Беатриче Гунова – Аз заминавам с най-бързия от бързите влакове влак

Свилен Стефанов, Африка, м.б., пл.,  45/100 см, 2018

 

 

ПИША РЯДКО
написаното е набутано
в гроба на джоба ми
дълбоко…
Преди да ме търкулнеш
по хребета на неизвестното
пребъркай го до дъно
там ще намериш
подпалката за огъня,
в който ти ще изгориш
без мен…

 

ОБИЧАМ шибаната радост
да ме обичаш
повече от себе си
Обичам шибаната радост
да си косачът с коса порязал
стръкчетата на тревите
да тича зеленото пространство
през босите крака на младостта ми
Обичам шибаната радост
да съм сама
със меланхолията
на проклетите звезди
и в чашата ми да се плискат
ледове с мехурчета,
а аз да знам, че те обичам
Обичам шибаната радост
да родя дете
и то да ме прониже с поглед,
който вече знае всичко,
което съм забравила
отдавна
Какво разбираш ти
от женска меланхолия

 

ЧЕРЕШОВА ЗАДУШНИЦА
Не мога да обеля
дума
за неповторимите,
които си отидоха…
Надявам се
наивно
да ги срещна
другаде…
Но знам със сигурност,
че няма да е същото,
затова обичай ме
обичам те сега…

 

АХ, НЕВЪЗМОЖНИТЕ НЕЩА
Ах, аз не знаех истината
за невъзможните неща…
Вторачвах се във тях
като в далечни брегове…
Невъзможните неща
преследваха ме денем
по петите!
Невъзможните неща –
горящи факли забити нощем
във очите!
И евтино пилеех дните
по невъзможните неща…
Копнеж
и бяс
и жлъч
и меланхолия
редуваха се във душата
към невъзможните неща!
Видения ме задушаваха
и удряха главата ми
в стената,
явяваха се скъпи образи
и ослепителни идеи…
Ах, невъзможните неща!
Разбирах,
че съм прикована –
без нокти и крила,
и все от тях –
от невъзможните неща.
Любов безумна
към невъзможните неща
понякога
ме караше да зажумявам,
като детенце
проснато в тревата
да виждам как
във облаците оживяват
невъзможните неща…
Тогава клетката,
като насън,
безшумно се отваряше
и литвах към простора
с необяснима сила…
Така летях
над
хора,
океани,
разстояния
и вечността заспиваше
в една усмивка…
Събуждах се
и не разбирах,
че до мене спяха
чужди хора.
Събуждах ги,
„Ти си луда!
Говориш пак за невъзможните неща!“
Така минаваха
години
океани
хора
разстояния…
НЕБЕТО САМО СВЕТЕШЕ.
И мислех, че ще издържа
да бъда вечно като него –
лице срещу лице
със невъзможните неща!
Проклет да е часът, във който
някой ме раздруса за ревера
и ми посочи пътя на възможните неща!
И в любовта ми няма равновесие!
Ах, аз не знаех истината
за невъзможните неща…

 

ЗАЩО СИ С МЕН
щом можеш да си тръгнеш винаги?
Аз тичам по учудените улици
и мъката си изповядвам на дърветата…
Луната ледено ми се усмихва –
допълва ми тъгата.
Самотно кученце зад мине тича, тича, тича…

 

НА ЛЮБИМИЯ ПОЕТ
Преди сирената бе тихо,
когато спря
в квартала настана
гробна тишина
и нямаше деца с венци,
защото са прибрани вкъщи
или са лястовици бели
отлетели
незнайно накъде…
Светът изгуби своите посоки
и също опустя…
Отсреща през прозореца съзирам
табелката на старото училище
на нея пише „Христо Ботев“,
но аз не зная да чета…

 

АЗ ЗАМИНАВАМ
С НАЙ-БЪРЗИЯ
ОТ БЪРЗИТЕ ВЛАКОВЕ
ВЛАК
и няма никога да се завърна…
Аз заминавам
с най-бързия
от бързите влакове
влак,
няма да спра
пред
истински-неистинси
праг,
при истински-неистински
влюбено невлюбен мъж.
Махвам от прозореца само
сякаш вятър разделям на две!
Сянка хуква унесено,
сянката моя, без лице и сърце
и в крайпътните клони оплетена
тя разперва след мене ръце…
Закапват в нощта бездомна
зелени самотни звезди
и една нова вселена във мене
със едно свое „сбогом, сбогом“
кънти…
Светлини далечни проблясват –
Остани, остани…
Хващам най-бързия
от бързите влакове
влак
и понася ме –
сякаш птица разперва крила –
Ела, ела…
Как искам полетяла,
как искам в изнемога
да срежа студените стъкла
на лепкава застинала мъгла…
Под профучаващия влак
се ронят
нажежено бели
въгленчетата на спомена…
Хващам най-бързия
от бързите влакове
влак
и се понасям…
назад…
към началото…
към един измислен град!
Там
един поет
презрян
бездомен
ме окъпа
с думите
„На път
На път!“
Разкъса пъпния ми възел
и
екстазно го захвърли…

Поетът се разплаща…
За всичко и за всички!
Затова
под
разлюляната
му
стъпка

ЗЕМЯТА СЕ СРАМУВА!
Но той
върви
върви
върви –
всеки своя пътека си има!
Спрял е моя влак
в тунел.
И в тъмното
по-тъмно
става.
Едната ръка,
боже,
щом
я
захапе
водовъртежът зъбчат на дните кръворазбити
назад
уви
връщане
НЯМА
Хващам най-бързия
от бързите влакове
влак,
но той не потегля
ни напред,
ни назад…

 

С ТЕБ
Не ме обичаш ти,
не те обичам аз,
вървим прегърнати през парка.
В душата ми е пусто…
Кога съм аз сама
кога съм с теб –
аз не разбирам.
Преливам се от самота във самота…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X