Хубен Черкелов, 50 франка, Малкият принц, 2019
Човекът се казваше Егерт Форслунд, което нямаше абсолютно никакво значение – нито тогава, нито сега. Пък и това не е истинското му име. Измислих го преди малко, след продължително взиране в разни сайтове с шведски имена, които не ми говореха нищо. Достатъчно ми беше да звучи шведски, защото човекът беше швед. Той беше истински човек, не измислен. Дадох му името Егерт Форслунд, не защото искам да скрия самоличността му или да се престоря, че е плод на моето въображение (нямам такова), а защото съм забравила истинското му име. То беше написано на една визитна картичка, която много исках да запазя и почти веднага изгубих. Освен това Егерт Форслунд никога няма да прочете тази история. Тя си е негова, той я знае прекрасно и няма нужда да я чете.
Егерт Форслунд беше невисок, слаб мъж на шейсет и няколко години, с бели коси и спретната бяла брада. Очите му бяха очи на човек, когото не се е налагало да възпитават специално, за да бъде добър. Те гледаха с тъжната веселост на възрастта му и с добронамерено любопитство. Носеше черна риза и черен панталон – униформата на техник, длъжен да остава незабележим, но комуто не убягва нищо. И той беше точно такъв – техник, обслужващ звуковото оборудване на разни събития. Грижеше се за преводаческите кабини и за спокойствието на света като цяло. Когато пристигнахме на работното си място, Егерт Форслунд дойде да ни се представи. Изпробва апаратурата, увери се, че имаме достатъчно вода за пиене и ни подари по едно елегантно шведско моливче с емблемата на хотела.
– Още вчера ви ги запазих – смигна ни той. – Много бързо се разграбват, хората ги харесват.
Ние му благодарихме и не му подарихме нищо, понеже Егерт Форслунд беше случаен човек и не влизаше в сметките ни.
Хотелът беше луксозен, в сърцето на Стокхолм, и от ранна утрин в него цареше делово оживление. На нашето скромно синдикално мероприятие се обсъждаше как най-добре да се защитят правата на жените, трудещи се в транспортния сектор. Ако не броим Егерт Форслунд, там имаше само един мъж, който даваше думата и следеше за спазването на дневния ред. Ето защо в залата цареше приповдигнатият сестрински дух на гинекологично отделение. Жените се поздравяваха една друга с радостни писъци и си разменяха комплименти за тоалетите, доволни, че им се е удал случай да се понагласят. Бяха обикновени жени, мъничко смешни, от ония, дето по цял ден работят мъжки професии, а вечер тичат с торбите към къщи. Още има такива, просто да им се чудиш.
Във фоайето пред залата беше подредена огромна маса със сладкиши и закуски. Вероятно тя също беше направена от някакво особено шведско дърво, защото имаше поразителното свойство да не се огъва под тежестта си – тежест значителна и постоянна, като в математическо уравнение. Същевременно в нея имаше и нещо от скандинавската митология, понеже колкото и бързо да се опразваше, масата по неведоми пътища си оставаше пълна, че и препълнена и като говорим за шведското чудо, трябва да беше това. Тук няма да се спирам на въпроса за конферентното плюскане – той е отделна глава в човешката история и заслужава обстойно проучване. Вярвам обаче, че някой ден в близкото бъдеще то ще бъде признато за самостоятелна тежкоатлетическа дисциплина и ще заеме своето място сред олимпийските спортове.
– Опитахте ли бадемовата торта? – поинтересува се Егерт Форслунд в една от почивките. – Тя е забележителна, не бива да я пропускате.
Бяхме опитали всичко, освен въпросната торта и любезно се постарахме да обясним на техника, че вече сме се натъпкали до пълна загуба на човешко достойнство. Когато обаче се върнахме в преводаческата кабина, там ни чакаха две парчета от тортата и чинийка с плодове.
– Трябват ви витамини – усмихна се той съучастнически. – Как иначе ще издържите на напрежението при вашата тежка професия?
