемеш
любовта ми

едва ли
друга
ще може
да я понесе

 

*
до кости
изгаряш
същността ми
в сярната
среда
на покварената си
утроба
докато
кръвта
едва
забележимо
стича се
на тънка
струя
от носа ти
/носле
заради
което
всъщност
бих
изчукал
на Лукавия
децата/
тъй както
меда
с който
напои
изсъхналите
корени
на хлипащото
като
циганче
в гърдите ми

дузина
майки
погребала си
заедно
със синовете им
и днес
надвиснала
над мен
като
проклятие
ръка
протягаш
за да
изтръгнеш
стон
от пресипналото
гърло
на живота ми

воалът
на булчинската
рокля
която си
облякла
едва
прикрива
усмивката ти
иронична
с която
присмиваш се
на Господа
в лицето

свличаш
с поглед
умореното ми
тяло
пред олтара
нескопосано
попипваш
влажната си
путка
и прошепваш
тихо
в ухото ми:

– Гладен ли си?

 

ПОЕЗИЯ

сърцето
понесло
съдбата
на непълнолетна
курва
танцува
голо
по перилата
на круизен
кораб

мислите
стискат
спасителен
пояс
в потрошените си
ръце

тялото
гледа
безизразно
и чопли
семки
върху
страниците
с некролози
от утрешния
вестник

животът
е смърт

смъртта – право
на избор

 

мога
да нарежа
по детски
нежната си
кожа
на парчета
и да я
подхвърля
на кучетата
озверели
в сърцето ти

но трябва
да остана
цял
до края
за да
може
твоята
любов
да ме
убие

 

*
удуших
Агнеца
жертвен
в съня си

от гроба
душата му
въздигна се
и изви се
в куковича
песен
над
живота ми

Бог
протегна
десницата Си
за да
помилва
вълчата ми
глава

от сърцето ми
потече
мед

смъртта
никога
вече
не ще ни
разделя

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

родина

събираме
елементарните частици прах
от надвисналата над копнежите ни
токсична неопитомена страст
и създаваме съзвездия
от префинени илюзии
небето на родените под звездите
не би могло да бъде
нашата светлина
в края на тунела

 

*
не ме е страх
нито от височини
нито от тъмното
нито от паяци
нито от змии
нито от педофили
нито от кръв
нито от огън
нито от студ
нито от унижение
нито от болка

страх ме е
когато
ги няма

 

*
престани да се линчуваш
с празни обещания
не разбираш ли
няма съдия
който да е невинен
няма осъден
който да е виновен
има само признание
но имаш ли смелост
да изречеш пред себе си
че те е страх
от голямата празнота
но че я желаеш
повече от всичко
не разбираш ли
всички сме едно
когато пропадаме

 

*
говоря твърде много
за да не видят хората
как ги изпивам
до дъно
искам да живея
чужд живот
не просто да предполагам
какво би било
а да съм някой друг
изцяло
с чужда кожа
чужди мисли
чужди чувства
чужди забавления
чужди отговорности
чужд шанс
за споделеност

 

януарски спомен

снегът
е бледата кожа на мъртвец
който танцува на устната ми
и отказва да бъде изречен
в пръстта

 

желание

всички мислят
че могат да ме имат
но и аз самата
се нямам
желая теб
но повече искам себе си
не защото съм по-интересна
а защото знам мислите си
но не знам откъде идват
ако твоите мисли са като моите
тогава ще те желая повече
от себе си
но ако можеш да ми кажеш откъде идват
ще избягам от желанието си
ти няма да си достатъчно сложен
за мен

 

*
когато животът ти
е развален грамофон
просто го строши
и запей фрагментите
фалшиво

 

*
в свят
на който
му харесва
да плува в отрова
труповете ще живеят
а душите
ще умират

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

на брат ми

най-тъжната песен
е тази
когато мълчиш
и казваш с
поглед
повече

 

искам
езика ми
между краката ти
да те кара
да не искаш да
спирам
да те обичам
искам
сърцето ми
да облизва твоето
искам
да те чукам
да те имам
да те губя и
да ме имаш
завинаги

искам

 

в очите ти
са всички отсъствия
в които не искам да се губя
усещам аромата ти
и кожата
толкова топла
толкова нежна
толкова далечна
истинска
искам я
и когато затворя очи
по устните ми
съхне алкохола
пресъхвам
умирам и ожаднявам
желая те и
отпивам отново

 

сън

твоите ръце
са най-топлите
завивки

 

дървото на живота

обичам нежността ти
да се спуска по мен
и да стига с моята
под пъпа ти
където ръцете ни
се оплитат

 

13.02

очите ти са
жило
мед
надежда
сутрин рано
пускаш
езика си
по мен
размазваш
спомените по
кожата ми и
с безсилие
се завивам с тях

