Ивайло Божинов
Той се облегна на вратата на гарата в Остенде, Белгия и запали цигара.
– Извинете, чакате ли някой? – чу женски глас.
Обърна се. Беше млада жена с бяла рокля.
– Не – усмихна се той.
И тя се усмихна и го огледа преценяващо:
– Наистина ли?
– Да.
– Приличате ми на някой, с който имах среща. Всъщност аз не съм го виждала. Но така, както се беше описал по телефона прилича на вас.
Той поклати глава.
– Не съм аз.
– Не се ли шегувате?
– Не.
– Може ли огънчето?
– Да. Заповядайте.
– Мерси.
Тя запали цигара.
– Откъде сте?
– От една далечна страна.
– Не ви вярвам. Не сте ли французин?
– Не.
– Говорите перфектно френски. Мисля, че пак се шегувате.
– Не се шегувам.
– Но как така сте научили перфектно френски? Във Франция ли живеете?
– Не.
– Аз съм от Брюж. Работя като медицинска сестра там. И съм разведена, ако искаш да знаеш. Казвам се Мишел.
– Приятно ми е.
– И на мен. Какво чакате тук?
– Влака.
– Кой влак?
– Влака за Брюксел.
– Брюдж е следващата гара. Искате ли да ви закарам до там? И там можете да хванете влака за Брюксел.
Тя се усмихна кокетно и вдигна рамене.
– С кола ли сте? – осведоми се той.
– Да. Искате ли?
– Да дойда ли?
– Да.
– Добре.
Качиха се в колата на Мишел и тя потегли.
– Защо се разведохте с мъжа ти? – попита той.
– Спеше с други жени. Накрая ме заряза.
– Наистина ли?
– Да.
– А вие?
– Какво аз?
– Бяхте ли добра съпруга?
– Да…Почти винаги.
– Почти?
– И аз си позволявах малки…приключения.
Тя впи очите си в неговите. Забеляза колко разширени бяха зениците й.
– Като това ли?
– Да…Но не мога да ви поканя в къщи – неочаквано каза тя.
Продължаваше да го изпива с поглед.
– Защо?
– Няма значение. Много ми харесвате.
– И вие на мен.
– Искате ли да спрем тук някъде и да се разходим? – попита тя.
Минаваха през някаква гора.
– Добре.
Тя отби и спря. Отидоха в гората и Мишел го прегърна. Целунаха се…
…………….
– Да се върнем в колата – каза след това тя. – Извинявай.
– Няма нищо.
– Благодаря ти.
Върнаха се обратно мълчаливо. Мишел подкара към Брюдж.
– Какво? – попита той.
– Влюбих се в теб – заплака тя. – Все така става.
Плачеше и караше колата.
– Наистина ли?
– Да. Знам, че ще ми се смееш. Но като те видях как стоиш на гарата и пушиш цигара много ми хареса и затова си измислих цялата история със срещата. А сега ти си отиваш и на мен ми е мъчно.
– Съжалявам – отвърна той.
Пристигнаха в Брюдж. Мишел го свали до гарата. Паркира колата и отиде с него до чакалнята.
– А сега ще си тръгна. Искаш ли да си запишеш адреса ми?
– Разбира се.
Тя го записа в едно листче и му го даде.
– Тръгвам си. Влюбих се в теб, а трябва да си тръгна. Знам, че съм смешна. Ще ми махаш ли с ръка, докато си отивам?
– Разбира се.
– Ти си мил. Има такова поверие. Че ако някой ти маха с ръка, докато си тръгва, пак ще се върне при теб. Искам да се върнеш при мен. Нали ще се върнеш?
– Не знам.
– Дано да се върнеш. Моля те, махай ми с ръка. Знам, че съм смешна. Но ти ми помахай с ръка, докато вървя към колата си. Много те моля!
Тя тръгна към колата си, а той й махаше с ръка.
Никога нямаше да се върне.
списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X