Оневинени, ние ометохме тортата и витамините. Гласовете ни жужаха, сънливи и натежали, като току-що разбудени напролет пчели. В редиците на жените от транспортния сектор също беше настъпило умиротворение. Коланчетата бяха разхлабени, от коковете се спускаха немирни къдрици, най-горните копчета на блузките бяха разкопчани. Егерт Форслунд седеше на своето столче, загледан през прозореца. Ръмеше студен ранноесенен дъжд. От входа на хотела се простираше парк с мокри червени алеи. Висока жена в кремав шлифер разхождаше котката си на каишка. Прилична на миниатюрен леопард в изгнание, котката пристъпваше мрачно по червения килим на настилката и дебнеше дъжда. В дъното на парка, невидима зад дърветата, на един хълм се издигаше църква. Тя също беше червена и до нея водеше стръмна спирала от каменни стъпала.
Егерт Форслунд ни разпитваше за България. Той не беше чувал за Златни пясъци и Слънчев бряг, затова разговорът вървеше наникъде. Оплакахме му се колко лошо живеем. Егерт Форслунд ни изслуша с търпеливо съчувствие. После каза:
– Швеция е чудесна страна. У нас има всичко. Всички хора заслужават да живеят като в Швеция.
Ние си помислихме, че на Егерт Форслунд му е лесно да говори така.
А после Егерт Форслунд каза:
– Надявам се да приключим навреме. Жена ми е в болницата и днес е денят за свиждане. Затварят отделението в осем, а аз от два дни не съм я виждал. Там е от месец и много ми липсва.
– Дано скоро да се оправи – пожелахме му ние и Егерт Форслунд отново ни се усмихна съучастнически, защото не беше на шейсет и няколко години, а на цели седемдесет и седем и всичко му беше ясно.
Мръкваше рано. Аз не исках да бъда в Стокхолм с колегата, с която работех, нито тя искаше да бъде с мен там, но нямаше друг изход, ставаше въпрос за пари в края на краищата, а никой не би се отказал от една добра надница заради някакви си симпатии. Отстрани взаимната неприязън, която уж и двете старателно прикривахме, трябва да е изглеждала като сърдечно приятелство. Тръгнахме да се разходим след работа из вечерния град, обменяйки незначителни наблюдения. От дума на дума стигнахме до някаква сграда, не особено импозантна, пред чийто вход със сини лампички беше изписано „Седмица на Нобеловите награди“ или нещо подобно. Напомняше реклама на скъп локал. После поехме да търсим отворен бар, но не открихме. Всичко беше много прилично. От скука взехме да надничаме в прозорците на хората. Те действително си живееха добре и красиво, и на нас пак ни стана криво, че и ние не живеем така.
На следващата сутрин, за да се разсъня, включих телевизора. Един сравнително млад мъж и една немлада жена спореха оживено под умиления поглед на водещия. И двамата бяха сериозни и възпълни, с онази внушаваща респект пълнота, която се проявява по-скоро като отпускане на тялото вследствие на напрегнати умствени занимания. Замеряха се с имена на прочути световни писатели, което ме наведе на мисълта, че вероятно са някакви литературни букмейкъри. Мъжът носеше очила с дебели рамки и шалче на точки. Спомних си сградата от предната вечер и си рекох, че можех да вляза там, но не влязох, и сигурно никога повече нямаше да вляза, тъй като едва ли щях да се върна отново в Стокхолм.
Егерт Форслунд беше на своя пост в залата. Не ми се стори измъчен. Поздрави ни с тъжната веселост на човек, който от възрастта не си доспива и продължава да ходи на работа, само защото е свикнал да става рано.
– Как е жена ви? По-добре ли се чувства?
– Тя не може да диша – отвърна Егерт Форслунд, сякаш се извиняваше, че не ни съобщава по-окуражителна новина. – Работата е там, че отначало й бяха сбъркали диагнозата. Лекуваха я за едно, а то излезе друго. Сега, слава богу, вече е в специализирана болница, но много време беше изгубено. Дават й кислород, а аз седя до леглото й, говоря й и гледам как диша. Дишаме заедно. Когато съм сам обаче понякога не ми стига въздух. Особено нощем. Имам чувството, че се задушавам. Само това оставаше, да взема да си ида преди нея.