къде са думите
и любовта
къде си ти
къде е зимата
къде съм аз
къде сме ние
двамата
умираме
не раждаме
прераждаме се
с повече омраза
сълзи и
нежност
без теб
е бедност
в мен

 

*
изгревът-
в нищото
си проправя
път
все по към мен

 

*
Понякога алкохолът замества отсъствието ти.
Но не и мириса ти. Ръцете и погледа никой не може да замести. Настръхналата ми кожа от парещият ти по мен и оставящ остатъци от слюнка език. Съблечените ми вече дрехи, твоите също. И въздухът, с който деляхме всичко.
Понякога мисля и ми се иска да си с мен, но те няма. Няма те, нямало те е и няма да те има. А сълзите гаснат. Угасват попивайки до кост, минавайки през вените и кожата ми.
Сърцето се разкъсва. Сърцето умира, сърцето го боли. А теб шибаното ми сърце обича. Мен – твоето мрази.
Пълзиш в сънищата ми, не спираш и дишаш, живееш там. В мен. А аз, вечно млад и вечно сам и вечно мъртъв. В мен си – с теб съм.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

на изток от образа ти
утрото пада от върха на игла
по пода лази пеперуда
мия кожата с която докосвах
една твърде ярка тъмнина
(в началото беше само твоя)
времето изсъхва
разпръсва те по въздуха
и ме оставя да се чудя
кое е първо –
споменът
или желанието

 

светлината се усмихва и преминава към мъртвото

вече нямаме кожа но спомените ни настръхват
и интуитивно бързаме в паметта
преди да зашием света обратно в устата на мида
бяхме разбрали най-важното:
страхът е гумено блато гъмжащо от живот
преливаме от сънуване в сънуване
без да знаем кой ни спи
любовта е най-мощната единица смърт
и всеки се ражда от черното на нечий вик
преди да превърнем златото в гориво
и да счупим всичките прозорци на луната
болката беше разпръсната
като кариеси по костите на домашните ни любимци

мъртвото възкръсва и се събужда за светлината

в сянката която хвърля
ще направим град
(храчка на брега на последното начало)
вечността
изглежда така:
всички заедно
чакаме
да бъдем излекувани за да умрем

 

*
всичко в което имитирахме движение бе гладко
отсъствието на издатини и врязвания беше в постоянно падане
ако падането нямаше посока
(обръсната коса и сенки под очите – беше любов от пръв поглед)
„отдолу“ и „отгоре“ не съществуваха
нямаше мъгла
защото всичко беше вътрешно и твърде младо за да се покрие
нищо не беше покрито и нищо не виждахме
(звярът отвори устата си и вонящият му дъх ни привлече)
бяхме като фойерверки
светехме като звезди по пода и не знаехме
дали има празник който ни оправдава
(бащите ни си приличаха по това че ги мразехме)
огънят бе син като дълбоко дъно а водата имаше небе
не бяхме влажни нито люспести
без собствена телесна температура зъбите ни скърцаха
и така произвеждахме въздух
(намерихме се в най-неподходящия момент)
от всичко най-малко притежавахме себе си и нещо което да изгубим
(залогът – планина която съборихме над себе си)
бяхме минали от широкото към нищото
където двата края на страха се сблъскаха
и се формира вакуум който ни засмука
(влязох в стаята ти и единственият изход беше надолу)
трябва да е имало цветове по които са отскачали зениците ни
трябва да е имало паркове в косите на нощта
(когато не беше надрусана цитираше ницше)
утопия за живот след който – смърт
милостта да спреш да бъдеш този себе си
на когото тялото те е обрекло
(сиамският близнак на страстта е страданието)
тогава се срещнахме и се познахме по това
че твоят глад приличаше на моя
(устните ти капещи малини аз ги хващах)
изконсумирахме се като два събрани минуса
аритметика на „може би въпреки всичко“
(белези от стрии разпръснати като кинжали по бедрата ти)
по мекия ръб на неоправеното легло
се приземи сълза и потопи света ми
(най-близкото до двойка ставахме когато плачехме една пред друга)
с всяка следваща вечност
те забравям все по-ярко

 

*
за два дни
костите на зимата
се потопиха в зелено
като кръв от цвят
по улиците

тази стая
е повече небе
и по-малко топлина
оттук погледнато
винаги си същата
но друга

 

*
затвори прозорците
днес светът е щастлив
и агресивен
(обичам те толкова че бих те убила)
мога само да избирам
да скоча
или да потъна

 

*
някъде в бъдещето
е поставена бомба
устата ти
се разтяга като мускул
отворена пъпка на кактус
пот и страх
полепваме като ръжда
върху пирон забит във въздуха
и все повече
натежаваме от обич

 

