Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991
убиецът никога не
убива добър човек.
убиецът убива,
само чудовища,
нарисувани от него
самият
върху другите.
те са дишащи платна,
с нарисувани кошмари.
разхождат се
без да подозират,
че са нечии автопортрет.
убиецът е добър човек,
той убива чудовища.
списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022
Пови ли бебето?
Ние не обичаме
Подаръците
Не обичаме подаръци
Дори от бога
Оставяме
Бебета си завити в
Найлонови пликове
До кафенета в софия
И не като
Подарък ги оставяме
Като боклук
Оставен на пътя
Сутрин
Изхвърляме ги
Изтупваме ръцете си
И продължаваме
По пътя
***
Бащата
Трябва да защитава
Децата си
Бащата трябва да защитава
Децата си
Децата се
Удавиха
Във чашата
С ракия
списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022
[…]
Всички пожари и мазилки в Хората са потушени.
В църквата, в пещта, у дома, в мелницата,
навсякъде, в замъка, в сърцето, пепелта, пепелта.
Отива си и хлябът, отива си медникарят, отива си и жената, отиват си и конярите, и служителите,
и майсторите на ритъма, и
на Словото, и на пророците.
Ръцете се парализират, а чуковете се отнемат
и никой не чука каруците и ралото,
и ако тестото на някой, който кваси житото, се не набъбне,
той не намира душата огнена на хляба, за да го направи.
И ъгълът е пълен с жарава, и дори
повече от ъгъла на къщата, където е сърцето,
сърцето на човека е станало зло. Жалко. Жалко.
Тъмна ряпа и църквата, и без бойници
замъка и порасна трева и стана пасище.
И голямата Любов е далеч, и мъжът е
безпомощен и безделник, и до него жената е
господарка, а робинята й е лъжата.
Всички пожари и мазилки в Хората са потушени.
Превод от гръцки Меги Зафирова
списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X
Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991
Нефт
Технологията е вид изкуство
Аз предпочитам недоверчивостта
на дивите животни тeхните сетива
Всеки кара кола с удоволствие
И се храни с хибридна храна
В Турция и Иран строят язовири
А в Ирак заменят нефт за вода
Часовникът също е изкуство
Изкуството да отмерваш времето
което ти остава
Избор
Живея в много светове
Имам добри приятели:
хора, животни и дървета
Никога не съм се взирала
в рутината просто действам
Но хвърлиха камък и по моя прозорец
Реалността ме оголи и огложди
Казаха че съм отегчителна
Човек работи или за себе си
или е безнадеждно влюбен
На Ася
Той е влюбен тинейджър
Той е щастлив човек
Той ще направи всичко възможно
За да бъде щастлив
Ще те забрави
Ще се смее и забавлява
Ще бяга далече далече
За да бъде щастлив
И когато щастието влезе
в задънена улица
Той ще се върне да си поговорите.
Тогава ще му разкажеш
как се превръща
Болката в щастие
Взимащите и даващите
С елек на червения кръст
Той те гледа строго и изпитателно
От високо докато ти седнала
Довършваш парче маруля
На масата в ресторант
Вече дадох казваш с пълна уста
Не искаш ли още да дадеш пита
И ти присяда
Присяда ти
Има някъде там
Чувствителни хуманоиди
Има
Някъде
Там
Друг вид живот
Който се храни с бетон
И пие течно стъкло
Има и тъмнозелени гори
Пътека
И боровинки
Съвместими
За трудните връзки и разделите
Неизпълнените обещания
също са живот
изолираните от цялото
също са част от цялото
Сакромонте
Eдно момиче в дълга рокля
тропа вдига гюрлютия
Щрака с пръсти и се извива
Недостъпно подивяло
Удря длани по своето тяло
Двама мъже обрани напети
В червени ризи и черни елеци
С тънки шалчета на вратовете
Виртуозно свирят на китари
С погледи вглъбени
Една жена-лъвица
С черни коси и шал извезан
С усмивка достолепна
Вдига силно своя глас
и го пуска от високо
Да се пръсне на парчета:
Твоите тъмни къдрици
Твоите сладки устни
Хората ми казваха
Но аз не ги слушах
Един отива си
И аз съм толкова объркана
В преплетени животи
Слушам трескаво
И търся формула
Която да ме върне в кръговрата
Да бъда костелива недостъпна ли
Или да бъда уродлива нежелана
Или да съм съвсем нормална
В пропитата от информация среда
Кое без жалост да изхвърля
Кое достойно да запазя
Кое да върна
Както беше някога преди
Порутеният дом изчезва
Потънал в свежата непроходимост
Харесвам хората с големи усмивки
С големи щърби усмивки
Защото няма по-красиво от това
Да приемеш живота такъв какъвто ти се представя, да понесеш ударите му
Да се синхронизираш с него без фалш
Без пластмаса силикон и избелване
И да се усмихваш
списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов
Тъжни пътешествия
В ръчния багаж на свободата,
на дъното,
затисната от сгънати надве-натри кроежи,
опаковани от чисти помисли –
брътвежи безнадеждна невинност;
затрупана от четки,
конци, пасти и води
за беззъбата усмивка
на светлото бъдеще –
червена и суха,
лъхаща свежо успокоение
за нищото;
заровена дълбоко,
подепидермално,
в козметика-плацебо
за сетивата,
заболели терминално.
Вещи, нужди, желания,
дезориентирани
от кокошата слепота
на истините си
там,
в багажа,
компресирани от хирургическия срез
на ципа,
ампутирани от тялото на реалността си.