И Егерт Форслунд се засмя гласно на абсурдността на тази мисъл, която беше и негово съкровено желание и той знаеше, че няма да се сбъдне.
В обедната почивка отново дойде при нас. При цялото състрадание, което изпитвахме към него, започваше да ни се струва леко досаден. Случва се и за най-милите хора на човек да му минават през ума такива неща, особено когато е обилно нахранен и кръвта е слязла в стомаха му, за да му попречи да умре от преяждане. И тогава Егерт Форслунд ни каза:
– За седемдесетия ми рожден ден жена ми и децата ми подариха пътешествие с балон. Никога преди това не се бях качвал на балон, само бях виждал лете в небето над Стокхолм. Отидохме на една поляна извън града. Чакахме доста, докато го издуе горещият въздух. Ах, то беше неописуемо! Балонът растеше пред очите ни, подобен на катедрала, син, зелен и червен, с жълта ивица по средата. Радвахме се като деца. А после се качихме в коша и се издигнахме. Край нас прелитаха птици. За пръв път виждах света такъв, какъвто го виждат птиците. Отначало се носехме над града. Аз обичам Стокхолм, но не съм подозирал, че живея в такъв фантастичен град. Отгоре приличаше на някакво вълшебно растение. А след това се отправихме на юг и чак тогава ми просветна. Разбирате ли, аз съм роден в една ферма в Сьодерманланд, там съм отрасъл. И ние прелетяхме над нея с балона. Познах я веднага. Дори ми се стори, че виждам брат си на двора. Помня, че се разплаках. Човекът, който управляваше балона, ми даде да си сръбна от едно плоско шише, а после всички пяхме. И бяхме заедно – жена ми, децата и аз – над родната ферма. Сякаш видях целия си живот като на длан.
Егерт Форслунд замълча. Сигурно и сега виждаше живота си като на длан, само че вече от ниското. След малко, като се посъвзе, продължи:
– Простете, че ви занимавам с такива глупости. Вероятно ви изглеждам сантиментален. Но все си мисля, че за щастието много повече, отколкото за скръбта, е нужно да се разказва. Защото човек е устроен така, че за скръбта не му трябват доказателства, а за щастието постоянно са необходими. И когато си разказал за него на някого, поне си сигурен, че го е имало.
Жената, с която не исках да бъда там, не и в този миг, стоеше до мен и подсмърчаше. След няколко часа трябваше да сме на летището, за да се върнем в родината, където живеехме лошо и никакъв Егерт Форслунд повече нямаше да ни преследва със своето щастие. И тогава тя, която говореше малко или никак, погледна стария техник жалостиво и попита:
– Как казахте, че ви е името?
Егерт Форслунд се смути само за миг. После пак се засмя и извади от джоба си визитните картички.
– Ето. Обадете ми се, ако пак идвате в Стокхолм. А най-добре елате през лятото. И непременно си направете пътешествие с балон. Не е чак толкова скъпо. Заслужава си.
Както вече отбелязах в началото, името Егерт Форслунд е измислено и понеже все по-малко ми харесва, вече няма да го употребявам. Това е всичко, което имах да кажа.
Бележи под линия
- Отново повтарям, че горното не е разказ, а просто историята на Е.Ф. и неговото щастие, което той повери на една случайна непозната, да му го пази. Нямаше откъде да знае кому го дава. Не подозираше, че има такива хора, които до дупка осмукват костния мозък на всяко свое преживяване, за да направят от него дявол знае какво. Защото литературата е трагичното разминаване с действителността на ония, които не искат или не могат да я приемат и се чувстват хронично нещастни, че са принудени да живеят в нея. Литературата е пир по време на чума и в това е най-голямото й безсрамие. Пир на болни хора, които преследват безсмъртие.
- Там, в онзи хотел, докато седеше и гледаше през прозореца, Егерт Форслунд неусетно и за самия себе си беше прекъснал своята самсара, безкрайната верига на преражданията и смъртта. И понеже не разбирам нищо от будизъм, както и от повечето други неща, ето как си го обяснявам: човек може да прекъсне самсара само тогава, когато успее да изкупи всичко, без да причини страдание никому.
списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X