*
оттам където надеждата е отишла
не можем да върнем дори сянката й
плащ върху дух
наметало за вятъра
свободата се разпада на капки
разкриваме света постепенно
далеч преди думите
виковете са сини
този стих е пясък
по надгробната плоча на смъртта

 

*
да ни видя весели
е като да се роди дъга
в купе на влак –
возим се
будни и отпуснати
по линията
но не и към точката
имам четири ръце
две от твоите са в белези
пушим през прозореца
и махаме в движение
не бягаме предали сме се
знаем че пътят
е само навън
но изтичаме като през дупка

 

пръстите ми
са органи на знанието
пулсират
като фенери които
са светили
цял ден
прекарвам ги през косата ти
и кървя

 

*
родила си се
със споменът за ледена епоха
имаш градина от огледала
и вместо цветя отглеждаш ножове
електрически крушки кристали
празни кутии разкъсани пакети
качваш се над нищото и висиш за дъха си
виждаш идеи зад предметите
рисуваш вкуса на отсъствието
знаеш че няма две еднакви нежности
че слънцето е бог на избледняваща империя
и всички скорости се сменят в снега
имитирайки живот

 

усмивката ти е лилава –
като мембрана
танцуваш
гола
на фотьойл от миди
харесваш ми все повече
и чувството
че си измислица
заглъхва като шум

 

*
ти си в някоя от хилядите пози
в които плуваш
в стаята си
и летиш
и плачеш
защото няма телефон
който не деформира гласа ми
слънцето е претопен метал
наровете побеляха
единственият робот на света
се учи да забравя

 

*
докосвам се до утрото ти
като сляпа дума
и успявам да видя
как сипваш мляко в ушите си
халюцинираш дракони
изписваш името си
наобратно по ръката ми
буркана който си напълнила със слюнката си
свети в тъмното
като палатка в река
колко стотин рани има
до завръщането към невинност
колко сърца
трябва да сменя
за да спра да идвам
в тази стая
в която неуспешно
отлагаме присъдите си

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

***( между)

между
небето и земята
дъжд
и зло е

камъка да вдигнеш
и камък да оставиш
зло е
между
дъжд и
цвят

 

***/надежда/

О, утрините – със свежестта на птиците.
Това дете, което скачаше като на дама,
за да не настъпи сенките.
Цъфтежа на далечните бадеми,
рисунка на ръката …
И тези диви слънчогледи на тебе подарявам
( на дланите ми слиза вятърът).
Думи нищо не значещи като:
“ Стани, Лазаре!“

Господи! Подарявай надежди.

 

върба

приятелю
не вярвам в ръката
която държеше пироните
в очите от пясък
в големите думи
„Осанна !“
на лицето блести
капка роса – случайно
отронена от дългия
лист на върбата
отминава водата
но никога вярата
да Го позная
без твойта ръка
без мойта ръка
(за да не кажат
„разпни, разпни Го!“)

след деня на цветята

 

Четвъртък

Успокойте се.

Звярът е мъртъв.
Той никога не е живял
(освен в приказките
със щастлив край).
Сега е ред на трапезата.
Свършиха розите.
Остана бръшлянът
по статуите.
И едно вечно махало
напред,
назад.
Същото.
Страшно звънят на ръба
лъжиците,
ножовете,
чашите.
И се чува гласът,
който целува.
Но даже и римляните
няма да дойдат.
Няма да дойдат
дори и гробарите.

Целувката е достатъчна.
За кръст.

И Възкръсване.

 

Събота

аз няма да остана при мъжете,
които чакат, чакат но какво ли
и чуват гръмотевичния звън
на кухите си кости
и при жените няма да ме има
жените винаги са някъде навън
и търсят, търсят но какво ли
голо тяло да намерят
земята тук е ниска
прашна
камениста
земя почти от гвоздеи
и от проповеди
каква любов е тази
която трябва да се пипне
( мъжка , женска)
да се начупи на парченца
да се види
края

аз няма да остана при мъжете
и жените за да зная
когато
„се превърнат розата и огънят в едно”*

* – Т. С. Елиът

 

Нововъзкръсналите

Да, всичко тука се мени.
Отново се завърта колелото
изтръгващо с железни пръсти
от моето сърце димяща кръв.
Но Тебе няма да продам
за трийсет сребърника.
Не се променят мъртвите
и неродените,
не се променят – нововъзкръсналите!
Менящите се да ядат
прахта на дните, за да оцелеят.

След петъци Разпети,
зная,
Неделите възкръсват!

 

Воскресе

През пролетта неусетно настъпва
белият взрив.
И нощните камбани разлюляват
тишината.
Неугасим е този миг
на свещите в ръцете откровени.
Устните докосват се в словото
„Воскресе!“.
И светлината прави скока –
лесна и топла.
Светлината – дишането
на кожата на живота.
Светлината – до този миг
забавен ритъм
готов да спре…

Светлината – „Воскресе!“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017