Отдолу
свободата чака
глътката си въздух,
за да тръгне…
***
Спонтанността ми е бавна,
облакътена в поза на замисляне,
вгледана в песъчинка
от първото море на детството,
когато настъпвах вълните,
събирах морето
в песъчливите кухини
под стъпалата си
и обгрижвах с докосване
къщите на заминалите си
рачета и миди.
Руините на гостоприемството им
будеше вълшебството
на детския ми взор
и аз го пренасочвах,
като в игра на лазери,
към всичко наоколо.
Пронизвах вятъра така,
както той никога не успя мен,
влизах в листата,
в стръкчетата трева,
под крехката ципа
на най-тънките жилки,
протягах любопитен врат
към фотосинтезата.
Хлоропластите набъбваха от енергия,
пукаха се под клепачите ми
като слънчеви петна.
Полудявах в танца на жегата,
криввах едно око към небето
и разфокусирано броях
бягащите форми на облаците –
един пухкав бестиарий
на изпръхналия ръб на устните ми.
Яхвах най-устремния облачен кон,
за да препусна в съня си
напред към времето,
когато спонтанността ми
бавно ще пие от потта
на тези жежки образи
и ще надигне ръка
за нежност.
списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X
Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991
Когато се събуждаш от сън, за кратко стъпваш на тънка граница между две реалности. Разликата между тях е толкова малка, че преминаваш през нея за секунди. След това световете се разделят и единия забравя за другия. Понякога ти се иска да спреш времето и да запомниш какво се случва, защото чувството е вълнуващо, но не можеш.
Там някъде, по средата, лъжи и истини не съществуват. Остават само голи, тичащи към своя свят емоции. Някои бързат да скрият лицата си, като актьори, излезли от роля. Други флиртуват с теб и остават в съзнанието ти, когато се събудиш. Пространството също липсва. Понякога чувстваш, че падаш и когато се стреснеш, очаквайки удара, изненадан отваряш очи.
Като дете много силно исках да премина тази граница. Съзнателно да вляза в съня. Често заспивах, мислейки съсредоточено за това, което искам да сънувам. Отначало нямах никакъв успех. След това започнах лека-полека да усещам кога съм стъпил на предела, докато една нощ се получи. Влязох в съня с будно съзнание.
Спомням си го много добре. Беше кошмар. В средата на пълна с хора поляна ме гонеше лъв. Аз се обърнах и го накарах да спре. Чувството беше невероятно. След това започнах да експериментирам. Обличах хората по различен начин, извиквах слънцето, летях …
След време загубих способността да направлявам сънищата си, но продължих да усещам границите. Когато излизам от киносалон, или когато затварям книга. Ако реалността, която ми предлагат ме е докоснала, все още мога да усетя предела. Да го разгледам, да остана в него, да запомням и забравям нарочно.
списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X
Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991
Докато се спускаш
към най-голямото дъно
научаваш езика на рибите.
списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X
Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991
Някога
Когато каза, че най-добрата кухня е унгарската
Когато клюки ръсеше за Вазов и за „Мисъл“
Когато важен беше Дон Кихот
и Платонов, и разните детеубийства
Когато
Исках да се снимаме, а ти все нямаше пари
Когато ни разбиваха сърцата и насилваха телата
Когато Рамщайн и Висоцки бяха нашата убийствена комбинация
Те разбирах
Но него още го нямаше.
Дойде
и вече няма нас, защото
ми каза стига глупости
без атомни централи
и без джендъри
аман
И вече няма нас, а на Путин
общо взето
му е през оная работа
че нас ни няма.
пУмиярско
В спомените му съм кучето,
което маха с опашка
и гледа с оня досаден
твърде досаден верен поглед,
заради който ти иде да го нариташ.
Единствено с възпитателна цел
да го нариташ –
да го спреш да обича.
списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X
Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991
На връщане, по пътя, край който нямаше маслинови дръвчета и не прелитаха цикади, решението бе съвместно мълчаливо: никакво завръщане там, където очакването е изтрито от всеки дом и от светилата дневни не струи светлина, по чийто ръб навлиза различно от сивия мрак, и това бе по-тържествено от клетва, по-ефирно от лов на цикади, по-надигащо онази буца в гърлото, която е последната, камък за заключеното в куфара, вече станал ненужен, защото всичко е с нас и на нас…
Една виелица разтвори вратата една зима и някой избра да останем до кристала на погледа, тогава неистово бял, сега нажежен в червено, и този път този път е до всеки град с цикади и разтворени врати, но улиците му са опустели и не чуваме стъпките си, и няма нищо по-мълчаливо от погледа над онази маса, заради която се разпалва поне едно малко светило, и единственото, което казваш без думи, е напомнянето за птицата на перваза в четвъртия час. И тръгвам да я търся, тя ще се върне, а значи, и…
списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X
Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991
Ни дворци,
ни бункери,
ни укрития.
Но сред нямащото значение
попитай я:
„На първа фронтова“
дали е „тихо“?
Тя знае
как убиха.
На белите престилки
белотата.
Поставя марлята.
Да се чете /не се чете/: граната.
Когато се завърнах в този Дом,
от него беше останал само звукът „Ом“.
Но нито една нота не ни прокуди
към капитулантски прелюди.
1933 удара в минута
Защо не мога да забравя?
Тази сграда.
Строена, като целия квартал в съседство, от моя прадядо, строителния предприемач Петър Пешев.
Сега тя е единствената ми връзка с живота на мъртвите.
Те не искат да умират, или… не могат да умрат.
Ключовете към щастието, усмихваш се ти, са там, където сградата започва отново, израства, поливана от дъждовете на Източна Европа, и в която започва филмът.
Разбери защо.
Обясни защо.
И да протегнем бавно ръцете си към „ключовете към…“.
списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X
